Искра в мрака или мрак в искрата?

Томи изгаси телевизора, скочи от дивана и изтича до кабинета на баща си.
- Татко, може ли да те питам нещо? - детските молби звучаха толкова искрено и иронично наивно. Никой родител нямаше сила да им откаже.
- Питай, момчето ми. - отговори с усмивка Дон. Радваше се всеки път, когато малкият го разпитваше за всевъзможни неща. Караше го да се чувства наистина постигнал нещо в живота. Казват,че геният се състои в това, заедно със собствените си виждания и хрумвания,да уважаваш и усвоиш някои от предишните поколения. Дон се стремеше да възпита сина си в тези разбирания.
- Преди малко гледах едно предаване по телевизията. - започна малкият. - Беше за животните. Показаха как един вълк се приближава към лисича бърлога. Но не се беше насочил натам, защото е надушил,че вътре има малки. Не разбирам, все още, достатъчно от поведението им,че да преценя,но водещият каза,че вътре била само една голяма лисица. Интересно ми беше,обаче, какво направи тя, когато видя вълка. Въпреки,че по думи на предаването, трябваше да е изключително изплашена от него, вместо да побегне, Лиса зае бойна позиция и оголи зъбите си срещу Вълчо. Знам,че това са само имена от приказки, но в училище ни учат да използваме синоними. И аз не се сещам за други. - внезапната вметка разсмя таткото.
- Не се притеснявай, синко, ще научиш. - колко му бе драго само, да гледа момчето си,така любопитно.
- Чакай, да ти разкажа. И тогава, вълкът отстъпи назад. Бавно, наистина бавно заотстъпва, след което погледна лисицата, обърна се и се върна навътре в гората. Не разбирам.. ако искаше да я убие, можеше да го направи. По-силен е, можеше , но въпреки това си отиде. Все едно, не нея, ами него го бе страх.
- Това, Томас, е заблуда. Лисицата е уплашена, ала показва точно обратното. Вълкът, от своя страна, води единствено вътрешна битка. Знае,че,за да оцелее, трябва да се храни. Видял е в ума си как я разкъсва и успокоява глада. Но нещо, дълбоко вътре в него му подсказва, да не го прави. Сякаш няма природното право да я лиши от живота ѝ. А животните, за разлика от нас, хората, спазват своите неписани закони. Тръгнал си е, не с уплах,а с целта да я спаси. Рядко природно явление.
- Голям философ си бил ти, татко. - каза му с престорен глас малкия. - Може да напишеш книга. Но по-добре да е готварска. Не си играл футбол от както бях наистина дребен. Ще станеш топчест скоро. - Дон се засмя отново.
- Ха-ха, искаш ли да чуеш една история, пък да видим дали ще стане за книга?
- Разбира се, давай.
- Ще ти разкажа приказката за мрака и огнената искра.
" Те рядко си говорели, причината била ясна. Тя била парлива, а него никой не го обичал. Един път се случило, обаче, дали от скука, дали от нещо друго, да разменят няколко реплики.
 - Не ти ли писна,да се появяваш всяка вечер. - попитала искрата с едва доловимо възмущение.
- О,аз съм тук преди теб, повярвай ми. - отговорил спокойно мракът.
- Да, но си "тук" само през нощта, аз живея и през деня. По мои изчисления, аз прекарвам повече време. Така че, ти си натрапникът.
- Не можеш да си сигурна, дали идвам само през нощта. Има безброй места,в които живея и докато грее слънцето. Нали затова си толкова полезна през деня. Защото хората си мислят,че се плаша, като присветнеш няколко пъти в лицето ми.
- А не се ли?
- Кажи ми, усещаш ли, когато опариш някой с огнените си пръсти? - попитал я на свой ред мракът.
- Да, защо? - отвърнала тя уверено.
- Добре, сподели ми сега, какво е усещането , когато някой запали клечката и ти ... "опариш" тъмнината пред себе си?
Последвало кратко мълчание.
- Така си и мислех. Ти знаеш,че не ме париш. Трептиш, защото не си сигурна, дали ще се отдръпна всеки следващ път. Атакуваш ме с огнени езици, докато аз просто си стоя. Даже шум не вдигам.
- А защо, тогава, всеки път се местиш от пътя ми? Нали не съм плашеща. - в гласа на искрата се долавяше любопитство.
- Нека кажем, че съм джентълмен. Освен това, виждам,че ти имаш по-голяма нужда да осветиш, отколкото аз - да затъмня. Хората прибягват до теб, когато ги е страх. Когато ги е страх от мен. Не правят обратното. Ако някой иска да се отърве от искрата, прибягва до леденостудената вода, която, обаче, отнема целият ти живот. Аз не те убивам. Не мога,дори и да искам. Но ти,също, не можеш. Вярно е, можеш да ме прогониш, ала аз винаги съм наоколо. И винаги се връщам. Всяка вечер, сама го каза. Истината е,че само в мрака си личи колко перфектни могат да бъдат извивките на една искра. Ярките ѝ цветове играят най-добре в тъмната обвивка на мрака. Кой би видял такъв танц на светло? - кой би предположил,че мракът бил добре възпитан преди тази реч.
- Искаш да кажеш,че си отиваш, за да мога аз да се чувствам добре с това, което върша? Защото дори да приема,че не съм плашеща, аз ни най-малко не се страхувам от теб.
- Аз не искам да разбирам дали е така, или не. Допада ми да имам своите догадки и заключения.
- Аз също имам своите. Но виж кое време е станало! - възкликна искрата. - Утрото идва. Чао, мрачни. - тя трепна едва доловимо, в израз на помахване.
Мракът изчезна така, както бе дошъл. За миг време. Без да продума нищо.
Слънцето изгря. Заслепи уморената искра и започна да разказва вицове на облаците.  "
- Ако правилно съм следил мисълта ти, лисицата е искрата, а вълкът - мрака. Но това е очевидно, де. И мисля,че разбрах какво искаш да ми кажеш. Където и да живеят, пътищата им неминуемо се пресичат, в един или друг момент. Но, въпреки това, те трудно могат да съществуват заедно. Мракът,обаче, изказа интересна теория, за това,че, все пак, може да се случи. Дори .. като се замисля наново, дали вълкът не си е тръгнал, защото знае,че така ще може отново да види лисицата, татко ? - Томас бе наистина заинтригуван от достигането до отговор на своя въпрос.
- Синко, дори и сравнени с искрата и мрака,те са много по-различни. Лисицата си е лисица, а вълкът си е вълк. Ако постоят известно време на едно място, най-много да се изпохапят до смърт един друг. Отивай сега, да пориташ топка навън. Да наваксаш и за мен!
- Отивам, тате. А ти почвай да пишеш книгата.