Аларма.

" Слънчева съботна сутрин. Минаваше 11 часа. Събуди го алармата, която се канеше да смени от месеци, ала все не му оставаше време. Разбута възглавниците, които го бяха затрупали и се прозина продължително. Разтърквайки очи, избута тънката завивка с крак , освобождавайки се от "здравата" ѝ хватка. Имаше чувството , че досега бе сънувал някакъв странен сън. Намери телефона изпод малката купчинка дрехи на стола,които правеха компания на разлята чаша кафе и набра без дори да гледа дисплея. Изтегна се, докато чакаше да чуе гласа от другата страна.
  - Ало?
  - Къде си, мила.. не съм усетил кога си станала.
  - Пак ли си пил ... ? - чу се отегчен глас.
  - За какво говориш ... Събуждам се и теб те няма. Защо пък да съм пил??
  - Защото мен ме няма от 4 месеца , Дио .. Разделихме се преди толкова време.. Сега спомни ли си?
  - Ъм.. аз.. а.. извинявай. Извинявай. Не знам какво ми беше влязло в главата . Трябва да затварям. Да .. да си намеря телефона.. да..
  - Нали е в ръката ти ? Какво ще го търсиш ? Божичко , станал си по-странен и от преди. Чао!
Равен сигнал, възвестяващ края на един озадачаващ разговор.
" Какво ми става.. Как може все още да живея в заблуда. В миналото. Може би трябва да живея по-здравословно. Да.. От днес почвам! "
 Игнорирайки странното начало на деня си, Дио седна на леглото, изпука сякаш всяка кост в тялото си и се изправи с поредната прозявка.  " Поне грее слънце. Ще отскоча да пия едно кафе и започвам. "
 За разлика от мелодията на алармата, тази на звънене беше доста по-добра. Heaven and Hell озвучи малката стая , озарена от срамежливите лъчи на слънцето.
 - Смотаняк, стига си спал... хайде да пием кафе вече. С Падрето се сварихме, докато те чакаме.
 - Къде ме чакате?
 - Човек ... от половин час сме на шибаното даскало. Вземи си дай зор и пристигай. Слабичкия взе да огладнява..
  - Ох ... да. Идвам. След една минута съм там.
Нахлузи набързо чифт разкъсани дънки, намачкана тениска , избрана по сложния метод - Коя тениска се намира по-близо до нас, когато бързаме - хвърли си бърз поглед в огледалото и излезе. Със затварянето на вратата се сети, че е забравил нещо и изруга. Върна се да си измие зъбите и да си сложи чорапи. Докато правеше последното имаше време да огледа стаята си. Неговият приятен малък хаос. Събран, сякаш от десетки домове и натикан в неговата крепост. Обичаше си го. Осигуряваше му някакъв странен комфорт. Бързо прекъсна размисъла си и се отправи към мястото на срещата с приятелите си. На излизане нахрани котарака почти машинално ... Чак на улицата осъзна, че бе сложил храна в купичката , без дори пухестия домашен любимец да бе наоколо. С бърза крачка стигна до двамата недоволни и очевидно пренапечени от слънцето образи.
 - Хайде бе, три дни идваш...
 - Извинявайте де.. Трудно станах. - каза с усмивка Дио.
 - А.. аз така си говоря. С Падрето все има занимание.. Не ни е било скука.
 - Досега му показвах какво значи да те затапят с финес - изхили се третия човек, досега стоял настрана от разговора.
 - Да бе, Падре.. Най-забавния си. - отвърна му веднага Тибърс.
 - Стига сте се наливали .. Хайде да тръгваме . Умирам за едно кафе. - каза с нетърпение още несъбудилият се закъснял.
  Тримата приятели закрачиха и не след дълго стигнаха до кварталното кафе. С влизането се чуха няколко бодри поздрава и една цветуща псувня по адрес на разваления телевизор.
  - Здравейте на всички - поздрави ухилен Падрето - днес се чувствам доста чаровен.
Последва бурен смях на одобрение.
 - Какво ще пиете, момчета? - попита рутинно сервитьорката.
 - 3 дълги и една сода , Деси .. с лед и лимон. - отговори ѝ също толкова машинално Дио.
 - Окей. Ей сега ги нося.
 - Мерси.
Отпиха от кафетата. Падрето и Тибърс запалиха цигари. Дио стоеше , загледан в празното пространство между прозореца и тяхната маса. Хиляди мисли минаваха през ума му точно в този момент.
 - Какво си се замислил, бе , наш? - попита по своя наивно загрижен начин "забавния" в компанията.
 - Реших нещо..
 -???
 - Ще започна пак да тренирам. Мисля, че е време.
 - Нормално, че е време - включи се в диалога Тибърс - Не може вечно да вегетатираш, брат - Трябва да се завърнеш навсякъде ... Ако знаеш докъде съм стигнал с Диаблото .. пф.. доста имаш да ме стигаш. - речта бе последвана от добър приятелски смях.
 - Хах.. ще се завърна.. Спокойно. И пак ще те смачкам на дуели. Но по-важното е да се върна във форма. Пия кафето и ставам.
 - А, ставаш ... Как така? - възмути се Падрето.
 - Отивам в залата. Не издържам. Трябва да тренирам.
 - Е... окей. Ти си знаеш, човече. Ние ще лентяйстваме цял ден тук с Деси - Нали, Деси? - усмивката на пълничкия приятел не бе отразена от сервитьорката.
 - Харесва ме. Знам го. - каза сериозно.
Това неуспоримо твърдение докара усмивки по лицата на другите двама.
 Дио надигна чашата и изпи кафето на екс.
- Оставям ви сода. Пийте я , ако искате. Хайде, до после на всички.
Чуха се пет-шест чао-та , след което врата се затвори след Дио.
  Слънцето грееше доста силно и още с излизането си младежът се намери заслепен. Завървя надолу по улицата , доволен , че е намерил сили да се върне към нормалния си начин на живот. Влизайки във фитнеса усети как някакво изгубено чувство се върна в него. Не знаеше дали трябва да го прави, ала емоцията от нещо намерено след толкова време, му вдъхна увереност.
 - Хей, момчета! - поздрави бодро той.
 - Йе... откога не си се вясвал, приятелю? - зададе по-скоро риторичен въпрос един от присъстващите - Мислехме си, че си се отдал на балет.. или плетене на една кука.
 - Винаги съм твърдял, че си доста забавен , my good old friend. - бурен смях се разнесе от цялата зала. Всички сякаш се радваха, че Дио е пак сред тях.
Той от своя страна се чувстваше на място. Чувстваше се добре. Разгря и направи разбор на предстоящите упражнения в главата си. Започна тренировката с енергията на 7-годишно хлапе, намерило чудото на футбола или телевизионната игра. По средата на последната серия на лежанката, обаче, се случи нещо, което Дио смяташе за отдавна отминало. Болката в дясното рамо бе непоносима. Цялата му ръка омаля и изгуби сила. Щангата се изхлузи и само бързата реакция на близкостоящия "шегаджия" от по-рано предотврати по-опасен край на ситуацията.
 - Човек... защо тренираш, като знаеш, че имаш проблем с т`ва пусто рамо?
 - Имам нужда .. Разбери ме. Писна ми да бездействам. Ще полудея...
 - Разбирам те, но ... трябва да се прегледаш. Иди до личния. Не е далеч..
 - Прав си. Днес почива, но понеделник съм там... Хайде, момчета, беше ми приятно, но ще тръгвам .. явно още не съм готов да продължа.
  - И да се оправяш бързо! - се чу от дъното на залата.
  - Мерси, братлета.. Чао!
Разочарован от случилото се, Дио закрачи без да гледа встрани от себе си. Пресичаше на червено, без дори да отразява клаксоните на недоволните шофьори. Така се бе вглъбил в себе си, че дори не усети кога премина безрасъдно за пореден път. Сега, обаче, имаше какво да го извади от транса му. Силен звук на спирачки, неуспешен опит да се избегне неизбежното .. и тъп звук от удара между машината и човека. Дио се строполи на земята след като прелетя поне два метра , в следствие на удара с колата. Всичко беше черно. Не виждаше нищо. Усещаше единствено пулсиращото си тяло , биващо поглъщано от неумолима болка.
  Събуди се в що-годе удобно легло.Нямаше място по себе си, което да не агонизира след случилото се.Намери сили и се огледа със същата лежерна прозявка като от преди.
 - Как си? - попита го Кейт. Четеше се нещо повече от загриженост в погледа ѝ.
 - Ъм... не знам. Още. Какво правиш тук?
 - Телефонът ти е изпаднал при катастрофата.. Помислили, че сме близки , защото съм била последния набран номер. Дойдох , колкото се може по-бързо.
 - Че ние не сме ли близки ? - попита с неопределен тон Дио.
 - Престани... Знаеш, че това мина отдавна. Просто обещах на ващите да не се забъркваш в неприятности преди време.. Старая се поне те да са спокойни.
 - А.. така било значи. Ами ... можеш да бъдеш спокойна на свой ред. Чувствам се добре. Можеш да си вървиш ... Не искам да те задържам.
 - Няма да ме изкараш гадната в ситуацията. Но наистина трябва да тръгвам. Исках просто да се уверя, че си добре. Хайде.. ще се чуем като те изпишат.
 - Бай, бай.
 - Довиждане, Дио.
Той се отпусна върху възглавницата. Хилядите мисли все още го преследваха. Защо бе дошла? Наистина ли заради добрите му родители или имаше още нещо, което живееше в нея. Нещо, което бе привързано към него. Нямаше време да довърши анализа си, тъй като Кейт влезе в стаята отново.
- Да не забрави нещо ... ?
- Не ... току-що говорих с лекаря. Засякох го, докато излизах ..
- И какво .. Не ме искат вече тук и те моли да ме отведеш ли ? - каза с нескрита самоирония мъжа.
- Не е време за шеги..
- Защо? Аз си мисля, че винаги можем да се пожегуваме с добрия стар Дио.
- Първо.. престани да казваш, че си стар.. и второ .. - гласът ѝ сякаш секна.
- Кажи де.. какво толкоз е казал господин Лекарят?
- Паднал си много лошо, Дио.
- Да ... усетих го от първа ръка, представи си..
- Не.. наистина лошо. Има .. явно има последствия.
- Какви.. ? Ще спра да мисля трезво и ще се опитам да те целуна ли? - обожаваше да говори така.
- Каза, че не ти остава много, Дио. - очите и вече бяха пълни със сълзи.
Отне му малко време да осмисли какво бе чул току-що. Какво значеше много.. И " не много " . Щеше ли да има време да потренира.. Или за последен път да пие кафе с приятелите. Щеше ли да успее да я прегърне за сбогом..
- Колко .. ? Каза ли колко? - попита с равен тон.
- Седмица. Максимум. Съжалявам... Съжалявам, Дио ! - момичето не можеше да спре риданието си.
- Спокойно де.. Една седмица си е доста време. - казваше го сякаш става въпрос за едноседмичен рок концерт. - Можем да си говорим през това време.
- Да .. Можем. Ще си говорим . Цяла седмица - през плач кимаше тя.
- Ами нека започна тогава.. Леко съм изненадан, ала ..какво да си кажа .. Очаквах някой ден да ми сервира нещо такова живота. Та.. да не се отделяме от темата. Искам да ти споделя нещо.
- Да .. всичко. Каквото и да е. Кажи!
- Аз винаги ще....    "

Алармата изввъня. Кейт измърка сънено с нежелание да се събужда. Отвори очи и се огледа. Набързо набра номера, който се мъдреше под името му.
- Къде си? Добре ли си ?! - почти извика тя.
- Отидох да взема кафе.. Знаеш , че не мога без него. Добре съм.. Успокой се. Просто не ти понасям алармата. Много е дразнеща. Трябва да си смениш мелодията вече... Като се върна ще изберем. Окей?
Сякаш тонове тежест паднаха от плещите ѝ. Въздъхна облекчено. Било е просто сън.
- Окей. Просто си ела по-бързо. Липсваш ми.
- Идвам, бебо. Идвам. Чакай само секунда ... Разлях си кафето. Ще се върна за ново.
- Не! Не пресичай улица!
- Сигурен съм почти на сто процента, че в кухнята ми няма улици.. Не се притеснявай. - каза ѝ спокойно Дио.
- Престани да ми остроумничиш и се връщай веднага. Искам да те гуша.
- Колко ?
- Малко..
- Колко малко?
- Достатъчно .. и задължително повече от една седмица!
- Както кажеш, вдъхновение мое.. Идвам.

Acoustic Funeral For Love In ...

Пробуди се. Отвори очи, само за да бъде заслепен от слънцето, процеждащо се между сърдитите януарски облаци. Трябваха му десетина секунди , за да осъзнае, че болката в главата не е била просто сън. Цялото му тяло пулсираше, топли вълни го обливаха, а той продължаваше да лежи в отъпкания сняг. " Трябва да стана. " - си помисли. Вложи всичките си останали сили, за да се повдигне от студената земя... накуцваше с единия крак. Единствено пронизващия вятър му правеше компания в тази зимна сутрин. Не се чуваха нито птици, нито животни, камо ли хора. Бръкна по инцерция в джоба си, откъдето извади телефон. На екрана се мъдреше призива: "Моля, въведете ПИН: " ... Нацъка цифрите и зачака... 6 пропуснати повиквания. 5 от нея и едно от загрижената му баба. Набра веднага по-настоятелната от двете...
 - Ало?
 - Звъняла си ми.
 - Ами... да .. след снощи не знаех ... не знаех какво да правя. Къде си?
 - Къде може да съм?
 - Ами.. тръгна си така внезапно вчера. Какво ли не ми мина през главата..
 - Добре съм. Няма значение къде съм.
 - Има! - Не, няма.. Трябва да затварям.Чао.
 - Чакай! Не зат...
   Докато натискаше червената слушалка, сякаш нещо метално прободе сърцето му. Ала така бе по-добре.. по-добре за всички. Закрачи с премерена стъпка по пътеката, която явно го бе довела тук. Още имаше неясноти, ала най-вероятно всичко щеше да му се изясни с времето. Спънa се в един камък. Осени го спомен. След поредната зверска караница между него и въпросния женски глас, отпреди малко, той бе дошъл в парка да търси капка успокоение. Наместо това се бе натъкнал на нещо необичайно. В първия момент видял два силуета, които с времето се бяха изяснили. Момиче, взимащо кутия цигари от момче. Наглед безобидно. Освен ако момичето не беше точно тази , с която бе говорил преди секунди.  
"- Мислех, че си ги спряла... 
 - Аз.. аз.. да. Тези.. не са за мен. 
 - Не си прави труда.. За глупак ли ме имаш? 
 - Виж, просто не издържам.. С тези твои състояния .. Не мога. Имам нужда. 
 - А къде отива всичко, за което се борим заедно последните месеци.. Какъв смисъл от въздържанието, след като пак си купуваш .. Пак палиш... 
 - Съжалявам. 
 - Не е важно това. Ясно ми е.. Важното е, че го правиш зад гърба ми. Боли ме, че го криеш, изплашена , че ще ти се скарам. 
 - А не е ли така? 
 - Истината е, че всеки има нужда от своите пороци. Просто ще се радвам, ако поне знам кога се отдаваш на своите. Заедно сме тук.. Нека заедно минаваме през всичко. 
 - Писна ми от лекции.. Ще правя, каквото реша. Не съм дете! 
 - ... Ами приятна консумация тогава.. Няма какво повече да сторя тук. " 
  Споменът вече бе ясен. След като се бе обърнал, Аксел не искаше да гледа назад. Закрачил в тъмното не му беше направило впечатление, че върви по доста неравен път. След спънката в камъка не помнеше нищо. Но.. ако бе паднал в следствие на това, защо се събуди по гръб? Опипа джобовете си.. Телефон, ала не и портфейл. Якето му беше скъсано. Погледна към зеещата дупка в плата, само за да разпознае червената, засъхнала течност по ръбчетата, там където бе минало острието на ножа. Прониза го внезапна болка в областта на ребрата. Строполи се... Всичко се изясняваше. Ядосан, под влиянието на емоцията, не бе успял дори да реагира, при изненадата отстрани. Не беше видял дори лицето му. Помнеше само падането .. Плавно, спокойно сякаш.. в разрез със случката, която го бе предходила. Телефонът иззвъня пак. 
 - Какво искаш? 
 - Хайде да се видим. 
 - Какъв е смисълът? 
 - Имам нужда.. Моля. 
 - ... добре. Къде? 
 - Ами .. намерих едно място, докато се разхождах. Много е красиво. Цялото езеро е замръзнало. Трябва да го видиш. Ела на дългите пейки. Там ще те чакам. 
 - Окей. 
   Поредното студено затваряне на телефона. Беше и бесен, ала в същото време умираше вътрешно, задето се държи така. Беше решил да ѝ спести факта, че до преди няколко часа най-вероятно е кървял животозастрашаващо. Закрачи към уреченото място с ясната надежда да я прегърне, въпреки гнева, който беше стаил. Защото той не бе насочен към нея. На нея не можеше да се сърди повече от две-три минути. Усмихнеше ли се и ... нещо в гадното му, почернено съзнание светваше. Той беше нейният демон.. Тя - неговият ангел. Банално? Реално. С труден характер, все изнервен, все недоволен от неправдата в живота, отхвърлен сякаш от обществото, тя го беше приютила в изпълнената си с любов прегръдка. Невинна, но силна. Добра, но ранима. Красива и чаровна. Тя беше музата му. Музата да се бори за нещо по-добро в един скапан свят. Лъча светлина, промъкнал се между войската от сиви облаци. Капката роса върху натрупаната кал. Целувката, достатъчна да усмири и най-силните дяволи, които го обземаха на моменти. 
 - Здравей.. - каза с плаха усмивка Шарон. 
 - Здрасти. - отвърна и равно Аксел. 
 - Сърдищ ли ми се? 
 - Сърдя се на тях. - нотката на яд се усети в гласа му, докато стъпкваше цигарена кутия. 
 - Ще спра. Обещавам... хайде да се разходим.
   Без да отговаря, мъжът тръгна заедно с нея. Вървяха стотина метра без да продумат. След това той усети как ръката ѝ обхвана неговата ... И завървяха така. Сякаш нищо не се бе случило. Не минаха и пет минути , когато стигнаха до езерото. 
 - Виж, казах ти .. Много е красиво, нали?? - гледаше го с най-сладката въпросителна усмивка. 
 - Прекрасно е. Като теб. - позволи си да се усмихне едва видно.
   Наистина, езерото удивляваще със спокойствието, което предоставяше на всеки стоящ в близост до него. Кристално чиста повърхност, отразяваща напористото зимно слънце, тумбести балончета, неуспяли да стигнат до повърхността преди да замръзнат, тук там привидение на воден обитател... Усети болката по-силна. Раната се бе отворила повече, докато ходеше. Бе прикрил куцането с единия крак, ала това... това бе нещо по-сериозно. 
 - Искаш ли да стъпим на леда? 
 - Не ..опасно е.. Страх ме е. 
 - Добре.. но аз искам да стъпя.. Стой на брега и се хвани за мен .. аз ще стъпя за да видя дали е безопасно. 
 - Уф..и ти си един луд... Добре! Не искам да се караме пак..
 Усмивката ѝ му вдъхна доверие в решението му. 
 - Ето, стъпвамм.... Готово. Видя ли? Нищо ми няма.
 Усещаше как ледът се пропуква на крачка зад него, но беше решил .. Нямаше връщане назад.
 - Чух пукане!.. Моля те , ела тук .. Ще пропадне.. Опасно е.. - в гласа и се четеше угриженост, неприсъща на всеки.
 - Не. Чуй ме. Ти си силна. Можеш и без мен да спреш пороците си. Можеш и без мен да се усмихваш. Можеш всичко - стига да си повярваш! 
 - Ама.. какво говориш? Полудял ли си ? Какво ти става?! 
 Ръката му откри скритата рана изпод якето. 
 - Боже! Веднага трябва да те види лекар. Това е сериозно ! - сълзите вече се стичаха по страните ѝ. 
 - Искам да си спокойна... Всичко ще е наред.. Сега моля те.. Пусни ме. Позволи ми да отпратя всички негативи в дълбините на безвремието. 
 - Не искам! Не ! Не искам ! Спри! Тя усети как ръцете му, дори и отмалели, са все още по-силни от нейните. Едната се изтръгна.. Другата стоя в хватката, която така обичаше за около секунда-две повече. 
 - Oбичам те, повече отколкото те мразя -отрони момичето. Погледите се срещнаха. Мракът видя светлината. Тя му се усмихна. Невидяно. Звярът изръмжа за последно от гърдите на едно обикновено момче. И после сякаш въздъхна... Опита се да се усмихне. Може би успя... Тя просто стоеше и го гледаше ... Опитваше се да запечати образа на откъсващия се блян... 
  И всичко стана толкова бързо! В момента, в който дясната му ръка се пусна от нейната, се чу силно пропукване. Подхлъзна се единият му крак. После го последва и другия... Строполи се назад, също толкова спокойно, колкото и през нощта... Този път, обаче, нямаше да се изправи. Силен момичешки вик прониза горската тишина. А под тънкия слой лед я гледаха все така топлите му очи. Струйка кръв се добра до пукнатината на повърхността и се качи да си поеме въздух. Шарон падна на колене на брега. Не можеше да спре сълзите си. Но те нямаше да го върнат. Силуетът на един преждевременно остарял младеж се скриваше в дълбините на смиреното езеро. Споменът за най-силната емоция изскочи в съзнанието ѝ, прекъсвайки всички останали сетива... Времето с него, разговорите с часове, смехът , сълзите, чашите вода, тишината... Всичко си бе отишло ... Дори тишината не бе същата вече. Потънал бе този, който би дал и последния си дъх за нея. Но за разлика от много други... той наистина го бе сторил. Но пак.. за разлика от всички останали - него вече го нямаше...