Спмн.

  Събудих се от звучния звън на перфектно полирания ми звънец на входната врата. Никой не ме бе търсил досега, все пак живеех на края на света, но за всичко си има първи път. Слязох с бавна, сънлива стъпка по огромното си, масивно стълбище от спалнята на втория етаж и се добрах до вратата. Още не можех да отворя добре очи, ала, така или иначе, бях по боксерки, надали премреженият ми поглед щеше да има някакво значение за моя посетител. Отворих тежката врата на викторианската си къща , построена преди повече от сто години в Луисвил, само за да зърна усмихнатото лице на пощальона. Досега не ми беше носил писма поради простата причина,че никой не знаеше къде живея от десетилетия насам.
- Нося Ви писмо, господин.. Хидънфлеш.
- Най-вероятно има някаква грешка, не очаквам вест от никого. - на няколко пъти си бях представял,че случайно ми носят колети или писма, предназначени за други хора, затова щях лесно да го отпратя.
- Няма грешка, господине. Това е вашият адрес, нали?
Той ми подаде пощенския плик и скръсти доволно ръце.
Взех го и го погледнах с все така полузатворените си очи. Погледът ми се заби не в изписания адрес на получателя обаче. Фиксирах името на подателя и за секунда си помислих,че халюцинирам. Разтрих очи, разтърсих глава и прочетох отново. Но в крайна сметка, колко трудно се четеше една буква? Главното, изписано изящно с писалка, Р ме гледаше от плика и чакаше да го разкъсам,за да видя какво има вътре.
- Грешката е моя, господин пощальон, извинявам се.
- О, няма никакъв проблем, радвам се,че най-после получавате писмо след всичките тези години.
Усмихнах се на тези думи, а след това мигновено вдигнах поглед от хартията, която държах в ръце.
- Чакай, откъде знаете, че никой не ме е търсил тук?!
Въпросът ми остана да виси във въздуха, защото пред мен нямаше никой. Пощальонът бе изчезнал заедно с благата си усмивка, а аз стоях озадачен с писмото в ръка.
Затворих вратата и седнах на изящната си антична маса, която бях купил от един пазар в Стария Мемфис. Обичах тази маса, беше удобна за всичко. Ставаше и за ядене, и за игра на карти, и за опора на гол женски гръб.
Скъсах пликчето с голяма прецизност, сякаш съм хирург на хартия и извадих сгънатия бял лист, който се помещаваше вътре. Разгънах съобщението и зачетох.
Без дори да съм пил кафе, без да съм запалил цигара, без да съм се изпикал дори, седнах на един от столовете около масата и изпаднах в транс. Четях и се пренасях на места, които мислех,че съм забравил отдавна.
Още с първия ред се телепортирах двайсет и три години назад, когато за първи път видях най-опустошителната буря в света. Свари ме неподготвен по средата на нищото, по пътя между университета и вкъщи. Попаднах точно в окото ѝ, което ми позволяваше да гледам как помита всичко по пътя си, оставяйки мен невредим. Наместо страх, изпитвах вдъхновение и възхищение. Беше перфектна във всеки един аспект. Рушеше, смачкваше, унищожаваше всяка моя надежда за оцеляване, ала въпреки това ме държеше жив, за да мога да я наблюдавам. Движеше се напред и аз се движех с нея. Ако се пробвах да спра и да се оставя на опустошителната ѝ сила да ме схруска, тя също спираше, почиваше си и ме подканяше едва-едва да тръгна отново. И аз тръгвах. Крачех смело, обгърнат от бурята и нищо не можеше да ме докосне. Тя ме направляваше и аз направлявах нея. Нещо като симбиоза, но... между човек и стихия.
Обратно в престарата си къща четях ред след ред и пътувах до следващата дестинация. Спомних си как въртях рулетката в казино Монте Карло и печелех постоянно. Залагах на едно-единствено число и винаги познавах. Някои мислеха,че е нагласено, но всеки разумен човек би осъзнал,че никой няма да ме остави да спечеля сто врътки поред. Но аз го направих. Слагах парите си на масата, крупието завърташе рулетката, хвърляше малкото, бяло топче и всички затаяваха дъх. Аз отпивах от уискито си и гледах с усмивка. И всеки път.. туп-туп-туп. Бам. Седемнайсет. Доста хора направиха добри пари покрай мен, но реших,че не е времето да ограбвам напълно законно едно от най-големите казина в света. Изпих последната чаша уиски на екс и си тръгнах с подскачаща, развеселена стъпка. Всичко спечелено дадох на един дядо, който буташе количка с царевица току пред казиното. Отивал към плажа, да си пробва късмета. Колко малък е светът, българин среща българин на улица в Монако. Казахме си "живо и здраво" и всеки пое по пътя си.
Гледах листа с посланието, изпратено ми сякаш от миналото, и едва се сдържах да не ударя по масата с юмрук. Беше опияняващо и наистина приятно да си припомням всичко, което виждах на хартията, ала ме болеше, че се сега се случва единствено в съзнанието ми. Като превъртане на филмова лента в ума на един полудял бохем.
Седнах пред махагоновото си пияно и натиснах едва доловимо един от клавишите. После още един, още един. Не исках да свиря обаче, целта ми беше просто да си припомня какво е усещането. Имах го от години, ала не помня от кога не го бях удостоявал с красива мелодия. Истината е,че го направих единствено заради поредния ред, изписан в писмото. Върна ме назад във времето, когато се учех да свиря на синтезатор. Тогава това беше модерно,а и ми харесваше изпиления звук, който можеше да произведе умелата ръка от него. Стоях сам в стаята си и се упражнявах по няколко часа на ден. Когато станах по-добър, свирех с дни. Композирах дори. Не че някога съм издавал нещо, никога не станах чак толкова добър, ала ми доставяше голямо удоволствие да се вслушвам в собствените си мисли, вдишващи въздуха в стаята в обвивката на музикални тонове. Още помня и нежната женска ръка, която го счупи без да иска в един мързелив неделен следобед. Гонех я из стаята, защото ми беше взела ръкописа на недовършен разказ. И... от играчка - плачка. Тя се спъна, аз понечих да я хвана, ала не успях. И нямаше вече синтезатор. Така и не се реших да си купя нов, сигурно затова и взех това пиано. Наистина беше по-масивно, ала по всичко ми напомняше за онзи забравен уикенд.
Почти прочел писмото, вдигнах глава към тавана, дали за да събера сили, дали за да се уверя,че не сънувам, и продължих да мърдам очи по белия лист.
Пренесох се на стълбите в старото ми общежитие, пиян до дупка, удобно полегнал на няколко каменни, студени стъпала. А вътрешно усещах такава силна топлина. Говорех по телефона, който отдавна се счупи, и се усмихвах като малко дете. Слушах думи, ала чувах картини. Осмислях всичко, което ми се казваше и мислено вдигах ръка във въздуха от еуфория. Изгасих си цигарата на стълбите и облегнах спокойно глава на олющената стена зад гърба ми. Бях хлапак, тепърва поел по пътя на изкуството, ала бях намерил най-голямата муза. Слушах звънливия глас от другата страна на линията, но я усещах до себе си. Ако можех да летя, най-вероятно бих литнал на секундата да търся откъде идва обаждането. Пък било и то с черни крила. И след това затворих. Телефонът звъня отново. Вдигах и пак затварях. И после се напих още мъничко.
Обратно тук, в голямата си, скъпа къща стоях с ръце на главата и поглед, впит в черното и бялото по пианото. Не исках да се изправям, не ми се искаше и да спирам да мисля за всичко, което бях прочел досега. Реална приказка, на която някой бе откъснал последните листа, че да не може никой да прочете края. Още по-малко, да го разбере.
Събрах сили и се изправих. Отидох до масата и си взех цигара от кутията Боро.
Оставих листа върху полираното дърво и излязох на верандата на скромния ми дом.
Гледах напред към морето и се опитвах да зърна нещо, което не беше там. Не,не живеех в Луисвил. Къщата ми се намираше на самотен, изоставен бих казал, остров, някъде в Карибско море. На плажът, който си купих заедно с къщата, не беше стъпвал никой, освен мен през последните двайсет и една години.
Пушех и гледах как вълните се разбиват в много скали, сгушили се дружно в краищата на плажната ивица. А на масата вътре лежеше спокойно листът с написана една дума на него.

Спомен.