Лилаво, черно, червено.

   Виктор тропаше нервно с крак, чакайки дългата опашка пред касата на кафенето да намалее. По принцип не идваше много често тук, но тази сутрин с ужас бе осъзнал,че бурканът с кафето в квартирата му е празен. Това наложи кратко пътешествие по стълбите от четвъртия етаж до спасението му, разположено на не повече от десет крачки от входа на Рейнщрасе 17. Минутите се нижеха като часове, докато всеки един от хората пред него поръчваше. Виктор насмалко да заспи, облегнат на витрината с парчета торта и други сладкиши. Сепна се и осъзна,че пред него има само още един клиент. Усмихна се при мисълта,че скоро ще се докопа до блажената напитка. През секундата, в която премигна, обаче, стоящият пред него се бе променил драстично. Чак когато се вгледа по-внимателно полуспящият осъзна,че младежът носи маска под качулката си. С изваден пистолет, насочен към потресената продавачка, младият мъж започна да крещи:

- Парите! Вади парите! – гласът му бе по писклив, отколкото отива на уличен бандит.

- Моля Ви! Не искам да умра! - викаше истерично момичето зад щанда.

- Млъквай и пълни чантата ! - отвърна и обирджията и хвърли черна чанта към нея.

В няколкото мига на трескаво отваряне на касата и изсипване на банкноти Виктор се събуди сякаш бе изпил няколко кафета. Премисли ситуацията и реши да направи, каквото му бе по силите. С неестествена за препил снощи мъж на средна възраст сила, той замахна и хвана ръката на похитителя, изви я нагоре в проста хватка и го удари с крак в корема. Младежът се преви и без много съпротива пусна пистолета. Осъзнал,че вече няма предимство, маскираният се изправи като попарен и избяга панически, оставяйки и пистолета, и чантата. 

- Ще задържа това. - каза спокойно на продавачката Виктор, поклащайки пистолета в ръката си. - Спокойно, всичко е наред, вече. Съветът ми, обаче, е да наемете охрана, недопустимо е маскиран човек да влиза незабелязан, за малко да пострадате.

- Благодаря Ви! Благодаря Ви много! - хлипаше момичето. - Ще кажа на управителя да предприеме мерки.

- Точно така. А сега, ще може ли едно дълго кафе, без захар, моля?

- Разбира се, господине. - гласът ѝ още трепереше. - Заповядайте, това е от заведението.

- Благодаря. Довиждане, госпожице.

Сутринта започваше добре - добро дело и силно кафе. Виктор се усмихна още веднъж, докато излизаше от кафенето. Вече обмисляше какво да прави през деня, когато, забил поглед в земята, усети как кафето му се разлива по цялата блуза. 

- Ей, гледай къде вървиш! - извика насреща му млада жена. - Съсипа ми роклята, мамка му!

Не осъзнаваше дали той е виновен, задето се бе отнесъл в мисли или тя, че също като него, не гледаше къде върви.

- Ти гледай. Аз още спя. Простено ми е. Ти сигурно си пила кафе вече.

- Не пия кафе. - сопна му се госпожицата. - Но, ако пиех, щях да си купя едно, само за да ти го лисна в лицето. Как да отида на работа сега? А? Не стига,че закъснявам, ами и сега това.. Сутринта ми е ужасна.

Виктор получи леко чувство за вина, когато видя разочарованието в черните ѝ очи. Не обичаше да се заяжда, особено, когато той самият също беше виновен. Може би малко повече от нея, дори.

- Съжалявам. Има ли как да ти помогна?

- Не мислиш ли,че направи достатъчно?! - беше бясна. Накара го да се усмихне.

- Сега ще ми се смееш ли? Много забавно, да, клетата мацка няма да отиде на работа, защото я заля с кафе. Хайде да се смеем заедно! - имаше чувството,че всеки момент ще го удари.

- Мисля,че ти се блъсна в мен, но нека не спорим. Нека ти купя нова рокля? Ще ти спестя ходенето до вкъщи.

- Ама, на теб май ти е много забавно? Напълно го обърна на бъзик.

- Сериозен съм. Наблизо има магазин за дрехи, сигурен съм,че ще си харесаш нещо. Това е най-малкото, което мога да направя, че да ти компенсирам неудобството.

- Хм, ти май наистина си сериозен. – ядът в очите ѝ изчезваше малко по малко. – Хайде, да те видя колко ще издържиш на шопинг с жена.

„О, внимавай какво си пожелаваш” – каза си наум Виктор. Търпението му беше неизчерпаемо. Налагаше му се, ако искаше да остане най-добрия в работата си. Уверен в себе си, хвана сърдитката за ръка и я поведе към магазина. Тя не се дръпна.

  Сутринта тепърва започваше, а вече беше пълна с добри емоции. Махмурлукът бавно-бавно заспиваше, което беше черешката на тортата за Виктор.

- Как се казваш?

- Калиопа. А ти?

- Аз съм Виктор. Приятно ми е да се запознаем.

- Не мога да кажа същото. Но имаш малко време да промениш това.

За първи път я видя да се усмихва и едва не се блъсна отново, този път в благ старец, подминаващ го с бавна крачка.

- Ти май си доста отвеян? – жегна го Калиопа.

- Не винаги. Само когато съм весел. А това се случва рядко. Какво работиш тук?

- Всъщност, съм стажантка в една фирма, занимаваща се със социологически проучвания. Затова и бях така ядосана, никой не приема добре, когато стажантите не се отнасят сериозно към работата си. Иначе, съм студентка в Мюнхен. Уча криминалистика.

- Мюнхен ли? Какво те води в Нюрнберг тогава? Не ти харесва в големия град ли?

- Не че не ми харесва, просто не ме свърта на едно място. Обичам да пътувам.

- Да пътуваш е едно, но ти работиш тук, да не би да можеш да се телепортираш? – засмя се Виктор. Не усещаше колко детски е започнал да се държи около тази жена.

- Все още, не мога. Записала съм задочно, ходя там само за изпитните сесии. През останалото време работя и пътувам, когато успея да намеря свободен ден.

- Интересно. Тук е, пристигнахме. Дано ти намерим нещо подходящо.

Двамата влязоха в малкото магазинче, където бяха посрещнати от възрастна, леко прегърбена продавачка, която ги посрещна с весел поздрав.

- Хубав ден, деца! С какво мога да ви помогна?

- Търся рокля за подарък на приятелката ми. – изстреля Виктор преди Калиопа да успее да пророни и дума. – Какво бихте ни предложили?

- О, какъв мил младеж. Елате, последвайте ме, тук толкова рядко идват хора, че ми е много драго всеки път, когато видя младежи да влизат при мен. И то такава хубава двойка. От колко време сте заедно?

- Не сме. – изпревари го този път Калиопа. – Той си въобразява. Още е далеч от спечелването ми.

- О, жена на място. Браво, моето момиче, сега ще ти намерим правилната рокля. Да му мисли тоя младеж, като се появиш сред хора, облечена в нея. Ела, имам перфектната рокля за тези твои очи. Лилави са, нали? Не виждам много добре,вече. Годинките си казват думата. – женицата докуцука до един рафт, скрит зад голям куп всевъзможни дрехи, нахвърляни сякаш пред пералня за пране. Рафтът, в контраст с хаотичния куп, беше перфектно подреден, пълен с ефирни рокли, излезли сякаш от филм от седемдесетте години.

- Ето, момичето ми, пробвай тази. – подаде ѝ черна,изчистена рокля с усмивка бабата и ѝ посочи пробната. Калиопа я взе и влезе в малката стаичка, преградена с извехтяло кафидено перде.

- От кога я ухажваш? – попита го тихо бабата продавачка.

- Вярвате или не, току-що я срещнах. Но има нещо познато в нея, ала не мога да си обясня какво. Усещам,че имаме много допирни точки.

- Ти какво работиш, момче? Това са доста скъпи рокли.

- Ако Ви кажа, ще трябва да ви убия, госпожо. – усмихна се насреща ѝ Виктор.

- Ех, днешната младеж сте наистина странни. Затворени, все криете нещо. Хем имате такива технологии за информация, пък тайните ви са в пъти повече от нашите.

- Понякога е по-добре така, госпожо. Повярвайте ми.

- Е, щом така си казал. Аз от връзки не разбирам толкова, дрехите са любовта ми. Остарях с тях, сега те са единствените ми дружки. Дано ти не попаднеш в бездната на професионалното отдаване, както се случи с мен. Да, не ме гледай,че съм стара, знам някои думички. Едно време четяхме много повече от вас, сега всичко е на тези пусти компютри.

И двамата въздъхнаха. Бабата от носталгия, Виктор – от тревога. Нещо в него започна да чопка. Сутринта беше обещаваща. Обедът, пристъпващ несигурно, носеше ударна доза съмнение. Какво ли щеше да донесе останалата част от деня?

  Не му остана, обаче, много време да размишлява над надигналите се мисли. Процесът беше прекъснат от излязлата от пробната Калиопа. Тя се завъртя бавно, докато се оглеждаше в огледалото. Заедно с нея се завъртя и главата на Виктор. Ако беше по-лабилен, би му се завило свят. Роклята беше правена за нея. Покриваше всяка нейна извивка перфектно. Чистото черно играеше с лилавото в очите ѝ по един особен демоничен начин. Не беше нито прекалено дълга, нито прекалено къса. Денят отново стана безгрижен.

- Е, как ми стои? – попита го с усмивка тя. – Кажи де, какво си ме зяпнал?

- Мисля,че това казва достатъчно, момичето ми. – засмя се бабата. – Много добре ти стои. Казва ти го жена с опит. Направо блестиш, мила.

- Взимаме я. – най-после успя да се включи в разговора Виктор и подаде кредитна карта на продавачката.

- Тук нямам апаратче за такива карти, момче. Трябва да ми платиш с нормални пари, не виждам смисъл в тези пластмаси, наистина.

- Няма проблем. Ето, нали толкова? Погледнах етикета, преди да я пробва.

- Толкова, момчето ми. Благодаря ти. Приятен ден ви пожелавам, деца.

- Благодаря много, на Вас също. – отвърна ѝ Виктор.

- Приятен ден! – добави с усмивка Калиопа. С подскоци отиде до Виктор, хвана го за ръка и двамата излязоха от магазина.

- Може би, не си толкова завеян, колкото си мислех. – каза му тя и го удари леко по рамото.

- Ти пък си много хубава. – опули ѝ се той на свой ред.

И двамата се засмяха.

- Аз трябва да бързам за работа, обаче. Ще те видя ли пак? – попита го Калиопа , докато все още разглеждаше роклята.

- Ако зависи от мен ... Внимавай! – Виктор я дръпна зад ъгъла на сградата, точно преди куршумът да се забие в тухлите. Последваха втори и трети, които намериха за цел стената на блока, стоящ на отсрещната част на улицата.

- Какво стана?! – извика Калиопа. – По нас ли стреляха?? – цялата трепереше.

- Не по нас. По мен. Ти просто се оказа на грешното място в грешното време.

- Защо, за Бога, стрелят по теб ? Да не си някаква важна клечка ? Затова и не ти беше проблем роклята, нали ? Знаех си,че има нещо нереално, знаех си ! – Калиопа изпадаше в истерия. Дишаше тежко и гърдите ѝ изпъваха роклята, очите ѝ се въртяха във всички посоки, хаотично търсещи заплахата.

- Няма да ги видиш, колкото и да гледаш. И не, не съм важна клечка. Поне не такава, каквато мислиш ти. Мога да ти обясня, но знай.. кажа ли ти сега, връщане назад няма. Също така, мога да си изпатя сериозно, ако го направя. И последно, но най-важно .. узнаеш ли кой съм, опасността става реална и за теб.

- Тези куршуми ми се сториха доста реални, без да знам почти нищо за теб, така че или ми обясни, или ми викни такси на момента! Няма да рискувам да ходя пеша след тази случка. – беше изплашена, ала не от него. Не знаеше как, ала явно не я плашеше и това го озадачаваше. Виктор си пое дълбоко въздух и, след последна секунда двоумене, проговори.

- Чувала ли си някога за агенти „Пета степен” ?

Калиопа поглати отрицателно глава.

- Добре. Истината е такава, че аз съм специален разред наемен убиец. Позволено ми е да нарушавам който и да е закон, писан в която и да е книга по света. Не отговарям пред никой, освен този, който ми задава поръчките. Личността ми не е измислена, но името ми е изтрито от всички регистри и бази данни. Ако се опиташ да ме намериш в Интернет, няма да успееш. Има ме само в реалния свят. Във виртуалното съм просто една неизвестна. Но дори и безименен, мога да бъда проследен. И точно в момента, организация, която има полза от моето премахване е пратила неопределен брой убийци по петите ми. Не знам кои са и къде се крият, но от няколко дни усетих,че ме следят. Тези три куршума бяха първото по-твърдо доказателство,че съм прав. Така че, сега е моментът да избереш дали искаш да ме видиш отново? Прецени сама.

Калиопа го гледаше без да мига. Двамата стояха приклекнали без да продумат поне минута. След това тя се усмихна.

- Права бях, не си опасен за мен. За по-малко от час познанство ми каза най-съкровената си тайна. Може да си машина за убиване, но в моите очи си просто едно голямо дете. – тя се приближи до него и го целуна. Заби ноктите си в ръката му, след което го блъсна да падне на земята.

- Това е задето ме изложи на риск. – усмихна се насреща му. – Следащият път ще е по-тежко. Хайде сега ставай и наистина ми викни такси. Закъснявам, вече.

Виктор се изправи ловко и извади телефона си. Набра някакъв номер, изчака другата страна да вдигне и затвори без да каже и дума.

- След малко ще дойде превозът ти. – каза ѝ спокойно и на свой ред се приближи към нея. Притисна я леко в стената и я целуна.

- Това е,задето си толкова невинна.

- Не можеш да си сигурен.

- Не ми се налага да съм. Колата ти е тук.

До тях спря черен седан, чиято задна врата се отвори като по поръчка.

- Хайнц ще те откара, където поискаш. Аз ще те намеря, когато опасността отмине. Чао, Калиопа.

- Чао, Виктор. Гледай да не те застрелят, може би наистина искам да те видя пак.

Очите ѝ го пронизаха за последно преди да се качи в автомобила. Хайнц кимна отвътре и даде газ. Виктор остана няколко минути на сигурно, в сянката между двете сгради. Кой беше по петите му? Защо така отчаяно искаха да го убият? И защо точно сега, когато беше срещнал тази загадъчна жена. Мислеше да изкара деня без пиячка. Явно Джак имаше друго наум. Купи една бутилка от кварталния магазин и се прибра вкъщи, за да се отдаде на разбор на ситуацията.

Прибра се и легна на удобния си кожен диван. Полежа няколко минути без да мисли за нищо, след което отвори бутилката и си наля чаша чисто уиски. Не го беше страх за себе си. Беше свикнал да е обект на заплахи и опити за покушение, беше приел тази си съдба, когато се съгласи да бъде това, което е днес. Истината бе, че за първи път от години усещаше една позабравена емоция. Беше го грижа за някой. Страхуваше се не от това, да бъде убит, а от възможността Калиопа да пострада заради него. Наля си нова чаша. Кой го гонеше? Екс. Нова чаша. Навън заваля дъжд. Нова чаша. Отпи дълбоко и я хвърли в стената. Бутилките без дозатор бяха наистина удобни. Не усети как се унася с празна бутилка в ръка. Диванът си беше наистина удобен.

  Сънува как бяга в тъмна гора, а по петите му бяха десетки ловджийски кучета. Покатери се на едно дърво.. те го задминаха, някак не го усетиха. Въздъхна облекчено и погледна напред. Когато погледът му се фокусира, съзря чифт лилави очи да го гледат от отсрещното дърво. Скоро видя очертанията на силуета на вълчица. Те се надигна, стоейки здраво на клона и се приготви да скочи към него...

   Силният звън на звънеца го събуди. Нямаше представа колко е часът. Стана от дивана и погледна внимателно през шпионката. Насреща му стоеше униформен.

- Кого търсиш? – попита Виктор.

- Истината е,че не зная името Ви, господине. Или поне не съм сигурен. Момичето от кафетерията явно познава хазяйката Ви. Идвам с молбата да ми помогнете в разследването на опита за обир, случил се по-рано днес. Ще ми отделите ли няколко минути?

- Хм, вие униформените сте странни хора. С какво си мислиш ,че ще ти помогна ? Обезоръжих го и той избяга, нищо повече. Дори бях малко пиян от миналата вечер, така че надали съм най-добрия свидетел.

- Вярвам Ви. Не бих го направил, но наистина говорите несвързано, така че, ще приема,че казвате истината.

- Какво имаш предвид? – не смяташе за нужно да говори на Вие със служителя на реда. Беше усвоил този навик преди години, още когато не беше наемник.

- Похитителят е бил жена. Вие казахте „обезоръжих го”. Приемам,че сте бил толкова неадекватен,че сте сметнали жената за мъж.

- Трудно ще се объркам по такъв начин. – засмя се Виктор. – Въпреки,че наистина ми беше лесно да му извия ръката. – добави замислено Виктор.

- Да ѝ извия, искате да кажете. Разпитах вече четирима свидетели, които потвърдиха показанията на продавачката – престъпникът е бил жена.

- Дори и да сте прав, какво мога да направя? Единственото , което мога да ти дам е пистолетът ѝ, но не знам как това би ти помогнало, носеше ръкавици, така или иначе.

- Сигурен съм,че би ми бил от полза, ще съм благодарен, ако го направите.

Виктор въздъхна от досада и отвори вратата.

- Влез, искаш ли чаша уиски?

- Не,благодаря, на работа съм.

- Да бе, вярно. Ето, дано намерите отпечатъци, освен моите. Сега, ако не възразяваш, смятам да поспя. Беше изморителен ден.

- Да, разбира се. Извинявам се за безпокойството, довиждане.

- Чао и успех със случая.

Виктор затвори вратата след полицая и се запъти към удобния диван. Искаше да опита да продължи съня си и да разбере какво става по-нататък. Трудно, ала не невъзможно, според него. Тъкмо си легна, когато звънецът иззвъня отново.

- Мамка му! – изпсува на глас мъжът. – Кой е?!

- Пица. Доставки по домовете. – отвърна му глас от другата страна на вратата.

Не помнеше да е поръчвал пица, ала това беше често срещано явление. Петната в паметта нарастваха, когато се напиеше. И не рядко си поръчваше храна за вкъщи в опиянено състояние. След внимателната проверка през шпионката, Виктор отвори вратата на доставчика.

- Колко ти дължа ? – попита го той, докато търсеше дребни банкноти в портфейла си.

- Нищо, почерпката е от нас. – отвърна му младежът, насочил пистолет към главата му.

Виктор повдигна глава, само за да види насоченото към челото му дуло. Колко беше глупав, за Бога. Най-наивно бе отворил на доставчика, воден от навика да прави неща, за които няма спомен, в следствие на уискито. Прокле скапания си порок. Ала полза нямаше. Освен ако не можеше да се телепортира, нямаше как да избяга от куршума. Умът му препускаше в мисли и пресмятания. Как можеше да обезоръжи обучен убиец, било то и не толкова добър като него.

Виктор реши да действа. Ако му беше писано, щеше да умре сега, точно тук, в на никой непознатия апартамент на Рейнщрасе 17, под звука на ромолещия дъжд отвън. Изживя ако не хубав, то поне изпълнен с адреналин живот. Сега беше моментът на истината. Явно щеше да си плати за всичките убийства, извършени през годините.

  Преди да направи каквото и да било, обаче, след тези кратки три секунди на размисъл, Виктор видя как бутилка Джак се разбива в главата на похитителя. Целият коридор се изпълни с уиски и кръв. „Доставчикът” падна на момента, със голяма, зееща рана на черепа, от която стърчаха малки стълкълца. Виктор се запита, дали още не сънува. Не беше възможно да се измъква винаги на косъм.

- Май дойдох навреме, а? – попита го, докато прекрачваше безжизненото тяло, Калиопа. – Само че, ще трябва да купиш ново уиски, от това нищо не остана.

- Как.. Откъде знаеш къде живея? – Виктор можеше да се закълне,че това е сън, а не реалност.

- Умея да разпитвам. Някакво ченге те намери, та една хлътнала жена ли няма? Ако не бях предредила четирима човека в магазина, сега можеше да си мъртъв. Убит от ръката на някакъв самозванец. А никой не иска това, нали така?

- По-странна си от сутринта. Но ти благодаря. Спаси ми живота. Трябва да сме нащрек, щом този ме намери, значи и другите ще могат. Трябва да се скрием. Особено теб, не искам да пострадаш, защото си се блъснала в мен случайно.

- Мен са ме учили, че случайности няма. – отговори му Калиопа, без да се премества от мястото си.

- Може и така да се каже, да. Но не това е важното.

- Прав си. – тя се приближи до него и го прегърна през врата. Гледаше го в очите, сякаш се опитваше да му каже нещо, без да говори. Постояха така известно време, след което Калиопа свали едната си ръка и бръкна в дамската си чанта.

- Нося ти нещо познато. – продума тя.

- Какво е? – В момента на задаването на въпроса, Виктор узна отговора. Беше толкова зает да я гледа в очите,че така и не свали поглед от лицето ѝ, докато тя бъркаше в чантата си.

- Малка изненада, скъпи. – усмихна му се тя, а той усети студената стомана на пистолета , опрян в хълбока му.

- Изненадана съм, че не позна. Признавам, че не очаквах слабостта ти да е пиенето.. или красивата жена, не зная кое от двете те предаде. В кафенето си мислех,че ще имам проблеми с теб, все пак бе видимо пиян, а ме обезоръжи без проблем. Наистина, в друг свят, в друго време, може би щяхме да сме перфектната двойка. Но сега имаме по-важни неща за вършене, скъпи. Шефът ти праща поздрави. – Виктор стоеше вцепенен. Писнало му бе да се бори. Знаеше,че може да опита да ѝ отнеме пистолета, както бе сторил по-рано, без дори да го знае, ала сега ситуацията бе друга. Дулото беше опряно в него, дори и най-малкото движение, щеше да доведе до внезапен изстрел.

Калиопа продължи да говори. Явно и доставяше удоволствие да му показва къде е сгрешил.

- Шефът знае,че конкурентите ни нямат нито ресурсите, нито умението да те убият. Но истината е,че заедно с всички тях, самият той, този , който те превърна в това, което си, се страхува. Неконтролируем си на моменти. По-лесно за всички ще е да бъдеш премахнат. Затова и изпрати мен. Щеше да ме познаеш, ако си правеше труда да следиш кой наема Организацията, наместо да се изолираш , самовглъбен глупак такъв. Не си най-великия. Никога не си бил. И за жалост, никога няма да бъдеш.

  Калиопа се приближи и го целуна силно, докато натискаше спусъка. Звукът от изстрела отекна в стените на старата сграда.

- Ще се видим ли пак, Виктор? – попита го със самодоволна усмивка Калиопа, докато той все още стоеше на краката си, с кръв, стичаща се надолу по крака му.

- О, можеш да си сигурна! – отвърна и с кървясали очи той. Напрегна последните си сили и повтори упражнението от сутринта. Изви нежната женска ръка с груба сила и насочи пистолета към корема ѝ.

- Пирова победа не е никаква победа, скъпа. – каза ѝ задавено Виктор и на свой ред я простреля.

Пламъкът в лилавите очи за миг угасна. Чу се втори изстрел. Вадичка кръв текна от устните ѝ. Гледаха се в очите, докато и двамата се строполиха на пода. Две почти безжизнени тела, все още прегърнати, паднали жертва на собствените си слабости. Той – на доверчивостта си, тя – на това,че си позволи да го обикне.

И един пистолет , лежащ между двамата , мъртъв сам по себе си, донесъл смъртта на една невъзможна история.