Светлинка.

" Живял някога един дядо. Бил обходил хиляди земи, срещнал се с хиляди хора.. Какво ли не бил видял той. През всичките тези години дядото се водел по една невидима сякаш пътека, насочваща го към неговите бъдещи кръстопъти. Там той спирал и правел своя избор. След това пътеката потрепвала, търсеща новата посока. С времето старецът се натъквал на препядствия по пътя към своето настояще. Всяко от тях се изразявало в тъмни петна по пътечката му. С нарастването на броя на петната, нашия герой усещал как губи от поглед светлината на неговата напътница. Случило се един ден, най-немислимото .. Дядото, увлечен в поредната мечта.. Не забелязал бързото течение на една дълбока река... Докато се усети да направи каквото и да било... Водата го бе грабнала. Изхвърлен на брега на най-мрачното петно на земята , той бил принуден да се благодари, че е жив.. жив в обкръжението на нищо , освен непрогледен мрак. Дядото, обаче ... не искал да спира. Имал жажда да обикаля. Започнал сам да търси пътечката. Опитвал, опитвал ... от време на време сякаш виждал как мъждука някъде там, в далечината... Както си вървял един ден, препънал се и паднал ... Старичките кокали усещали болежката. Усещали я силно. Изневиделица, бляскава светлина озарила погледа на дядото. Без да прикрива с ръка той скочил радостно и завикал. Подскачал и гълчал, защото да види светлината за него било най-голяма радост. Тя , самата ... крехка, нежна.. толкова невинна.. изплашила се от реакцията на стареца. Тревожеща се за своето бъдеще тя се изпарила в един единствен миг... Отивайки някъде далеч в безопастност. Потъркал очи дядо .. само за да усети обиколния мрак. Потрил ръце... Пък станал .. "


- Еее... И какво станало после? Какво? - любопитен детски глас.
- Не помня , чедо. Дядо съм вече, забравям ...