Клетка

Бяла сутрин засмяна,
изпълнена с надежди.
Капка роса видяна,
през очите цветни,нежни.
Едно невинно желание,
една тъжна самота,
горещо опитва послание
да прати на света.
Бори се с терзания
и упреци преувеличени,
превръща се в мания
да плаче/да се смее- на смени.
Протяга ръка мека
към решетката студена.
И тогаз душата й лека
става мъртвешки смирена.
Не защото е забравила
какво е да мечтаеш.
Просто не би й се понравило
шумно да я наругаеш.
Обречена на емоция,
Робиня на душата,
Мразеща "лошата",
Обичаща "добрата".
В нея допълват се,
в сладка безкрайност,
тези същности две,
гняв и всеотдайност,
тези същности две,
любов и нехайност.
Идва залезът черен,
грубо измества светлината,
реди проклятия начумерен,
пренебрегвайки красотата
на нашата героиня скромна,
която безмълвно стои.
Повтаря си истина вероломна
думи разплакани мълви.
Песни различни тя пее,
ала всички крещят едно.
Слънце за нея не ще грее,
докато ... Именно.