- Искаш ли да ти покажа един трик? - попита,с нетърпение в гласа, чичето.
- Не съм сигурен,че ще мога да го видя, господине. - отговори му с безразличие младежът, едва седящ на жълтата пейка.
- О, повярвай, този си заслужава! Ето, гледай, гледай де. Моля ти се, сега. Покажи малко уважение. - чичката говореше така,сякаш момчето си е платило за представление и негов дълг е да изгледа трика.
- Добре, гледам. Само го направи бързо, наистина ми се спи, човече. - с тези думи Луциус се обърна лениво по посока на събеседника си.
- Гледай внимателно, младежо. Името ми е Максимилиан. - гласът му бе станал ледено сериозен. - Виждаш ли тези две монети в ръката ми? - Луциус кимна. - Виж какво ще им се случи сега! - клоунът изпадна в непоносим, истеричен смях. Затвори дланта си, стискайки здраво монетите. След това затвори очите си за секунда. Когато ги отвори , на мястото им се мъдреха двете стотинки от по един долар, набутани в очните му кухини.
- Е?! Хареса ли ти? Кажи си право, не е ли страхотен трик, приятелю?
- Човече, ти си сбъркан. Наистина сбъркан. Готин трик,все пак. Между другото, да знаеш кое е моето метро? - не знаеше дали е от умората, ала наистина не му пукаше къде щеше да прати тези две монети, този смахнат клоун.
- Добре,извинявай, знам,че,може би, би било важно да ми обясниш как го направи? Би трябвало да си горд с уменията си ? - Луциус се извъртя отново наляво, за да чуе отговора на лудия шут.
- Младежо, какво си въобразявате, че говорите? - погледът на седящата до него възрастна жена хич не беше весел. - Да не страдате от някаква психическа болест, та си говорите такива неща? И я се погледнете, не сте се къпал сигурно цяла седмица, не ви ли е срам? - това бяха прекалено много въпроси, прекалено много думи, а толкова малко сила в мозъка му. Опитваше да задържи главата си вдигната, ала усещаше,че и тя му се изплъзва, също както възможността да отговори, на който и да е от въпросите на ядосаната лелка. За последно, усети как леко започва да пада от седалката. Политна и тупна звучно на плочките, пред пейката. Качулката му покриваше лявата част от лицето и той я усещаше като възглавница. Защо пък да не си поспи малко? Полагаше му се, след всичките тези монети и лелки с лилави перуки.
Сънува дълго и спокойно. С лудия шут се разхождаха по коловозите на метрото. Те, обаче, изглеждаха наистина пусти. Нямаше хора и по перона. Бяха само двамата. Луциус предположи,че след като няма хора, няма да има и влакове, така че не намираше разходката им за опасна. Никога не бе ходил по релсите. Усещането за една чуплива сигурност можеше да се сравнява с някакъв вид адреналинова инжекция, така че младежът го приемаше добре.
- Откога се занимаваш с тези трикове? - Луциус реши, че така и така,вече не му се спи, поне да уплътни времето, като си поприказва с клоуна.
- Откакто се помня. Но като се замисля, паметта ми не е от най-добрите. Така че, не мога да бъда точен в отговора си. Но виж, монетите мога да ги телепортирам където си поискам. Наистина съм добър в това. - шутът разказваше за способностите си, сякаш бяха негови трофеи, наистина бе горд с тях. - Важното е,да намериш нещо, в което си адски добър и ... просто да започнеш да го показваш на всички около теб. Не за друго, ми току виж, и те се научили. А като сте повече, винаги е по забавно. Представяш ли си цялото метро, пълно с монетни погледни? Ха-ха, какво ли не бих дал да видя такова зрелище.
- Хей, няма никой, освен нас, забеляза ли? - сепна се Луциус.
- Да,друже, явно сме окъсняли. Ти доста си поспа. Навярно са си отишли отдавна.
- Може би, си прав. И аз си помислих същото, затова и не се зачудих как сме се озовали на релсите.
- О,ами ти падна, и аз реших,че може просто да повървим тук, все пак времето изглежда хубаво.
- Ние сме в метро, клоуне. Времето е еднакво през цялото време - мрачно и студено.
- Ей, така и не разбрахме, кое е твоето метро. Мамка му, щеше ми се да знам. Помисли над това, докато си в болницата.
- Каква болница, бе, ти съвсем лудна, друже!
- Тази, в която ще се окажеш, ако не се отместиш от пътя на метрото, което се задава зад теб, глупако! - с тези думи клоунът скочи на перона с ловкостта на пантера. За Луциус не остана друго, освен да се обърне и да погледне в очите това, което го очакваше. И,уви, пак,насреща му не стояха очи. По-скоро фарове. И се приближаваха с неумолима скорост право към него. Изведнъж, умората пак го налегна. Събра сили само да вдигне ръката си, в опит да скрие очите си от заслепяващата светлина. И после дойде пълната тъмнина. Пак заспа, сякаш.
Луциус се сепна от внезапното тряскане на вратата, което моментално го извади от съня му.
- Ей, виж кой се събуди, най-после! Знам,че си ми брат, но все пак, не мога да приема как можеш да спиш по толкова часове. Проспиваш някои важни неща, ще знаеш. - сестра му не го щадеше с безобидните нападки. Но той не се и оплакваше, бе свикнал и напротив, харесваха му. Малко от приближените му обичаха да го нареждат постоянно с цел да го придържат земен, до колкото е възможно. Затова той оценяваше какво правеше Ния за него.
- Истината е,че не бях спал от приблизително.... осемдесет и осем часа, когато паднах там.Как, между другото, се озовах вкъщи? Ти ли ме докара?
- Аз току-що влизам, глупчо. Не знам за какво ми говориш. Мислех,че пак си проспал един-два дни от,иначе натоварената ти ,разследваща кариера. - смехът на сестра му го накара да прибегне до въпросите, които го тревожеха.
- Работя по един случай в работата. Предумишлено убийство. Кървава работа, не ти трябват подробности. Сведох заподозряните до шестима, ала знаеш ли кое е странното? Всеки от тях има стоманено алиби, което включва някой от останалите пет, без, обаче, всички да се познават. Има една медицинска сестра,например, която твърди, че е била на среща с любовника си, който от своя страна е готов да го потвърди под клетва. Един съмнителен адвокат, кълнещ се, че по времето на убийството е бил в съдебната зала, работещ по дело при затворени врати, на което е присъствал единствено съдията, който , случайно, е четвърти заподозрян за мен. Петият и шестият са съпрузи, живеещи на две преки от дома на жертвата.Знам,че звучи невъзможно, ала и шестимата са имали зъб на убития,и то за сериозни разпри. Дори женената двойка са се карали по отделно с него, без знанието на другия, и то, напълно случайно. Разпитвах ги четири дни, след което се затворих вкъщи и не съм спал още толкова. Свърши ми кафето. Не мога да намеря виновника за смъртта на Алваро и това не ми дава мира, Ния, разбираш ли? - в гласа му нямаше и капка молба, само искреност.
- Кой е този Алваро? - попита трезво сестра му. - Няма ли си фамилия?
- Алваро Муертес. Бил е ..
- Цирков артист! Акробат. Помня го, от времето, когато бяхме малки, когато те водех на цирк, ти не си ли спомняш?
- Не, явно. Хм, как така не съм запомнил. Може би, съм бил прекалено малък. Все тая, важното е ,че този добър цирков артист не е пречил на никой през целия си живот, имайки предвид,че до преди две години все още е бил на арената. Единственото, което открих е подаден от него иск срещу управата на метростанцията,в близост до дома му. В нея се казва,че господин Муертес е бил системно ощетяван, що се отнася до отказа на служителките да му издадат карта за пътуване, под предлог,че е от друга националност. Искът е забравен от всички, след като е отхвърлен от съдията, поради липса на доказателства. Муертес подава два нови иска, ала те дори не биват разгледани, тъй като ...е, вече ти казах какво се случи. Просто ме изяжда мисълта,че не успявам да свържа който и да било от шестимата със достатъчно сериозна причина. Истината е,че се разрових в единственото, което имах, тази запокитена станция, и открих, че дъщерята на медицинската сестра е работила там преди три месеца. След това, обаче, напуска. Другите двама, които свързах със станцията са съпрузите но те, уви, просто живеят в района, нямат никакъв мотив да го убиват, заради тази жалба. В крайна сметка, единственото, с което оставам е,че има общо между всичките - всички го познават. Това е. Мисля,че съм на нулата , що се отнася до прогрес.
- Не се измъчвай толкова. Аз мисля,че сега,след като се наспа,ще мислиш по-трезво. Това и смятам да те оставя да направиш, аз ще бързам за работа. Чао, Луциус.
- Чао, Ния, мерси за разговора.
Как се бе прибрал? Как изобщо бе се изкачил по стълбите, че и бе отключил, а и си беше легнал? Как бе излязъл от метрото, как изобщо бе избегнал смъртта си на онези релси? Много въпроси, отново. Само че, без лилавите перуки. О да, перуката. И шутът. Беше наистина странен, дори за клоун.
Луциус замръзна. За миг целият му ум се напрегна в едно свръхусилие да форматира цялата информация, която бе събрал за случая,в изминалите дни. " Шутът беше прав!" Не можеше да повярва на това, което му бе хрумнало. Кое бе неговото метро? Кое метро водеше до там, където на него му бе нужно ?! Скочи трескаво и седна пред монитора на лаптопа. Затрака трескаво по клавишите, търсеше точно определени хора, точно определени места. Медицинската сестра Дикенс работеше в болница Либърти, която се намираше на Муун Стрийт 5. Любовникът и имаше офис, на две преки от мястото, може би и това бе им помогнало във "връзката". Отвори нов прозорец в браузъра. Мистър и Мисис Гордън притежаваха хранителен магазин , на приземния етаж, в сградата ,където се помещаваше офисът на Дон Жуан. Любопитното за тази постройка бе, че приютяваше една определена адвокатска кантора - тази на господин Олбрайт , същият, който обсъди със съдия Олбрайт един определен случай - този на господин Алваро Муертес. Да, онези двамата се оказаха братя. И да, стана ясно, как случаят е бил потулен. Но оставаше въпросът... защо? Луциус прекара още няколко часа пред компютъра в ровичкане на файлове с информация. Вече се стъмваше, когато най-после той се отдръпна леко от клавиатурата и сякаш се отпусна.
"Май го разреших." - каза едвам чуто, дори за мислите си, на себе си, Луциус. "И шестимата са работили на едно място, живеят в радиус от пет километра, метростанцията, обаче, не е единственият им начин за стигане до работните места. Плюс това, кой от тях би излязъл с идеята да го убият, само заради единият му градски транспорт?! " Беше близо, ала знаеше,че нещо му убягва. Нещото, за което лудият клоун му бе подсказал. Прекара още няколко часа, през които очите му заприличаха на онези монети, с които правеше триковете си, клоунът. Отново бе истински изморен, но усещаше,че е поел по правилната следа. Не му отне много време да намери това, което търсеше, след като се сдоби с достъп до файла, който се оказа разковничето на цялата мистерия. Луциус вдигна слушалката на стационарния телефон, искаше да съобщи на Ния по старомодния начин. Тя, от своя страна, вдигна моментално.
- Ало?
- Ния, аз съм. Разреших го! Слушай и не ме прекъсвай. Преди няколко часа бях в метрото, там видях някакъв шантав клоун, след това заспах, сънувах и се събудих тук. Важното е,че в съня ми клоунът, който пак видях, ме попита, кое метро е моето. Тогава не знаех, дали знам отговора, ала сега, на трезва глава, отговорът е очеваден! Всички! Всички метра са мои, защото с всяко едно мога да стигна до вкъщи, без значение дали ще ми отнеме малко или много време. Воден от това прозрение, се разрових в архивите, и по специално,в тези на акциите на въпросната метростанция. Познай какво ?! Всеки един от шестимата държи определен процент от тях, дори и малък, ала все пак! Всички имат дял. Разбираш ли ? Всички са имали мотив. Затова ми беше така трудно да различа кой може да е истинският виновник. Защото са били всички. Всички имат и заден мотив, който само спомага за заключението ми. Проследих и една интересна история на сбирките на акционерите на станцията. Е,познай какво, всичките са се срещали, не един път, на тези срещи. Познават се, Ния! И то много добре. Пипнах ги !
- Луциус, адски много се радвам за теб! Казах ти,че ще стигнеш до дъното на всичко. Но , само да те попитам, за какво метро говориш? Къде си ходил? Защото в Чикаго може и да има, но тук, в Нешвил, родния ти град, където си дойде за да прекараме заедно празниците, преди две седмици, метро няма! - Ния се смееше, ала на Луциус наистина не му беше до смях.
- Трябва да затварям. - той изпусна слушалката, докато се строполяваше на земята. Усети изблика на адреналиновата бомба от онзи сън в метрото. Връхлиташе го чак сега, след толкова много часове. Тя, като че ли, отне и последните му останали сили. Усети как отново се унася в сънища. Това усещане, обаче, бе прекъснато от внезапния образ на клоуна , появил се пред очите му. С монети, наместо очи, той му се смееше, само глава, без тяло. Плезеше му се, докато се смееше истерично. Това накара Луциус да се събуди преждевременно, някак не му понесе гледката на маниакалния чичка.
- Къде съм? - понечи да се изправи от леглото, ала усети,че някак, не може да се движи, чак бе странно.
- О, миличкият! - изчурулика една медицинска сестра, понесла голям букет от лалета. - Ти си първият, който се събужда след челен удар с метрото. Имаш късмет,че влакът се е движел сравнително бавно. И какво, въобще, прави момче като теб на релсите посред нощ? Ако не е било четири часа,а по-късно, мисли му! Нямаше да си говорим в момента, младеж. Без значение, тези пристигнаха за теб, остави ги някакъв дрипльо. Специално ме помоли да ти ги предам.
Луциус се пресегна с гипсираната си ръка, чиито пръсти, единствени бяха оставени на свобода, и взе картичката, забучена в средата на букета.
" Първият трик служи за привличане на интереса. Следващите са само, ако си ги заслужиш. Дано да съм ти помогнал, друже. И внимавай, да не вземеш някой ден, ти да почнеш да обикаляш с монети по очите.
Искрен, Алваро. "
Няма коментари:
Публикуване на коментар