За непрочетените книги

04:30. Глутница кучета лае приглушено някъде отвън. Празна пластмасова чашка се клатушка на ръба на масата, подухвана от вентилатора - единствен спасител в лятната жега. 04:31. Загледан в електронния будилник , Джони прехвърляше в главата си поредната идея за това, какво да прави на сутринта. Или по-скоро след няколко часа.. Обърна се по гръб и затвори очи. "Ще го мисля утре" - помисли си и се унесе в мисли. Имаше странни сънища, доколкото можеха да се нарекат такива , знаейки, че е буден, докато ги "сънува".
  Сега имаше флъш от пики. Без колебание бутна чиповете в средата на масата и зачака опонента си. Другият плати и се стигна до шоудаун. Докато прибираше печалбата с доволна усмивка , Джони се сепна от нахлулия в игралната стая козел на два крака. С цилиндър на главата , монокъл, облечен в плажни шорти, козелът проговори с напълно човешки глас:
- Джони, престани да обираш клиентите ми! Хайде, тръгвай си , човече.. Четири денонощия не си мигнал, ще фалирам покрай теб!
Часовникът запя с гневен вокал нещо на неизвестна, прастара рок група. 08:30. Време за кафе.
Джони стана с пукащи звуци от най-удобното легло на света и с прозявка се запъти към кухнята. Едно късо кафе на екс. Вече различаваше слънчевите лъчи, надничащи през щорите на прозореца. Още едно - този път дълго. Направи си сандвич и седна на старата маса в кухнята да довърши и второто кафе. Идилията на сутрешното "събуждане" след поредните часове в градене на фантасмагорични сценарии бе прекъсната от приглушения звън на телефон, скрит някъде из стаята.
- Какво искаш , Сам ? - най-после каза Джони, извадил мобилния изпод купчина надраскани листове.
- Осъзнаваш, че трябваше да си в службата преди трийсет минути , нали ? Не ти плащам, за да пишеш маниакалните си приумици , пръкнали се в пет сутринта, Джони! Искам материал за губернатора и съпругата му, да е на бюрото ми до пет часа утре!
- Спести си речите, Сам.. Напускам. Нямам нерви да пиша за костюмари и домашните им любимци.
- Джони , казвал си ми, че напускаш седем пъти. И аз седем пъти правя компромис, защото мисля,че имаш бъдеще. Виж, ако не можеш да спиш , вземи си книга. Чувал съм, че помагат срещу безсъние.
- Ха, книга..? Че има ли още библиотеки , откак стана превратът преди шестнайсет години?
- Не, библиотеки няма, затвориха ги до една. Но има една книжарница... на кръстовището на 105-та и Медисън. Влизаш в кафенето на ъгъла, на втория етаж, по стълбите , третата врата отляво по коридора. Не си го чул от мен, обаче. И хайде, чакаме те на работа.. когато се разсъниш, може да заповядаш.
-Чао, Сам. - кафето нямаше вече същия вкус. Беше размит от хапливите забележки, изникнали в ума му. Като че ли, той самият ги създаваше, не толкова тези, които ги изричаха. 08:47. Джони стана и нахлузи чифт дънки. Облече си потник , наместо риза, нямаше намерение по обяд да гори от парещото детройтско слънце.
08:59. Скочи в първото видяно такси и му каза да кара към 105-та и Медисън. Не искаше да ходи на работа начумерен , та реши да пробва идеята на Сам. "Шефът" му не биеше на очи с нищо, освен с козята брадичка , която седеше глуповато върху продълговатото му лице, правеше го да изглежда неестествено тесен в областта на главата. Но пък беше добър човечец .. и понякога имаше похвални идеи.
Благодари на бакшиша и се заоглежда за входа на споменатото кафене. " При Доналд " - поредното име без капка креативност. Нямаше голямо значение, така или иначе. Джони влезе, поздрави бармана и бавно се заизкачва по стълбите. Коридорът на втория етаж не бе осветен , но от прозореца в края му влизаше достатъчно светлина, че да не се препъне човек. "Третата врата отляво" каза си наум , видимо заинтигуван , може би от факта, че правеше нещо , смятано за отдавна изчезнало от лицето на модерния свят. Почука и влезе в наистина мрачно, прашно помещение, пълно сякаш, единствено и само с лавици. Лавици, пълни с книги, издавани кой знае кога. Сепна се, когато измежду всичката хартия някой го поздрави с "Добър ден". Явно освен рафтове, имаше и бюро , служещо за каса на тази стая-паметник на последното книжно поколение, както бе чел да го наричат някои по-възрастни драскачи.
- Сигурно очакваше да видиш някоя сляпа старица да продава тук?
- Ако трябва да съм честен, си представях, че няма да има никой .. Явно съм сгрешил. Понякога обичам да греша.
- За човек , който ще си купува книга в днешни времена, си доста разговорлив.
- Просто успях да се разсъня успешно.
- От книгите или от мен? - тя определено знаеше как да задава въпроси.
- От кафето. - той пък знаеше да отговаря.
- Хм .. добре тогава. С какво мога да ти помогна ? - попита хладно момичето.
- Как се казваш ? - Джони се разхождаше напред-назад , търсещ с очи книга, която да го заинтересува.
- Има ли значение ? Нали ще ти продавам книги, няма да пием кафе.
- Зная ли .. В интерес на истината, мога да те наричам с хиляди различни имена. Просто сега исках да знам истинското.
- Пенелопе. А ти кой си ? - не беше сигурен дали му отговаря от любопитство или просто иска по-бързо да ѝ се махне от главата.
- Аз съм Джони. Какво ще ми предложиш да чета?
- Хм ... ами, не зная. Кажи ми какво те влече, какъв жанр произведения?
- Приличам ли на човек, на когото биха дали достъп до книги , откак ги заключиха в Библиотеката на "просветените" ?
- Не. Ни най-малко дори, ако трябва да съм честна. - в момента, в който тя се засмя, той знаеше,че ще му намери нещо добро за четене.
- На теб коя ти е любима? Сигурен съм, че доста четеш, ако стоиш тук по цял ден. - Джони наистина си нямаше никаква идея какво би искал да чете, все пак в живота си бе виждал книга точно два пъти - първият - в музея, вторият - на една гала-вечеря , която бе посетил като служител на Сам.
- Хм.. "Братята с лъвски сърца".
- Защо точно тя? - бе свикнал да задава въпроси , все пак работата му беше да набавя информация.
- Въпреки, че е книга за деца, в нея има нещо, което можем да разберем различно, когато станем възрастни. Хубава е , от началото до самия края , не те оставя да спрещ да четеш.
- Разкажи ми малко , искам да преценя дали ще ми грабне интереса.
- Книгата е като емпат. Сякаш усеща как те кара да се чувстваш и става все по-интересна, точно в насоката, която провокира емоциите ти. Все едно си говорите, било то само с въпроси или само с по една дума. Книгата отключва други светове, непознати досега. На мен лично ми помага да избягам , когато я чета. Сякаш съм в пустиня.
- Да речем, че ти вярвам. Колко ще ми струва да се сдобия с нея?
- Цената на книгите е символична, проблемът е ,че я нямаме в момента. Трябва да я поръчам. До три дни би трябвало да бъде в наличност.
- Искаш да ми кажеш, че нямаш издание на любимата си книга ,в книжарницата, в която работиш ?
- Имам я вкъщи. Предпочитам да я чета там, на спокойствие. Тук си избирам различна книга всеки ден.
- Да, тук изглежда наистина неспокойно.. с всичките тези хора.
- Поне разбрахме,че можеш да бъдеш ироничен. Всяка книга може да е различен човек. Различна история. Не се чувствам сама в стаята в момента.
- Защото не си. Аз също съм тук .. - очите им се срещнаха, когато и двамата се засмяха. - Трябва да тръгвам, закъснявам за работа с... три часа и двайсет и пет минути.
- Приятна почивка тогава, явно не работиш нещо изморително. - хапеше, много леко, ала хапеше с тези реплики.
- Така е, всъщност. Приятно и на теб. Ще се видим след няколко дни, предполагам.
- Чао , Джони.
- Чао.
11:26. Слизайки по стълбите , Джони градеше най-прекия маршрут до работа в главата си. Осъзна, че може да стигне пеша за трийсетина минути. Не му се киснеше в задръствания, беше в настроение да походи. Така или иначе грееше слънце, щеше да хване малко тен. През целия път не спря да се чуди как ще се развива книгата, която уж щеше да го избави от безсънието. Което , той харесваше, в интерес на истината. Имаше толкова много време да твори случки в съзнанието си, чак беше ползотворно. Или поне така мислеше мозъкът му, тялото казваше друго.
16:37. Прозорците на тринайсетия етаж на офис-сградата, в която се помещаваше Детройт Дейли , щяха да се спукат от ударите на слънцето в най-горещия следобед за лятото досега.
- Сам, статията е на бюрото ти. Аз си тръгвам. Още една минута на бюрото и щях да припадна. Ще се видим утре.
- Джони , коя статия? Нали не искаше да пишеш за губернатора?
- Все още съм на това мнение, приятелю. Чака те статия за изгубените книги, вдъхновението и още няколко позабравени неща в наши дни.
- И какво по-точно да правя с тази статия, гений на новото поколение такъв ? - Сам се притесняваше за тиража на вестника по двайсет и пет часа на денонощие.
- Прочети я. След това я хвърли, гори, публикувай, критикувай, сложи си я в рамка.. Все ми е тая, просто я прочети.
- Тръгвай, Джони. Ще се видим утре, гледай да не закъсняваш, моля те!
- Разбира се, Сам. Както винаги , приятелю.
01:44. Единайсето кафе за деня. Слаба бройка , с оглед на това, че беше ходил на работа. "Взел съм да се будя по-лесно." - каза си с усмивка младежът. Замисли се отново за възможния сюжет на книгата. Имаше усещането, че ще му допадне. Истината е,че го знаеше, защото кой в наши дни, кажете ми, може да се докопа до книга от хартия. Беше си истинско чудо, че Сам се престраши да му сподели местонахождението на тази съкровищница.
И тогава заспа. Очите му се затвориха, умът му се отпусна и Джони спа непробудно девет часа. Цели девет! Събуди се само, за да пие кафе ... след което заспа отново. Събуди се в десет вечерта и все едно беше направен от желе. Не можеше да мръдне от почивка. Стана от леглото да си вземе лист и писалка , след което нахвърля опорни точки за статията, която трябваше да пише за Сам. Ставаше въпрос за покачването на цените на цитрусови плодове в страната. Това звучеше, а и си беше наистина важен проблем от дневния ред на един уважаван американски вестник. Остави писалката и заспа отново. За следващите два дни , Джони насъбра повече часове сън, отколкото в изминалите две седмици. Не беше спрял да пие по безброй кафета на ден, ала, въпреки тях ,всяка вечер заспиваше като пребит от работа. Не можеше да прецени дали е ползотворно или не, но поне се чувстваше по-отпочинал. Единственото, което го притесняваше, бе , че не му оставаше време за дългите сценарии, които изникваха в главата му по време на безсънието. Не беше играл карти от три дни , а вече му липсваше усещането от всеки спечелен ол-ин.
07:30. Аларма. Късо кафе. Дълго кафе. Такси. 105-та и Медисън.
- Добро утро.
- Брей, ти не си имал търпение да почнеш да четеш. Като малко дете със сладолед си.
- Поне ям сладолед. Това ми стига. - Джони умееше да се шегува със почти всичко. Не го правеше злобно, но понякога определено не беше на място. Не и този път. Пенелопе посрещна отговора с усмивка.
- Не е пристигнала, обаче. Съжалявам, още я чакам. Искаш ли да ти дам да почетеш някоя друга, докато пристигне?
- Ти би ли си купила лимонов сладолед, ако ти се яде шоколадов?
- Така си и помислих .. е, значи ти остава да почакаш. - изглеждаше притеснена,че един от малкото ѝ клиенти може да си отиде, без да прочете и една страница.
- На теб какво ти харесва в книгите? Защо четеш? - Джони сменяше темите на разговор с темпа на смяната на мислите си. Беше свикнал със това си качество и не му правеше впечатление, че хората се сепват при преплитането на две или повече, напълно несвързани по смисъл, изречения.
- Заради новите светове. Всяка книга е като новооткрит остров на нечия фантазия. Да четеш книга значи да се разходиш из ума на някой, който дори няма да видиш наживо през живота си.
- Тоест... е по-лесно да изслушаш нечии житейски разказ, не ако стои пред теб, а го е написал на хартия, надявайки се да прихванеш емоциите, които е усещал по време на писането? Защото ме съмнява, че би седнала да слушаш мен десет часа пред това, да прекараш един следобед с интригуваща книга , разказваща за живота на ... средновековни благородници, да речем.
- Остър начин да го опишеш, но ... да. Мисля, че е така. Хартията не се влияе от моите мисли. Тя просто носи посланието си. Няма как да каже нещо грешно, след като,сякаш, само аз си говоря с нея. Тя говори, ала не с мен .. просто говори.
- И го няма шанса да изтърси нещо от рода на "лимонов сладолед"? - Джони нямаше граница , що се отнася до арогантните въпроси.
- Няма го. Но не съм казала,че не обичам сладолед.
- Че има ли някой, който да го е казвал?
- И ти си прав. От време на време, но явно се случва.
- Сега вече си правиш шега с мен.
- Ти пък не си споменавал, че не обичаш шеги.
- Ето, че и ти понякога си права. Това е номерът ми. Пиши ми съобщение, например, когато пристигне книгата , ще дойда да я взема.
- Добре, сладоледаджия. До скоро. - обърна му гръб , докато го казваше , но все пак го погледна.
- Чао, шегаджийке.
05:35. Разхождаше се из града, когато се сети , че не е ходил в любимия си бар от седмица.
Странното беше, че не си спомняше как да стигне до там. Минаваше по най-познатите улици, ала все не виждаше входа на Хард Рок Бар Детройт - ХРБД , както го наричаше накратко Джони. Вървя наляво-надясно около двайсет минути , преди да стигне до ъгъла, зад който се намираше въпросният бар. Зави по 67-ма с очакването да се блъсне в огромната охрана пред клуба, ала наместо Веселия Боб , Джони се спъна в купчина кашони и едва не падна по очи в една локва. Стоеше на някакво пристанище и гледаше как последният кораб, пълен с книги , отплава през Атлантика. Дори не беше в Детройт. Гледката му напомняше по-скоро за поствоенна сцена в някоя европейска, забравена държава, отколкото за любимия му град. "И днес няма да играя карти .." - помисли си той и отвори очи.
05:36. Късо кафе. Един сникърс и малко кола. Беше се върнал към стария график на денонощието. Двайсет и четири часа , прекарвани в мисли , писане, прозявки и кофеин. За две седмици бе мигнал пет-шест пъти, най-много. Телефонът му съществуваше, само когато Сам решеше,че трябва да избухне в телефонен разстрел , поради поредното закъснение на Джони. Нямаше вест за книгата. Дали въобще имаше запазени копия? Кой знае. Книгите бяха като скъпоценни камъни. Рядки и често кървави, що се отнася до произхода им. Джони реши, че на следващата сутрин ще провери, дали диамантът му някак не е стигнал до книжарницата , въпреки перипетиите около пренасянето на книги в днешна Америка.
09:00. Слънцето се беше скрило зад намусени облаци, така че днес бе ден за риза. Един хот-дог за из път и две кафета, ей така, по между другото.
- Не е пристигнала още? - понякога се дразнеше как наивно задава въпроси, чиито отговор бе ясен.
- Ох,каква съм разсеяна. Преди три дни се обадих., за да проверя пак , от Чикаго ми казаха, че няма как да я доставят в близкия месец. Съжалявам,че забравих да ти кажа. Само си бил път дотук. Да ти предложа някоя друга, все пак?
- Не. Истината е,че се запалих по тази книга, защото усетих,че искаш да я прочета. Не те познавам, но реших, че разбираш повече от книги, отколкото аз. Не ми се чете друго.
- Как можеш да знаеш какво ти се чете, ако досега не си чел книга през живота си ?
- Понякога просто знаеш. Точно както шоколадовия и лимоновия сладолед.
- Хм.. ами, ако няма шоколадов, би ли си взел лимонов?
- Бих си взел пица, в такъв случай. Дори усещам ,че огладнявам .. Кажи ми , поне, заслужава ли си краят на книгата? Хубаво ли свършва? - искаше му се вече да си бе тръгнал, но продължаваше да гложди ума си с тези въпроси.
- Ъм.. ако трябва да съм честна, не съм я чела докрай. Започвала съм да я чета около осем пъти, но така и не я довърших. Някак си не искам да я прочитам докрай. Страх ме е, как ще завърши.
- Чел съм, че в книгите важното не било да знаеш края, а да узнаеш защо завършва така. Да узнаеш не историята, а мотива ѝ. В крайна сметка , финалът може да се случи по сто различни начина в ума ти, ала ядрото , ако е истинско, ще остави истинска следа в съзнанието.
- Може и да си прав.
- От време на време.
Мълчалива пауза.
- Чао, Джони. Надявам се все пак да прочетеш нещо, което да има ядро.
- По-скоро ще го слушам. Май с книгите няма да се получи. Не съм добър в едностранните разговори. Ако изключим монолозите - там съм цар.
Със затварянето на вратата , Джони сякаш изплува от някакъв забравен подводен храм,обратно в действителността на номадското си ежедневие. "Трябва ми кафе". Винаги му трябваше кафе. Този ден изпи само едно, обаче. В работата писа цял ден за губернатор Филипс и как по-точно е присвоявал пари от граждански данъци , за да плати за скъпата почивка на новата си съпруга. Не че Сам беше очарован, но поне беше от хората, които държаха на честността в писмените издания. Джони дори имаше чувството, че тази нощ началникът му ще спи спокоен. Това го накара да се усмихне.
04:30. Телефонът иззвъня. Нямаше как да е Сам. Той никога не звънеше след дванайсет вечерта.
- Прочетох я, искаш ли да ти разкажа как свършва? - не беше чувал гласът ѝ по телефона досега.
- Попита ли се защо искаш да набереш номера ми, преди да го направиш ? - Джони не беше в настроение за дълги разговори.
- Не. Всъщност , да, но .. не намерих логична причина. Просто реших , че ще искаш да разбереш поне малко от историята.
- Напиши ми го, ако наистина имаш такова желание. Сега играя покер с Козела. Всички други си отидоха, а мисля, че, току-що, го хванах на блъф. С тъмни очила и тези цветни шорти изглежда още по-смешен. И си играе с брадичката. Да, определено блъфира.

Безсмъртният Балон

... Ще повярвате ли какво видях днес? Разхождах се сред една приказка за модерния свят. Ходех сред сиви отломки на сгради , пробити пътища и паднали паметници, символи на някогашно величие. С всяка крачка ставах свидетел на нови и нови парадокси, създадени от човешкия род. Препъвах се в тела, не мъртви, ала сякаш заспали , упоени от многото, разхождащи се около мен,хора с противогази. С бездушни погледи те обикаляха в симетрични фигури , поразяващи , когото сварят. Отминавайки ги, се натъкнах на Обама, играещ шах с Путин със залог по една ядрена глава на игра. И двамата с прокъсани панталони, целите в прах, хич не приличаха на президенти. Продължавам озадачен,на що за международна среща бях станал свидетел, когато пред очите ми изниква стадо антилопи. Подскачат, все едно са в саваната и току ще се спрат да попасат,някъде далеч от хищници. Но падат една по една , посечени от откос куршуми. Цял отряд униформени подтичва в перфектен строй покрай потресаващата гледка на бездиханните животни. Олюлявам се, зашеметен от този изкривен, нов естествен подбор. Само че този път не е природен. В далечината се чуват танкови залпове, през облаците прах се подават картини на падащи блокове, строени кой знае кога. Изстребители раздират небето , изпаднали в танц от картечни лупинги. Няма наш и ваш. Всеки стряла на месо. Мяркам семейство пингвини , сгушили се на парче лед , стоящо като изрисувано насред бетонен площад ...и никаква вода около него. Изплашени до смърт, те политат , изгубвайки се в пушека на безнадеждното. От горяща църква наблизо изскача бягащ свещеник ... облякъл три-четири роби една връз друга, той се препъва ,изпускайки кръста на земята. Стадо разярени диви коне претичват , заобикаляйки божия служител и се врязват с копита напред в кораб с конквистадори. Кървава гледка и за двете страни. По-нататък мускетари се сражават с кралската стража на английската кралицата, ала не със шпаги , а с рози, представете си.. винаги съм смятал, че имат странни спорове. Зървам Еминем , изправил се на парапета на мост, пише нещо на тетрадка, а металната конструкция под краката му, аха да се срути под тътена на земетресенията , сцепили земята от край до край. Бледокървав хоризонт озарява малкото останало слънце..но и то се скрива след поредния атомен взрив някъде по света. Но дори и бушуващият ураган, някъде в далечината не притеснява събралите се на една маса доктори: американец, азиатец и европеец, да правят дисекция на изкостял африканец. Ято гарвани прелита над гротескната картинка на човешката хранителна верига. Писъкът им отеква в изпочупените прозорци на болниците и сиропиталищата , чиито входни врати отдавна са заковани здраво с дъски. А пироните - ръждясали. Дузина костююмари се разхождат по червено килимче, постилащо път , осеян уж с добри намерения , който намира своя край в отворената шахта на тъмните селения на градската канализация.Падам на колене, изгубил поглед в смесицата от цветове и светове.И тогава ги видях... Малки момче и момиченце ..вървят, хванати за ръка. Момичето държи червен балон в здрава хватка. И в единственото цветно , насред сивото , все едно бяха събрани всичката надежда в света с невинността на всички деца. Сякаш хиляди хубави емоции се блъскаха вътре в този балон. И изсвистя куршум. Спука балона с лекота и продължи своя полет на смъртта, някъде надалеч. Връзката в ръката на момичето падна бездушна на земята , изплъзвайки се от пръстчетата ѝ...
  И тогава видях невижданото. Две деца , крещящи от дъното на гърлата си , изпепеляваха хиляди войници, бойни машини , бюрократи и злодеи. Първичният призив на едни непокварени създания пречистваше света ни от всичко , което нарушава баланса му. Безкраен вик към непознатото , отправен от две съзнания с една обща цел - да видят как изгрява слънцето и на следващия ден. Съзнания , разбиращи силата на истинския вик на природата. Вярващи , че горите пак могат да бъдат зелени , а моретата и ледовете  - чисти и красиви. Че няма човек , които не ще има право да се здрависа като равен с друг.  Една истинска молитва, отправена от ..и за бъдещето на един противоречив свят.
  А в какво вярвам аз ли ? Вярвам , че другият път, в който сънувам буден, балонът няма да се спука. Не са му притрябвали повече куршуми.