Обречени

Ангелски крила пречупени
Гарван грачещ зловещо
Плът,свята и чиста,накъсана
Бог опитва се да ни каже нещо.
Нужда за един спасителен дъх
Желание за утрешния ден
Стремеж да изкачиш онзи връх,
където на духовното да си в плен.
Разкаяния,искрени като кал
Блянове,пръснати по земята
Стъпква всичко Черния Крал
Стъпква- с кеф мачка лицата!
На падналите, победени во век
На смелите, ала глупци
обречени на безкраен адски пек
Ад, в който света ври и кипи ..

Кървава Ода

Кървави реки мият грубо земята
Празни очи протягат се към небето
Без ръце, отсечени са им краката
всички до един приветстват въжето.
Гробна тишина сетивата разяжда
Лек дъждец,барабанещ по костта
Пиявица на плътта угажда
Лешояд разкъсващ доволно плътта.
Телеса,едно до друго наредени
В мъртвешки марш застинали
Безброй души,отдавна сломени
нашепват за спомени отминали.
Черно небе, опасано със змии
Грозна земя,раздирана от стенания
Изсипани сякаш са всички помии
от последните човешки издихания.
Ода за безпощадните-хаоса и мрака
за вечната болка сладка
Смъртта на вратата радостно трака
да драсне за книгата поредната извадка..

Нека

Сграда ,със стени остарели
Стаи , пълни , ала бездушни
Погледи незрящи, замрели
Умове , поразени от градушки.
Учители на автопилот
Ученици блъскащи снаги
Всички затворени в този кивот
станали на правилата слуги.
Строят несъзнателно дворец
на нищета и сива еднаквост
дават условия на слепия творец
да ги нахули със съпричастност.
Затваря очи - мислите крещят
с въображаем танк погазва оковите
на робския вековен път
дава воля на идеите - новите.
И те , обаче, обречени неродени
плачат с тежки кървави сълзи
знаейки ,че са пагубно сломени
казват си : Той сам ще ни срази.
Войната в разума извратен
безброй години ще взима връх
докато тялото вяло хваща тен
душата да мръзне на студ.
Един стон само дели Аз
от Ние - заблудени , промити
Един стон може от раз
да съживи мечтите разбити.
Клавиш, струна , барабан ,
нота , октава , глас ангелски
градят заедно сакрален таран
за ушите грубо заглушени.
Събуди се, прогледни с усмивка
Укори се, приеми истинското
Облечи се, разтъпчи по таз покривка
обувките на далечно бленуваното.
Не ни трябват Световни чудеса
нуждаем се просто от надежда
Стига ми да погледна света
където обикновения човек нарежда:
-Нека опазим белите си дробове
-Нека спасим частите от мозайка
-Нека хванати за ръце
да пратим негативното в утайка.
-Нека вдигнем глава замечтано
-Нека сътворим си красота
-Нека подготвим се от рано
За на света краха !

Клетка

Бяла сутрин засмяна,
изпълнена с надежди.
Капка роса видяна,
през очите цветни,нежни.
Едно невинно желание,
една тъжна самота,
горещо опитва послание
да прати на света.
Бори се с терзания
и упреци преувеличени,
превръща се в мания
да плаче/да се смее- на смени.
Протяга ръка мека
към решетката студена.
И тогаз душата й лека
става мъртвешки смирена.
Не защото е забравила
какво е да мечтаеш.
Просто не би й се понравило
шумно да я наругаеш.
Обречена на емоция,
Робиня на душата,
Мразеща "лошата",
Обичаща "добрата".
В нея допълват се,
в сладка безкрайност,
тези същности две,
гняв и всеотдайност,
тези същности две,
любов и нехайност.
Идва залезът черен,
грубо измества светлината,
реди проклятия начумерен,
пренебрегвайки красотата
на нашата героиня скромна,
която безмълвно стои.
Повтаря си истина вероломна
думи разплакани мълви.
Песни различни тя пее,
ала всички крещят едно.
Слънце за нея не ще грее,
докато ... Именно.