Монолог

Говоря - думите срещат стена. Пиша - буквите чезнат изтрити. Докосвам - пред мене въздуха сякаш полита. Излита нанякъде , незнайно къде , а дали ще се върне - загадка е . Черен е света . Бяло съзнанието . Сива надеждата. Времето остаря . Слънцето заспа. Снегът заплака. Мислите стават на прах. Емоциите бягат от своя крах. Ала ще избягат ли? Ще получат своя шанс ... дали ? Тонове и глас ще се слеят в едно. Да.. Красиво .. Красиво би било. Да прогледнем със затворени очи. Да вдигнем глава ,да събудим сърцето , което вековен сън сякаш спи ...

писна ми от нескопосана рима . уморен съм. усещам студ. полъх . наистина лек .. ала така пронизващ ветрец. какво ли ми носи ? пуска капка щастие в ръката ми .. ала аз не се усмихвам. уморен съм. студено ми е. странно е на фона на дебелия ми пуловер. забивам поглед в бюрото . 1 .. 2 .. 3 .. 4 .. 5 .. секунди .сепвам се.а в сферата стъклена вали сняг. ала не натрупва в нея .. а навън. множи се бялата застилка пред очите ми . а може би е просто илюзия ? не очаквам разбиране. просто събеседване. аз - тук .. вие - там . "няма го трепета красив ,младежки в мен" .. цветовете се сливат .. стяга ме сърцето .. а аз съм просто човек , нали ? .. дали ? или ?