И милиони гарвани сякаш впиха метални нокти в почерненото сърце... И един последен стон на безсилие ... Кратка въздишка ... И след това мрак ... Вечен мрак ...

През замъглени очи, гледам как всяка една снежинка умира...

Лорелай

Ще ви разкажа тъжната, ала реална история на един кораб. Да , кораб. Казвала се Лорелай (знаеш, че всички кораби носят женски имена, нали така ?). Лорелай пътувала през морета и океани в продължение на дълги години. Ни вятър, ни вълни можели да я спрат по пътя и до следващата дестинация. Великият ѝ, сякаш неостаряващ капитан стоял гордо изправен на палубата, загледан в далечината. Загледан в безкрайността на новия хоризонт. Мъдър и смел, той напътствал екипажа си във всяко едно пътешествие, без значение колко опасно било. Изминавали дните като капки дъжд в огромния океан. Обиколил почти света, капитанът-титан имал едно последно желание преди да се откаже от любовта на морето, отдавайки се на живот на сушата. Той искал да намери русалката, чието име носел неговият прескъп кораб. Неговата перла. Знаел, че тя се крие някъде из Тъмните Морета. Територия, която малко, да не кажа никой, не се бе опитвал преди това да посети. Тези води се славели с легенди за своята леталност и непредсказуемост. Строго решен да постигне целта си, мъжът на морето поел курс към указаната на картата област. Тъй като никой не бе стигал до самата ѝ същност и сам капитанът не знаел дали върви по правилния път. Не знаел, ала усещал. Усещайки повея на студения северняк , той осъзнал, че е на правилния път. С изпънати от вятър платна и радостни песни , екипажът се движел с добра скорост към бленуваната дестинация. Изминали били 277 дни от великото пътуване на Лорелай. Вечерта на съдбовния ден корабът бил застигнат от най-невероятната буря виждана някога. Вятърът брулел платната със силата на триста циклопа, вълните удряли нежния, ала здрав корпус на Лорелай така, сякаш армия спартанци нападала настървено врага , небето - черно като очите на гневния Мефистофел, водата - черна като косите на Смъртта ... Екипажът на морската дъщеря изпаднал в транс за часове. Подмятани насам-натам от гнева на Аполон, клетите,но смели моряци за първи път усетили нотката страх във вените си. Капитанът, гордо стоял на мястото си, чакащ Лорелай да издържи на поредната буря. Наредил на всички верни другари да се приберат по каютите.
- Прибирайте се, момчета. Стоплете се! Поспете ако можете.. Аз ще стоя на пост.
- Но, Капитане... Не можем да ви оставим сам тук ! - извикали в един дъх всички.
- Не съм сам, приятели мои... Не съм сам. Не се тревожете за мен...
Загледан напред в неизвестното, морският вълк се замислил. " Толкоз ли не искаш да те открия, любов моя? Лорелай - единствена и неповторима... Толкова ли те е страх от мен? От този, който обиколи и покори света за теб? ... Искам да те разбера, мила моя. Искам, ала не мога. Искам, ала и не искам. Парадокс си ти. Аз също. Ние сме... Но дори да не те намеря, ще знам, че съм опитал! Помни думите ми.. Знам, че ме чуваш , Лорелай! Винаги ще те нося в сърцето си. Аз съм прост моряк ..и нищо повече, ала нося душата на хиляди паднали в жертва на неизпълнените морски желания. Аз съм техния зов! " .. изричайки последните крилати думи, капитанът усетил това, което без да желае предвиждал... Пропукала се Лорелай... Неговата любима Лорелай , под набеза на вълни и вятър, изнемощяла от битката с мрака на Тъмните води, сега се поклащала застрашително към бездната , открила се току пред кораба... " Завинаги, Лорелай ! Помни.... " .. Със сълза на окото капитанът гледал как перлата му потъва в жертва на един несбъднат блян ... Жертва на реалността ... И в същото време на фантазията. Фантазията на един влюбен в неизвестното мъж...
Легендите ще помнят през вековете историята на обезумелият капитан и неговата Лорелай ... И тя наистина съществува. Как зная ли? Питах го. И той ми каза. Каза , че в онзи последен момент на просветление я е зърнал ... За секунда дори. Но му е стигнало. Секунда - да се влюби в нея отново... и завинаги.