Обречен

"Хей,татко , виж ме !" ..В момента , в който извърна поглед да зърне малкия си син...сякаш светът се срути ... Мрак! ... Изведнъж всичко потъна в тъмнина .Нямаше вече слънце , нито глъчка , никакъв признак на живот.Сякаш всичко беше се изпарило за секунди.Изтерзаната душа на объркания човек чувстваше как бива обладана от страх.Неизвестността я прегръщаше.Даряваше я с усещане за несигурност и ... моментна загуба на разсъдъка.Изкрещя!Нищо ... не можеше да чуе дори собствения си глас.Представяше си себе си като изгубено сред песъчинките на времето камъче.Безвъзвратно отнесено от земния живот.Пренесено на място , изсмукващо всичко позитивно в хората .Място , където отчаянието тържествуваше.Място на вечно бродене , където единственото доближаващо се до ,така любимата му музика , е .. дрънченето на окови .Оковите на греховете и паденията на едно най - обикновено човешко същество.Колкото преживяло , толкова и изпуснало от смъртния си път.Спомени , емоции , чувства се сблъскваха в съзнанието му , избледнявайки ... отлитайки завинаги от притежателя им.Лек шепот изпълни подобието на въздух , увило се около своята дългоочаквана жертва."Давам ти право на едно последно желание ... Какво ще бъде ... ? " .Стъписан , уплашен , разкъсан - между желанието да живее достатъчно за да се измъкне и влечението към смъртта, която би го избавила от всичко това - той едва пророни : "Пусни ме ... Моля те... " .И ето , че пак лежеше на поляната.Малко момче подскачаше около него с усмивка на лицето .Говореше му , ала ... без успех.Баща му не можеше да го чуе.не можеше да долови дори най - слабия звук около себе си.Единственото ,което получи в отговор на думите си невръстния ум на детето беше един празен , блуждаещ поглед.Поглед , пресягащ се към желаното .Към скъпото.Към незаменимото.Но ето ,че и той угасна."Пуснах те" - пак се озова в царството на мрака."Тялото ти е свободно да се завърне към земното си съществуване.". Мъжът потрепна.. " Ала душата ти .. тя остава моя - с една едничка мисия - да се скита из селенията на нематериалното пространство на един нереален свят, докато не успее да намери покой в последния си дъх." ... "Но как , за Бога ?! , бих умрял след като физически съм жив ? " . "От векове се опитвам да отговоря на този въпрос ... ако не друго - то поне имам достатъчно компания , с която да го обсъждам .. нали така ? " .. "Ти ... ти .. Смъртта ли си ? " - попита наивно обречения. " Аз ли ? ... Аз съм всичко .. живота .. радостта ... тъгата .. смъртта .. зависи от теб ."."Ще го видя ли някога пак ? " .. поредния наивен въпрос ."Да." - поредния многозначен отговор. " Просто затвори очи..сега погледни към сърцето си .. аз мога да ти отнема всичко .. ала него не бих посмяла ... то ще е твоя портал към света , които някога си обичал .. пожелавам ти да успееш да го запазиш непокътнато ... в противен случай ще си просто камъче .. а защо да си такова , когато можеш да бъдеш ... песъчинка ? "