Ескалатори в Непал

  Беше мъглив, посивял ден. Точно такъв, в който мързеливецът в теб иска да си остане вкъщи, на топло, завит до шия и да гледа стари криминалета. Противно на тази ти същност, авантюристът, скрит някъде вътре би избрал да излезе навън и да се поразходи в гората. Насред тишината, нарушавана единствено от кратките диалози на дърветата с вятъра. Франко все още не бе станал фен на седемдесетарските филми, затова избра да се разтъпче. Облече новото си кожено яке, нахлузи поокаляните си маратонки, уви един шал около врата, че да не му се скара майка му, ако го види на излизане и потегли. Ще кажете "Ето, момчетата цял живот се страхуват от караницата на мама!" .. Е,да, ама не. Франко беше едва на седем. Имаше доста време да се отърси от паниката, която те обзема, когато чуеш едната половина от родителското тяло да те нарича с пълното ти име. Голям ужас си беше навремето. Достигне ли го ушите ти нещо различно от умилителните мамини обръщения - загазил си. Я някоя беля е била разкрита, я двойката в бележника е видяла бял свят.. а понякога просто така, рутинно, трябваше да послушаш кратка, ала строга възпитателна лекция. Този път, обаче, на малкия му се размина. Излезе незабелязан от родната къща и пое с подсвиркване към близката гора. Родителите му бяха купили жилище, близо до самия край на града, та нямаше да му отнеме много време,да се впусне в дебрите на спокойното съсловие на дървета и животни.

Докато стъпваше върху леко мокрия асфалт, Франко подритваше всяко камъче, което видеше. За момент съжали,че не бе взел футболната топка със себе си, ала прецени,че в гората само ще я накаля до неузнаваема степен..и върви я носи после тази топка с ръце - пък да я рита, ще се умори. Не му отне много време да достигне до началото на пътеката, водеща навътре във вековната гора. Един от малкото парцели, защитени със закон от неспирната човешка жажда за изсичане, лесът бе убежище за малчуганът всеки път, когато му се приискаше да остане сам със себе си. Когато и да се сгушеха един до друг много облаци, скриващи напълно слънцето, той се сещаше за един определен ден. Помнеше го ясно. Тогава бе едва на четири и половина. Беше сигурен за възрастта си, защото си спомняше умствената борба, която водеше, опитвайки се да покаже с пръсти колко е голям на всичките чичовци и лелички, които го разпитваха тогава. А той не обичаше вниманието. Предпочиташе да се разхожда сред дърветата. Те не пълнеха главата му с глупости. Нито му обясняваха какъв трябва да бъде или как да се държи в обществото. Дори не му трябваше да говори сред обитателите на гората.. просто се разхождаше,заслушан в собствените им проблеми. Че да, вие какво си мислехте? Че дърветата нямат проблеми ли ? Имат си. Много при това. Но за тях - друг път. Да се върнем на силния спомен, запечатан в ума на малкия. Дори без да затваря очи, той виждаше перфектно всичко. Депото на метрото, пълно с хора, забързани в различни посоки. Спомняше си как стоеше на металната седалка до чичо си, дошъл да го забере от детска градина. Той не му беше чичо наистина, но за франковите разбирания тогава, разликата в годините им предполагаше използването на думата "чичо", наместо "батко". 

"- Чичо, как се казват точно тези стълби, дето се движат, ей там.. точно до нормалните?

- Ескалатори, Франкофонисимо. 

- И защо ги има? Обикновените стълби не са ли достатъчни?

- Как да ти кажа.. има хора, които обичат да се изкачват бавно,но самостоятелно до целите си. Има и такива, които предпочитат да използват ескалаторите, които ги отвеждат до целта на цената на по-малка физическа умора. Това е и нагледен пример за постиженията в живота. Истината е,че много от нас са готови да стъпят на ескалатора вместо на стълбите,за да достигнат до изхода от метрото. Също както много от нас са готови да изберат краткия път към успеха, вместо да се пробват да се изкатерят до него, стъпка по стъпка. 

- Е..че, ако ескалаторът те отвежда до някъде без да се уморяваш, защо въобще ги има стълбите?

- Защото каменните стъпала на могат да се развалят. Освен ако не ги разбиеш с бомба или булдозер, те ще си стоят там, чакайки малкото устремени крачка да ги извървят. Ескалаторът може да се развали по всяко време. Камъкът не може. Въпреки това, обаче, много хора избират да се качат на ескалатора по пътя към своите цели, без да осмислят,че достигането до върха става половинчат успех, когато не си го изкатерил сам. Важно е, също, да знаеш,че всеки от нас катери различни по вид стълби, дори и да изглеждат еднакви, погледнати от далече. И точно затова, нечии две стъпала се равняват на стотина други. Разбираш ли ?

- Разбирам,но я ми кажи, какво правим, ако някой си е счупил крака и е гипсиран и с патерици? Пак ли трябва да се мъчи по стълбите? 

- С или без гипс, изборът винаги си остава твой, без значение колко е труден, Франки. Запомни го. А, що се отнася до мен, ако станеш велик футболист и ти счупят крака по време на мач, ще те нося нагоре по стълбите, обещавам. Ако ще и на деветдесет години да съм станал, ти пак ще си малкия ми гангстер. 

- Защо пък да съм гангстер? Нали това са тези, които се стрелят в старите филми, които гледате с дядо?

- За това ще си говорим някой друг път, Франкос, метрото ни дойде. Хайде да се качваме. "

Това беше последният път,в който Франко видя чичо си. След като го бе оставил в къщата на родителите му, чичо Аро бе изчезнал. Никой не знаеше къде точно е отишъл, камо ли защо е напуснал така. Единственото, което бе оставил, представляваше кратка бележка, адресирана до малкия.

" Отивам да изкача няколко стъпала. Няма да се бавя. 

Чичо Аро"

Рядко минаваше ден,в който Франко да не си припомни образа на чичо си или да не разгърне поизмачканата вече бележка. И днешния не правеше разлика. Докато вървеше по окаляната горска пътека, той се отплесна в мисли и мечти за това, как чичо му всеки момент ще изскочи от някъде и ще почне да му обяснява колко високи стълби е изкачил, докато го е нямало. А какви ли бяха тези стъпала, за които му казваше в този сантиментален къс хартия? Уж "няколко", пък вече толкоз време го нямаше. Отвеян в размисли, Франки насмалко да се блъсне в изправилата се пред него пречка. Много пъти бе ходил по тази пътека, ала сега явно се беше отклонил. Никога преди не беше виждал тази статуя. Сива, каменна,качулата жена го гледаше право в очите, сякаш чакаше да ѝ каже нещо. Малчуганът се спря,за да я огледа. Изработката ѝ беше безупречна. Изглеждаше така,сякаш стои тук от векове, ала нямаше и следа от ефекта на времето и природните стихии. Каменните ѝ коси се подаваха от качулката, спускащи се чак до земята. Имаше нещо пленително скришно в нея. Сякаш пазеше тайни, заслужаващи интереса на един малък гангстер.
- Какво си ме зяпнал така недоумяващо, малки момко? - проговори му с човешки глас тя.
- Не бях виждал говореща статуя досега. - отвърна ѝ безцеремонно Франко. - Пък и косите ти са красиви, в тях се загледах.
- Благодаря ти, но живи си ги харесвах повече.. вкаменени са някак неестествени.
- Движиш си устните,докато говориш с мен, не можеш ли да правиш същото и с косата?
- Не. Позволено ми е единствено това - да мога да говоря. За да питам малкото си събеседници какво желаят.
- Мен ще ме питаш ли?
- Изглеждаш ми прекалено замислен за възрастта си. Какво ти тежи? - очите на статуята, дори и неподвижни, издаваха една неопределена загриженост. И Франко видя точно нея.. затова реши да сподели, без да се притеснява.
- Случвало ли ти се е някой , когото имаш за близък, ама наистина близък.. да изчезне от живота ти внезапно? Ей така, сега го има и след малко.. вече го няма.
- Може би. Не мога да се сетя в момента. Имай предвид,че аз съм на векове възраст, така че, най-вероятно съм имала такива случки в живота си. Липсва ли ти?
- Много. Винаги ми разказваше истории, за щяло и нещяло. Много съм научил от него, но зная,че имам още много да научавам.. и бих се радвал да е тук, за да ми помага.
- Как се казва?
- Аронакс. Чичо Аро му казвам. Преди няколко години ми каза,че ще отиде да изкачи няколко стъпала.. и оттогава не съм го виждал. Потъна вдън земя,сякаш.
- Може би, не осъзнаваш още колко си прав в това си изказване.
- Какво искаш да кажеш? - в очите на Франко проблесна искрица надежда, избутана грубо от уплах.
- Няма значение. Искаш ли да го видиш?

- Да! Искам, разбира се. - Франки затрепери от нетърпение. Не беше виждал чичо си толкова години, а сега, сякаш щеше да го зърне отново. Зачака със затаен дъх. Единствено горският вятър се чуваше в момента. Тих и смирен.
Нищо не се случваше.
- Погледни нагоре. - му каза скръбно статуята.
Малкият вдигна поглед от нея, нагоре към посивялото небе. В началото не забеляза нищо, ала след няколко секунди го различи. Някакъв силует, наподобяващ спускащ се орел приближаваше земята. Тялото се движеше с главоломна скорост. След още секунда, Франко разбра,че това не е птица, а напротив - именно чичо му, падащ от облаците.Приближаваше се към тях, без изгледи за безопасно приземяване. Аронакс се вряза в земята с бясна скорост. Всичките му кости изпукаха натрошени. С огромно усилие той успя да погледне Франки в очите и да му проговори.
- Здравей, гангстер. Почти ги бях изкачил. Но Мария реши да ме извика, сега виждам по чие желание. Как си?
- Чичо, извинявай.. - пророни малкият. - Просто исках да те видя, не знаех,че ще стане така. Добре ли си?
- Ще бъда. Скоро. Мария,върни ме обратно на първото стъпало, моля те?
- Осъзнаваш,че това са три хиляди стъпала назад, нали, Аро? - проговори на свой ред статуята.
- Ще боли ли много?
- В хиляди пъти повече от това падане.
- Карай, какво е болката,ако не прищявка на ума? Връщай. Извинявай, Франкофоф, но трябва да те оставя. Ще се видим някой ден отново. Обещавам.
- Чичо.. - Франко нямаше сила да каже каквото и да било друго. От каменните очи на Мария-Магдалена капна черна сълза. Без да продума нищо, тя изпрати тялото на Аронакс някъде там,в неопределеното начало на неговото стълбище. Процесът приличаше на телепортация. Аронакс беше на сантиметри от Франки в онзи момент. А след секунда,вече го нямаше. Просто така.

Да, наистина това щеше да се случи, ако малчуганът бе отговорил положително на въпроса на статуята. И можеше да се окаже фатално. За нечие съжаление, обаче, той бе научил едно-две неща от чичо си.

- Не.
- Как така Не? До преди малко ми разказваше колко много искаш да го видиш, защо се отказваш сега? - недоумяваше Мария.
- Защото осъзнах,че това е неговото стълбище. И щом ми е казал,че се изкачва по него, значи е важно да го направи сам. Няма да му се бъркам. Аз, на свой ред, си имам мое. И точно затова избирам стълбите пред ескалатора. Може да отнеме време, но сам ще го намеря, ако не ме намери той пръв. Няма да се качвам на машинизирания кратък път, с риск да погубя неговото изкачване. Съжалявам, ако те разочаровам.
Статуята се усмихна.
- Няма за какво да се извиняваш, момче. Твоя воля. Все още имаш право на желание, не забравяй. Има ли нещо, което искаш в момента?
Телефонът на Франко иззвъня преди да успее дори да помисли за отговора си. Раздразнен от това,че родителите му го караха да разнася със себе си постоянна връзка с тях, той се обърна, за да говори на спокойствие.
- Къде си, миличък? - чу в ръката си гласа на майка си.
- В гората. Разхождам се. Времето е хубаво, майко. Какво има?
- Нищо, просто имаме гости. Ще се прибираш ли скоро?
- Знаете и двамата с татко,че не обичам гостите.. Само ме разпитват незначителни неща. Кой е дошъл този път?
- Там е въпросът.. Чичо ти е. Току-що се е върнал от пътуването си. Има да ти показва много интересни снимки от Непал, по-добре си ела, тъкмо взе да става студено, така или иначе.
Франко не беше сигурен дали чува наистина тези думи или умът му си прави поредната шега с него. Говореща статуя, а сега и чичо му, прибрал се след години отсъствие.
- Идвам си веднага. Тръгвам! - нетърпелив, направо невярващ на късмета си, Франки се обърна за да каже чао на Мария. Наместо каменната статуя, обаче, срещу него,на земята, се мъдреше футболна топка със залепена на нея малка бележка.
" Ето ти едното желание. Другото само се случи. Ще се видим пак, Франко. "
- Явно съм доста добър в изкачването на стълби. - каза си малчуганът на глас. - Другият път може да пробвам да играя футбол, докато ги катеря. А дали чичо е снимал стълбището, което е изкачил.. И имат ли въобще ескалатори в Непал?

Измислени вериги и една изгоряла крушка.

Аронакс се събуди от пулсиращата болка в главата. Опита да разтрие подпухналите си очи в опит да ги отвори, ала грипът, който го мъчеше, бе на друго мнение. Прокашля се звучно два-три пъти и се насили да седне на леглото. Постоя така няколко минути, докато кръвното му се нормализира. Погледът му се избистри, колкото да различи, че навън въобще не е рано, а направо обед. Пак се бе успал. Поредната пиянска вечер,завършила с истеричен смях, докато подритваше полупразно шише бира, се бе превърнала в изпълнена с болежки окъсняла и сърдита сутрин. 

- Проклет да си, Джак! - извика на глас ругатнята по посока на изпитото,вече, уиски.

Стана с усилие и се запъти към банята. След като се изпика и наплиска лицето си с вода поне десет пъти, се чувстваше малко по-годен за живот. Погледна се в огледалото. Отсреща го гледаха две изморени, мътни очи. Аронакс приближи лицето си до своя огледален образ и се вгледа упорито. "Аз ли съм това? Там вътре? Аз ли съм или е някой съвсем друг, който сега ме гледа и ми се чуди, как може да се напивам така? Дали оня е пил кафе.. и дали въобще обича Джак?" - този монолог докара ума му до следващото заключение - имаше нужда от конска доза кафе, преди да стане способен да говори и с други хора, освен него и този в огледалото. За негово раздразнение, обаче, в момента, в който затвори вратата на банята, се позвъня на входната врата на квартирата му, намираща се на Дейдрийм Булевард, 42. Ето,че му сега трябваше да разговаря с някой друг, без да е приел дозата кофеин.. щеше да е забавно.

- Кой е? - попита завалено съненият. 

- Нося ти пощата, Аро, имаш специално писмо днес. - Джими беше пощальон откакто Аронакс се помнеше и обичаше да говори така,сякаш Аро е спечелил от лотарията и той му носи печалбата. Винаги добавяше някаква шега или мистериозна реплика, преди вратата на апартамент 309 да се отвори.

По-недоспалият от двамата отключи и се показа в рамката на вратата.

- Здрасти, Джими. Какво има днес? Още брошури? Някоя и друга агитация за присъединяване към водещите партии ? Може би чекът ми от работа?

- Всъщност, Аро.. нося ти призовка. Викат те в съда. Не знам за какво става въпрос, но мисля,че този път е сериозно. И по-добре побързай да се разбудиш. Викат те днес.

- Мътните ги взели, какво съм направил сега.. Дай да видя. 

Не стига,че не беше се наспал като хората, ами сега и трябваше да бърза. И то, за съда. Все едно си нямаше други грижи. Въпреки раздразнението, обаче, той отвори сръчно пощенския плик и зачете призовката.

" Уважаеми г-н Лаврентий, молим ви да се явите в съда във връзка с повдигнато срещу вас обвинение за морална обида, което знаете, след промените в закона от 1.1.2066 е наказуемо наравно с телесна повреда от втора степен. За да поясним, сме приложили кратка информация относно същността на провинението ви. 

Нарекли сте пожелалата да запази анонимност до сформирането на дело, г-жа Х. "некомпетентна", "задръстена", "неуравновесена" и "плиткоумна" пред повече от десет свидетели, с което сте уронили както авторитета ѝ, така и нейното его, което е достатъчна причина за нас да обмислим процес срещу Вас. 

Моля,явете се в съдебна зала 5, днес, преди три часа следобед.

Благодарим Ви. "

-Е, сериозно ли е? - попита загрижено Джими.

- Не,приятелю. Или поне така се надявам. Тепърва ми предстои да узная. Благодаря ти,че ми го достави на време. Ще се видим утре, ако не ме тикнат в панделата.

- Успех, Аро, дано ти се размине. - каза му с горчива усмивка пощальонът, след което се обърна и тръгна по своите собствени задачи. 

Аронакс влезе обратно в озарената от слънцето квартира и удари шкафа незаслужен юмрук. Последва втори. Не вярваше,че ще дойде ден, в който арсеналът му от думи наистина ще може да го вкара на топло. А,може би, бе сгрешил. Бе бил така непредпазлив, дори и след като добре знаеше за новата поправка в закона.

Според нея, приета по волята на ООН, в световен мащаб, всяко записано, освидетелствано или признато нагрубяване с думи, беше подсъдимо, също както всяко едно останало престъпление. След приемането на промяната в закона, всеки човек дръзнал да даде воля на думите в главата си, можеше да си изпати, стига реципиента на хулите му да беше достатъчно решителен да се оплаче в полицията. Всички знаят,че никой не обича мрънкалата, но този закон даваше право на тези, обидените безпричинно или незаслужено, да получат своето възмездие, посредством подходящите присъди за нагрубителите. Според Аронакс, това бе наистина безполезен закон, имайки предвид колко ограничено и предпазливо би станало общество,в което вече нямаш право да изкараш яда си чрез словесен разстрел на виновниците за собствените ти нерви. Не като него, обаче, разсъждаваха всички и затова мнозинството в Световния съвет бе приело закона за наложителен. Затворите се пълнеха,вече, не само със закоравели престъпници,а и с физически безобидни интелектуалци, писатели, учители и редица подобни изпуснали се пред неподходящите хора клетници. Учител, нагрубил учениците си,че не полагали особени усилия, наричайки ги "мързели" - годинка зад решетките.

Конгресмен, дал воля на яда си на дипломатична среща - "мерзавци" - две годинки. Изморен от пошлостта на заобикалящите го академик, изнесъл цяла реч, която може спокойно да бъде озаглавена "Тъпи прасета" - пет годинки. Световните лидери искаха да пречистят света както от насилие на физическо ниво, така и на вербално. Не беше ли това, обаче, наистина крайна мярка? Баща, скарал се на детето си,че цялото се е изцапало на детската площадка - невинната дума "диване" чута от парадоксално фанатизирана майка, стояща наблизо - разходка до близкото районно - три месеца обществено-полезен труд за неподозиращия татко. Пародия?

Не и според висшите умове на света. Наложителна мярка за спазване на световния ред. Кой сега би се осмелил да проговори срещу Системата, знаейки,че това би му докарало години в зандана? Пълен имунитет срещу нападки и компрометиращи речи, гарантиращ на "лидерите" спокойствието на една беззъба тълпа. Този път буквално - няма, неумееща да отрони и думичка, която се намира в забранения списък. И Аронакс просто трябваше да се примири с действителността. Реалното измерение на един измислен абсурд. Е, явно сега не беше,вече, толкова измислен. Пълна доминация на "контрола на реда ". Плюс за непросветените глупаци, минус за арогантните плямпачи.

Подсъдимият нямаше време за вайкане, затова се захвана с разбуждането си. Направи си кафе набързо, нахлузи измачкан панталон и се напъна да намери чиста и изгладена риза в гардероба си. След като беше готов с премяната, обу подскачайки на един крак обувките си и, грабвайки ключовете за скромното си жилище, излетя навън.

Минаваше дванайсет, така че улицата пред сградата бе изключително оживена. Трудно можеше да се разминеш, камо ли да си хванеш такси. Всеки бързаше да се скрие от жежкото слънце, въпреки че цяла зима го бяха чакали, да се появи, вдъхвайки желание за активен живот на всички. Погледът на Аро се бе избистрил след масивната доза кафе, затова той добре видя жената, стояща на задната седалка на спрялото току пред него такси. Виждаше,че е заето, но въпреки това, реши да се шмугне, все пак имаше малко време да стигне до центъра на града, особено в този натоварен трафик, щеше да му е трудно, дори и да имаше собствена кола. 

- Ама, какво си мислиш,че правиш, бе? Не са ли те учили на елементарни обноски? - жената не изглеждаше никак доволна от нахлуването с взлом в таксито, което бе извикала собственоръчно преди няколко минути. 

- Знам, че изглеждам груб, но наистина бързам. Нека потегляме.. ти накъде си? Аз съм към центъра. Трябва да стигна там наистина бързо. - Аро ѝ отговори с дружелюбна усмивка, надявайки се просто да се съгласи на щурата му приумица. - Хайде, де, моля те, ще си го разделим ? Какво ще кажеш? - гледаше я в учудените сини очи с надеждата,че тя също пътува в неговата посока.

- Ти ще го платиш. Цялото. И то, само защото и аз пътувам натам. И няма да ми говориш простотии, докато пътуваме, изглеждаш като някой луд.

- Повярвай ми, аз съм последният човек, който би спорил с теб по тази тема. Приемам условията, само нека потегляме. Шофьор, карай към съда! И нека е бързо, ще ти дам бакшиш, ако приемеш червеното за зелено, светофарите не ме обичат, определено!

- Съда ли? Не ми казвай,че си адвокат ? - попита го раздразнена жената, докато таксито потегляше,за да се влее в безкрайния поток на трафика в Калифорния.

- Нали нямаше да си говорим? Кой нарушава условията сега? - отвърна и засмян Аронакс.

- Хм, добре тогава, не ме интересува, така или иначе. - сопна му се синеочката и му обърна гръб, доколкото и позволяваше тясното пространство в малкото такси.

- Подсъдим съм по дело за вербална повреда. - каза със спокоен глас, след кратка пауза Аро.

- Казах ти, не ме интересува. - бе студеният отговор, придружен с леко извъртане на главата. 

- Е, както искаш. Знаех си,че си скучна.

- Ти не ме познаваш, бе?! Как ще знаеш каква съм, натрапник такъв! - червеникавата искра на яда проблесна в сините очи. - Ще ти счупя главата, ако продължаваш да говориш. Ясно ли ти е?

- Истината е,че мога да те съдя за тези ти думи. Точно затова и отивам към съдилището. Казах това, което мислех на една определена, обидчива преподавателка в училището на племенника ми. И ето ме сега, с призовката в джоба, бодро-бодро отивам да изслушам обвинението. Току-виж ми лепнали някой и друг месец в пандиза. 

- Защо не престанеш да говориш небивалици? Не стига,че се намести в таксито ми, ами сега и половин час ще те слушам как бръщолевиш измишльотини? 

- Не Ви лъже, госпожице. - обади се развеселен таксиджията. - Истина е, приеха закона, вече могат да те тикнат на топло за едната псувня. Разсипници. Пълни дебили, ако питате мен. Дано не ме чуят, че и аз ще го отнеса. - коментарът му наистина озадачи разгневената пътничка.

- Значи е истина? Защо им е да правят такова нещо? - попита,раздвоена между интереса и отричането, тя.

- Защото искат контрол, просто е. И са на път да го постигнат. - отговори ѝ замислено Аро.

- Не мисля,че е правилно. Прекалено многото забрани водят до прекалено много размирици. Не е ли така?

- Е, ти си можела да говориш, бе? А, как се казваш?

- Коминуета. - каза отсечено тя. - Мога,разбира се, просто избирам с кого да го правя.

- Ясно. А аз съм просто скапанякът, който ти се натресе в таксито, нали така? Отивам в съда по обвинение за словесна повреда, така че изпадам още в класацията. Учуден съм,че размени дори тези реплики с мен.

- Ха-ха, много смешно. Явно ти е навик да си измисляш сюжети и да преценяваш характера на хората, да не си психолог? Или писател? И двете са професии за побъркани, така че, биха ти отивали. - не му оставаше длъжна.

- По-скоро второто. Или поне си мисля,че съм. 

- Аз също пиша. Но не като начин на изкарване на прехраната. Осъзнала съм,че това е доста трудно и непрактично. Пиша от време на време, когато ме намери музата.. както обичате вие, драскачите ,да казвате. 

- Аз не я оставям да ме намира. Гоня я, защото винаги носи със себе си бутилки с кислород, които са ми от голяма полза за дишането. А когато я намеря, обичам да я държа при себе си известно време, поне докато напиша нещо сносно. Имам си вериги вкъщи, вършат добра работа. Пък, когато се наситим един на друг, я пускам да си ходи. И така, до следващия път. - Коминуета бавно се бе обърнала изцяло към Аронакс, докато го слушаше. Гледаше го в тъмните очи и се чудеше сама на себе си, какво, въобще, в тези небивалици ѝ хваща интереса. Не признаваше измислените реалности за легитимни, вярваше в логичното и обяснимото, ала сега бе озадачена от цялата ситуация, в която бе попаднала. От нелепото нахлуване в таксито ѝ до тази макар и измислена, пленителна история за музата в плен. Сякаш всичко бе един малък сценарий, написан колкото да ѝ обърка мислите, а с тях и целия ден. Не ѝ остана много време за размисъл, обаче. Бакшишът я извади от транса на измислените сюжети с весело провикване.

- Пристигнахме, хайде плащайте ми и да ходя някъде на хладно,че тази жега ме умори! - веселяк си беше този шофьор.

- Заповядай, друже. - подаде му няколко банкноти Аронакс. - Лек ден. А на теб, сърдитке, "Чао" .. може да се засечем в някое друго такси, някой ден. - Аро излезе без да дочака отговорът ѝ, не искаше да закъснее за собственото си дело.

По пътеката, водеща до входа на съда не мислеше за нищо. Само за синьото в тези недоверчиви очи. Кристално синьо. В крайна сметка, можеше да пусне жалба срещу нея, така щеше да я види пак. Но никога не би станал роб на тези налудничави закони, така че щеше да си остане с този кратък разговор в горещото такси. 

Влезе в съда обнадежден,че само ще го смъмрят и ще се прибере вкъщи преди пет, не искаше да попада в нови задръствания. 

- Добър ден. - поздрави бодро, влизайки в Пета зала на сградата, символ на закона и правдата. 

- Аронакс Лаврентий? - отвърна му строгият, но вял глас на съдията, стояща пред него. 

- Да, виновен. Така де, аз съм. Не смятам,че съм виновен за нищо друго, госпожо съдия.- каза в опит да разчупи леда Аро.

- Остави на мен да преценя това. - сряза го дамата в робата. - Всъщност, разгледах жалбата срещу вас. Това са доста тежки думи, господин Лаврентий, мисля,че присъдата ми ще е справедлива. Кажете ми само едно.. след като имате три предупреждения от съда, преди този случай, приемам,че сте знаели за новия закон - защо дадохте воля на речника си? Може да си навлечете сериозни проблеми, наясно сте с това, нали? Това не е шега! 

- Напълно ми е ясно, госпожо съдия. Това, което не ми е ясно,обаче, е кой болен мозък смята,че като въведе присъди за вербални провинения,че ще постигне световен ред? Това ще доведе до нищо друго, освен хиляди бунтове срещу така или иначе осквернената свобода на словото. Нищо хубаво няма да излезе от този закон. Не смятате ли така?

- Не е важно какво смятам аз, господине. Като се замисля, забравете въпроса ми, закъснявам за обедната си почивка, така или иначе. Присъдата ми е седемдесет и два часа в ареста,под строг режим. Това е последната ми проява на добра воля. Запомнете го! Определила съм ви гаранция от хиляда долара. Ако бъде платена от друго лице, а не вас самият ,може да си отидете преди да са изтекли трите дни. В противен случай, Ви очаква малко време насаме с мислите Ви. Както и с думите..а те май са по-опасните от двете.

- Никога не може да сте сигурна, госпожо съдия. Благодаря ви за великодушието, все пак. Ще си мисля за нашия разговор, докато съм в килията.

- Лек ден, господин Лаврентий. - каза му с все същия леден глас съдията. - Довиждане!

Двама преуморени от целодневното кръстосване на коридорите на съдилището полицаи влязоха в залата и помолиха Аронакс да ги последва. Без да се противи, той тръгна заедно с тях и покорно се качи в колата, която щеше да го отведе до ареста. За разлика от таксито, тук беше почти пълен мрак, а пътуването му не трая повече от пет минути. 

- Имаш право на един разговор, ще го използваш ли? - попита го рутинно посрещналият го полицай. 

- Да, моля. - каза учтиво Аро, след което се приближи към телефонния апарат и набра номера на брат си.

- Касапис, къде си? Виж, аз съм в ареста. Оказа се,че учителката на малкия ме е запомнила и...е, другото е ясно, ще си постоя тук три дни. Определиха ми гаранция, но е доста голяма, няма нужда да я плащаш, просто кажи на майка,че днес няма да дойда за вечеря. Ще се видим след три дни. Чао, братко. - след краткото "Чао" от страна на брат му, арестантът затвори. Брат му не беше от разговорливите, нито емоционални, затова този лаконичен разговор не озадачи нито един от двамата. Аро остави вещите си при полицая на входа и влезе покорно в килията. Три дни. Не беше очаквал да остане, но можеше да е много по-зле. Три дни не бяха нищо, все пак, щеше да ги излежи без да усети. Тъкмо, щеше да има време да размишлява на спокойствие върху следващата си книга. Ако въобще я почнеше някога. 

Килията беше добър слушател. Два на два, с много малко прозорче, запечатано с решетки, цялата сива. Спокойна беше. Не го съдеше, ала и не му се радваше. Просто си стоеше там, точно както и той самият правеше , чакайки часовете да се изнижат. 

Не бяха минали и пет, обаче, когато вратата се отвори и Аро, полузаспал, чу гласа на ченгето. 

- Лаврентий, излизай! Гаранцията ти е платена. - брат му, все пак, въпреки малкото реплики по телефона се бе проявил като разбиращ за пореден път. Явно, нямаше да има тридневен размисъл върху нов бестселър. Е, какво пък, вкъщи имаше кафе. След две-три мислеше доста по-трезво. Можеше да е за добре. Единственото негативно бе, че сега трябваше да внимава какво говори, защото следващият път щеше да е по-тежък. Година, може би. А на Аро не му се рискуваше,да си говори със сивите стени повече от триста дни. 

Събра нещата си и излезе,да си викне такси. По пътя пътува сам, никой не се умъкна в неговото такси. Реши да се обади на брат си, да му благодари, а може би,дори, да намине за вечеря, както се бяха разбрали още на предишния ден. 

- Касап, долняк такъв, не ме остави да си умувам над драсканиците, нали? Поне да ме беше изчакал, да ме закараш до вас, да хапнем нещо, така или иначе умирам от глад.

- Не съм излизал от къщата на нашите, Аро. Тук сме цял следобед. Сигурно костюмарите са решили,че не заслужаваш такъв терор, да останеш насаме с мислите си цели три дни. И сега какво, ще се довлечеш ли до тук, мама иска да те види. 

- Хм.. ще дойда, какво да правя. Само ще мина през квартирата,да взема една книга за малкия, трябва да почва да чете усилено, много си го разпуснал.

- Играе футбол, драскачо, какво искаш от мен? Няма да го спирам, току-виж е станал следващия Кантона? Кантона да не мислиш,че е чел много книги.

- Добре, добре, отворко. Идвам след час най-много.

Развеселен от явния пропуск в Системата, Аро слезе от таксито с подскок и се заизкачва по стълбите до третия етаж. Извади ключовете и отключи издрасканата врата на апартамента си. Опита да светне лампата, само за да разбере,че крушката е изгоряла. Изруга силно. 

- Могат да те съдят за това, нали знаеш? - обади се женски глас от вътрешността на стаята.

Трябваше му време да свикне с мрака, но истината бе, че успя да я различи, дори и без да я вижда.

- Стига ми толкова за днес. Как ме намери?

- Като ти плащах гаранцията, ми казаха адрес. Мога да бъда убедителна.

- Не мислех,че обичаш неприятностите.. по-скоро те смятах за праволинейна.

- Не съм ти казвала с какво се занимавам. И забелязах,че нямаш вериги тук. Излъга ме.

- И,тогава... какво следва сега?

- Ще ти счупя главата, как какво.