От кубче до пъзел.

Саймън се събуди от караницата между два гълъба, удобно кацнали на прозореца на стаята му в кокетния хотел, разположен някъде из Италия. Прозя се продължително и седна на ръба на леглото, загледан в сериозния спор на птиците. " Къде ли съм днес? " помисли си мъжът. Трудно му бе да прецени в кой край на планетата се намира всяка сутрин, когато се събудеше. Облече се и слезе по стълбите до рецепцията.
- Извинете, къде се намирам? - попита на чист английски Саймън.
- В La Torretta, господине. Един от най-добрите хотели в Тоскана. - отговори му с усмивка младата рецепционистка. - Ще желаете ли специализирана обиколка из околността?
- Не, благодаря Ви. По-добре да поспя. Наистина съм изморен от пътуването. Трудно се разбуждам без кафе.
- Мога да наредя да ви изпратят в стаята, господин Дроу.
- Не, отново благодаря. Ще се оправя сам. Лек ден, госпожице.
Саймън се обърна и заизкачва стълбите без да дочака вежливият отговор. Заключи вратата на стаята си и седна на дъбовия стол, закривайки лицето си с длани. Последва тежка въздишка.
- Джиииин!
- Хм, досега не си ме викал така настойчиво. - отвърна му джинът, изникнал в стаята от небитието. - Какво те тревожи, млади приятелю?
- Искам кафе. Ако не пия, спя постоянно. Как се очаква от мен,да разбера къде е вкъщи, когато прекарвам повече от половината денонощия в сън. А през останалото време съм като сомнамбул. - Саймън звучеше по-скоро раздразнен, отколкото истински ядосан.
- Ти сам избра да се откажеш от кафето, още в самото начало. Не се сърди на мен. - гласът на джина се разнасяше из стаята със смиреността на сто монаха.
- Да, точно аз съм си го избрал. Ти ме накара да избирам между съня и кафето. Нямах голям избор, друже!
- Изборът ти беше направен тогава, когато поиска да поемеш по пътя към вкъщи. Не си виновен за това, че си загубил паметта си при онзи трагичен случай, но сам реши да търсиш истинското си място в света. Ще свикнеш и без кафе.
- Да,лесно ти е да го кажеш. - продума,вече по-спокоен мъжът и погледна право към духа. Черната зеница срещна безплътното сиво, спотаило се в очите на гостенина. Гледаха се секунда-две, преди джинът да проговори отново.
- Много добре съм ти обяснил,че аз нямам право да консумирам каквито и да е храни или напитки. Не ми се полага нищо материално, що може да се докосне. Избрал съм си селенията на невидимото преди много години, точно както ти избра да намериш дома си. Да си джин не е лесно, но мисля,че да си човек е наистина по-трудно. Виж, едва три следобед е, имаш доста време за размисъл преди вечерния въпрос. Ще дойда точно в осем. - привидението се изпари, точно както се бе появило, за част от секундата.
На Саймън наистина му се искаше всичко това да бе едно голямо привидение. Уви, не беше. Колкото и нереално да изглеждаше, бе по-истинско от брадите на ZZ Top. Въздържателят добре знаеше това. Точно преди да заспи отново, прикован към леглото от неумолимата умора, през ума му мина най-практичната мисъл, която бе имал в близките месеци. Вече знаеше какво ще поиска от джинът довечера. Това беше рутината им - всяка вечер мъдрецът питаше Саймън какво ще си пожелае за следващия ден, след което мъжът трябваше да отговори, в рамките на три думи,какво иска. Забранена дума беше "вкъщи", както и всичко, свързано с мисълта за дома. Търсачът беше свикнал да се задоволява с посещения из целия свят, само защото му се е приискала палачинка с шоколад, например. И така, според отговорът, Саймън всяка сутрин се будеше на различно място. Бил е в Париж, Белград, Залцбург, Сакраменто, Скопие, Токио, Кейп Таун, Сидни, Торонто, Рио и къде ли още не. Телепортиран не по друга причина, а именно защото си е пожелал нещо, което го отвежда там. Всяка вечер и всяка сутрин, докато не открие мястото, от което не иска да си тръгва. Докато не открие дома.

" - Как ще разбера?
  - Когато успееш да победиш правилата, ще знаеш.
  - Какво печелиш, ако ми помогнеш?
  - След всеки човек, намерил това, което търси, ни предлагат въпрос. Дали искаме да приемем отново човешки облик. Просто Да или просто Не. Това е моята награда.
  - Награда, но, както гледам, не си се възползвал от нея.
  - Намирам за по-забавно да знам дестинацията, наместо да я търся. А и отказах цигарите, откакто положих Обета. Какво повече мога да искам.
  - Можеш ли, наистина? Искам да кажа.... имаш ли право на желания, както аз имам всяка вечер?
  - Само на едно. Когато и да е през времетраенето на службата ми към Ордена.
  - Използвал ли си своето?
  - Не.
  - Добре, приемам. Да действаме. "

Саймън се сепна. Сънуваше първия разговор със тогавашния странник доста често. Беше сигурен,че знае всяка една дума от него наизуст.
- Е, какво ще бъде днес? - запита го ,вече в настоящето, джинът с изкривена в демонична усмивка уста.
- Да няма правила. - изрече със мъртвешки сериозен тон изгубеният.
- Нали осъзнаваш,че това не значи, че си победил правилата? Просто ще получиш ден без правила. Ще те хвърля някъде и ще имаш цял ден, да се наливаш със прескъпото си кафе. Ще те видя как ще свикнеш наново, след това.
- Ще поема този риск, благодаря ти за загрижеността.
- Нека е така, тогава.
Духът щракна с пръсти и Саймън в мигване време падна в безкрайния мрак на Предверията. Тук беше мястото, където той всяка вечер чакаше, докато трае пренасочването му. По принцип не отнемаше повече от десет секунди, ала какви десет секунди бяха... По-мъчително чакане не сте усещали. Безтегловен, насред всеобграждащия мрак, сякаш милиони очи го гледаха от сенките. Адски паноптикум. И след дванайсет секунди - познатата зелена светлина. И сънища като снаряди. Сънува как гони кутийка с разтворимо кафе. Тя, обаче, изглеждаше доста бърза. На него му бе трудно да я настигне, имайки предвид факта,че представляваше разбъркано кубче Рубик със съшити крака и ръце. Бягането не бе от силните страни на метаморфозирания Саймън.

Събуди се от настойчиво надничащото слънце през прозореца без завеси, гордо мъдрещ се в стая 903 на блок 66. Клепачите му тежаха тонове. Всяка кост в тялото го болеше. Взе дълбока глътка въздух. " Този ме е пратил на край света. Мамка му, поредният празен ден. Явно ми е сърдит. " - каза на себе си Саймън.
- Не ти е сърдит. И определено не си на края на света. Но, ако приемем,че Земята е един своеобразен земен рай, то ти се намираш в затънтените,позабравени от времето, дори, балкански тъмни райони. Наричат ги бели петна по картата, което е странно, тъй като, както сам можеш да забележиш, черното преобладава тук. Както и да е, добре дошъл в София!
- Мога да се закълна,че го казах наум. На глас ли говорех ? - Саймън усещаше странна обърканост. Най-после беше обнадежден.
- Какво значение има. Важното е,че си тук. Аз съм Сесилия. Приятно ми е, да се запознаем...?
- Саймън. Саймън Дроу. Или поне така пише на личната ми карта, не помня много от живота си. Дълга история.
- Не ми се слуша сега. Може ли да те попитам нещо, Саймън?
- Разбира се.
- Искаш ли кафе?
- Да, за Бога! Умирам за кафе.
Не знаеше откъде се пръкна това момиче, а и не искаше да разбира. Беше му достатъчно,че ще му направи кафе. Не беше пил от толкова много време, че чак се усмихна, доволен,че се е досетил, как да заобиколи поне малко правилата.
Отпи жадно. Размитият цвят, омайният аромат, горчивият вкус. Пороците могат да бъдат животоспасяващи. Или е прекален парадокс?
- Какво правиш тук? - попита опияненият.
- На гости съм, на една приятелка. Въпросът е ти какво правиш тук, знам,че не е спала тук,а тя винаги заключва вратата. Аз пристигнах сега. Когато влязох ти спеше на леглото.
- Нали заключва, как просто си влязла?
- Не просто така, тя ми даде ключ. Не съм обирджийка.
- Това нейното легло ли е?
- Не. На това никой не спи. Трябваше аз да спя, но явно са настанили теб.
- Не се притеснявай. Довечера си отивам, най-вероятно. Ще спиш спокойно.
- Странен си. Искаш ли още кафе?
- Не, имам още една глътка, после ще си направя ново.Я ми кажи, случвало ли ти се е да сменяш често мястото, на което живееш? - не знаеше защо я пита, ала имаше чувството, че ще чуе каквото му е нужно.
- Доста често, не уча и не работя, имам доста свободно време. Старая се всяка вечер да съм на различно забавно място. Падам си номад. - отговаряше му без капка свян, сякаш се познават от години.
- А какво би избрала, съня или кафето? Ако можеше да имаш само едното.
- Кафето, естествено. Защо ти е сън, ако имаш кафе? Повече време да се смееш. Да мечтаеш. Да мислиш. Да твориш. Най-малкото , да виждаш, вместо само да сънуваш.
- Кой казва,че сънищата не могат да се видят?
- Ако ги сънуваш буден, с отворени очи - могат. - тя редеше кубчето Рубик със скоростта на светлината. - Но, хайде, обличай се - сигурно си спал цял ден, време е да излезем. Времето,все още, става за разходка.
- Как така цял ден, колко е часът?
- Осем без десет. Побързай, ще се стъмни,вече. - Сесилия обичаше слънцето.
- Боя се,че нямам време. Беше ми приятно,да си поговорим, Сесилия. - особено тънка нотка на тъга се прокрадна между думите му. - Искаш ли последната глътка кафе? Малко е изстинало, но става.
- Не, благодаря. Не пия кафе.
- Не обичаш?
- Не мога.

Пуф! Джинът се появи в целия си блясък, точно в момента, в който Саймън надигаше чашата.
- Остави я, часът е осем. Знаеш правилата.
- Надявах се да го кажеш.
- Ха, радваш се,че те спасявам от бесовете ти? - духът се забавляваше искрено на тази игра на въпроси.
- Не, радвам се,защото знам какво да поискам за утрешния ден.
- Сподели ми, друже. Радвам се,че имаш напредък.
- Искрен ли си, джине? - надигна вежди Саймън.
- Да. - отвърна му спокойно безсмъртният. - Какво искаш?
- Последната глътка кафе.

Трите думи, които мъжът изрече отекната в коридорите на целия блок. Джинът застина на мястото си, колкото и трудно да бе това за дух. Очите му се избистриха, добивайки перленобял цвят. После потрепна.
- Ти успя, Саймън. Надхитри правилата ми. Сега ще трябва да живееш с постигнатото.
- Няма да ми е трудно с нейната компания, приятелю. Колкото и да ми беше приятно да си говорим всеки ден с теб, предпочитам нея.
- Коя нея? За кого говориш, друже?
Саймън замръзна на свой ред. Огледа се бавно из стаята. Усещаше как всеки косъм в тялото му настръхва. Кръвта нахлуваше в главата му на непосилни тласъци. Вътре нямаше никой, освен него и джина. Може би не беше и имало.
- Какво направи, дявол да те вземе ? Телепортира и нея ли ? Мислех,че ти трябва съгласието ѝ, за да го сториш, демонски дух, такъв! - Саймън полудя. Превъртял досущ като счупено кубче, той не можеше да си намери място.
- Нищо не съм направил. - духът бе станал спокоен, отново. - Замисли се, защо не искаше да пие кафе. А дали не е искала... или просто не е могла? Не е имала право?
- Искаш да кажеш.. Казваш ми,че тя е ..
- Нищо не казвам. Разговорите ни завършиха, човеко. Сбогом. - изпълнителят на желания не изчака Саймън да довърши мисълта си. Изчезна завинаги в пространствата, отредени за тези, откъснали се от земния живот. Отговорът на въпроса-награда отново бе Не. За първи път, обаче, джинът се почувства раздвоен. Но само за секунда. Нямаше повече време. Толкова телепортации имаше да прави. Но вече бяха с една по-малко. Поне до следващия пътник.

-

" - Значи си джин? - попита като малко дете Саймън.
  - Да. Но когато си говорихме, не бях.
  - Чувал съм,че имате право на едно желание. Защо не ползваш своето? Правиш наистина хубаво кафе.
  - Използвах го,вече. Точно тогава, когато научи името ми.
  - И какво точно си пожела?
  - Да бъда човек.
  - Жалко,че желанията са само за един ден. Сънувам ли, между другото ?
  - Зависи. С отворени очи ли си?
  - Да. Гледам през прозореца. Слънцето залезе.
  - Значи не е сън, а реалност. Знаеш ли кое не трае един ден?
  - Много неща. За какво по-точно говориш?
  - Отговорът на въпроса ,зададен от Ордена, след свършена работа от нас.
  - Зная, но ти не си ми помогнала. Тоест, помогна ми, но не като джин, а като човек. Не съм ти давал съгласие да ме питаш какво искам, следователно не е протекло по правилата, не е ли така?
  - Спомни си, Саймън, не съм ли? Не ти ли зададох точно определен въпрос, на който ти отговори положително с голяма готовност.
  - Проклет да съм, така беше. Това значи ли, че.. Ти отговори ли..
  - Обърни се. "

Сесилия го гледаше със зелените си очи, сякаш го вижда за първи път. Тя се приближи до него и му подаде чаша горещо кафе и наредено кубче Рубик.
- Тези са твои. Вземи си ги.
- Аз си имам,още, онази глътка. Ти изпий това. Нали,вече, можеш да пиеш кафе? - попита я той с усмивка.
- Мога. Всичко мога да правя,вече.
Саймън е дръпна леко, до себе си, докато отпиваше последната глътка кафе. Остави кубчето на бюрото под прозореца и отвори едно от чекмеджетата. В ръцете си държеше кутия от пъзел.
- Сега е време,да започнем да редим теб. Не мислиш ли ?
- Откъде знаеше,че тук има пъзел? - недоумяваше Сесилия.
- Истината е,че аз не бях за първи път тук тази сутрин. Нито пък ти. Преди злополуката ни, сме живели заедно в тази стая. Аз редях пъзели, ти кубчета. Аз пишех, ти рисуваше. Но и двамата пиехме кафе.
- Кафето е по-сладко, когато е споделено. Хайде да се разходим навън,не ти ли писна да спиш?
- Писна ми. От сега нататък, няма да спим. Купил съм много кафе. Съгласна?
- Да. Съгласна.
Разделиха си нейното кафе и излязоха от дома. Времето, все още, ставаше за разходки.


---


Когато търсиш себе си, е лесно да се пуснеш по течението на уморителните сънища, предизвикани от обикновени прищявки и желания. Те са цветни, всеки ден - различни и пленителни. Но не се понасят с кафето на вдъхновението. Отпиеш ли от него, забравяш за умората на бездействието. В края на деня, когато си пълен с впечатления, идва въпросът - да влезеш в Предверията, където друг ще напише следващият изгрев на слънцето за теб или да си направиш чаша силно кафе, последвано от писането на твоята собствена история. Простичка дилема. Но,все пак, кой не обича да реди кубчета и пъзели ?

Послепис.

   Артър срещна Моника, докато си купуваше хотдог. Тя му се усмихна, той ѝ отвърна. Заговориха се. Той беше веселяк, ухилен до уши, непукист. Тя - добродушна, с чувство за хумор, чаровна. След няколко преки стигнаха до уговорката за вечеря. Разменени телефонни номера. Артър хвърли обяда си на едно от многото бездомни кучета. Моника си допи кафето. Казаха си чао с усмивки. Беше изненадващо слънчево за такъв дъждовен ден.

   Ангъс се беше запътил към банката, да изтегли малко пари, за да купи подаръци за Коледа. Още не валеше сняг, но вятърът вършеше всичко по силите си, гражданите да се чувстват зимно настроени. Кучешки студ! Още с влизането в топлото фоайе на сградата, той срещна погледа на Магда. Видя, че тя се кара ожесточено с един от служителите, но гневът в очите ѝ не го плашеше, напротив - заинтригува го. Тя, на свой ред, се успокои на мига. Поговориха си доста, докато и двамата чакаха, да дойде редът им. На нея ѝ допадна загрижеността му за семейството, искреността, отговорността. Той,все още, си мислеше за първичността ѝ. Нейният ред дойде първи. Тя мина през гишето и излезе от банката. Скоро дойде и този на Ангъс. Тръгна си щастлив. Излезе навън, а там, освен пронизващият вятър го чакаше и още някой. Трябваше да купуват подаръци.

   Айзък се разхождаше под току заръмилият дъжд. С качулка на главата, слушалки в ушите, той не чуваше нищо, освен собствените си мисли. Бе се забързал и не успя да спре, когато от завоя изскочи изневиделица Мария. Блъснаха се един в друг, той се сепна, тя изпусна записките по лекциите си. Младежът предложи да ѝ помогне, ала момичето не беше на същото мнение. Изгледа го сопнато,събра ги и го подмина. Айзък постоя няколко секунди на място, след което издърпа един чадър от ръцете на минаващия покрай него аристократичен чичка и се затича към Мария. Настигна я, скривайки я от дъждовните капки. Правилно поднесено извинение дава своите резултати. Така или иначе, не беше решил къде му се ходи, щеше да повърви с нея.

   Арго беше бунтар по природа. Изнервяше се доста лесно, често без основателна причина. Сега, стоеше пред занемарена телефонна кабинка и нервно барабанеше с пръсти по стъклената врата. Не обичаше да чака и се грижеше всички да го разберат. От другата страна на вратата стоеше притеснена жена, вкопчила се в слушалката, сякаш я е страх, да не я изпусне. Когато тя се обърна, провокирана от мелодийката на гневния, в очите ѝ се четеше единствено леден укор. Нищо друго. На излизане от кабинката Мия го удостои с едно тихо "Простак.", а той, вече, не помнеше защо и на кого иска да се обади. Пак валеше. Навсякъде ли валеше? 

   Арчи се изтръгна от хватката на майка си и побягна, заобикаляйки повечето локви, наместили се по тротоара след проливния дъжд. Мислеше си,че може да хване дъгата. Когато осъзна,че пътят ще отнеме доста време, малчуганът се спря, загледан в приближаващото го момиченце. Мила подскачаше, сякаш се връщаше от там, за където бе тръгнал той. Тя се спря пред него и му се изплези. Арчи не ѝ остана длъжен. Двете деца се засмяха. 

Тази нощ всички те сънуваха един и същ сън. 

Бяха събрани в една стая. Там нямаше нищо, освен едно огромно огледало на стената зад гърбовете им. Незнайно защо, никой не гледаше към него. Всички бяха обърнати към голата, отсрещна стена. Сякаш всички се познаваха. Гледаха се, говореха си - нервничеха, обаче. В един момент, Моника се отдели от Артър и отиде при Арго. Целуна го. Мия веднага видя това и отиде да утеши веселяка. Мария строши чадъра на Айзък и избяга в ъгъла, при Арчи и Мила, които единствени се държаха за ръце. Младежът , на свой ред , удари Ангъс , което предизвика пламък в очите на Магда. Тя се опита да излезе от стаята, за да не ги пребие и двамата, ала врата, уви, нямаше. 

И тогава, всички се обърнаха. Погледнаха се в огледалото, което им нашепваше да се приближат. С всяка нова крачка , един образ се сливаше с друг. Без имена. Просто размити силуети. И така, докато на последната крачка не останаха, все така здраво хванати за ръце, двете деца. Арчи се обърна към Мила и я целуна по бузата. На огледалото засия дъга. Момчето се пресегна да я докосне, ала малката му муза го спря.

- Недей. Ако я докоснеш, сънят ще свърши.

- И какво толкова ще стане? Ще се събудим. - контрира я той. 

- Ами, ако се събудим на различни места? - уплашено попита тя.

- Това или да не се будим изобщо? Неотменната,вечно забранена дъга или тази, която знаеш,че можеш да търсиш и откриеш, следователно - докоснеш ?

- Объркваш ме. Къде отидоха всички останали ? 

- Половината живеят в мен, другата - в теб.

- Това са небивалици! Какво искаш да кажеш, наистина?

- Ех, нека той ти обясни. Аз по-добре няма да мога.

_

П.п.

Да, нека обясня. Това не е поредната болна история. Това е приказка за персонифицирането на всяка една част от човешката ни същност. Яростта може да бъде Арго, свенливостта - Мия. Различни парченца - различни имена. Схващате. По-интересното е, как всички тези групи от персони-частици общуват помежду си. Как постепенно се сливат в един общ образ, загледан в собственото си отражение, познал самия себе си. Дали не се опознаваме по-добре посредством този, който се вижда в отражението, стоящ до нас? И кое ще надделее - здравото огледало или чупливата реалност? 

Питайте Арчи. Или Мила. И двамата вече знаят.