Недоумение

Вървеше с тежка стъпка по тъмната криволичеща пътека.Заобикаляйки вековните дървета, не поглеждаше дори напред.Тук-там някой лунен лъч пронизваше мрака. Също както разочарованието пронизваше мислите му. Черната качулка скриваше изтощеното лице.Мечът подрънкваше на кръстта.Беше тръгнал сам по най-опасният път на света - този на самотата. Зарязал приятели и семейство далеч назад във време и пространство , Единакът беше решил ,че животът за него е това - да странства. Да обиколи света без никой да го познава. Чу шум и спря за секунда. Хм,просто шум? .. Продължи нащрек по пътя си неизвестен. Пред лицето му изскочи някакво адско създание , ала с един замах на острието то падна убито. Лесна работа. През годините често се бе срещал с такива творения проблемни. Нямаше път ,обаче , в който да не ги бе победил. След часове ходене , най-после достигна колиба. Вътре мъждукаше малка лампа .. и той реши да почука на вратата , да потърси място за през нощта.
-Кой е там ? - чу се изнемощял глас на старец.
-Просто човек съм. - отвърна героят.
Вратата се отвори , откривайки гледката към благо остаряло лице.
-Правилен отговор.Заповядай момче ... очаквахме те.
Нотка недоумение светна в главата на мъжа.. но нямаше време да премисля. С лека усмивка премина прага на къщата и седна на един стар стол.
-Аз съм твоят Покровител.
-Покровител??
-Късно е.Изморен си от пътя.Лягай да поспиш.Утре те чака дълъг ден...
-Но...
-Не спори, момче. Утрото е по-мъдро.
-... Благодаря за гостоприемството..
-Това ми е работата- каза с усмивка стареца.
Младежът с недоумение легна на едно от леглата в притъмнената стая. Любопитството дразнеше трезвите му мисли. Заспа с желание да разбере повече за този човек.. Но това щеше да стане утре.


-to be continued-