Ескалатори в Непал

  Беше мъглив, посивял ден. Точно такъв, в който мързеливецът в теб иска да си остане вкъщи, на топло, завит до шия и да гледа стари криминалета. Противно на тази ти същност, авантюристът, скрит някъде вътре би избрал да излезе навън и да се поразходи в гората. Насред тишината, нарушавана единствено от кратките диалози на дърветата с вятъра. Франко все още не бе станал фен на седемдесетарските филми, затова избра да се разтъпче. Облече новото си кожено яке, нахлузи поокаляните си маратонки, уви един шал около врата, че да не му се скара майка му, ако го види на излизане и потегли. Ще кажете "Ето, момчетата цял живот се страхуват от караницата на мама!" .. Е,да, ама не. Франко беше едва на седем. Имаше доста време да се отърси от паниката, която те обзема, когато чуеш едната половина от родителското тяло да те нарича с пълното ти име. Голям ужас си беше навремето. Достигне ли го ушите ти нещо различно от умилителните мамини обръщения - загазил си. Я някоя беля е била разкрита, я двойката в бележника е видяла бял свят.. а понякога просто така, рутинно, трябваше да послушаш кратка, ала строга възпитателна лекция. Този път, обаче, на малкия му се размина. Излезе незабелязан от родната къща и пое с подсвиркване към близката гора. Родителите му бяха купили жилище, близо до самия край на града, та нямаше да му отнеме много време,да се впусне в дебрите на спокойното съсловие на дървета и животни.

Докато стъпваше върху леко мокрия асфалт, Франко подритваше всяко камъче, което видеше. За момент съжали,че не бе взел футболната топка със себе си, ала прецени,че в гората само ще я накаля до неузнаваема степен..и върви я носи после тази топка с ръце - пък да я рита, ще се умори. Не му отне много време да достигне до началото на пътеката, водеща навътре във вековната гора. Един от малкото парцели, защитени със закон от неспирната човешка жажда за изсичане, лесът бе убежище за малчуганът всеки път, когато му се приискаше да остане сам със себе си. Когато и да се сгушеха един до друг много облаци, скриващи напълно слънцето, той се сещаше за един определен ден. Помнеше го ясно. Тогава бе едва на четири и половина. Беше сигурен за възрастта си, защото си спомняше умствената борба, която водеше, опитвайки се да покаже с пръсти колко е голям на всичките чичовци и лелички, които го разпитваха тогава. А той не обичаше вниманието. Предпочиташе да се разхожда сред дърветата. Те не пълнеха главата му с глупости. Нито му обясняваха какъв трябва да бъде или как да се държи в обществото. Дори не му трябваше да говори сред обитателите на гората.. просто се разхождаше,заслушан в собствените им проблеми. Че да, вие какво си мислехте? Че дърветата нямат проблеми ли ? Имат си. Много при това. Но за тях - друг път. Да се върнем на силния спомен, запечатан в ума на малкия. Дори без да затваря очи, той виждаше перфектно всичко. Депото на метрото, пълно с хора, забързани в различни посоки. Спомняше си как стоеше на металната седалка до чичо си, дошъл да го забере от детска градина. Той не му беше чичо наистина, но за франковите разбирания тогава, разликата в годините им предполагаше използването на думата "чичо", наместо "батко". 

"- Чичо, как се казват точно тези стълби, дето се движат, ей там.. точно до нормалните?

- Ескалатори, Франкофонисимо. 

- И защо ги има? Обикновените стълби не са ли достатъчни?

- Как да ти кажа.. има хора, които обичат да се изкачват бавно,но самостоятелно до целите си. Има и такива, които предпочитат да използват ескалаторите, които ги отвеждат до целта на цената на по-малка физическа умора. Това е и нагледен пример за постиженията в живота. Истината е,че много от нас са готови да стъпят на ескалатора вместо на стълбите,за да достигнат до изхода от метрото. Също както много от нас са готови да изберат краткия път към успеха, вместо да се пробват да се изкатерят до него, стъпка по стъпка. 

- Е..че, ако ескалаторът те отвежда до някъде без да се уморяваш, защо въобще ги има стълбите?

- Защото каменните стъпала на могат да се развалят. Освен ако не ги разбиеш с бомба или булдозер, те ще си стоят там, чакайки малкото устремени крачка да ги извървят. Ескалаторът може да се развали по всяко време. Камъкът не може. Въпреки това, обаче, много хора избират да се качат на ескалатора по пътя към своите цели, без да осмислят,че достигането до върха става половинчат успех, когато не си го изкатерил сам. Важно е, също, да знаеш,че всеки от нас катери различни по вид стълби, дори и да изглеждат еднакви, погледнати от далече. И точно затова, нечии две стъпала се равняват на стотина други. Разбираш ли ?

- Разбирам,но я ми кажи, какво правим, ако някой си е счупил крака и е гипсиран и с патерици? Пак ли трябва да се мъчи по стълбите? 

- С или без гипс, изборът винаги си остава твой, без значение колко е труден, Франки. Запомни го. А, що се отнася до мен, ако станеш велик футболист и ти счупят крака по време на мач, ще те нося нагоре по стълбите, обещавам. Ако ще и на деветдесет години да съм станал, ти пак ще си малкия ми гангстер. 

- Защо пък да съм гангстер? Нали това са тези, които се стрелят в старите филми, които гледате с дядо?

- За това ще си говорим някой друг път, Франкос, метрото ни дойде. Хайде да се качваме. "

Това беше последният път,в който Франко видя чичо си. След като го бе оставил в къщата на родителите му, чичо Аро бе изчезнал. Никой не знаеше къде точно е отишъл, камо ли защо е напуснал така. Единственото, което бе оставил, представляваше кратка бележка, адресирана до малкия.

" Отивам да изкача няколко стъпала. Няма да се бавя. 

Чичо Аро"

Рядко минаваше ден,в който Франко да не си припомни образа на чичо си или да не разгърне поизмачканата вече бележка. И днешния не правеше разлика. Докато вървеше по окаляната горска пътека, той се отплесна в мисли и мечти за това, как чичо му всеки момент ще изскочи от някъде и ще почне да му обяснява колко високи стълби е изкачил, докато го е нямало. А какви ли бяха тези стъпала, за които му казваше в този сантиментален къс хартия? Уж "няколко", пък вече толкоз време го нямаше. Отвеян в размисли, Франки насмалко да се блъсне в изправилата се пред него пречка. Много пъти бе ходил по тази пътека, ала сега явно се беше отклонил. Никога преди не беше виждал тази статуя. Сива, каменна,качулата жена го гледаше право в очите, сякаш чакаше да ѝ каже нещо. Малчуганът се спря,за да я огледа. Изработката ѝ беше безупречна. Изглеждаше така,сякаш стои тук от векове, ала нямаше и следа от ефекта на времето и природните стихии. Каменните ѝ коси се подаваха от качулката, спускащи се чак до земята. Имаше нещо пленително скришно в нея. Сякаш пазеше тайни, заслужаващи интереса на един малък гангстер.
- Какво си ме зяпнал така недоумяващо, малки момко? - проговори му с човешки глас тя.
- Не бях виждал говореща статуя досега. - отвърна ѝ безцеремонно Франко. - Пък и косите ти са красиви, в тях се загледах.
- Благодаря ти, но живи си ги харесвах повече.. вкаменени са някак неестествени.
- Движиш си устните,докато говориш с мен, не можеш ли да правиш същото и с косата?
- Не. Позволено ми е единствено това - да мога да говоря. За да питам малкото си събеседници какво желаят.
- Мен ще ме питаш ли?
- Изглеждаш ми прекалено замислен за възрастта си. Какво ти тежи? - очите на статуята, дори и неподвижни, издаваха една неопределена загриженост. И Франко видя точно нея.. затова реши да сподели, без да се притеснява.
- Случвало ли ти се е някой , когото имаш за близък, ама наистина близък.. да изчезне от живота ти внезапно? Ей така, сега го има и след малко.. вече го няма.
- Може би. Не мога да се сетя в момента. Имай предвид,че аз съм на векове възраст, така че, най-вероятно съм имала такива случки в живота си. Липсва ли ти?
- Много. Винаги ми разказваше истории, за щяло и нещяло. Много съм научил от него, но зная,че имам още много да научавам.. и бих се радвал да е тук, за да ми помага.
- Как се казва?
- Аронакс. Чичо Аро му казвам. Преди няколко години ми каза,че ще отиде да изкачи няколко стъпала.. и оттогава не съм го виждал. Потъна вдън земя,сякаш.
- Може би, не осъзнаваш още колко си прав в това си изказване.
- Какво искаш да кажеш? - в очите на Франко проблесна искрица надежда, избутана грубо от уплах.
- Няма значение. Искаш ли да го видиш?

- Да! Искам, разбира се. - Франки затрепери от нетърпение. Не беше виждал чичо си толкова години, а сега, сякаш щеше да го зърне отново. Зачака със затаен дъх. Единствено горският вятър се чуваше в момента. Тих и смирен.
Нищо не се случваше.
- Погледни нагоре. - му каза скръбно статуята.
Малкият вдигна поглед от нея, нагоре към посивялото небе. В началото не забеляза нищо, ала след няколко секунди го различи. Някакъв силует, наподобяващ спускащ се орел приближаваше земята. Тялото се движеше с главоломна скорост. След още секунда, Франко разбра,че това не е птица, а напротив - именно чичо му, падащ от облаците.Приближаваше се към тях, без изгледи за безопасно приземяване. Аронакс се вряза в земята с бясна скорост. Всичките му кости изпукаха натрошени. С огромно усилие той успя да погледне Франки в очите и да му проговори.
- Здравей, гангстер. Почти ги бях изкачил. Но Мария реши да ме извика, сега виждам по чие желание. Как си?
- Чичо, извинявай.. - пророни малкият. - Просто исках да те видя, не знаех,че ще стане така. Добре ли си?
- Ще бъда. Скоро. Мария,върни ме обратно на първото стъпало, моля те?
- Осъзнаваш,че това са три хиляди стъпала назад, нали, Аро? - проговори на свой ред статуята.
- Ще боли ли много?
- В хиляди пъти повече от това падане.
- Карай, какво е болката,ако не прищявка на ума? Връщай. Извинявай, Франкофоф, но трябва да те оставя. Ще се видим някой ден отново. Обещавам.
- Чичо.. - Франко нямаше сила да каже каквото и да било друго. От каменните очи на Мария-Магдалена капна черна сълза. Без да продума нищо, тя изпрати тялото на Аронакс някъде там,в неопределеното начало на неговото стълбище. Процесът приличаше на телепортация. Аронакс беше на сантиметри от Франки в онзи момент. А след секунда,вече го нямаше. Просто така.

Да, наистина това щеше да се случи, ако малчуганът бе отговорил положително на въпроса на статуята. И можеше да се окаже фатално. За нечие съжаление, обаче, той бе научил едно-две неща от чичо си.

- Не.
- Как така Не? До преди малко ми разказваше колко много искаш да го видиш, защо се отказваш сега? - недоумяваше Мария.
- Защото осъзнах,че това е неговото стълбище. И щом ми е казал,че се изкачва по него, значи е важно да го направи сам. Няма да му се бъркам. Аз, на свой ред, си имам мое. И точно затова избирам стълбите пред ескалатора. Може да отнеме време, но сам ще го намеря, ако не ме намери той пръв. Няма да се качвам на машинизирания кратък път, с риск да погубя неговото изкачване. Съжалявам, ако те разочаровам.
Статуята се усмихна.
- Няма за какво да се извиняваш, момче. Твоя воля. Все още имаш право на желание, не забравяй. Има ли нещо, което искаш в момента?
Телефонът на Франко иззвъня преди да успее дори да помисли за отговора си. Раздразнен от това,че родителите му го караха да разнася със себе си постоянна връзка с тях, той се обърна, за да говори на спокойствие.
- Къде си, миличък? - чу в ръката си гласа на майка си.
- В гората. Разхождам се. Времето е хубаво, майко. Какво има?
- Нищо, просто имаме гости. Ще се прибираш ли скоро?
- Знаете и двамата с татко,че не обичам гостите.. Само ме разпитват незначителни неща. Кой е дошъл този път?
- Там е въпросът.. Чичо ти е. Току-що се е върнал от пътуването си. Има да ти показва много интересни снимки от Непал, по-добре си ела, тъкмо взе да става студено, така или иначе.
Франко не беше сигурен дали чува наистина тези думи или умът му си прави поредната шега с него. Говореща статуя, а сега и чичо му, прибрал се след години отсъствие.
- Идвам си веднага. Тръгвам! - нетърпелив, направо невярващ на късмета си, Франки се обърна за да каже чао на Мария. Наместо каменната статуя, обаче, срещу него,на земята, се мъдреше футболна топка със залепена на нея малка бележка.
" Ето ти едното желание. Другото само се случи. Ще се видим пак, Франко. "
- Явно съм доста добър в изкачването на стълби. - каза си малчуганът на глас. - Другият път може да пробвам да играя футбол, докато ги катеря. А дали чичо е снимал стълбището, което е изкачил.. И имат ли въобще ескалатори в Непал?