Хруп.

Посвещавам тези редове на инсомнията. Не онази, която те измъчва без да ти позволи да заспиш. Не онази, за която четем оплаквания. Не тази, която всички хулят. Онази другата, добрата - безсънницата , причинена просто от желанието да стоиш с широко отворени очи и да се радваш на света, който те заобикаля. Без значение къде се намираш. Може да си навсякъде. Където си поискаш. Щастлив ли си - тя е там. - Почакай .. защо си мислиш, че сме две? Нали всеки имаше тъмна и светла страна? Или забрави? - I guess I haven`t .. Надали ще забравя. Повтарял съм го немалко пъти. И ще продължавам. Затова се радвам ... зная , че дори и често да не мога да заспя, заради поредната мрачна прищявка на нощната ми спътница, има и моменти , в които тя се появява само за да ми покаже, че най-стоплящото вдъхновение идва точно в тези часове. Когато почти няма будна душа. Само аз, музиката и ... тя. Insomnia. Точно - не говоря за някоя жена, а именно за това състояние на душевен покой, който ми позволява да тракам по клавишите без да се замислям и за секунда. Така приятно е. Чаша кафе може би? В 5 30 звучи по-добре отколкото някой би си представил. Хруп. Изпука и врата. Вписа се в симфонията от душевни и физически звуци, които ме наобикалят. А случвало ли ти се е да пишеш.... и да не знаеш накъде отива това, което излиза изпод пръстите ? Дали ще е дълбока трагедия или жадуван щастлив край? Ще достигне ли целта си или просто ще остане заседнало .. някъде там - по средата между нищото и нещото. На мен сякаш ми се случва често. But I don`t mind. Предполагам, същото може да се каже и за живота. Откъде ще знаеш къде точно ще стигнеш, тръгвайки нанякъде? Би ли могъл да знаеш със сигурност? Не. И това му е хубавото. Животът е перфектен, що се отнася до изненадите. И в двете крайности. Затова всеки път, когато стигнеш до момент , който не си очаквал.. или до предвидения изход - спри за момент. Наслади му се. Почувствай го. Отвори една от много малки стаички в ума си и запази картина от него. Изгрев, усмивка, Луна , обляла морския бряг, куплет от песен, чаша кафе... Огледай се в собствените си очи. Това е достатъчно, да ти покаже кой си. Къде се намираш. А накъде отиваш сам ще разбереш с времето. Не се насилвай. Не търси постоянно отговорите. Остави ги малко те да те търсят. Почини си от безкрайната гонитба между безконечното човешко любопитство и тайните на света. Защото е така по-сладко да ги осъзнаеш , когато те решат, че си готов...
Ето, че и аз стигнах донякъде. До края на поредната драсканица. За мое щастие, разбрах защо започнах да я пиша. As I always do ... eventualy. Просто имах нужда да поговоря. Не с друг, а със себе си. Извини ме, ако звуча грубо. Такъв съм си.