Къща на дърво

Нормален дъждовен следобед. Едва се мяркаха човешки силуети по сивите улици на притихналия град. Сякаш тежкия гранит бе затаил дъх в очакване на нещо невероятно. Прескачайки с измъчени крачки насъбралата се почти навсякъде вода, вървеше малко момче. Училището бе свършило и сега беше време да се прибере вкъщи на топло. Тананикаше си любимите мелодии от песните , които татко му пускаше по касетофона , в нетърпение да се прибере и да поиграят шах. Почти беше стигнало до къщата си, когато , за по пряко, сви в една изоставена пресечка. Краят ѝ щеше да го изведе на двайсетина метра от собствената му врата. По продължението на мрачната улица нямаше нищо забележително, освен няколко изрисувани с графити кофи за боклук. Докато минаваше покрай една от тях, загледано в земята, момчето чу шум, различен от този на дъждовните капки.
- Кой е там? - попита със спокоен глас то.
- Аз - беше краткият отговор.
- А кой си ти ?
Иззад едната кофа се подаде лице, покрито с дълга коса. С качулка на главата , леко размъкнат суичър и прокъсани дънки.
- Аз съм Рейвън - непознатият подаде ръка на детето.
- Приятно ми е, господин Рейвън. Аз съм Томас. Но какво правите тук, в този дъжд?
- Търся една ... търся една опаковка от шоколад.
- И защо Ви е ?
- Много силно вали, млади господине, че да тръгвам да ви разказвам... Някой друг път.
- Но аз знам къде има подслон. Там е сухо и топло!
- И къде ще да е това ? - попита замислено, сякаш не беше тук, непознатият.
- Къщата на дървото , разбира се! Хайде! - развълнуваното момче задърпа търсача на опаковки към монолитната Къща на дърво.
- Винаги идвам тук, когато мама и тате се карат... Тате ми разказа, че дядо ми я е построил преди дори аз да се родя. Жалко, че след това се е поболял и ... от тогава никой от семейството ни не го е виждал. Просто е изчезнал.. можеш ли да си представиш..Но дори и да го няма, тази къща винаги ми помага да се усмихвам - каза някак по детски му наивно малкият.
- Това е добре ... Хубаво е човек да има къде да се скрие от всички негативизми, които се изливат от заобикалящия го свят, приятелю... Нали мога да те наричам така?
Двамата си говореха сякаш са на една възраст. Сякаш се познават от години. Едновременно с мъдростта на зрелите и искреността на младите.A дъждът продължаваше да ромоли по покрива на къщичката...
- Щеше да ми разказваш история? - напомни на новия си приятел малчугана.
- Точно така - усмихна се леко Рейвън и започна.
- Сигурен съм, че обичаш шоколад , точно като всички деца, нали така? - последва утвърдително кимване.
- Значи знаеш колко е хубаво да си похапнеш шоколад. Сякаш ти помага да забравиш тревогите... А съм сигурен ,че ти като зает младеж имаш някои и други такива - двамата събеседници се спогледаха с иронична сериозност. За някой на неговата възраст Томас беше изключително възприемчив и осъзнат.
- Но за мен, шоколадът им и друга ... функция. Когато бях малък , някъде колкото теб, дядо ми ми разказа история, която промени живота ми. Научи ме да си купувам шоколад всеки път , когато срещна някое момиче , с което искам да бъда заедно. Послушах го и не изневерих на съвета му през целия си съзнателен живот. А самият той се състоеше в една наистина невероятна логика , която старецът беше развил. Ех, добрият ми старец - поглед към небето прекъсна за момент интригуващия разказ. Та.. както казвах.. дядо ми ме научи да си купувам по една опаковка шоколад след първата среща с момичето, а след като срещата приключеше аз трябваше да се замисля колко пъти съм се усмихнал истински през това време. За всяка усмивка изяждах едно парче от шоколада. Колкото и налудничаво да звучи , дядо ми казваше да изхвърлям останалото в опаковката , защото това представлявало неизживените емоции в тази първа среща. За всяка следваща такава купувах друг шоколад .. и така докато тръпките ми не прерастваха в нещо повече .. във връзки. За това време , дядо пак имаше наставление. Когато усетех, че нещата са станали по-сериозни, трябваше да си купя един нов хубав шоколад. След това.. за всяка караница , или разочарование трябваше да изяждам по едно парче. Навремето храните не се разваляха така лесно, така че това не беше проблем - малкият се засмя. - Същността на учението му се състоеше в това винаги да оставям едно последно неизядено парче. Когато това се случеше трябваше да реша - Ако го изядех - обричах себе си на избора си да съм с приятелката си завинаги .. Ако изберех да изхвърля шоколада, значи съм решил, че разочарованията са прекалено много.. За мое щастие, обаче, не ми отне чак толкоз много изхвърлени шоколади, докато открия тази, с която усещах , че пресягам към сладката опаковка все по-рядко.
-Беше ли красива? - попита ,сякаш излязъл от унеса си Томас.
-Най-красивата..
-Добре. Не съм се и съмнявал. Продължи - одобрително кимна момчето.
- Прекарвахме си чудесно. Дори и когато се карахме, пак се усмихвах, знаейки ,че ще се сдобрим. Тя беше моя шоколад.
- И.... какво се случи? - попита досетливо малкият.
- Един ден дойде вкъщи, както всяка друга сутрин. Точно преди да отидем към лекции.
Картината на уютната къщичка на дърво бе заменена от избистрящата се картина на спомена.
" - Хей, сладка.. - казва надигайки глава от вестника усмихнат младеж - Какво ще правим след нашите така академични занятия?
- Не знам - някак смутено продума момичето.
- Нещо не е наред ли ? - младият Рейвън се изправи от стола си. Усмивката беше изчезнала.
- Не зная .. Не зная точно.. Някак .. Не мога повече .. Не издържам .. Подлудява ме всичко това.
- Кое ? - недоумяваше още непомраченият младеж - Кое , мила?!
- Ами ... всичко това. Колко дълга стана връзката ни. Как може да се разделим, ако нещо се случи.. А и сега имам много да уча .. - не беше чувал толкова несвързани неща да излизат от устата и досега.
- Какво искаш да ми кажеш ....?
- Мисля че .. че бяхме до тук. Съжалявам ...
- Направи ми една услуга.
- Не ме моли .. не искам да опитваме пак ..
- Просто изхвърли , това което е на масата, на излизане , моля..
- Не можеш да си изхвърлиш празните опаковки от шоколад ?.. Дори не съм те виждала кога ядеш сладко ... Няма значение .. Чао - и вратата се затръшна , сякаш с тътена на хиляди убити птици... "

- Изял си шоколада за нея? - попита с любопитни очи Томас.
- Да - бях решил, че тя е тази , за която няма да ми се налага да вкуся повече шоколад.
- Явно си е голяма работа това.. Да изядеш последното парче шоколад. За това ли мама и татко се решават по двайсе минути кой да хапне последното парче, когато са ми купили?
- Не. Правят го, защото се обичат и мислят един за друг. Тяхното последно парче шоколад стои точно тук в тази къщичка. Това си ти - последваха два разбрани погледа, изразяващи същността на едно истинско приятелство - Чакай малко.. защо Те спорят кой да вземе парчето след като купуват шоколада на теб?
- Защото аз никога не изяждам последното парче - каза гордо малчуганът.
- Пожелавам ти някой ден да поискаш да го направиш, млади приятелю - Рейвън му говореше с една блага емоция, като батко на по-малкия брат.
- Благодаря! - искрено отвърна момчето - Хей, тази история... това значи ли, че сега търсеше точно тази опаковка ?
- Преди много години живеех точно в този двор, малки другарю. Преди пак толкова много години аз построих тази къщичка, в която стоим сега ... И точно в онази кофа за боклук видях как Тя изхвърли опаковката ми ...
- Дядо?! Това си ти! - малкият се хвърли на врата на дядо си със сълза на окото - Аз имам най-невероятния дядо на света!
- Благодаря ти, момчето ми. Но аз трябва да тръгвам... Имам опаковка да намирам. Кажи на вашите , че ги обичам и им пращам поздрави - след казаните с най-голямата усмивка думи, Рейвън слезе внимателно по старата стълбичка по дървото и изчезна в дъжда на намусеното време...докато в пълен контраст Томас стоеше сияещ от факта, че е видял своя загубен дядо.. "
И ето че звънецът би. Томас се сепна. Училището бе свършило. Той трябваше да се прибира вкъщи ... а навън валеше толкова силно." Дано поне имаме шоколад " - каза си наум той и стана от чина...


Някои емоции и поуки получаваме единствено в съзнанието си. Но това не значи , че са измислени или нереални. Те просто са истински. Точно като последното парче шоколад.