Томи изгаси телевизора, скочи от дивана и изтича до кабинета на баща си.
- Татко, може ли да те питам нещо? - детските молби звучаха толкова искрено и иронично наивно. Никой родител нямаше сила да им откаже.
- Питай, момчето ми. - отговори с усмивка Дон. Радваше се всеки път, когато малкият го разпитваше за всевъзможни неща. Караше го да се чувства наистина постигнал нещо в живота. Казват,че геният се състои в това, заедно със собствените си виждания и хрумвания,да уважаваш и усвоиш някои от предишните поколения. Дон се стремеше да възпита сина си в тези разбирания.
- Преди малко гледах едно предаване по телевизията. - започна малкият. - Беше за животните. Показаха как един вълк се приближава към лисича бърлога. Но не се беше насочил натам, защото е надушил,че вътре има малки. Не разбирам, все още, достатъчно от поведението им,че да преценя,но водещият каза,че вътре била само една голяма лисица. Интересно ми беше,обаче, какво направи тя, когато видя вълка. Въпреки,че по думи на предаването, трябваше да е изключително изплашена от него, вместо да побегне, Лиса зае бойна позиция и оголи зъбите си срещу Вълчо. Знам,че това са само имена от приказки, но в училище ни учат да използваме синоними. И аз не се сещам за други. - внезапната вметка разсмя таткото.
- Не се притеснявай, синко, ще научиш. - колко му бе драго само, да гледа момчето си,така любопитно.
- Чакай, да ти разкажа. И тогава, вълкът отстъпи назад. Бавно, наистина бавно заотстъпва, след което погледна лисицата, обърна се и се върна навътре в гората. Не разбирам.. ако искаше да я убие, можеше да го направи. По-силен е, можеше , но въпреки това си отиде. Все едно, не нея, ами него го бе страх.
- Това, Томас, е заблуда. Лисицата е уплашена, ала показва точно обратното. Вълкът, от своя страна, води единствено вътрешна битка. Знае,че,за да оцелее, трябва да се храни. Видял е в ума си как я разкъсва и успокоява глада. Но нещо, дълбоко вътре в него му подсказва, да не го прави. Сякаш няма природното право да я лиши от живота ѝ. А животните, за разлика от нас, хората, спазват своите неписани закони. Тръгнал си е, не с уплах,а с целта да я спаси. Рядко природно явление.
- Голям философ си бил ти, татко. - каза му с престорен глас малкия. - Може да напишеш книга. Но по-добре да е готварска. Не си играл футбол от както бях наистина дребен. Ще станеш топчест скоро. - Дон се засмя отново.
- Ха-ха, искаш ли да чуеш една история, пък да видим дали ще стане за книга?
- Разбира се, давай.
- Ще ти разкажа приказката за мрака и огнената искра.
" Те рядко си говорели, причината била ясна. Тя била парлива, а него никой не го обичал. Един път се случило, обаче, дали от скука, дали от нещо друго, да разменят няколко реплики.
- Не ти ли писна,да се появяваш всяка вечер. - попитала искрата с едва доловимо възмущение.
- О,аз съм тук преди теб, повярвай ми. - отговорил спокойно мракът.
- Да, но си "тук" само през нощта, аз живея и през деня. По мои изчисления, аз прекарвам повече време. Така че, ти си натрапникът.
- Не можеш да си сигурна, дали идвам само през нощта. Има безброй места,в които живея и докато грее слънцето. Нали затова си толкова полезна през деня. Защото хората си мислят,че се плаша, като присветнеш няколко пъти в лицето ми.
- А не се ли?
- Кажи ми, усещаш ли, когато опариш някой с огнените си пръсти? - попитал я на свой ред мракът.
- Да, защо? - отвърнала тя уверено.
- Добре, сподели ми сега, какво е усещането , когато някой запали клечката и ти ... "опариш" тъмнината пред себе си?
Последвало кратко мълчание.
- Така си и мислех. Ти знаеш,че не ме париш. Трептиш, защото не си сигурна, дали ще се отдръпна всеки следващ път. Атакуваш ме с огнени езици, докато аз просто си стоя. Даже шум не вдигам.
- А защо, тогава, всеки път се местиш от пътя ми? Нали не съм плашеща. - в гласа на искрата се долавяше любопитство.
- Нека кажем, че съм джентълмен. Освен това, виждам,че ти имаш по-голяма нужда да осветиш, отколкото аз - да затъмня. Хората прибягват до теб, когато ги е страх. Когато ги е страх от мен. Не правят обратното. Ако някой иска да се отърве от искрата, прибягва до леденостудената вода, която, обаче, отнема целият ти живот. Аз не те убивам. Не мога,дори и да искам. Но ти,също, не можеш. Вярно е, можеш да ме прогониш, ала аз винаги съм наоколо. И винаги се връщам. Всяка вечер, сама го каза. Истината е,че само в мрака си личи колко перфектни могат да бъдат извивките на една искра. Ярките ѝ цветове играят най-добре в тъмната обвивка на мрака. Кой би видял такъв танц на светло? - кой би предположил,че мракът бил добре възпитан преди тази реч.
- Искаш да кажеш,че си отиваш, за да мога аз да се чувствам добре с това, което върша? Защото дори да приема,че не съм плашеща, аз ни най-малко не се страхувам от теб.
- Аз не искам да разбирам дали е така, или не. Допада ми да имам своите догадки и заключения.
- Аз също имам своите. Но виж кое време е станало! - възкликна искрата. - Утрото идва. Чао, мрачни. - тя трепна едва доловимо, в израз на помахване.
Мракът изчезна така, както бе дошъл. За миг време. Без да продума нищо.
Слънцето изгря. Заслепи уморената искра и започна да разказва вицове на облаците. "
- Ако правилно съм следил мисълта ти, лисицата е искрата, а вълкът - мрака. Но това е очевидно, де. И мисля,че разбрах какво искаш да ми кажеш. Където и да живеят, пътищата им неминуемо се пресичат, в един или друг момент. Но, въпреки това, те трудно могат да съществуват заедно. Мракът,обаче, изказа интересна теория, за това,че, все пак, може да се случи. Дори .. като се замисля наново, дали вълкът не си е тръгнал, защото знае,че така ще може отново да види лисицата, татко ? - Томас бе наистина заинтригуван от достигането до отговор на своя въпрос.
- Синко, дори и сравнени с искрата и мрака,те са много по-различни. Лисицата си е лисица, а вълкът си е вълк. Ако постоят известно време на едно място, най-много да се изпохапят до смърт един друг. Отивай сега, да пориташ топка навън. Да наваксаш и за мен!
- Отивам, тате. А ти почвай да пишеш книгата.
събота, 30 ноември 2013 г.
петък, 29 ноември 2013 г.
Полетът на един счупен пъзел
Намираме се в студения и тъмен град, наречен Даркадо. Вали проливен дъжд, забързани коли плискат с вода от гьоловете още по-забързаните пешеходци. Всеки бърза да стигне до Чистилището. Не,не точно това, за което си мислите. Разказвам ви за най-новата сграда в столицата на Неутопия. Тя привличаше хора от цялата страна с единствената по рода си Услуга за пречистване. Отбелязвайки третото хилядолетие, откакто религията е пътеводна светлина в живота на световното население, най- високостоящите в политиката и духовенството обединиха сили,за да създадат избавление за всички грешни души по света. С помощта на най-видните умове в науката и технологиите, те дадоха живот на системата Апокалипс. В сградата на Чистилището се помещаваха триста тридесет и три апарата, предлагащи най-уникалната опция, предлагана някога.
" Искате ли да отидете в Рая? "
Опциите за отговор бяха две, макар че, никой нямаше да избере втората дълго време след появата на новото чудо за човечеството.
При натискане на бутона "Да", клиентът биваше учтиво помолен от машината да докладва какъв грях е извършил. След внимателно анализиране на случая, иронично наречената Безгрешен код машина съобщаваше каква сума трябва да заплати съгрешилият. След извършване на транзакцията, надпис гласящ "Добре дошли отново на нашата страна! " донасяше успокоителна усмивка на посетителя. Системата работеше безотказно. Стотици хиляди доволни и спокойни клиенти на ден. Милиони на година. И,разбира се, трилиони в хазната. И в камбанариите на църквите. Високи, като небостъргач ще кажеш, сгради , целите обковани в злато и платина. Домове на последователите на религията, равняващи се на деветдесет и девет процента от световното население. Във въпросните грандиозни постройки се провеждаха проповеди и презентации, целящи обединяването на цялото човечество. Ала това, което бе прецедент, се изразяваше в неспирната им работа. Църквите не затваряха врати. По никое време. Работеха денонощно. За какво тогава им бе притрябвала цялата тази система, след като всеки можеше да се изповяда пред квалифициран свещеник. По всяко време. С разликата,че в тази епоха, застанала на ръба на времето, всичко изглеждаше по-сигурно, ако има прикрепена касова бележка към него. Несигурните в утрешния ден, изплашени граждани правеха всичко възможно, да достигнат сигурността, която да успокои затормозените им умове в края на работния ден. С популация над двайсет и седем милиарда, Земята се бе превърнала в един огромен гротесков образ, приличащ на разпореният стомах на някой праисторически хищник. Дори Канада бе пренаселена. На Антарктика се издигаха небостъргачи, високи по километър, само и само да се предотвратят нови пътувания до Марс. След трагедията с катастрофиралите първи четиристотин кораба, тръгнали натам, никой не искаше да рискува всичко, само за да види с очите си един изцяло нов, току прохождащ, свят. Апокалипс даваше сигурност, най-малкото до следващия ни грях. Хубавото бе, че всяка метростанция в града можеше да те отведе до величествения вход на Чистилището. А там спасението бе гарантирано. Стига да разполагаш с нужните средства. Никой не се срамуваше, да влезе и да огласи пред всеослушанието на едно роботизирано множество какви са демоните му. Не, не говоря за машините. По-скоро, визирам хилядите влизащи и излизащи хорица, подредени, сякаш, в някакъв дисциплиниран строй, прилъгващ със своята въображаема картинка на спасение. Никой нямаше страх от това, да стъпи накриво. Всичко биваше простено с една кратка разходка до центъра на града. Затвори,вече, нямаше. Никой не биваше съден, защото метрото бе по-бързо от остарелите полицейски коли. Духовното пречистване бе изместило фактологията. Ала не си мислете,че новата система осигуряваше на всички бандити неограничено поле за действие. За да ограбиш банка, например, трябваше да си готов да извадиш поне четири милиона от печалбата, за да може Апокалипс да ти предостави безгрижната светлина на утрешния ден. За убийство цената бе непосилна за почти всеки дишащ на Земята. Дори и космическа,обаче, фрапиращото бе, че тя,все пак, имаше цифрово измерение. Двадесет и четири цифри, мъдрещи се срещу учуденото лице на грешника. Всичко ли можеше да бъде простено ? Оказваше се,че хартийките бяха всесилни. Човекът бе паднал в робство на най-опасния диктатор. Парите. Грехът не беше грях. Беше ежедневна формалност. Парите не бяха просто средство за преживяване. Бяха самото преживяване. Тези, които не можеха да заплатят за ценната услуга на машините, биваха пращани в място, наречено Болница Мрак. А там, преживяване нямаше. "Пациентите" биваха разпределяни в някоя от стоте специално построени стаи в комплекса. Всяка една от тях бе звукоизолирана до степента,в която човек може да чуе как кръвта тече във вените му. Тишина, способна да измъкне съгрешилата душа от телесната ѝ обвивка,пращайки я в селенията на Душевната болница. Това бе истинската същност на Болница Мрак. Никой, обаче, не знаеше за тази подробност,докато не отидеше там. И никой, като че ли, не бе успял да се върне, за да разкаже. Хората даваха цели заплати, ипотекираха имоти, продаваха семейни ценности - както материални,така и духовни, само и само, да избегнат участта на помещаващите се в Мрак бедни души. Родителите не учеха децата на добро възпитание, каквото го помнят повечете от вас. Наместо това, им нареждаха, как изкарването на пари е най-жизненоважното нещо в света, защото кой, за Бога,в тези дни не е грешник. Една изчистена процедура на спасение, ден по ден дълбаеща все по-дълбоко към ядрото на Земята. Не физическото, а духовното. Нов световен ред, пратил планетата до крайния предел. Една грешна крачка и всичко щеше да се срути. Да се пръсне на парченца.. и да изпадне в забвение до края на времето. А във въздуха витаеше една особена атмосфера. Сякаш този ден наближаваше.
29.11.3006 година. 12:30 по обяд. Фоайето на Чистилището гъмжеше от чакащи, забързани да платят цената на несъвършената си природа. На никой не му се ходеше в разположената на полуостров Чукотка станция за покаяние. За Мрак се носеха различни, всевъзможни слухове, кой от кой по-извратени. Въпреки хилядите догадки, имаше само един човек, точно в това фоайе, точно днес, който знаеше какво наистина се случва зад стените на най-отблъскващата сграда, строена по повърхността на Земята.
- Ей, полудели ли сте всички ?! - истеричен мъж махаше с ръце, докато викаше с цяло гърло по скупчилата се около него тълпа. - Не можете ли да видите какво се случва тук? Не осъзнавате ли,че с всеки изминал ден, в който посетите това псевдочистилище, вие увеличавате греховете си многократно? За прошката няма парична цена, слепци такива! С тези пари помагате единствено и само на тези, които управляват като марионетки целия свят. Никой не ви гарантира светло бъдеще. В момента, в който съгрешите повече, отколкото може да покрия джобът ви, сте свършени. Никой няма да ви чака. Никой няма да ви отпусне кредит! Отивате там, откъдето аз се връщам!
- Това е Джони! - провикна се пребледнял чичка, стоящ на няма и метър от привидно лудия.
- Не е възможно! - включи се друг. - Всички видяхме как го отведоха, ти си полудял, също като този нехранимайко тук.
- А,ако ви споделя, господа, че между разума и лудостта разликата не е голяма. Някакви си децибели, не помня точно колко бяха. Когато стигнаха до нулата, почнах да превъртам. И да, бях там! Минах през Мрак и излязох от там. Но не мога да твърдя, че този, който влезе и този, който излезе, са един и същ човек. Това място те променя! Играе си с ума ти, докато не полудееш. Тогава идва трудната част. Започва да чопка по душата ти. Със заострените си, плесенясали нокти, дере, отделя на парченца част по част каквото е останало от покварената ти истинска същност. След това стъпква с финес разпиляния пъзел на съзнанието ти, внимателно, наистина внимателно, да не би да остави някоя здрава частичка. Истината е,че дори и да оцелееш след всичко това, нямаш сила да се зарадваш. Нямаш желание дори да се усмихнеш. Просто падаш, преди да се издигнеш. Единствено тогава, осъзнаваш въпросът на машината.Тя не е създадена, за да прощава греховете ви срещу пари. Апокалипс пита прост въпрос. Но отговорът му, уви, е най-сложният на света. И всичките пари на света не могат да ти осигурят място в Рая. За да отидеш, трябва да си готов да преодолееш себе си. Всички искате да отидете там, ала никой не е наистина готов да умре, за да го получи. Мрак ти осигурява това, което е нужно,за да го постигнеш. Разчленява те на милиони малки мисли и емоции. Докарва те до крайна лудост, която, обаче, е ключът към апокалипса на съзнанието.
- Апокалипс,вече, не значи разрушение, Джони! Сега се равнява на спасение! - фанатичен вик прекъсна речта на едва стоящият прав млад мъж.
- Тази дума никога не е значела което и да е от тези две понятия. Жалко,че няма да го разберете! Не и докато не отидете в Чукотка. - Джони погледна надолу, сякаш нямаше сила да вика повече. - Когато паднах треперещ след последното изпитание на програмата на болницата, разбрах. Роботите дават шанс за избор, не между Рай и Ад. Те просто проверяват дали си готов да отидеш горе, или предпочиташ да плащаш за удължаване на престоя си тук. Никоя машина няма да те прати в Ада, ако избереш другата опция. Но виж, ако направите, каквото аз направих, може и да достигнете до обетованата си земя.
- Защо,тогава си тук, след като си се възвисил в небесата, друже? - попита го съвсем спокойно побелял старец с насълзени очи.
- Така и не стигнах до там, дядо. Не можах. Не можех да изкача стъпалата, знаейки,че толкова животи ще бъдат пропилени, ако не се върна, за да разкажа какво съм преживял. Помолих да бъда върнат тук. На определена цена, разбира се. Но тя е нищо в сравнение с това, което ще направя сега. - Джони се приближи към един от мегакомпютрите и отчетливо поздрави машината с "Добър ден". При появилият се въпрос, той избра опцията Не. Машината го помоли да изповяда греха си. Джони проговори с мъртвешки глас.
- Излъгах скъп за мен човек преди много години.
- Лъжа - Два долара, моля. - роботизираният глас не се възмути ни най-малко от това,че Джони бе натиснал бутона Не.
- Как два долара, бе?! Вие луди ли сте, аз плащам по десет за това! Какъв е този цирк?! - десетки недоволни викове последваха този, искащи обяснение за държанието на системата.
- Греховете излизат по-евтино, ако не искаш да си светец, драги съграждани. - отвърна им Джони. - Но нека продължим, моля ви! Имайте търпение. - погледът на лудия мъж стрелкаше всеки един от възропталите се, прехвърляше очи от едно лице на друго, а неговите, сякаш бяха изгубили цвят.
- Искате ли да изповядате още нещо? - машината продължаваше по процедура.
- Да. Казах истината за Апокалипс.
- Специална команда : Активирана. Цена - един човешки живот. Желаете ли да посочите име, господине?
- Джони Дарко.
- Джони Дарко, благодаря Ви. Моля, пригответе се за процедурата. Всички присъстващи да напуснат сградата. Изрична молба към всички : Напуснете сградата незабавно! - машината повиши тон едва доловимо, ала това бе достатъчно, за да вкара смут и паника в главите на всички грешници. След минута вътре нямаше никой, освен Джони. Той се изправи бавно и погледна право в монитора на Апокалипс.
- Искаш ли да полетиш преди края, Джони? - попита го със съвсем човешки глас роботът.
- Знаех си! Знаех си, че имаш пръст в това. - Джони се усмихна за първи път, откакто се бе появил днес.
- Е, искаш ли ? - попита го пак дълбокият глас.
- Искам. Но... нека са черни, моля те. И двамата знаем за къде съм.
- Само ти така си мислиш, момчето ми. Но както пожелаеш.
От гърба на мъжа израснаха две чисто черни крила, белязали с кървави следи мястото, където бяха пробили кожата на гърба му. Джони погледна нагоре и полетя. Засили се и проби прозореца на тавана на Чистилището. Секунда след това, всеки един компютър в сградата се самозапали. Стените, подът, таванът - всичко изгаряше в черно-червени пламъци. Джони погледна надолу, за да стане свидетел на краха на последния Нов световен ред. Всяка от новите църкви посрещна същата съдба. Останаха само старите храмове, които приютяваха малкото останали истински свещеници. Светът наблюдаваше как един идеал за перфектния живот изгаря пред очите му. Стомахът на хищника биваше прояден от милионите пожари надлъж и нашир. Фалшиви надежди и мечти биваха сривани в името на истинските такива. Наистина, никой не го осъзнаваше, все още, но Джони бе сторил това, което бе превърнало толкова ангели в демони. Бе се жертвал в името на човечеството. Човечество, което, може би, никога нямаше да оцени жертвата му. В един последен опит да спаси, това,за което милее, мъченикът на своята собствена идеология, бе предприел най-крайната мярка.
Тялото на Джони полетя още няколко метра към небето, след което се вцепени. Крилата пламнаха, изчезвайки в небитието, докато безжизненото му тяло падаше стремглаво към земята. Точно преди да се разбие с всичка сила в студения цимент, тленната обвивка на Джони изчезна. Изпари се също като крилата. Може би, отиде при тях. Никой не знае. Никога няма да забравя последната картина, която се запечата в очите му. Един нареден пъзел, летящ също толкова бързо към тротоара, където трябваше да лежи сега тялото му. Пъзелът се разби с невъобразима сила, под натиска на гравитацията. Всяко парченце започна да кърви леко, образувайки вадичка, която се стече в близката канавка. Облаците се отдръпнаха, за да дадат път на Слънцето , което огряваше хилядите невярващи погледи. Всички плачеха. Без изключение. Всички видяха през пречупена, потрошена дори, призма как истината излиза наяве. Побелелият дядо извади малкото банкноти, които имаше в джоба си и ги запали с вехтата си запалка. Много го последваха. Скоро всички. Една болница за изстрадали души, разположена не в Чукотка, а насред столицата на модерния нов свят.
Заваля. Небесата също плачеха. Всяко ново начало бе трудно. Но си заслужаваше да опитат.
-
А дали аз съм Джони? По-скоро не. Джони е това, което остана от мен, след като излязох от Мрак. Истината, обаче, е ,че аз никога не напуснах това място,тръгна си само той. Аз останах тук, да разказвам истории на вековните стени, неспособни да ми отвърнат дори с една думичка. Името ми не е тайна за никой, тръгнал по пътя към себеопознаването. Но и не обичам да го казвам на глас. Затова, за довиждане, ще ви оставя с един въпрос... Кой може да изправи това, което по природа е създадено криво?
Искрено ваш, Е.
" Искате ли да отидете в Рая? "
Опциите за отговор бяха две, макар че, никой нямаше да избере втората дълго време след появата на новото чудо за човечеството.
При натискане на бутона "Да", клиентът биваше учтиво помолен от машината да докладва какъв грях е извършил. След внимателно анализиране на случая, иронично наречената Безгрешен код машина съобщаваше каква сума трябва да заплати съгрешилият. След извършване на транзакцията, надпис гласящ "Добре дошли отново на нашата страна! " донасяше успокоителна усмивка на посетителя. Системата работеше безотказно. Стотици хиляди доволни и спокойни клиенти на ден. Милиони на година. И,разбира се, трилиони в хазната. И в камбанариите на църквите. Високи, като небостъргач ще кажеш, сгради , целите обковани в злато и платина. Домове на последователите на религията, равняващи се на деветдесет и девет процента от световното население. Във въпросните грандиозни постройки се провеждаха проповеди и презентации, целящи обединяването на цялото човечество. Ала това, което бе прецедент, се изразяваше в неспирната им работа. Църквите не затваряха врати. По никое време. Работеха денонощно. За какво тогава им бе притрябвала цялата тази система, след като всеки можеше да се изповяда пред квалифициран свещеник. По всяко време. С разликата,че в тази епоха, застанала на ръба на времето, всичко изглеждаше по-сигурно, ако има прикрепена касова бележка към него. Несигурните в утрешния ден, изплашени граждани правеха всичко възможно, да достигнат сигурността, която да успокои затормозените им умове в края на работния ден. С популация над двайсет и седем милиарда, Земята се бе превърнала в един огромен гротесков образ, приличащ на разпореният стомах на някой праисторически хищник. Дори Канада бе пренаселена. На Антарктика се издигаха небостъргачи, високи по километър, само и само да се предотвратят нови пътувания до Марс. След трагедията с катастрофиралите първи четиристотин кораба, тръгнали натам, никой не искаше да рискува всичко, само за да види с очите си един изцяло нов, току прохождащ, свят. Апокалипс даваше сигурност, най-малкото до следващия ни грях. Хубавото бе, че всяка метростанция в града можеше да те отведе до величествения вход на Чистилището. А там спасението бе гарантирано. Стига да разполагаш с нужните средства. Никой не се срамуваше, да влезе и да огласи пред всеослушанието на едно роботизирано множество какви са демоните му. Не, не говоря за машините. По-скоро, визирам хилядите влизащи и излизащи хорица, подредени, сякаш, в някакъв дисциплиниран строй, прилъгващ със своята въображаема картинка на спасение. Никой нямаше страх от това, да стъпи накриво. Всичко биваше простено с една кратка разходка до центъра на града. Затвори,вече, нямаше. Никой не биваше съден, защото метрото бе по-бързо от остарелите полицейски коли. Духовното пречистване бе изместило фактологията. Ала не си мислете,че новата система осигуряваше на всички бандити неограничено поле за действие. За да ограбиш банка, например, трябваше да си готов да извадиш поне четири милиона от печалбата, за да може Апокалипс да ти предостави безгрижната светлина на утрешния ден. За убийство цената бе непосилна за почти всеки дишащ на Земята. Дори и космическа,обаче, фрапиращото бе, че тя,все пак, имаше цифрово измерение. Двадесет и четири цифри, мъдрещи се срещу учуденото лице на грешника. Всичко ли можеше да бъде простено ? Оказваше се,че хартийките бяха всесилни. Човекът бе паднал в робство на най-опасния диктатор. Парите. Грехът не беше грях. Беше ежедневна формалност. Парите не бяха просто средство за преживяване. Бяха самото преживяване. Тези, които не можеха да заплатят за ценната услуга на машините, биваха пращани в място, наречено Болница Мрак. А там, преживяване нямаше. "Пациентите" биваха разпределяни в някоя от стоте специално построени стаи в комплекса. Всяка една от тях бе звукоизолирана до степента,в която човек може да чуе как кръвта тече във вените му. Тишина, способна да измъкне съгрешилата душа от телесната ѝ обвивка,пращайки я в селенията на Душевната болница. Това бе истинската същност на Болница Мрак. Никой, обаче, не знаеше за тази подробност,докато не отидеше там. И никой, като че ли, не бе успял да се върне, за да разкаже. Хората даваха цели заплати, ипотекираха имоти, продаваха семейни ценности - както материални,така и духовни, само и само, да избегнат участта на помещаващите се в Мрак бедни души. Родителите не учеха децата на добро възпитание, каквото го помнят повечете от вас. Наместо това, им нареждаха, как изкарването на пари е най-жизненоважното нещо в света, защото кой, за Бога,в тези дни не е грешник. Една изчистена процедура на спасение, ден по ден дълбаеща все по-дълбоко към ядрото на Земята. Не физическото, а духовното. Нов световен ред, пратил планетата до крайния предел. Една грешна крачка и всичко щеше да се срути. Да се пръсне на парченца.. и да изпадне в забвение до края на времето. А във въздуха витаеше една особена атмосфера. Сякаш този ден наближаваше.
29.11.3006 година. 12:30 по обяд. Фоайето на Чистилището гъмжеше от чакащи, забързани да платят цената на несъвършената си природа. На никой не му се ходеше в разположената на полуостров Чукотка станция за покаяние. За Мрак се носеха различни, всевъзможни слухове, кой от кой по-извратени. Въпреки хилядите догадки, имаше само един човек, точно в това фоайе, точно днес, който знаеше какво наистина се случва зад стените на най-отблъскващата сграда, строена по повърхността на Земята.
- Ей, полудели ли сте всички ?! - истеричен мъж махаше с ръце, докато викаше с цяло гърло по скупчилата се около него тълпа. - Не можете ли да видите какво се случва тук? Не осъзнавате ли,че с всеки изминал ден, в който посетите това псевдочистилище, вие увеличавате греховете си многократно? За прошката няма парична цена, слепци такива! С тези пари помагате единствено и само на тези, които управляват като марионетки целия свят. Никой не ви гарантира светло бъдеще. В момента, в който съгрешите повече, отколкото може да покрия джобът ви, сте свършени. Никой няма да ви чака. Никой няма да ви отпусне кредит! Отивате там, откъдето аз се връщам!
- Това е Джони! - провикна се пребледнял чичка, стоящ на няма и метър от привидно лудия.
- Не е възможно! - включи се друг. - Всички видяхме как го отведоха, ти си полудял, също като този нехранимайко тук.
- А,ако ви споделя, господа, че между разума и лудостта разликата не е голяма. Някакви си децибели, не помня точно колко бяха. Когато стигнаха до нулата, почнах да превъртам. И да, бях там! Минах през Мрак и излязох от там. Но не мога да твърдя, че този, който влезе и този, който излезе, са един и същ човек. Това място те променя! Играе си с ума ти, докато не полудееш. Тогава идва трудната част. Започва да чопка по душата ти. Със заострените си, плесенясали нокти, дере, отделя на парченца част по част каквото е останало от покварената ти истинска същност. След това стъпква с финес разпиляния пъзел на съзнанието ти, внимателно, наистина внимателно, да не би да остави някоя здрава частичка. Истината е,че дори и да оцелееш след всичко това, нямаш сила да се зарадваш. Нямаш желание дори да се усмихнеш. Просто падаш, преди да се издигнеш. Единствено тогава, осъзнаваш въпросът на машината.Тя не е създадена, за да прощава греховете ви срещу пари. Апокалипс пита прост въпрос. Но отговорът му, уви, е най-сложният на света. И всичките пари на света не могат да ти осигурят място в Рая. За да отидеш, трябва да си готов да преодолееш себе си. Всички искате да отидете там, ала никой не е наистина готов да умре, за да го получи. Мрак ти осигурява това, което е нужно,за да го постигнеш. Разчленява те на милиони малки мисли и емоции. Докарва те до крайна лудост, която, обаче, е ключът към апокалипса на съзнанието.
- Апокалипс,вече, не значи разрушение, Джони! Сега се равнява на спасение! - фанатичен вик прекъсна речта на едва стоящият прав млад мъж.
- Тази дума никога не е значела което и да е от тези две понятия. Жалко,че няма да го разберете! Не и докато не отидете в Чукотка. - Джони погледна надолу, сякаш нямаше сила да вика повече. - Когато паднах треперещ след последното изпитание на програмата на болницата, разбрах. Роботите дават шанс за избор, не между Рай и Ад. Те просто проверяват дали си готов да отидеш горе, или предпочиташ да плащаш за удължаване на престоя си тук. Никоя машина няма да те прати в Ада, ако избереш другата опция. Но виж, ако направите, каквото аз направих, може и да достигнете до обетованата си земя.
- Защо,тогава си тук, след като си се възвисил в небесата, друже? - попита го съвсем спокойно побелял старец с насълзени очи.
- Така и не стигнах до там, дядо. Не можах. Не можех да изкача стъпалата, знаейки,че толкова животи ще бъдат пропилени, ако не се върна, за да разкажа какво съм преживял. Помолих да бъда върнат тук. На определена цена, разбира се. Но тя е нищо в сравнение с това, което ще направя сега. - Джони се приближи към един от мегакомпютрите и отчетливо поздрави машината с "Добър ден". При появилият се въпрос, той избра опцията Не. Машината го помоли да изповяда греха си. Джони проговори с мъртвешки глас.
- Излъгах скъп за мен човек преди много години.
- Лъжа - Два долара, моля. - роботизираният глас не се възмути ни най-малко от това,че Джони бе натиснал бутона Не.
- Как два долара, бе?! Вие луди ли сте, аз плащам по десет за това! Какъв е този цирк?! - десетки недоволни викове последваха този, искащи обяснение за държанието на системата.
- Греховете излизат по-евтино, ако не искаш да си светец, драги съграждани. - отвърна им Джони. - Но нека продължим, моля ви! Имайте търпение. - погледът на лудия мъж стрелкаше всеки един от възропталите се, прехвърляше очи от едно лице на друго, а неговите, сякаш бяха изгубили цвят.
- Искате ли да изповядате още нещо? - машината продължаваше по процедура.
- Да. Казах истината за Апокалипс.
- Специална команда : Активирана. Цена - един човешки живот. Желаете ли да посочите име, господине?
- Джони Дарко.
- Джони Дарко, благодаря Ви. Моля, пригответе се за процедурата. Всички присъстващи да напуснат сградата. Изрична молба към всички : Напуснете сградата незабавно! - машината повиши тон едва доловимо, ала това бе достатъчно, за да вкара смут и паника в главите на всички грешници. След минута вътре нямаше никой, освен Джони. Той се изправи бавно и погледна право в монитора на Апокалипс.
- Искаш ли да полетиш преди края, Джони? - попита го със съвсем човешки глас роботът.
- Знаех си! Знаех си, че имаш пръст в това. - Джони се усмихна за първи път, откакто се бе появил днес.
- Е, искаш ли ? - попита го пак дълбокият глас.
- Искам. Но... нека са черни, моля те. И двамата знаем за къде съм.
- Само ти така си мислиш, момчето ми. Но както пожелаеш.
От гърба на мъжа израснаха две чисто черни крила, белязали с кървави следи мястото, където бяха пробили кожата на гърба му. Джони погледна нагоре и полетя. Засили се и проби прозореца на тавана на Чистилището. Секунда след това, всеки един компютър в сградата се самозапали. Стените, подът, таванът - всичко изгаряше в черно-червени пламъци. Джони погледна надолу, за да стане свидетел на краха на последния Нов световен ред. Всяка от новите църкви посрещна същата съдба. Останаха само старите храмове, които приютяваха малкото останали истински свещеници. Светът наблюдаваше как един идеал за перфектния живот изгаря пред очите му. Стомахът на хищника биваше прояден от милионите пожари надлъж и нашир. Фалшиви надежди и мечти биваха сривани в името на истинските такива. Наистина, никой не го осъзнаваше, все още, но Джони бе сторил това, което бе превърнало толкова ангели в демони. Бе се жертвал в името на човечеството. Човечество, което, може би, никога нямаше да оцени жертвата му. В един последен опит да спаси, това,за което милее, мъченикът на своята собствена идеология, бе предприел най-крайната мярка.
Тялото на Джони полетя още няколко метра към небето, след което се вцепени. Крилата пламнаха, изчезвайки в небитието, докато безжизненото му тяло падаше стремглаво към земята. Точно преди да се разбие с всичка сила в студения цимент, тленната обвивка на Джони изчезна. Изпари се също като крилата. Може би, отиде при тях. Никой не знае. Никога няма да забравя последната картина, която се запечата в очите му. Един нареден пъзел, летящ също толкова бързо към тротоара, където трябваше да лежи сега тялото му. Пъзелът се разби с невъобразима сила, под натиска на гравитацията. Всяко парченце започна да кърви леко, образувайки вадичка, която се стече в близката канавка. Облаците се отдръпнаха, за да дадат път на Слънцето , което огряваше хилядите невярващи погледи. Всички плачеха. Без изключение. Всички видяха през пречупена, потрошена дори, призма как истината излиза наяве. Побелелият дядо извади малкото банкноти, които имаше в джоба си и ги запали с вехтата си запалка. Много го последваха. Скоро всички. Една болница за изстрадали души, разположена не в Чукотка, а насред столицата на модерния нов свят.
Заваля. Небесата също плачеха. Всяко ново начало бе трудно. Но си заслужаваше да опитат.
-
А дали аз съм Джони? По-скоро не. Джони е това, което остана от мен, след като излязох от Мрак. Истината, обаче, е ,че аз никога не напуснах това място,тръгна си само той. Аз останах тук, да разказвам истории на вековните стени, неспособни да ми отвърнат дори с една думичка. Името ми не е тайна за никой, тръгнал по пътя към себеопознаването. Но и не обичам да го казвам на глас. Затова, за довиждане, ще ви оставя с един въпрос... Кой може да изправи това, което по природа е създадено криво?
Искрено ваш, Е.
понеделник, 4 ноември 2013 г.
Когато реалността признае, че е просто сън.
Седеше на пейката на метрото вече двайсет минути. Подминаваха го навярно стотици хора, ала му беше трудно да различи лицата им. Погледът му, премрежен до неузнаваемост от липсата на сън, се стрелкаше от един образ на друг, без да може да фокусира дори за секунда. Уж чакаше следващото метро за да си отиде вкъщи, ала ... кое, за Бога, бе точно неговото? Всички изглеждаха така еднакви. До него седна някакъв чичка, облечен в износено червено палто , нахлупил клоунска велурена шапка, със забучено в нея розово перо. Излязъл бе,сякаш, от средновековно представление на кралските шутове. За разлика от погледа на недоспалия, този на "клоуна" бе изключително бистър. Дори маниакален.
- Искаш ли да ти покажа един трик? - попита,с нетърпение в гласа, чичето.
- Не съм сигурен,че ще мога да го видя, господине. - отговори му с безразличие младежът, едва седящ на жълтата пейка.
- О, повярвай, този си заслужава! Ето, гледай, гледай де. Моля ти се, сега. Покажи малко уважение. - чичката говореше така,сякаш момчето си е платило за представление и негов дълг е да изгледа трика.
- Добре, гледам. Само го направи бързо, наистина ми се спи, човече. - с тези думи Луциус се обърна лениво по посока на събеседника си.
- Гледай внимателно, младежо. Името ми е Максимилиан. - гласът му бе станал ледено сериозен. - Виждаш ли тези две монети в ръката ми? - Луциус кимна. - Виж какво ще им се случи сега! - клоунът изпадна в непоносим, истеричен смях. Затвори дланта си, стискайки здраво монетите. След това затвори очите си за секунда. Когато ги отвори , на мястото им се мъдреха двете стотинки от по един долар, набутани в очните му кухини.
- Е?! Хареса ли ти? Кажи си право, не е ли страхотен трик, приятелю?
- Човече, ти си сбъркан. Наистина сбъркан. Готин трик,все пак. Между другото, да знаеш кое е моето метро? - не знаеше дали е от умората, ала наистина не му пукаше къде щеше да прати тези две монети, този смахнат клоун.
- Добре,извинявай, знам,че,може би, би било важно да ми обясниш как го направи? Би трябвало да си горд с уменията си ? - Луциус се извъртя отново наляво, за да чуе отговора на лудия шут.
- Младежо, какво си въобразявате, че говорите? - погледът на седящата до него възрастна жена хич не беше весел. - Да не страдате от някаква психическа болест, та си говорите такива неща? И я се погледнете, не сте се къпал сигурно цяла седмица, не ви ли е срам? - това бяха прекалено много въпроси, прекалено много думи, а толкова малко сила в мозъка му. Опитваше да задържи главата си вдигната, ала усещаше,че и тя му се изплъзва, също както възможността да отговори, на който и да е от въпросите на ядосаната лелка. За последно, усети как леко започва да пада от седалката. Политна и тупна звучно на плочките, пред пейката. Качулката му покриваше лявата част от лицето и той я усещаше като възглавница. Защо пък да не си поспи малко? Полагаше му се, след всичките тези монети и лелки с лилави перуки.
Сънува дълго и спокойно. С лудия шут се разхождаха по коловозите на метрото. Те, обаче, изглеждаха наистина пусти. Нямаше хора и по перона. Бяха само двамата. Луциус предположи,че след като няма хора, няма да има и влакове, така че не намираше разходката им за опасна. Никога не бе ходил по релсите. Усещането за една чуплива сигурност можеше да се сравнява с някакъв вид адреналинова инжекция, така че младежът го приемаше добре.
- Откога се занимаваш с тези трикове? - Луциус реши, че така и така,вече не му се спи, поне да уплътни времето, като си поприказва с клоуна.
- Откакто се помня. Но като се замисля, паметта ми не е от най-добрите. Така че, не мога да бъда точен в отговора си. Но виж, монетите мога да ги телепортирам където си поискам. Наистина съм добър в това. - шутът разказваше за способностите си, сякаш бяха негови трофеи, наистина бе горд с тях. - Важното е,да намериш нещо, в което си адски добър и ... просто да започнеш да го показваш на всички около теб. Не за друго, ми току виж, и те се научили. А като сте повече, винаги е по забавно. Представяш ли си цялото метро, пълно с монетни погледни? Ха-ха, какво ли не бих дал да видя такова зрелище.
- Хей, няма никой, освен нас, забеляза ли? - сепна се Луциус.
- Да,друже, явно сме окъсняли. Ти доста си поспа. Навярно са си отишли отдавна.
- Може би, си прав. И аз си помислих същото, затова и не се зачудих как сме се озовали на релсите.
- О,ами ти падна, и аз реших,че може просто да повървим тук, все пак времето изглежда хубаво.
- Ние сме в метро, клоуне. Времето е еднакво през цялото време - мрачно и студено.
- Ей, така и не разбрахме, кое е твоето метро. Мамка му, щеше ми се да знам. Помисли над това, докато си в болницата.
- Каква болница, бе, ти съвсем лудна, друже!
- Тази, в която ще се окажеш, ако не се отместиш от пътя на метрото, което се задава зад теб, глупако! - с тези думи клоунът скочи на перона с ловкостта на пантера. За Луциус не остана друго, освен да се обърне и да погледне в очите това, което го очакваше. И,уви, пак,насреща му не стояха очи. По-скоро фарове. И се приближаваха с неумолима скорост право към него. Изведнъж, умората пак го налегна. Събра сили само да вдигне ръката си, в опит да скрие очите си от заслепяващата светлина. И после дойде пълната тъмнина. Пак заспа, сякаш.
Луциус се сепна от внезапното тряскане на вратата, което моментално го извади от съня му.
- Ей, виж кой се събуди, най-после! Знам,че си ми брат, но все пак, не мога да приема как можеш да спиш по толкова часове. Проспиваш някои важни неща, ще знаеш. - сестра му не го щадеше с безобидните нападки. Но той не се и оплакваше, бе свикнал и напротив, харесваха му. Малко от приближените му обичаха да го нареждат постоянно с цел да го придържат земен, до колкото е възможно. Затова той оценяваше какво правеше Ния за него.
- Истината е,че не бях спал от приблизително.... осемдесет и осем часа, когато паднах там.Как, между другото, се озовах вкъщи? Ти ли ме докара?
- Аз току-що влизам, глупчо. Не знам за какво ми говориш. Мислех,че пак си проспал един-два дни от,иначе натоварената ти ,разследваща кариера. - смехът на сестра му го накара да прибегне до въпросите, които го тревожеха.
- Работя по един случай в работата. Предумишлено убийство. Кървава работа, не ти трябват подробности. Сведох заподозряните до шестима, ала знаеш ли кое е странното? Всеки от тях има стоманено алиби, което включва някой от останалите пет, без, обаче, всички да се познават. Има една медицинска сестра,например, която твърди, че е била на среща с любовника си, който от своя страна е готов да го потвърди под клетва. Един съмнителен адвокат, кълнещ се, че по времето на убийството е бил в съдебната зала, работещ по дело при затворени врати, на което е присъствал единствено съдията, който , случайно, е четвърти заподозрян за мен. Петият и шестият са съпрузи, живеещи на две преки от дома на жертвата.Знам,че звучи невъзможно, ала и шестимата са имали зъб на убития,и то за сериозни разпри. Дори женената двойка са се карали по отделно с него, без знанието на другия, и то, напълно случайно. Разпитвах ги четири дни, след което се затворих вкъщи и не съм спал още толкова. Свърши ми кафето. Не мога да намеря виновника за смъртта на Алваро и това не ми дава мира, Ния, разбираш ли? - в гласа му нямаше и капка молба, само искреност.
- Кой е този Алваро? - попита трезво сестра му. - Няма ли си фамилия?
- Алваро Муертес. Бил е ..
- Цирков артист! Акробат. Помня го, от времето, когато бяхме малки, когато те водех на цирк, ти не си ли спомняш?
- Не, явно. Хм, как така не съм запомнил. Може би, съм бил прекалено малък. Все тая, важното е ,че този добър цирков артист не е пречил на никой през целия си живот, имайки предвид,че до преди две години все още е бил на арената. Единственото, което открих е подаден от него иск срещу управата на метростанцията,в близост до дома му. В нея се казва,че господин Муертес е бил системно ощетяван, що се отнася до отказа на служителките да му издадат карта за пътуване, под предлог,че е от друга националност. Искът е забравен от всички, след като е отхвърлен от съдията, поради липса на доказателства. Муертес подава два нови иска, ала те дори не биват разгледани, тъй като ...е, вече ти казах какво се случи. Просто ме изяжда мисълта,че не успявам да свържа който и да било от шестимата със достатъчно сериозна причина. Истината е,че се разрових в единственото, което имах, тази запокитена станция, и открих, че дъщерята на медицинската сестра е работила там преди три месеца. След това, обаче, напуска. Другите двама, които свързах със станцията са съпрузите но те, уви, просто живеят в района, нямат никакъв мотив да го убиват, заради тази жалба. В крайна сметка, единственото, с което оставам е,че има общо между всичките - всички го познават. Това е. Мисля,че съм на нулата , що се отнася до прогрес.
- Не се измъчвай толкова. Аз мисля,че сега,след като се наспа,ще мислиш по-трезво. Това и смятам да те оставя да направиш, аз ще бързам за работа. Чао, Луциус.
- Чао, Ния, мерси за разговора.
Как се бе прибрал? Как изобщо бе се изкачил по стълбите, че и бе отключил, а и си беше легнал? Как бе излязъл от метрото, как изобщо бе избегнал смъртта си на онези релси? Много въпроси, отново. Само че, без лилавите перуки. О да, перуката. И шутът. Беше наистина странен, дори за клоун.
Луциус замръзна. За миг целият му ум се напрегна в едно свръхусилие да форматира цялата информация, която бе събрал за случая,в изминалите дни. " Шутът беше прав!" Не можеше да повярва на това, което му бе хрумнало. Кое бе неговото метро? Кое метро водеше до там, където на него му бе нужно ?! Скочи трескаво и седна пред монитора на лаптопа. Затрака трескаво по клавишите, търсеше точно определени хора, точно определени места. Медицинската сестра Дикенс работеше в болница Либърти, която се намираше на Муун Стрийт 5. Любовникът и имаше офис, на две преки от мястото, може би и това бе им помогнало във "връзката". Отвори нов прозорец в браузъра. Мистър и Мисис Гордън притежаваха хранителен магазин , на приземния етаж, в сградата ,където се помещаваше офисът на Дон Жуан. Любопитното за тази постройка бе, че приютяваше една определена адвокатска кантора - тази на господин Олбрайт , същият, който обсъди със съдия Олбрайт един определен случай - този на господин Алваро Муертес. Да, онези двамата се оказаха братя. И да, стана ясно, как случаят е бил потулен. Но оставаше въпросът... защо? Луциус прекара още няколко часа пред компютъра в ровичкане на файлове с информация. Вече се стъмваше, когато най-после той се отдръпна леко от клавиатурата и сякаш се отпусна.
"Май го разреших." - каза едвам чуто, дори за мислите си, на себе си, Луциус. "И шестимата са работили на едно място, живеят в радиус от пет километра, метростанцията, обаче, не е единственият им начин за стигане до работните места. Плюс това, кой от тях би излязъл с идеята да го убият, само заради единият му градски транспорт?! " Беше близо, ала знаеше,че нещо му убягва. Нещото, за което лудият клоун му бе подсказал. Прекара още няколко часа, през които очите му заприличаха на онези монети, с които правеше триковете си, клоунът. Отново бе истински изморен, но усещаше,че е поел по правилната следа. Не му отне много време да намери това, което търсеше, след като се сдоби с достъп до файла, който се оказа разковничето на цялата мистерия. Луциус вдигна слушалката на стационарния телефон, искаше да съобщи на Ния по старомодния начин. Тя, от своя страна, вдигна моментално.
- Ало?
- Ния, аз съм. Разреших го! Слушай и не ме прекъсвай. Преди няколко часа бях в метрото, там видях някакъв шантав клоун, след това заспах, сънувах и се събудих тук. Важното е,че в съня ми клоунът, който пак видях, ме попита, кое метро е моето. Тогава не знаех, дали знам отговора, ала сега, на трезва глава, отговорът е очеваден! Всички! Всички метра са мои, защото с всяко едно мога да стигна до вкъщи, без значение дали ще ми отнеме малко или много време. Воден от това прозрение, се разрових в архивите, и по специално,в тези на акциите на въпросната метростанция. Познай какво ?! Всеки един от шестимата държи определен процент от тях, дори и малък, ала все пак! Всички имат дял. Разбираш ли ? Всички са имали мотив. Затова ми беше така трудно да различа кой може да е истинският виновник. Защото са били всички. Всички имат и заден мотив, който само спомага за заключението ми. Проследих и една интересна история на сбирките на акционерите на станцията. Е,познай какво, всичките са се срещали, не един път, на тези срещи. Познават се, Ния! И то много добре. Пипнах ги !
- Луциус, адски много се радвам за теб! Казах ти,че ще стигнеш до дъното на всичко. Но , само да те попитам, за какво метро говориш? Къде си ходил? Защото в Чикаго може и да има, но тук, в Нешвил, родния ти град, където си дойде за да прекараме заедно празниците, преди две седмици, метро няма! - Ния се смееше, ала на Луциус наистина не му беше до смях.
- Трябва да затварям. - той изпусна слушалката, докато се строполяваше на земята. Усети изблика на адреналиновата бомба от онзи сън в метрото. Връхлиташе го чак сега, след толкова много часове. Тя, като че ли, отне и последните му останали сили. Усети как отново се унася в сънища. Това усещане, обаче, бе прекъснато от внезапния образ на клоуна , появил се пред очите му. С монети, наместо очи, той му се смееше, само глава, без тяло. Плезеше му се, докато се смееше истерично. Това накара Луциус да се събуди преждевременно, някак не му понесе гледката на маниакалния чичка.
- Къде съм? - понечи да се изправи от леглото, ала усети,че някак, не може да се движи, чак бе странно.
- О, миличкият! - изчурулика една медицинска сестра, понесла голям букет от лалета. - Ти си първият, който се събужда след челен удар с метрото. Имаш късмет,че влакът се е движел сравнително бавно. И какво, въобще, прави момче като теб на релсите посред нощ? Ако не е било четири часа,а по-късно, мисли му! Нямаше да си говорим в момента, младеж. Без значение, тези пристигнаха за теб, остави ги някакъв дрипльо. Специално ме помоли да ти ги предам.
Луциус се пресегна с гипсираната си ръка, чиито пръсти, единствени бяха оставени на свобода, и взе картичката, забучена в средата на букета.
" Първият трик служи за привличане на интереса. Следващите са само, ако си ги заслужиш. Дано да съм ти помогнал, друже. И внимавай, да не вземеш някой ден, ти да почнеш да обикаляш с монети по очите.
Искрен, Алваро. "
- Искаш ли да ти покажа един трик? - попита,с нетърпение в гласа, чичето.
- Не съм сигурен,че ще мога да го видя, господине. - отговори му с безразличие младежът, едва седящ на жълтата пейка.
- О, повярвай, този си заслужава! Ето, гледай, гледай де. Моля ти се, сега. Покажи малко уважение. - чичката говореше така,сякаш момчето си е платило за представление и негов дълг е да изгледа трика.
- Добре, гледам. Само го направи бързо, наистина ми се спи, човече. - с тези думи Луциус се обърна лениво по посока на събеседника си.
- Гледай внимателно, младежо. Името ми е Максимилиан. - гласът му бе станал ледено сериозен. - Виждаш ли тези две монети в ръката ми? - Луциус кимна. - Виж какво ще им се случи сега! - клоунът изпадна в непоносим, истеричен смях. Затвори дланта си, стискайки здраво монетите. След това затвори очите си за секунда. Когато ги отвори , на мястото им се мъдреха двете стотинки от по един долар, набутани в очните му кухини.
- Е?! Хареса ли ти? Кажи си право, не е ли страхотен трик, приятелю?
- Човече, ти си сбъркан. Наистина сбъркан. Готин трик,все пак. Между другото, да знаеш кое е моето метро? - не знаеше дали е от умората, ала наистина не му пукаше къде щеше да прати тези две монети, този смахнат клоун.
- Добре,извинявай, знам,че,може би, би било важно да ми обясниш как го направи? Би трябвало да си горд с уменията си ? - Луциус се извъртя отново наляво, за да чуе отговора на лудия шут.
- Младежо, какво си въобразявате, че говорите? - погледът на седящата до него възрастна жена хич не беше весел. - Да не страдате от някаква психическа болест, та си говорите такива неща? И я се погледнете, не сте се къпал сигурно цяла седмица, не ви ли е срам? - това бяха прекалено много въпроси, прекалено много думи, а толкова малко сила в мозъка му. Опитваше да задържи главата си вдигната, ала усещаше,че и тя му се изплъзва, също както възможността да отговори, на който и да е от въпросите на ядосаната лелка. За последно, усети как леко започва да пада от седалката. Политна и тупна звучно на плочките, пред пейката. Качулката му покриваше лявата част от лицето и той я усещаше като възглавница. Защо пък да не си поспи малко? Полагаше му се, след всичките тези монети и лелки с лилави перуки.
Сънува дълго и спокойно. С лудия шут се разхождаха по коловозите на метрото. Те, обаче, изглеждаха наистина пусти. Нямаше хора и по перона. Бяха само двамата. Луциус предположи,че след като няма хора, няма да има и влакове, така че не намираше разходката им за опасна. Никога не бе ходил по релсите. Усещането за една чуплива сигурност можеше да се сравнява с някакъв вид адреналинова инжекция, така че младежът го приемаше добре.
- Откога се занимаваш с тези трикове? - Луциус реши, че така и така,вече не му се спи, поне да уплътни времето, като си поприказва с клоуна.
- Откакто се помня. Но като се замисля, паметта ми не е от най-добрите. Така че, не мога да бъда точен в отговора си. Но виж, монетите мога да ги телепортирам където си поискам. Наистина съм добър в това. - шутът разказваше за способностите си, сякаш бяха негови трофеи, наистина бе горд с тях. - Важното е,да намериш нещо, в което си адски добър и ... просто да започнеш да го показваш на всички около теб. Не за друго, ми току виж, и те се научили. А като сте повече, винаги е по забавно. Представяш ли си цялото метро, пълно с монетни погледни? Ха-ха, какво ли не бих дал да видя такова зрелище.
- Хей, няма никой, освен нас, забеляза ли? - сепна се Луциус.
- Да,друже, явно сме окъсняли. Ти доста си поспа. Навярно са си отишли отдавна.
- Може би, си прав. И аз си помислих същото, затова и не се зачудих как сме се озовали на релсите.
- О,ами ти падна, и аз реших,че може просто да повървим тук, все пак времето изглежда хубаво.
- Ние сме в метро, клоуне. Времето е еднакво през цялото време - мрачно и студено.
- Ей, така и не разбрахме, кое е твоето метро. Мамка му, щеше ми се да знам. Помисли над това, докато си в болницата.
- Каква болница, бе, ти съвсем лудна, друже!
- Тази, в която ще се окажеш, ако не се отместиш от пътя на метрото, което се задава зад теб, глупако! - с тези думи клоунът скочи на перона с ловкостта на пантера. За Луциус не остана друго, освен да се обърне и да погледне в очите това, което го очакваше. И,уви, пак,насреща му не стояха очи. По-скоро фарове. И се приближаваха с неумолима скорост право към него. Изведнъж, умората пак го налегна. Събра сили само да вдигне ръката си, в опит да скрие очите си от заслепяващата светлина. И после дойде пълната тъмнина. Пак заспа, сякаш.
Луциус се сепна от внезапното тряскане на вратата, което моментално го извади от съня му.
- Ей, виж кой се събуди, най-после! Знам,че си ми брат, но все пак, не мога да приема как можеш да спиш по толкова часове. Проспиваш някои важни неща, ще знаеш. - сестра му не го щадеше с безобидните нападки. Но той не се и оплакваше, бе свикнал и напротив, харесваха му. Малко от приближените му обичаха да го нареждат постоянно с цел да го придържат земен, до колкото е възможно. Затова той оценяваше какво правеше Ния за него.
- Истината е,че не бях спал от приблизително.... осемдесет и осем часа, когато паднах там.Как, между другото, се озовах вкъщи? Ти ли ме докара?
- Аз току-що влизам, глупчо. Не знам за какво ми говориш. Мислех,че пак си проспал един-два дни от,иначе натоварената ти ,разследваща кариера. - смехът на сестра му го накара да прибегне до въпросите, които го тревожеха.
- Работя по един случай в работата. Предумишлено убийство. Кървава работа, не ти трябват подробности. Сведох заподозряните до шестима, ала знаеш ли кое е странното? Всеки от тях има стоманено алиби, което включва някой от останалите пет, без, обаче, всички да се познават. Има една медицинска сестра,например, която твърди, че е била на среща с любовника си, който от своя страна е готов да го потвърди под клетва. Един съмнителен адвокат, кълнещ се, че по времето на убийството е бил в съдебната зала, работещ по дело при затворени врати, на което е присъствал единствено съдията, който , случайно, е четвърти заподозрян за мен. Петият и шестият са съпрузи, живеещи на две преки от дома на жертвата.Знам,че звучи невъзможно, ала и шестимата са имали зъб на убития,и то за сериозни разпри. Дори женената двойка са се карали по отделно с него, без знанието на другия, и то, напълно случайно. Разпитвах ги четири дни, след което се затворих вкъщи и не съм спал още толкова. Свърши ми кафето. Не мога да намеря виновника за смъртта на Алваро и това не ми дава мира, Ния, разбираш ли? - в гласа му нямаше и капка молба, само искреност.
- Кой е този Алваро? - попита трезво сестра му. - Няма ли си фамилия?
- Алваро Муертес. Бил е ..
- Цирков артист! Акробат. Помня го, от времето, когато бяхме малки, когато те водех на цирк, ти не си ли спомняш?
- Не, явно. Хм, как така не съм запомнил. Може би, съм бил прекалено малък. Все тая, важното е ,че този добър цирков артист не е пречил на никой през целия си живот, имайки предвид,че до преди две години все още е бил на арената. Единственото, което открих е подаден от него иск срещу управата на метростанцията,в близост до дома му. В нея се казва,че господин Муертес е бил системно ощетяван, що се отнася до отказа на служителките да му издадат карта за пътуване, под предлог,че е от друга националност. Искът е забравен от всички, след като е отхвърлен от съдията, поради липса на доказателства. Муертес подава два нови иска, ала те дори не биват разгледани, тъй като ...е, вече ти казах какво се случи. Просто ме изяжда мисълта,че не успявам да свържа който и да било от шестимата със достатъчно сериозна причина. Истината е,че се разрових в единственото, което имах, тази запокитена станция, и открих, че дъщерята на медицинската сестра е работила там преди три месеца. След това, обаче, напуска. Другите двама, които свързах със станцията са съпрузите но те, уви, просто живеят в района, нямат никакъв мотив да го убиват, заради тази жалба. В крайна сметка, единственото, с което оставам е,че има общо между всичките - всички го познават. Това е. Мисля,че съм на нулата , що се отнася до прогрес.
- Не се измъчвай толкова. Аз мисля,че сега,след като се наспа,ще мислиш по-трезво. Това и смятам да те оставя да направиш, аз ще бързам за работа. Чао, Луциус.
- Чао, Ния, мерси за разговора.
Как се бе прибрал? Как изобщо бе се изкачил по стълбите, че и бе отключил, а и си беше легнал? Как бе излязъл от метрото, как изобщо бе избегнал смъртта си на онези релси? Много въпроси, отново. Само че, без лилавите перуки. О да, перуката. И шутът. Беше наистина странен, дори за клоун.
Луциус замръзна. За миг целият му ум се напрегна в едно свръхусилие да форматира цялата информация, която бе събрал за случая,в изминалите дни. " Шутът беше прав!" Не можеше да повярва на това, което му бе хрумнало. Кое бе неговото метро? Кое метро водеше до там, където на него му бе нужно ?! Скочи трескаво и седна пред монитора на лаптопа. Затрака трескаво по клавишите, търсеше точно определени хора, точно определени места. Медицинската сестра Дикенс работеше в болница Либърти, която се намираше на Муун Стрийт 5. Любовникът и имаше офис, на две преки от мястото, може би и това бе им помогнало във "връзката". Отвори нов прозорец в браузъра. Мистър и Мисис Гордън притежаваха хранителен магазин , на приземния етаж, в сградата ,където се помещаваше офисът на Дон Жуан. Любопитното за тази постройка бе, че приютяваше една определена адвокатска кантора - тази на господин Олбрайт , същият, който обсъди със съдия Олбрайт един определен случай - този на господин Алваро Муертес. Да, онези двамата се оказаха братя. И да, стана ясно, как случаят е бил потулен. Но оставаше въпросът... защо? Луциус прекара още няколко часа пред компютъра в ровичкане на файлове с информация. Вече се стъмваше, когато най-после той се отдръпна леко от клавиатурата и сякаш се отпусна.
"Май го разреших." - каза едвам чуто, дори за мислите си, на себе си, Луциус. "И шестимата са работили на едно място, живеят в радиус от пет километра, метростанцията, обаче, не е единственият им начин за стигане до работните места. Плюс това, кой от тях би излязъл с идеята да го убият, само заради единият му градски транспорт?! " Беше близо, ала знаеше,че нещо му убягва. Нещото, за което лудият клоун му бе подсказал. Прекара още няколко часа, през които очите му заприличаха на онези монети, с които правеше триковете си, клоунът. Отново бе истински изморен, но усещаше,че е поел по правилната следа. Не му отне много време да намери това, което търсеше, след като се сдоби с достъп до файла, който се оказа разковничето на цялата мистерия. Луциус вдигна слушалката на стационарния телефон, искаше да съобщи на Ния по старомодния начин. Тя, от своя страна, вдигна моментално.
- Ало?
- Ния, аз съм. Разреших го! Слушай и не ме прекъсвай. Преди няколко часа бях в метрото, там видях някакъв шантав клоун, след това заспах, сънувах и се събудих тук. Важното е,че в съня ми клоунът, който пак видях, ме попита, кое метро е моето. Тогава не знаех, дали знам отговора, ала сега, на трезва глава, отговорът е очеваден! Всички! Всички метра са мои, защото с всяко едно мога да стигна до вкъщи, без значение дали ще ми отнеме малко или много време. Воден от това прозрение, се разрових в архивите, и по специално,в тези на акциите на въпросната метростанция. Познай какво ?! Всеки един от шестимата държи определен процент от тях, дори и малък, ала все пак! Всички имат дял. Разбираш ли ? Всички са имали мотив. Затова ми беше така трудно да различа кой може да е истинският виновник. Защото са били всички. Всички имат и заден мотив, който само спомага за заключението ми. Проследих и една интересна история на сбирките на акционерите на станцията. Е,познай какво, всичките са се срещали, не един път, на тези срещи. Познават се, Ния! И то много добре. Пипнах ги !
- Луциус, адски много се радвам за теб! Казах ти,че ще стигнеш до дъното на всичко. Но , само да те попитам, за какво метро говориш? Къде си ходил? Защото в Чикаго може и да има, но тук, в Нешвил, родния ти град, където си дойде за да прекараме заедно празниците, преди две седмици, метро няма! - Ния се смееше, ала на Луциус наистина не му беше до смях.
- Трябва да затварям. - той изпусна слушалката, докато се строполяваше на земята. Усети изблика на адреналиновата бомба от онзи сън в метрото. Връхлиташе го чак сега, след толкова много часове. Тя, като че ли, отне и последните му останали сили. Усети как отново се унася в сънища. Това усещане, обаче, бе прекъснато от внезапния образ на клоуна , появил се пред очите му. С монети, наместо очи, той му се смееше, само глава, без тяло. Плезеше му се, докато се смееше истерично. Това накара Луциус да се събуди преждевременно, някак не му понесе гледката на маниакалния чичка.
- Къде съм? - понечи да се изправи от леглото, ала усети,че някак, не може да се движи, чак бе странно.
- О, миличкият! - изчурулика една медицинска сестра, понесла голям букет от лалета. - Ти си първият, който се събужда след челен удар с метрото. Имаш късмет,че влакът се е движел сравнително бавно. И какво, въобще, прави момче като теб на релсите посред нощ? Ако не е било четири часа,а по-късно, мисли му! Нямаше да си говорим в момента, младеж. Без значение, тези пристигнаха за теб, остави ги някакъв дрипльо. Специално ме помоли да ти ги предам.
Луциус се пресегна с гипсираната си ръка, чиито пръсти, единствени бяха оставени на свобода, и взе картичката, забучена в средата на букета.
" Първият трик служи за привличане на интереса. Следващите са само, ако си ги заслужиш. Дано да съм ти помогнал, друже. И внимавай, да не вземеш някой ден, ти да почнеш да обикаляш с монети по очите.
Искрен, Алваро. "
Абонамент за:
Коментари (Atom)
