Въображение.

Имаше едно момче, на улицата, на която растях. Беше по-малко от мен, може би с три-четири години. Когато бях на десет, той ще да е бил на шест, тъй че, да, четири се падат. Говореше рядко, дори с родителите си, които често го ловяха през ръка без предупреждение и - директно у дома. Така беше едно време, още не си се налудял и ще изскочи я мама, я татко, я баба, по-рядко дядо и ще прекрати каквато и важна мисия да си започнал да вършиш. И въпреки , че не правеше изключение от нас, нашият мълчаливко приемаше така спокойно прекъсването на игрите, сякаш където и да беше, щеше да е еднакво щастлив. А всеки знае, че това не е така. Как да си еднакво щастлив и навън, при всички приятели и вкъщи, където единствените интересни занимания започват с гледане на вече наизустени детски филмчета и завършват с дори по-наизустените истории от бабините и дядовите младини. Странно момче беше този Боб. Ще го наричам така, мисля, че му отива. Като се замисля никога не съм си говорил с него. Играли сме на топка, ала единствения признак, че му е приятно получих от усмивката, която не слизаше от лицето му, все едно не играеше на топка, ами на покер, например. И сякаш все печелеше. Странно момче, наистина. Помня, един път го заварих да седи по средата на пътното платно , клекнал, галещ една от хилядите улични котки. Помня дори, че насмалко да го блъсне една кола, докато се опитваше да докопа опашката ѝ. Толкова бе замислен върху своя ментален разговор с животното, че напълно пренебрегна клаксона на широкия Опел Кардинал на чичо Стенли. Добре,че и той е един добричък, та намали навреме и заобиколи малчугана. Той от своя страна си поигра още малко с котката и се изправи за да отиде чак на другия край на улицата. Няма да забравя какво се случи след това.
 Ще се опитам да го пресъздам по възможно най-умелия начин. на който е способен един седмокласник.Помня ясно как го последвах. Беше много топъл следобяд и почти не се мяркаха хора по улицата. Боб се приближи до две малки котета, на месец , може би, и двете със затворени очи, мяукащи жално по безброй незнайни причини. Забързах се, да не го изпусна от поглед, знам ли, дали няма да ги удари или уцели с камък, малките деца са непредсказуеми. Оказа се,че съм се задъхал само , за да стана свидетел на най-причудливото нещо, което бях освидетелствал някога. А повярвайте ми , за седмокласник съм видял доста. Малкият Боб се пресегна и докосна с по един пръст челата на двете котенца. За миг затвори очи и техните на момента се отвориха. Спряха да мяукат и почнаха да се гушат в него, както повечето котки обичат да правят. Не стига това, ами почнаха да подскачат около му, сякаш не са били на прага на смъртта преди минута-две. Боб все едно знаеше,че го наблюдавам. Обърна се към мен , усмихна се с неговата си Бобова усмивка и изтича в посока на малката къщурка , в която живееше семейството му. Тя много приличаше на нашата, все пак сме в един квартал , ала бе по-малка и някак по-спретната. Помня,че стоях озадачен няколко секунди, преди да реша какво да правя. Същата нощ не можах да мигна, не проумявах как така посред бял ден, едно обикновено дете може да въздейства така на котките. Може би беше от тези хора, предопределени да бъдат повелители на различни животни. А може би ме бе напекло слънцето.. Като се замисля, не бях ял цял ден, може би ми се привиждаха неща.
На следващия ден почти бях забравил видяното, все пак имам по-важни неща да помня. Четох някъде, че човешкият мозък може да поддържа контакт с максимум шестстотин души  , иначе ще прегрее. Моите познати са близо толкова, а пък и уроци имам да помня...да не мислите,че е лесно да си седмокласник. Не е. Трудно е. Но се търпи. Чух от по-големите ,че от осми клас нататък ще бъде по-лесно. Дано не ме будалкат само. И така , както се бях замислил за капацитета и възможностите на човешкия мозък, видях майката на Боб, излязла по готварска престилка на улицата.Странно как, никога не го викаше, а само го търсеше с поглед, докато го засече и на секундата сякаш, вече го е прибрала в малката им къщурка.Поразително си приличаше с моята майка, но беше по-млада от нея с няколко години , личеше си. Въпреки това ми правеше впечатление. Забелязвам ги аз тези неща. Забелязах също как нямаше нито капка гняв или досада в очите ѝ. Скръстила ръце , без да нервничи, тя просто се оглеждаше за сина си. Реших, че,така и така нямам какво да правя, ще взема да ѝ разкажа за това, което бях видял да прави Боб. Израстнал съм с възприятието, че майките знаят всичко. Закрачих и тъкмо да отворя уста и да помахам с ръка, спрях на място, ахнал, загубил ума и дума. Малкият Боб се бе покатерил на върха на един вековен бор пред къщата на съседите ми и махаше на майка си оттам. Когато го видя, тя само го стрелна с поглед и сключи вежди. Боб на секундата се пусна от клона, на който се бе увиснал и запада надолу, ала не както аз , например, бих се засилил, а бавно и плавно, досущ като есенно листо. Стъпи леко при приземяването и дотича до майка си, хвана я за ръка и тръгна покорно с нея. Не се сдържах, такъв съм си аз, любопитко, и се затичах към тях. Спрях ги на входната врата, задъхан и все още озадачен, от това, което бях видял току-що. Чел съм за летящи катерици, за хора - не.
 - Госпожо Хендрикс, как Боб може да прави тези неща? Вчера го видях да лекува две котенца, днес да лети! Как е възможно това? - бях така изплашен ,че представите ми за света до този момент са били изцяло грешни, та не забелязах колко глупаво звучат въпросите ми.
- Хм, бих ти казала да попиташ него , ала той вече е прочел мислите ти. Жалко, че той не може да ти отговори. Глухоням е.Не е чул никога думите "Не можеш!" през живота си. Признавам, най-вероятно ги е прочитал от умовете на околните, но не е усещал какво значение е вложено в тях. За него не съществува -не мога- , всичко се разиграва в малката му главичка. В началото бях уплашена, ала сега разбирам ,че той е осъзнал възможностите си много по-добре отколкото аз и ти някога ще можем.Чудя се дали не може да пътува във времето? Само това, като че ли, не е правил. - госпожа Хендрикс ми обясняваше за способностите на сина си, все едно ме информира как е протекъл онзиденшният мач по крикет, такова спокойствие имаше в гласа ѝ.
- Ох, аз трябва да наглеждам супата, моля те, не го оставяй да се катери отново там. - след тези думи тя само го погледна и затвори след себе си входната врата. Оказах се насаме с, може би, най-могъщото човече на планетата. Все едно го познавах цял живот , ала така и не намерих думи, с които да си обясня видяното и чутото.
- Знам,че навярно ти е трудно да си позволиш да повярваш. - като че ли за пръв път го чувах да обелва дума.
- Но, но ... майка ти каза.. ?
- Просто съм я оставил да си мисли това. Всичко, което можем да мислим и приемем за истина, живее точно както си го представяме в нашите умове. Но най-готиното е,че това не го прави по малко истина, отколкото ако някой друг го мисли по негов си начин.
- Тоест, ако сега си представя, че ме удря светкавица, ще се случи ? - не можех да повярвам колко глупави въпроси задавам този ден.
- Как би разбрал, ако не пробваш ? - попита ме радушно Боб и съвсем бавно протегна пръст към челото ми. - Просто повярвай. - каза ми той с призрачно тих глас и изчезна навътре в двора на къщата.
Реших да пробвам, какво губех.. Не бях напълно убеден в думите му, въпреки всичко, та затова не смених мисълта за мълнията, какво толкова можеше да се случи.
И тогава всичко се промени. Светна се пред очите ми и сякаш изгубих съзнание. Усетих как падам сред море от светкавици , но все едно бях недосегаем за тях. Не знам колко време трая този мой транс, но го усетих като поне четири години.

Ето ме. Седнал съм върху нагорещения асфалт и глупаво съм протегнал два пръсти към главите на две малки котенца, които изглеждат наистина болни. Как ми се иска да се оправят..
Извръщам глава, защото ме побиват тръпки. От тези тръпки, дето ги получаваш, когато усетиш, че някои те наблюдава. Обръщам се по посоката на зрителя, ала на улицата няма никой. Единственият човек , който виждам, е мама. Сигурно ще ме вика да ям. И пак е облякла тази готварска престилка. Чудя се какво ли е сготвила днес..Дано са спагети. Много ми се ядат. Даа.. "хоп !" , ето , спагети ще да са, решено е.