4.

'' Deliver me into my fate
 If i`m alone I can not hate..
I don`t deserve to have you...? ''

-

Сами ли избираме съдбата си или тя сама избира нас? Зависи ли от нещо, или сами я ковем, както обичат да нареждат куп поговорки и мотивационни цитати. Какво точно представлява тя? Описание на един отделен човешки живот или низ от ситуации и "случайности" , водещи до определен изход. Или неопределен? Не чувствам нужда да зная. Усещам, че ще изгубя интерес към нея, ако разбера абсолютно всичко. Или пък ще ме заинтригува още повече? По-възможно. Сам трудно ще намеря отговора, обаче. Дори и единак, всеки се нуждае от компания от време на време. Защото сами пак получаваме отговорите, които ни вълнуват, ала ... губим момента, в който споделяме откритията си с тези, стоящи до нас. Губим усмивката на одобрение. Погледа, изпълнен с блага емоция. Губим .. постепенно, но неизменно ... губим тръпката от гореспоменатите случайности. Всичко може да бъде така чупливо. Същността на живота не прави изключение. Да - не зная каква точно е, но знам едно - заслужава си. Заслужава си и хубавото и лошото. И усмивките и сълзите. И любовта и омразата. Защото кой може да мрази ... без да е обичал? А за да обичаме? Трябва ни някой, който да ни подтикне. Някой, който да опровергава злите езици. Just someone like us. Or the total oposite. Or both? Може и никога да не узная всичките отговори. Но ще имам тези, които най-желая. Зная. Защото няма да спра да ги търся. И така докато не ми остане какво да пиша...



- You do .. It`s just..
- Shh.. Save it. I know that one already.

3.

" So if you love me let me goAnd run away before I knowMy heart is just too dark to careI can’t destroy what isn’t there "

-
Просто бягай. Не ми пука какво изпитваш. Просто избягай. Избягай преди да съм узнал каквото и да било. Побегни към розовите си страни, облечи лачените си дрехи и се усмихни. Без мен. Прекалено съм почернен , че да ми влияе. Че да ми пука. Няма как да унищожиш това, което ... което не съществува. Като отричам съществуването му, го предпазвам от това така желано унищожение ... Предпазвам теб от мен. Не ти се иска да преживееш всичко наново, нали. Тогава бягай. Бягай и никога повече не поглеждай назад. Мен ме няма там вече. And I`ve got nothing else to add. Goodbye.


- But..- Gone.

2.

'' The air around me still feels like a cage
and love is just a camouflage for what resembles rage again .. "

-

Замисляли ли сте се как би изглеждала средата около всеки един от нас, ако притежаваше материална форма? Говоря за тази съвкупност от въздух, аура, взаимоотношения и прочие с целия останал свят. Дали ще е огромен дворец или малка порутена къщурка? Красива, зелена , непокътната поляна или ядрото на самото Слънце? Безкраен хоризонт или непробиваема клетка? Най-вероятно за всеки е различно - логично. Но от всички възможни варианти искам да наблегна на този, непробиваемия ... на клетката и птицата в нея. Коя птица ли? Ами .. онази, забравилата какво е да летиш.. Уплашена да се пусне по полъха на вятъра. Всеки може да бъде тази птица. И всеки е бил в даден момент от живота си. Различава ни това, кой избира да разбие вратата на "затвора" си и кой - да остане смирен пленник, до неопределения изгрев, който някак като по чудо ще го избави от оковите на собствената му нерешителност. Защото клетката не ни хваща сама.. За да се озовем в нея, трябва да сме влезли първо. Трябва да сме позволили на едно невидимо влияние да ни придърпа в стоманените си обятия - да ни превърне в роби на собствените ни страхове. И къде е любовта в цялата тази картинка ще попита някой, направил си труда да прочете най-горните два реда. Колко често използваме това чувство като извинение за състоянията си? Всеки може да си отговори сам. Някои по-рядко, други по-често ... И е истина - любовта може да се приеме като фактор в нашето "оковаване" , но започвам да вярвам, че като цяло това възприятие е грешно. Всеки аспект в живота ни е едновременно свързан и разграничен с останалите. Парадокс? Най-вероятно. Но точно заради това противоречащо твърдение смея да кажа,че не любовта, а ние самите сме виновни за състоянията си - без значение в коя крайност са. Тя е просто прикритие за този вътрешен гняв, който таим понякога. За откраднатите моменти на душевни крясъци. За миговете, в които ни се иска да премажем света и всичко непонятно в него. Любовта е водач, но и пионка. Зависи в чии ръце е попаднала. Прилича по малко на всичко, с което бива сравнявана... Може да бъде открита навсякъде и в същото време .. Сякаш я няма, когато ни трябва изход от "безизходното" .. Защо? Защото птицата сама трябва да реши кога да полети. Сама да избере накъде .. и с кого. А любовта ли? Тя е просто един полъх на вятъра...




So.. will we fly?
- Ти решаваш.

1.

 '' Bury all your secrets in my skin
Come away with innocence and leave me with your sins. "

-

Вълните се пенят сърдито , докато ги подминавам , гледайки от самолета. Все едно са ми ядосани за нещо.  Няма как да ми кажат, обаче. Далече съм.
Отпивам тежка глътка от кафето, което симпатичната стюардеса донесе точно преди минута.
Замислен съм.Може би това, че минавам през облак усилва мисловната ми дейност.  Не?
I`ll never know. Виждам остров в далечината. Явява се като мираж и пак изчезва. Не му се говори явно. Отмествам молива от листа. Погледът ми се отнася нанякъде. Някъде между невидимия остров и хаотичната стая. Изгубих ли се? Не мисля. Намръщвам вежди и пак отпивам. Красиво е. Да си опиянен от нещо така далечно. Китарен риф.. весело подсвиркване.. толкова много образи. Стоя на леглото и говоря с часове. И въпреки, че ти казах всичко имах сякаш още хиляда пъти по толкова... Ала не се притеснявай. Прогори плътта ми с всичките си тайни .. Зарови ги надълбоко. Аз ще ги пазя. Дори не съм близо, че да те спра.

- А къде си?
- Иска ми се да знаех.

Lost your mind ?

" - What do you fear most , my dear friend ?
  - You.
  - Really?! ... Why so?
  - Because you combine every one of my terrifying thoughts and bring them to life.
  - But here you are ... still standing in front of me???
  - Yeah ... `cuz besides the above .. you are still just a fuckin` mirror, mate ! "


        - Our greatest fears lie in the deepest corners of our mind. Too bad, many of us had already lost theirs.