Светлинка.

" Живял някога един дядо. Бил обходил хиляди земи, срещнал се с хиляди хора.. Какво ли не бил видял той. През всичките тези години дядото се водел по една невидима сякаш пътека, насочваща го към неговите бъдещи кръстопъти. Там той спирал и правел своя избор. След това пътеката потрепвала, търсеща новата посока. С времето старецът се натъквал на препядствия по пътя към своето настояще. Всяко от тях се изразявало в тъмни петна по пътечката му. С нарастването на броя на петната, нашия герой усещал как губи от поглед светлината на неговата напътница. Случило се един ден, най-немислимото .. Дядото, увлечен в поредната мечта.. Не забелязал бързото течение на една дълбока река... Докато се усети да направи каквото и да било... Водата го бе грабнала. Изхвърлен на брега на най-мрачното петно на земята , той бил принуден да се благодари, че е жив.. жив в обкръжението на нищо , освен непрогледен мрак. Дядото, обаче ... не искал да спира. Имал жажда да обикаля. Започнал сам да търси пътечката. Опитвал, опитвал ... от време на време сякаш виждал как мъждука някъде там, в далечината... Както си вървял един ден, препънал се и паднал ... Старичките кокали усещали болежката. Усещали я силно. Изневиделица, бляскава светлина озарила погледа на дядото. Без да прикрива с ръка той скочил радостно и завикал. Подскачал и гълчал, защото да види светлината за него било най-голяма радост. Тя , самата ... крехка, нежна.. толкова невинна.. изплашила се от реакцията на стареца. Тревожеща се за своето бъдеще тя се изпарила в един единствен миг... Отивайки някъде далеч в безопастност. Потъркал очи дядо .. само за да усети обиколния мрак. Потрил ръце... Пък станал .. "


- Еее... И какво станало после? Какво? - любопитен детски глас.
- Не помня , чедо. Дядо съм вече, забравям ...

Dilemma.

Have you ever created something that takes your breath away only by looking at it when you were entirely happy? Have you ever started to write or draw or start building a fuckin` skyscraper when you are smiling and surrounded by people you love? Have you ever said to yourself : " Man, I`m so freaking happy , I`m gonna do something memorable for the whole world !" ? I seriously doubt it. From the experience I`ve gotten throughout my life so far I can certainly claim that art and especially masterpieces come to you when you feel down. When you`re angry at the world you need to express that.. And what better way than creating something outstanding and saying : Fuck you all, I can do great things without anyone`s help!  ... Satisfying .. Yes? But also sad. Because when you reach the point of showing people that you are worth it through your art .. that means you have fallen away from their horizon. You have been sent to another dimension , where you exist as the ultimate creator of your day .. and night. Of your own separate world. The only downside? You are alone. You may feel on top of the world ... but there can be place only for one at this exact location. Otherwise, it should get too crowded. And we don`t want the world to come crashing at everyone`s heads , do we? The essential is to understand whether you are ready to throw away everything and become the one and only climber of mount  " Masterpiece " or you prefer to stay at the bottom , watching someone crawling to the top, while you cuddle in the arms of all those who chose to stay by your side. Or were they just as afraid as you were .. to try climbing to the top? Remember... mostly nothing is what it seems, when yo have your pink glasses on ... and in the end... how could you see the full, bright picture than from the top of the world? Your own world! 

Хруп.

Посвещавам тези редове на инсомнията. Не онази, която те измъчва без да ти позволи да заспиш. Не онази, за която четем оплаквания. Не тази, която всички хулят. Онази другата, добрата - безсънницата , причинена просто от желанието да стоиш с широко отворени очи и да се радваш на света, който те заобикаля. Без значение къде се намираш. Може да си навсякъде. Където си поискаш. Щастлив ли си - тя е там. - Почакай .. защо си мислиш, че сме две? Нали всеки имаше тъмна и светла страна? Или забрави? - I guess I haven`t .. Надали ще забравя. Повтарял съм го немалко пъти. И ще продължавам. Затова се радвам ... зная , че дори и често да не мога да заспя, заради поредната мрачна прищявка на нощната ми спътница, има и моменти , в които тя се появява само за да ми покаже, че най-стоплящото вдъхновение идва точно в тези часове. Когато почти няма будна душа. Само аз, музиката и ... тя. Insomnia. Точно - не говоря за някоя жена, а именно за това състояние на душевен покой, който ми позволява да тракам по клавишите без да се замислям и за секунда. Така приятно е. Чаша кафе може би? В 5 30 звучи по-добре отколкото някой би си представил. Хруп. Изпука и врата. Вписа се в симфонията от душевни и физически звуци, които ме наобикалят. А случвало ли ти се е да пишеш.... и да не знаеш накъде отива това, което излиза изпод пръстите ? Дали ще е дълбока трагедия или жадуван щастлив край? Ще достигне ли целта си или просто ще остане заседнало .. някъде там - по средата между нищото и нещото. На мен сякаш ми се случва често. But I don`t mind. Предполагам, същото може да се каже и за живота. Откъде ще знаеш къде точно ще стигнеш, тръгвайки нанякъде? Би ли могъл да знаеш със сигурност? Не. И това му е хубавото. Животът е перфектен, що се отнася до изненадите. И в двете крайности. Затова всеки път, когато стигнеш до момент , който не си очаквал.. или до предвидения изход - спри за момент. Наслади му се. Почувствай го. Отвори една от много малки стаички в ума си и запази картина от него. Изгрев, усмивка, Луна , обляла морския бряг, куплет от песен, чаша кафе... Огледай се в собствените си очи. Това е достатъчно, да ти покаже кой си. Къде се намираш. А накъде отиваш сам ще разбереш с времето. Не се насилвай. Не търси постоянно отговорите. Остави ги малко те да те търсят. Почини си от безкрайната гонитба между безконечното човешко любопитство и тайните на света. Защото е така по-сладко да ги осъзнаеш , когато те решат, че си готов...
Ето, че и аз стигнах донякъде. До края на поредната драсканица. За мое щастие, разбрах защо започнах да я пиша. As I always do ... eventualy. Просто имах нужда да поговоря. Не с друг, а със себе си. Извини ме, ако звуча грубо. Такъв съм си.