Acoustic Funeral For Love In ...

Пробуди се. Отвори очи, само за да бъде заслепен от слънцето, процеждащо се между сърдитите януарски облаци. Трябваха му десетина секунди , за да осъзнае, че болката в главата не е била просто сън. Цялото му тяло пулсираше, топли вълни го обливаха, а той продължаваше да лежи в отъпкания сняг. " Трябва да стана. " - си помисли. Вложи всичките си останали сили, за да се повдигне от студената земя... накуцваше с единия крак. Единствено пронизващия вятър му правеше компания в тази зимна сутрин. Не се чуваха нито птици, нито животни, камо ли хора. Бръкна по инцерция в джоба си, откъдето извади телефон. На екрана се мъдреше призива: "Моля, въведете ПИН: " ... Нацъка цифрите и зачака... 6 пропуснати повиквания. 5 от нея и едно от загрижената му баба. Набра веднага по-настоятелната от двете...
 - Ало?
 - Звъняла си ми.
 - Ами... да .. след снощи не знаех ... не знаех какво да правя. Къде си?
 - Къде може да съм?
 - Ами.. тръгна си така внезапно вчера. Какво ли не ми мина през главата..
 - Добре съм. Няма значение къде съм.
 - Има! - Не, няма.. Трябва да затварям.Чао.
 - Чакай! Не зат...
   Докато натискаше червената слушалка, сякаш нещо метално прободе сърцето му. Ала така бе по-добре.. по-добре за всички. Закрачи с премерена стъпка по пътеката, която явно го бе довела тук. Още имаше неясноти, ала най-вероятно всичко щеше да му се изясни с времето. Спънa се в един камък. Осени го спомен. След поредната зверска караница между него и въпросния женски глас, отпреди малко, той бе дошъл в парка да търси капка успокоение. Наместо това се бе натъкнал на нещо необичайно. В първия момент видял два силуета, които с времето се бяха изяснили. Момиче, взимащо кутия цигари от момче. Наглед безобидно. Освен ако момичето не беше точно тази , с която бе говорил преди секунди.  
"- Мислех, че си ги спряла... 
 - Аз.. аз.. да. Тези.. не са за мен. 
 - Не си прави труда.. За глупак ли ме имаш? 
 - Виж, просто не издържам.. С тези твои състояния .. Не мога. Имам нужда. 
 - А къде отива всичко, за което се борим заедно последните месеци.. Какъв смисъл от въздържанието, след като пак си купуваш .. Пак палиш... 
 - Съжалявам. 
 - Не е важно това. Ясно ми е.. Важното е, че го правиш зад гърба ми. Боли ме, че го криеш, изплашена , че ще ти се скарам. 
 - А не е ли така? 
 - Истината е, че всеки има нужда от своите пороци. Просто ще се радвам, ако поне знам кога се отдаваш на своите. Заедно сме тук.. Нека заедно минаваме през всичко. 
 - Писна ми от лекции.. Ще правя, каквото реша. Не съм дете! 
 - ... Ами приятна консумация тогава.. Няма какво повече да сторя тук. " 
  Споменът вече бе ясен. След като се бе обърнал, Аксел не искаше да гледа назад. Закрачил в тъмното не му беше направило впечатление, че върви по доста неравен път. След спънката в камъка не помнеше нищо. Но.. ако бе паднал в следствие на това, защо се събуди по гръб? Опипа джобовете си.. Телефон, ала не и портфейл. Якето му беше скъсано. Погледна към зеещата дупка в плата, само за да разпознае червената, засъхнала течност по ръбчетата, там където бе минало острието на ножа. Прониза го внезапна болка в областта на ребрата. Строполи се... Всичко се изясняваше. Ядосан, под влиянието на емоцията, не бе успял дори да реагира, при изненадата отстрани. Не беше видял дори лицето му. Помнеше само падането .. Плавно, спокойно сякаш.. в разрез със случката, която го бе предходила. Телефонът иззвъня пак. 
 - Какво искаш? 
 - Хайде да се видим. 
 - Какъв е смисълът? 
 - Имам нужда.. Моля. 
 - ... добре. Къде? 
 - Ами .. намерих едно място, докато се разхождах. Много е красиво. Цялото езеро е замръзнало. Трябва да го видиш. Ела на дългите пейки. Там ще те чакам. 
 - Окей. 
   Поредното студено затваряне на телефона. Беше и бесен, ала в същото време умираше вътрешно, задето се държи така. Беше решил да ѝ спести факта, че до преди няколко часа най-вероятно е кървял животозастрашаващо. Закрачи към уреченото място с ясната надежда да я прегърне, въпреки гнева, който беше стаил. Защото той не бе насочен към нея. На нея не можеше да се сърди повече от две-три минути. Усмихнеше ли се и ... нещо в гадното му, почернено съзнание светваше. Той беше нейният демон.. Тя - неговият ангел. Банално? Реално. С труден характер, все изнервен, все недоволен от неправдата в живота, отхвърлен сякаш от обществото, тя го беше приютила в изпълнената си с любов прегръдка. Невинна, но силна. Добра, но ранима. Красива и чаровна. Тя беше музата му. Музата да се бори за нещо по-добро в един скапан свят. Лъча светлина, промъкнал се между войската от сиви облаци. Капката роса върху натрупаната кал. Целувката, достатъчна да усмири и най-силните дяволи, които го обземаха на моменти. 
 - Здравей.. - каза с плаха усмивка Шарон. 
 - Здрасти. - отвърна и равно Аксел. 
 - Сърдищ ли ми се? 
 - Сърдя се на тях. - нотката на яд се усети в гласа му, докато стъпкваше цигарена кутия. 
 - Ще спра. Обещавам... хайде да се разходим.
   Без да отговаря, мъжът тръгна заедно с нея. Вървяха стотина метра без да продумат. След това той усети как ръката ѝ обхвана неговата ... И завървяха така. Сякаш нищо не се бе случило. Не минаха и пет минути , когато стигнаха до езерото. 
 - Виж, казах ти .. Много е красиво, нали?? - гледаше го с най-сладката въпросителна усмивка. 
 - Прекрасно е. Като теб. - позволи си да се усмихне едва видно.
   Наистина, езерото удивляваще със спокойствието, което предоставяше на всеки стоящ в близост до него. Кристално чиста повърхност, отразяваща напористото зимно слънце, тумбести балончета, неуспяли да стигнат до повърхността преди да замръзнат, тук там привидение на воден обитател... Усети болката по-силна. Раната се бе отворила повече, докато ходеше. Бе прикрил куцането с единия крак, ала това... това бе нещо по-сериозно. 
 - Искаш ли да стъпим на леда? 
 - Не ..опасно е.. Страх ме е. 
 - Добре.. но аз искам да стъпя.. Стой на брега и се хвани за мен .. аз ще стъпя за да видя дали е безопасно. 
 - Уф..и ти си един луд... Добре! Не искам да се караме пак..
 Усмивката ѝ му вдъхна доверие в решението му. 
 - Ето, стъпвамм.... Готово. Видя ли? Нищо ми няма.
 Усещаше как ледът се пропуква на крачка зад него, но беше решил .. Нямаше връщане назад.
 - Чух пукане!.. Моля те , ела тук .. Ще пропадне.. Опасно е.. - в гласа и се четеше угриженост, неприсъща на всеки.
 - Не. Чуй ме. Ти си силна. Можеш и без мен да спреш пороците си. Можеш и без мен да се усмихваш. Можеш всичко - стига да си повярваш! 
 - Ама.. какво говориш? Полудял ли си ? Какво ти става?! 
 Ръката му откри скритата рана изпод якето. 
 - Боже! Веднага трябва да те види лекар. Това е сериозно ! - сълзите вече се стичаха по страните ѝ. 
 - Искам да си спокойна... Всичко ще е наред.. Сега моля те.. Пусни ме. Позволи ми да отпратя всички негативи в дълбините на безвремието. 
 - Не искам! Не ! Не искам ! Спри! Тя усети как ръцете му, дори и отмалели, са все още по-силни от нейните. Едната се изтръгна.. Другата стоя в хватката, която така обичаше за около секунда-две повече. 
 - Oбичам те, повече отколкото те мразя -отрони момичето. Погледите се срещнаха. Мракът видя светлината. Тя му се усмихна. Невидяно. Звярът изръмжа за последно от гърдите на едно обикновено момче. И после сякаш въздъхна... Опита се да се усмихне. Може би успя... Тя просто стоеше и го гледаше ... Опитваше се да запечати образа на откъсващия се блян... 
  И всичко стана толкова бързо! В момента, в който дясната му ръка се пусна от нейната, се чу силно пропукване. Подхлъзна се единият му крак. После го последва и другия... Строполи се назад, също толкова спокойно, колкото и през нощта... Този път, обаче, нямаше да се изправи. Силен момичешки вик прониза горската тишина. А под тънкия слой лед я гледаха все така топлите му очи. Струйка кръв се добра до пукнатината на повърхността и се качи да си поеме въздух. Шарон падна на колене на брега. Не можеше да спре сълзите си. Но те нямаше да го върнат. Силуетът на един преждевременно остарял младеж се скриваше в дълбините на смиреното езеро. Споменът за най-силната емоция изскочи в съзнанието ѝ, прекъсвайки всички останали сетива... Времето с него, разговорите с часове, смехът , сълзите, чашите вода, тишината... Всичко си бе отишло ... Дори тишината не бе същата вече. Потънал бе този, който би дал и последния си дъх за нея. Но за разлика от много други... той наистина го бе сторил. Но пак.. за разлика от всички останали - него вече го нямаше...