In Saecula Saeculorum

Честър

За пръв път чух за Linkin Park, когато бях хлапе. Мисля, че почти всеки от нашето поколение може да се намери в това изречение. Meteora ме накара да мисля, че са българи (членувано заглавие, звучеше ми възможно) и се изкефих искрено, че родна банда пробива на световната сцена. Впоследствие разбрах, че детският ми ум се е отвял в дейдрийм, но знаете как е. Още от онези дни имам навика да въртя една песен по хиляда и триста пъти без да ми омръзва. С LP песента представляваше цели албуми. Всеки крясък на Честър ми действаше успокояващо. Още е така. И сега съм го пуснал, пробвам да събера множество блъскащи се мисли в подобие на текст. Нямах честта да ги чуя на живо, все съм си казвал, че ще дойде и такъв момент. А вчера трима прекарахме няколко минути в ступор, когато разбрахме. Знам, че звучи кофти за останалите музиканти, но го казвам и мисля - Честър беше и ще бъде душата на групата. Да, решил е да си отиде, но е оставил много след себе си. Всяка песен има малко по-различен смисъл сега. Поне за мен. Да си гений значи да носиш своя си лудост. Уникална, всепоглъщаща на моменти. Всеки вик, който раздира ушите ни, раздирал е съзнанието му по съкровен начин.
Истински творец, истинско шибано вдъхновение. Дори и след шифта в стила им можеш да усетиш колко неща е носил със себе си. Дори и китарните рифове да улегнаха, думите на Честър си останаха. Много пъти е описвал точното ми състояние, знам, че е било същото и с маса останали. Мечтал съм си да мога да пея и да разцепвам сцени като него. Да мога да излея всичко, което се насъбира в сърцето ми пред огромна тълпа. С пронизващ скрийм, искрено да дам форма на гнева си без да разрушавам. Честър е създал утеха за неизброимо много фенове на истинската музика. Тази, която успява да се свърже с теб. Адски се кефех и на мастилените пламъци на ръцете му. От години един от любимите ми музиканти. Пускам Метеора отново. Усещам го най-близък, може би защото с него ги открих. Или те мен, it`s a two-way street. Всеки си носи демоните, някои не осъзнават, че ги имат, други ги потискат, трети ги прегръщат, а други, най-смелите, се блъскат в тях с пълна сила и ги споделят пред света.

Честър, в каквото и селение да си сега, тук оставаш безсмъртен. Поклон.

blood drop letters r drooling from my fingers. are you thirsty?

закусих час бодеж с иглички по венеца
без гарнитура от упойка, без кафе
разбудено пронизване от гърлото
директно в мозъка, та лесно
бих могъл да свържа две и две
всичкото това е синоним
лукав, усмихнат шаман
на мрачни пиянски мисли
в алкохолна сутрин без айрян

с малката разлика
че иглите го правят по задължение
за душевните излияния е кеф.
пуф.
откровение.
с гарнитура?
не, благодаря. без.

this world doesn't seem so big
when it's held between
the ends of a single smile

15/16/17

да те хвана с поглед в усмивка
е като любимата закуска
сред агонията на зверски махмурлук
всичко останало притихва
а умът ми тананика напук
дробовете ми бодат с игли
главата ми иска да падне тежко
понякога от онези, "злите" игри
светът превръща се в гротеска
очите ти греят със светлина
по слънце
останало без ядро
надувам се, сякаш червен гигант
а после се свивам
до бяло джудже с перо

и пиша ли, пиша
не спирам уморен
изригвам, да, природен талант
и чакам времето да спре
да ме увие в носна кърпичка
да го видя цялото
да знам, че всичко ще е наред
а после тихо да се разпръсна
мръсен космически прах
с тъмна материя да предрусам
сам да достигна до крах
с бичове да ме бият
армия прогорели мечти
лицето ми с кръв да скрият
да знам
да усетя как боли

да запаля последна цигара
преди уж да ги спра
гласове красиви да повтарят
давай, купи си смъртта
и повярвай, не съм негативен
не ми е във вените
да ги режа с ръждясал нож
просто загледах се обективно
във всеки един свой
грозен порок
и видях там безброй
причини да се превърна във скот
имам си мешка
тя побира целия материален свят
имам сърце, което все още бие
нека се чувствам богат
а искрено съм бедняк, който не спира да пие. коняк.

my skin is dying a constant per second. the rate of my inner self is multiplied to a decade per minute. I honestly wait for that glimpse in the mirror, when I'm twenty-nine and my mind is passing the two thousand mark - will I feel old or just happy that I still haven`t killed myself after all my conscious has seen?
will I ever be able to give birth to words, if I`m dead inside?
like a gravedigger, living in a town of immortals.
like a never setting sun on a planet with many horizons, yet not a single soul to admire them.
a living proof of something long gone, with only a whisper left in a hollow shell, walking around like a mad man with no sight and lust for life.
my skin is dying a constant per second.
my mind has just pulled the trigger of a signal gun.
I`m running a marathon, where death is both the starting and the finish line.
the time in between I call life.
boo.
toss me a bottle of water.