Хайде, че не съм сядал пред клавиатура от доста време... да се разпиша с два-три реда. Да си поговорим малко за днешната еуфория, която надали повечето от нас са усетили. Да , готина е.. приятно е като си жертва на опиянението на този пре"свят" празник. И тук няма капка ирония - истина си е. Но, по-важното.. обектът на нашата дискусия - един простичък въпрос (as usual). Защо само по празници се сещаме да дадем всичко от себе си и да изненадаме близките си , да си направим малко фотоси, да се посмеем и усмихваме повече от "нормалното" ? Дали не е защото, толкова сме свикнали да го караме лежерно, че .. дойде ли червена дата в календара, просто се активизираме и за един ден бутаме усилия за стотина.. прилежно и скромно разпределени на малки порцийки - да не се изморим нещо, не за друго. Тъпо е. Знам, че от тук нататък текстът ще загуби каквото и да е художествено излъчване, ала смятам, че понякога и от малко по-груба реч има нужда. И както бях започнал, нека продължа..
Докога ще се биете в гърдите горди?
докога ще живеете по план?
сякаш пред мен овце-орди..
грачи по тях гарван, дран..
И ще прогледнат ли чудно?
Ще имат ли очи..
и съзнание будно..
за своите души?
Знам, от вас не съм различен..
нито забавен, нито скептичен..
просто към света съм критичен!
"съвети" редя му "приличен"!!
И пак изправям се и питам:
Кое по-важно е?
Кое продажно е?
И сякаш залитам..
И крачка преплитам..
В мрака надежда вплитам..
И се будя, прероден..
От плах лъч озарен.
А в ръката счупен химикал..
Ухае на печал.
Затъжил се е за онез,
със сърцата..
със златния кафез..
и с доброто в душата.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар