Послепис.

   Артър срещна Моника, докато си купуваше хотдог. Тя му се усмихна, той ѝ отвърна. Заговориха се. Той беше веселяк, ухилен до уши, непукист. Тя - добродушна, с чувство за хумор, чаровна. След няколко преки стигнаха до уговорката за вечеря. Разменени телефонни номера. Артър хвърли обяда си на едно от многото бездомни кучета. Моника си допи кафето. Казаха си чао с усмивки. Беше изненадващо слънчево за такъв дъждовен ден.

   Ангъс се беше запътил към банката, да изтегли малко пари, за да купи подаръци за Коледа. Още не валеше сняг, но вятърът вършеше всичко по силите си, гражданите да се чувстват зимно настроени. Кучешки студ! Още с влизането в топлото фоайе на сградата, той срещна погледа на Магда. Видя, че тя се кара ожесточено с един от служителите, но гневът в очите ѝ не го плашеше, напротив - заинтригува го. Тя, на свой ред, се успокои на мига. Поговориха си доста, докато и двамата чакаха, да дойде редът им. На нея ѝ допадна загрижеността му за семейството, искреността, отговорността. Той,все още, си мислеше за първичността ѝ. Нейният ред дойде първи. Тя мина през гишето и излезе от банката. Скоро дойде и този на Ангъс. Тръгна си щастлив. Излезе навън, а там, освен пронизващият вятър го чакаше и още някой. Трябваше да купуват подаръци.

   Айзък се разхождаше под току заръмилият дъжд. С качулка на главата, слушалки в ушите, той не чуваше нищо, освен собствените си мисли. Бе се забързал и не успя да спре, когато от завоя изскочи изневиделица Мария. Блъснаха се един в друг, той се сепна, тя изпусна записките по лекциите си. Младежът предложи да ѝ помогне, ала момичето не беше на същото мнение. Изгледа го сопнато,събра ги и го подмина. Айзък постоя няколко секунди на място, след което издърпа един чадър от ръцете на минаващия покрай него аристократичен чичка и се затича към Мария. Настигна я, скривайки я от дъждовните капки. Правилно поднесено извинение дава своите резултати. Така или иначе, не беше решил къде му се ходи, щеше да повърви с нея.

   Арго беше бунтар по природа. Изнервяше се доста лесно, често без основателна причина. Сега, стоеше пред занемарена телефонна кабинка и нервно барабанеше с пръсти по стъклената врата. Не обичаше да чака и се грижеше всички да го разберат. От другата страна на вратата стоеше притеснена жена, вкопчила се в слушалката, сякаш я е страх, да не я изпусне. Когато тя се обърна, провокирана от мелодийката на гневния, в очите ѝ се четеше единствено леден укор. Нищо друго. На излизане от кабинката Мия го удостои с едно тихо "Простак.", а той, вече, не помнеше защо и на кого иска да се обади. Пак валеше. Навсякъде ли валеше? 

   Арчи се изтръгна от хватката на майка си и побягна, заобикаляйки повечето локви, наместили се по тротоара след проливния дъжд. Мислеше си,че може да хване дъгата. Когато осъзна,че пътят ще отнеме доста време, малчуганът се спря, загледан в приближаващото го момиченце. Мила подскачаше, сякаш се връщаше от там, за където бе тръгнал той. Тя се спря пред него и му се изплези. Арчи не ѝ остана длъжен. Двете деца се засмяха. 

Тази нощ всички те сънуваха един и същ сън. 

Бяха събрани в една стая. Там нямаше нищо, освен едно огромно огледало на стената зад гърбовете им. Незнайно защо, никой не гледаше към него. Всички бяха обърнати към голата, отсрещна стена. Сякаш всички се познаваха. Гледаха се, говореха си - нервничеха, обаче. В един момент, Моника се отдели от Артър и отиде при Арго. Целуна го. Мия веднага видя това и отиде да утеши веселяка. Мария строши чадъра на Айзък и избяга в ъгъла, при Арчи и Мила, които единствени се държаха за ръце. Младежът , на свой ред , удари Ангъс , което предизвика пламък в очите на Магда. Тя се опита да излезе от стаята, за да не ги пребие и двамата, ала врата, уви, нямаше. 

И тогава, всички се обърнаха. Погледнаха се в огледалото, което им нашепваше да се приближат. С всяка нова крачка , един образ се сливаше с друг. Без имена. Просто размити силуети. И така, докато на последната крачка не останаха, все така здраво хванати за ръце, двете деца. Арчи се обърна към Мила и я целуна по бузата. На огледалото засия дъга. Момчето се пресегна да я докосне, ала малката му муза го спря.

- Недей. Ако я докоснеш, сънят ще свърши.

- И какво толкова ще стане? Ще се събудим. - контрира я той. 

- Ами, ако се събудим на различни места? - уплашено попита тя.

- Това или да не се будим изобщо? Неотменната,вечно забранена дъга или тази, която знаеш,че можеш да търсиш и откриеш, следователно - докоснеш ?

- Объркваш ме. Къде отидоха всички останали ? 

- Половината живеят в мен, другата - в теб.

- Това са небивалици! Какво искаш да кажеш, наистина?

- Ех, нека той ти обясни. Аз по-добре няма да мога.

_

П.п.

Да, нека обясня. Това не е поредната болна история. Това е приказка за персонифицирането на всяка една част от човешката ни същност. Яростта може да бъде Арго, свенливостта - Мия. Различни парченца - различни имена. Схващате. По-интересното е, как всички тези групи от персони-частици общуват помежду си. Как постепенно се сливат в един общ образ, загледан в собственото си отражение, познал самия себе си. Дали не се опознаваме по-добре посредством този, който се вижда в отражението, стоящ до нас? И кое ще надделее - здравото огледало или чупливата реалност? 

Питайте Арчи. Или Мила. И двамата вече знаят.