Надежда, полята с уиски.

   Гарванът Боско отвори очи. Беше наистина изморен от изминалата дълга нощ. Не е лесно да си намираш храна, в този изчерпан свят. Особено , ако си престаряла птица. И по-особено, ако си се озовал насред постапокалиптична картинка , на която трудно се забелязват хора, камо ли животни. Боско ,наред с хлебарките и забравените пластмасови бутилки, беше един от последните помещаващи се на планетата. След четвъртата Световна война не беше останало много – нито за гледане, нито за ядене. С пускането на неутронната бомба бе дадено началото на краха на човешкия род. Една епоха, продължила достатъчно,че да докаже колко глупав може да бъде смятаният за най-умен вид. Всичките мирни конференции, учения и проповедници не бяха успяли да спрат случващото се. Спорът между великите сили на света бе достигнал крайната си, връхна точка , от където връщане нямаше. Нямаше и как да има. Ако имаше оцелели социолози след този реален апокалипсис, то те биха заключили,че населението на Земята е или изчезнало – изтребено до крак, или се развнява на по-малко от един процент от някогашната внушителна цифра от седем милиарда. Боско не можеше да каже,че обича хората. За него най-важното бе да може да разпери крила нощем и да се нахрани. Да си похапне както само той си знае. Я с мишка, я с някоя по-мъничка птица, а защо не със захвърлен хамбургер. Защо не ли? Ха, замислете се – кой захвърля най-обичана храна? Парадокс би било гарванът да се нахрани с чудото на кулинарията от двадесет и първи век. Но Боско определено изпитваше нещо неопределено. Дали бе заради това,че няма на кой да се надсмива от високо, или защото просто имаше някаква странна привързаност към заблудеността на човеците, той беше близко до това да се нарече тъжен от факта,че хора по лицето на Земята, вече нямаше. Пусти магазини, цели молове, рутещи се под влиянието на ураганните ветрове , разразяващи се навсякъде по земното кълбо, предизвикани от объркания климатичен часовник на майката Земя. В стремежа си да се нарекат господари на света, хората бяха стигнали до точката на предела. В битката за върха, всички бяха изпопадали от билото на планината, изпочупвайки костите на бляновете си и издишвайки за последно, забодени като калмар на вилица, студени трупове в подножието на планината. Жалка, кървава картинка. Забулена в сивотата на неизвестното , идеята за последната Световна война се бе зародила в пика на човешката еволюция. Небостъргачи, леко бодящи облаците. Свръхбързи коли, влакове и самолети. Перфектна чипова система за идентификация и проследяване на всеки един индивид по кълбото. Една утопична рисунка на фалшивата идилия, постигната от най-висшия ум. Глупци. Колко по-умен от тях беше Боско, а дори не е ходил в гимназия. За жалост, не му оставаше друго, освен да наблюдава ужасяващата картинка на човешкото самоунищожение , разразила се току пред очите му. Какво можеше да направи той ? Как да им влее ум в главите, когато те не можеха дори да го чуят, камо ли разберат. Под звука на индустриалното напредване, никой човек не можеше дори да дочуе вече песента на птичките, шумоленето на потока или вятъра,заседнал в клоните на дърветата. А такива също нямаше много останали. Изсечени за направата на какво ли не, вековните гори- пазителки на въздуха, изчезваха главоломно. Земята се бе превърнала в едно огромно полирано топче за билярд , означено с цифрата 0. Без флора, без фауна, без разум... само самоубийствен стремеж към надмощия и господство. Всеки искаше да бъде Рони О`Съливан в битката за спечелването на партията снукър. Битката за топчето, някога познато като Земя. Нямаше вече сезони, нямаше чист сняг, нито безопасно слънце. Озоновият слой, разяден до неузнаваемост, измършавял под постоянните удари на вредните изпарения не можеше повече да защитава човеците от изпепеляващото, ядосано Слънце. Същите тези изпарения оцветяваха така любимият на децата сняг в розово или лилаво, което в определен момент изглеждаше забавно за малчуганите, някога бягащи по повърхността на нашия дом. Но в последствие,всеки бе узнал, че този сняг може да ни убие. Че Слънцето може да ни възпламени за секунда. Че болестите, плъзнали навсякъде, напук на така напредналата медицина, се угощаваха за сметка на измиращото като мухи населения в по-изостаналите страни. И точно тогава, когато човеците осъзнаха,че всеки момент могат да бъдат пометени от природата, те решиха да я изпреварят. В един последен опит за световно благоденствие, всички „велики” сили полудяха. Изразът на лудостта им доведе до безвъзвратното унищожение не само на самите тях, ами и на всички останали. Всичките бомби, способни сами да премахнат цял континент от лицето на Земята, задружно схрускаха вкусното човечество, оставяйки гола повърхността на полираната топка. Въпрос на време бе и тя самата да се пречупи, да се напука .. и в последствие спука под натиска на тъгата , останала ѝ след този световен,парадоксален фарс.

Боско гледаше замислено към изпустялата земя, докато летеше, проклинащ природата си, която не му позволяваше нито да си приготви, нито да консумира кафе. Не беше създаден да живее през деня, но какво, за Бога, да правеше, след като не му се спеше. Отнесен в своя мрачен полет, загледан в поредният амбициозен строеж, недовършен поради преждевременния край на цивилизацията, гарванът забеляза нещо непонятно. Тази купчина тухли, символ на изоставената от хората Земя, не беше наистина изоставена. Някой строеше тази сграда. Някой надграждаше. Боско се загледа, без да проумява как това е възможно. Знаеше,че няма оцелели след Голямата война. Беше пребродил по въздух целия свят и беше почти сигурен,че оцелели нямаше. Явно бе сгрешил. Необезпокояван от възможността да изплаши човека, нощният пазител се приближи по-близо до постройката и го видя. Фиксира го на секундата. Одрипял мъж на средна възраст, с посивяла коса. Брадясал. С огромни торбички под очите, сякаш без поглед в очите, мъжът го погледна в очакване. Сякаш искаше да чуе нещо, каквото и да е. Да си поговори с някой. Да убие самотата. Затова и Боско не се колеба преди да заговори. Надали някой ,преживял всичкия терор и ужас на краха на човечеството щеше да се уплаши от някакъв си говорещ гарван.

- Здравей, човеко. Какво правиш тук? Защо строиш тази сграда? Има предостатъчно изоставени такива, ако искаш да живееш някъде. Сигурен съм,че са обзаведени, а и да не са, не е като да не можеш да си вземеш каквото поискаш, от който и да е магазин. Само трябва да си намериш кола и бензиностанция, която все още има останало гориво в колонките. Но като се замисля, трудно ще намериш неизгърмяла станция... да, трудно ще е. И все пак, разкажи ми историята си ?

- Говориш доста за птица. Имаш ли си име, гарване?

- Разбира се,че си имам. Що за въпрос? Боско. Приятно ми е.

- Аз съм Аронакс.

- Сподели ми, Аронакс, какво се е случило с теб?

- Бях осъден преди много години.

- И това ли ти е присъдата? Да строиш сгради.

- Не, това сам си го избрах. Наказанието ми бе много просто, гарго. Безсмъртие. Попитаха ме въпрос, на който наивно отговорих положително. Сам си избрах да живея вечно, без значение колко войни ще се разразят тук. Без значение, дали човешкия род ще изчезне, аз ще бъда длъжен да бродя надлъж и нашир, докато времето съществува.

- Хм, звучи като двустранна сделка, сигурен съм,че е готино да знаеш,че няма как да умреш? Сигурно си правил какви ли не простотии през живота си, нали, ха-ха ? – засмя се с блясък в очите Боско.

- Правил съм какво ли не , ала тъжното е,че с каквото и да се захвана...е крайно. Нищо не е вечно. Поне от нещата, които можеш да видиш. Бил съм какъв ли не – спортист, политик, авантюрист, престъпник... опитал съм всичко, птицо.

- Съжаляваш ли за нещо?

- Не мисля. Сам съм си избрал тази участ. Но тъжа. Мъка ми е за котарака, който имах преди години. Не можеше, като теб, да говори, но ме разбираше. Знаех,че ме разбира. И виждайки колко ми е тежко, винаги се навърташе около мен. Понякога си мислех,че се опитва да бди над мен, да ме предпази от същността ми. Но дойде и неговото време.

- Защо не си вземеш нов? – продължаваше да любопитства гарванът.

- Защото пак ще стане същото. Отново ще съм щастлив, а след това ще трябва да свикна с липсата. Писнало ми е от това. Защо ти е вечност, ако няма с кой да я споделиш? Сега , дори, няма с кой да си говоря. Помислих си,че ми се привиждаш, когато заговори. От много време не бях чувал човешка реч...била тя и от човката на гарван. Колко побъркано звучи само, ако не знаех,че е невъзможно, бих казал,че съм си загубил ума напълно.

- Не съм сигурен,че те разбирам. Но аз се радвам и на малкото неща, които задигам. За малкото време , което прекарвам с тях. Но в моя случай това се изразява предимно в задигане на храна и лъскави дрънкулки. Така че, надали мога да бъда компетентен.

- Та ти си един шибан гарван. По каква тема би бил компетентен, мамка му?

- Хей, по-спокойно, друже. Знам,че си изнервен от цялата тази ситуация, но дори и безсмъртен, мога да ти изкълва очите.. имай малко уважение. Събрал съм доста познания през годините, може да не съм безсмъртен професор като теб, но познайвам това-онова. Пиеш ли уиски?

- Пия всичко. Човек трябва да прекарва мислите си някак. – Аронакс затвори очи и въздъхна леко.

- Видял си доста, май,а, човеко ? – смени тона Боско.

- И почувствал дори повече. – отвърна му Аронакс. – Вече ми е трудно да различавам емоциите. От толкова много напластяване съм забравил какво е истинска радост, но пък добре мога да си представя дори как изглежда тъгата. Има си образ. Но определено не е качулата с вила в ръка. По-скоро е просто лице. Безмълвно ,загледано точно през мен, там, в нищото. Или в нещото. Кой знае? – мъжът се откъсна за момент от разговора си с птицата и се залута из лабиринта на мислите си. Виждаше всичко. От първата светлина, която го заслепи, когато се бе появил на този свят та чак до лъчите, „озарили” небосвода след последния неутронен взрив. Пазеше в ума си цялата история на човечеството. Всичките емоции, усетени някога. Генетичния код на един самоунищожил се вид, запазен на едно място. На сигурно, далеч от бомби и куршуми. Отделно от това бе стаил и разказа на последния човек. На Вечния. Какво ли имаше след вечността, винаги се бе чудил. А щеше ли да разбере някога? Припи му се уиски.

- Имаш ли чашки в твоята съкровищница, гарване? – попита, излязъл от транса си Аронакс.

- Да ти приличам на супермаркет? Що за глупав въпрос. Нямам. – на вас лъжа, на мен истина, птицата се дразнеше от държанието на един човек. Наблюдателят на постапокалипса се възмущаваше от този, видял всичко. И раждането , и краха.

- Ще пия от бутилката тогава. Майната му.

- Така и не ми каза защо строиш сградата? Казах ти, няма оцелели. А и ти сам го знаеш предобре. Сам ли ще се шириш в този палат? – на гарвана му бе достатъчно да си хапне, пък къде спеше – не беше от голямо значение, затова не разбираше човешката суета около местата, които строеха,за да се предпазят от природата и мрака.

- Строя надежда, гарване. Знаеш ли какво е това? Както ти се надяваш да си намериш нещо лъскаво за отмъкване, така и аз се отплесвам в блянове за това,че може и да има оцелели. Строя ,защото искам да вярвам,че някой ден тук ще пристигне семейство ,което ще има нужда от подслон. Точно както надеждата се заражда и живее в човешките сърце и ум, така и моята сграда расте , водена от едничката позитивна мисъл в главата ми. Че може да се случи чудо.

- Дано се случи, друже. Мен силно ме съмнява, да ти кажа честно. Виж се, говориш си с гарван, за Бога..

- Но си добър събеседник, трябва да ти го призная.

- Благодаря. Ако пиех уиски, бих пийнал с теб.

Двамата се обърнаха по посока на залеза, настъпил неусетно в процес на дългия им разговор. Слънцето озаряваше назъбени руини на порутените сгради, на изкланите гори, на замърсения градски канал. Лъчите му осветяваха и нещо друго, обаче. Една надежда летеше високо в небето. Боско и Аронакс присвиха очи едновременно , опитвайки се да различат реалното от привидението. Балон с топъл въздух се носеше някъде там, в далечината. Някой трябваше да го направлява. Някой трябваше да е запалил канчето, подаващо нагорещения газ, за да може той да полети. Някой беше там, в този балон.

- Че ти и пророк излезе, бе? – каза изумен гарванът. – Ето ти ги хората, ето ти я надеждата. Но как ще разберат,че ти си тук ? Не е като да се забелязваме от километри. Мога да се опитам да долетя до тях, но това ще е в разрез с моя мързеливски кодекс.

- Затова строя, гарване. Строя надеждата ,докато не стане достатъчно висока ,че да се забелязва от всяко кътче на света. Тогава всеки ще може да я види и да я усети. Всеки оцелял ще знае къде да дойде. – Аронакс положи поредната тухла в стената на своето творение.

- Нали знаеш вавилонците докъде са стигнали с тези планове за сграда, висока до небето ?

- Ти май забрави,че аз съм видял какво ли не. Ако ти кажа,че гледах как строят онази кула? Със собствените си очи.

- Вярно, бе. Какво ли споря с теб, ти си знаеш своето. Гледай само да не се претрепеш с тая сграда. Освен това, може балонът да е празен, кой знае.

- Ако знаех, нямаше да е надежда. Щеше да е план. Истинският чар на надеждата е,че е искрено неосведомена за това, какво ще последва. Точно това търся. Писнало ми е да знам всичко. И явно светът реши да ми даде това, което ми липсва.

- Неизвестност?

- Да, гарване. Неизвестност. И всичкото уиски на света, разбира се.

Аронакс, Дракулио, Фауст ,Буш ... и една малка пакостница.

" Дъждът изглежда по-истински през нощта. " - помисли си Аронакс. Не се бе замислял защо, ала имаше нещо по-различно в това да те вали по мрак, отколкото на ярката дневна светлина. Сенките, които всяка капка хвърляше върху земята, причинени от примигващите улични лампи криеха всевъзможни мисли и тайни. Дневният дъжд бе пречистване за земята, за почвата, за масите. Нощният пречистваше душата. Отмиваше всички ненужни помисли, оставяйки само най-важните в ума на всеки скитник, дръзнал да броди тогава,когато повечето от вас спят спокойно в топлите си легла. 

Аронакс стъпи неволно в една локва, при което целият му панталон се оцвети в кални петна, изобличаващи,сякаш, мръсотията на заспалия, сив град. Изруга на глас, ядосан на поредната случка от низа неприятности, преследващ го от известно време. Беше решил да се напие до безпаметност, след което да поговори със себе си, спокойно седнал на някоя от пейките в близкия парк. Уви, всички от тях щяха да бъдат мокри, благодарение на разведрителя на нощта.

Реши,че може просто да върви по празните улици и да говори на глас. Доста по-приятно е да изказваш мислите си, отколкото да ги обработваш наум в главата си. Така или иначе, нямаше кой да го чуе. Единствените, които се мяркаха по улиците в тази част на града по това време бяха полузаспали скитници или патрулиращи куки. Ни едните, ни другите ставаха за събеседници по темите, които раздираха съзнанието на Аронакс сега. Той се умъкна в един от многото денонощни магазини за алкохол и цигари и бързо намери каквото му трябваше. 

- Бутилка Буш, точно трийсет, господине. - каза с уморен глас продавачката. - Желаете ли чантичка? - машинални въпроси, очакващи машинални отговори. Току като повечето спорове между половете в наши дни.

- Не, благодаря. Ето, заповядайте. Лека вечер.

Аронакс не очакваше дори усмивка от тази кисела жена. Беше свикнал на бездушието и апатията, царяща в сърцето на столицата. Излезе с нетърпение. Искаше да отвори бутилката и да започне да разговаря със себе си. Да се впусне в селенията на монолога и то свободно, нескрито, чисто и човешки. Толкова неща имаше да обсъжда със себе си, а нощите бяха така кратки. Също като дъжда, идваха и си отиваха по-бързо от дългия, скучен ден.

А ето,че спря да вали. Може би, щеше да се намери някоя суха пейка за размисъл.

- Ей, имаш ли запалка? – причуваха му се детски гласове? Аронакс се огледа, но не видя никой.

- Еей! Имаш ли запалка, чиче? Какво, да не си пиян?

Тогава ги забеляза. Двама хлапаци, не по-високи от метър и двайсет, стояха по средата на безлюдната улица и му се смееха.

- Нямам, съжалявам. Сънчо не мина ли одавна, момчета ?

- Мина. Изгледахме го. Но нали знаеш, нервите не те оставят да заспиш понякога. Но къде са ни обноските... Аз съм Дракулио, а това е братовчед ми Фауст. Приятно ни е да се запознаем, друже!

- Може да ми казваш Франки, така ме наричат приятелите ми. Само татко ми казва по име. Но на мен не ми харесва особено, ако трябва да съм честен. Франки звучи по-съвременно. На мислиш ли? – обади се другото момче.

- На колко години сте, дявол ви взел. – изхили се Аронакс. За първи път срещаше деца в своите среднощни разходки.

- Аз съм на седем, Франки е на шест. Но нека възрастта и външният ни вид не те заблуждават – ние сме корави пичове. Жалко,че нямаш запалка.. Поне може да пийнем, виждам ,че си любител на хубавото уиски. Какво ще кажеш, така и така сме се залафили, поне да се натряскаме?

Аронакс не знаеше кое му е по-смешно. Това,че две хлапета искаха да му изпият уискито или фактът,че той не виждаше нищо нередно в това да го сподели с тях. Може би беше превъртял напълно. Изкукал. Безсънието води и до такива състояния, явно.

- А бе, ти да не се засегна нещо? Ако настояваш – пий си го сам, ние просто искахме да бъдем дружелюбни. И ние сме скитници, по един или друг начин. Виж, даже сме намерили суха пейка. Хайде, чиче, не бъди стиснат! – Дракулио му говореше с гласът на първокласник, но с маниерите и изразите на възрастен мъж. При това подпийнал мъж. Все едно слушаше себе си на четири уискита и галон бира. Весел, дружелюбен с всички и всичко. Е, какво губеше. Кой знае каква съдба носеха тези двамцата, защо да не ги почерпи, пък.

 Аронакс се приближи до нехранимайковците и се здрависа с тях, както си му е редът.

- Е, водете ме на сухата пейка, уискито няма да се изпие само! – развеселен от това,че няма да си говори сам за поредна вечер, мъжът се усмихна до уши на цялата тази пародийна гледка. Тримата от запаса. За секунда се замисли какво би обяснил на някоя нахална кука, ако го завари нафиркан до козирката с тези двамцата, ала тази мисъл бързо изчезна от замъглената му от дъжда глава. Че нали, той самият беше дете, в един или друг смисъл. Щяха да ги приберат на топло в ареста и да си поспи до сутринта. Изгревът. Осъзна, че скоро щеше да се развидели. Трябваше да пият бързо. Нямаше време за излишни мисли.

- Често ли пиеш сам навън ? Трябва да имаш добра причина, ако е така, не са много лудаците, тръгнали да кръстосват града по късните часове. Или пък беше „ранните” часове.. Не съм наясно с тези изрази, извини ме. – Фауст говореше с наивността на непокварено дете, ала нещо в него подсказваше,че може би е видял повече , отколкото предполагаше възрастта му.

- Размишлявам. Но не обичам клишираните съвети и тривиалности. Нямам нужда от слушатели, сам се оправям добре. Но навън е по-истинско, мракът отразява бурите в главата и гръдния ми кош, дори ги усмирява, по необясним, ала простичък начин. Чувствам се на сигурно насред всичката тази несигурност. Сигурни ли сте,че можете да пиете?

- Можем, за Бога. Ако имаше огънче и цигарата щях да си запаля, мамка му. Но карай, и уискито е достатъчно, дай да си пийна, чиче. – Дракулио беше по-нахаканият от двамата, но пак изглеждаше нереално арогантен в образа си на седем годишен. Децата в наши дни растяха прекалено бързо, в това спор нямаше.

- Е, кажи какво ще обсъждаме днес? Какво ти пречи да спиш, друже?

- Все още не съм приел напълно факта,че ше обсъждам терзанията си с две хлапета на по бутилка уиски, но.. майната му, нека е така. Измъчва ме една муза. Не, не ме измъчва. По-скоро, просто се промъква в мислите ми, когато си пожелае. Разхожда се, разбутва всичко, бяга , вика, усмихва се.. и после си отива. До следващата ѝ визита. Не ми пречи, в интерес на истината, ала се опасявам,че ще ме докара до лудост. Ако не съм стигнал там,вече. Мислите ми стават несвързани, разказите също, уискито пък – все по-примамливо.

- Извинявай, че те прекъсвам, но звучиш като окаян писател. – сряза го Франки.

- Драскач. Не писател. Има разлика. – поправи го Аронакс.

- Аз пък съм чувал,че тези, драскачите били няколко личности, опитващи се да живеят в тялото на един,единствен човек. – включи се Дракулио. – Може би просто трябва да се придържаш към тази си същност, която не я харесва толкова.

- Не съм ви казвал,че я харесвам. Описах ви посещенията ѝ в ума ми. Нищо повече.

- Може да съм полупиян, но от описанието ти аз я харесах – а не съм я виждал, дори. – продължи Дракулио. – Ти хареса ли я , Франки?

- Да, братчед.  Доста дори. Но мисля,че и ти си прав, чичката трябва да се научи да се придържа към смиреното си лице. Просто заключвай повечето помещения, когато усетиш,че идва. И изяждай ключовете. Най-сигурно е така.

- Проблемът, момчета, е там, че.. вярно – не зная колко клетници съм приютил в съзнанието си, но ... всеки един от тях си пада по нея. Сякаш е откраднала всичките ключове, влиза където си поиска. И остава неразбория.

- Ама, какво си се заоплаквал, не разбираме? Нали осъзнаваш ,че всеки има врати, които сам не може да отвори. Ето,че тя го прави вместо теб! – викнаха в синхрон хлапаците.

- Точно обратното на оплакване е, момчета. Този хаос, който остава след нея.. той ме определя. Пристрастявам се точно към тази определена безредица. Също както в булото на нощта съм сигурен, в аурата на онзи неин хаос съм вдъхновен да творя. И това ме разяжда. – Аронакс отпи последната глътка уиски. – И това, над което умувам днес е... дали ще се срутя под натиска на постоянната нужда да пиша или напротив, ще достигна безсмъртието на идеите си, воден от тази малка пакостница?

- Намерил си кой да питаш, друже. – изсмяха се в един глас братовчедите. – Ние сме прекалено пияни,вече. Мисля,че ми се привиждат неща, дори. – момчетата не спираха да се смеят. Смехът им се засили и отекна в главата на Аронакс като топовен залп. Все едно из целия град имаше заря, а звукът, наместо да намалява , се усилваше с всяка изминала секунда. И заваля отново. Пиян до припадък ли беше или просто се бе замаял от всичките тези мисли. Дъждът се лееше като из ведро отгоре му. Усещаше как подгизва, но нямаше сили да стане, за да се скрие на сушина. Замахна с ръка в опит да се хване за пейката, но единственото , което успя да направи бе, да бутне празната бутилка, която се разби на момента в цимента. За момент всичко му причерня.

-

Аронакс се сепна. Водата от душа го биеше в тила, докато той разтриваше очите си. Когато погледът му се избистри, успя да види парченцата от счупения Буш навсякъде из банята.

„ Мамка му, вече заспивам и под душа. И тези странни сънища. Не отричам,че са интересни, ала кой знае кога ще премина границата на деструктивността. Добре,че не съм се порязал на шибаните стъкълца. „ – пресегна се , взе кърпата и изтри лицето си от капките вода. Уви я около кръстта си и излезе от банята. Когато влезе в хола, насмалко не падна от ужас и изненада. Алкохолът му влияеше зле, явно не помнеше цели пасажи от нощите си.

- Какво правите тук?! – Дракулио и Фауст се бяха разплули на дивана в хола и му се смееха за пореден път.

- Доста се забави, чиче. Взехме да се притесняваме за теб. – ухилен до уши му подвикна по-големият.

- Дявол го взел, защо сте дошли чак до тук, казвайте бързо къде живеете, да ви връщам по домовете, никога повече няма да пия!

- Наистина ли не знаеш къде живеем? – погледите им изразяваха върховно разочарование, сякаш Аронакс ги питаше как се пие уиски. А то отдавна бе свършило. Слънцето се опитваше да заеме мястото му, пробивайки си път през извехтялите щори.

- Очевидно, не зная. Щях ли да ви питам, иначе?

- В главата ти , глупчо. Всеки знае,че най-добре се изтрезнява вкъщи. Затова и сме си тук. – дяволският им смях отекна отново в пулсиращата, пиянска глава на Аронакс.

- Трябва да спра да пия. – каза си той наум.

- Какъв е смисълът, говори си на глас, така и така чуваме всичко. А да, малката ти пакостница намина, прерови шкафовете ми с книги този път. Дадох ѝ да чете Буковски. Нали нямаш против ? – Франки се забавляваше дори повече от братовчед си на тази демонична игра, разиграла се в ума на хаотиста.

- Не знам кой е по-смахнат, аз или вие .. – въздъхна тежко Аронакс.

- И в двата случая си ти, друже. Мисля,че е логично. И наистина трябва да спреш да пиеш, виж, един шест годишен хлапак ти обяснява същността на раздвоенито на собствената ти личност.

Пияният не го слушаше, обаче.

- Каза ли къде отива? – попита той наивно.

- Не. Не ставай глупав.

- А кога пак ще дойде?

- А бе, все едно аз да те питам „Знаеш ли кога ще завали пак” ? Ти наистина си се натряскал стабилно. – укорът в гласа на Фауст звучеше по-назидателно от реч на Баба , когато не си обядвал.

- Е,така съм съгласен. – усмихна се Аронакс.

- Защо, пък ? –  погледнаха очудено хлапаците.

- Защото, може да не зная кога, ала знам,че все някога ще завали. Може дори да е тази нощ. Аз ще си изляза с бутилката в ръка, пък кой знае. Току виж съм подгизнал.

От вдъхновение.

Да си сипем по една чашка?

Черни или бели?

  Десидиа стоеше на своя удобен стол, разположен като трон в офиса ѝ,обзаведен в готически стил. Тя потропваше ритмично с дългите си нокти по бюрото от секвоя, докато чакаше първия клиент за деня. Червенокоса, изпилена, с един особен пламък в очите, тя не можеше да се оплаче от дни без работа. Просто защото беше единствената , работеща тази професия. Което и кътче по света да посетите, надали ще намерите втора като нея. Още повече ме съмнява, да почукате на врата с табелка , гласяща нещо подобно: " Десидиа Морте - Консултант по вдъхновението." Колкото и странно да звучи, тази жена умееше да разбере слабото място на всеки, влязъл в кабинета ѝ, а оттам - какво му е нужно,за да отключи така съкровеното вдъхновение. За някой бе просто дума, или най-обикновена емоция. За други вещ или животно. За трети тривиалната ласка от противоположния пол.  Имаше и чудатости, разбира се. Веднъж при нея дойде мъж, чието разковниче се оказа сандвич с майонеза - и той взе,че стана успешен и продаван художник. А беше ли рисувал преди това? Не. Но, може би, всички носим с себе си даден талант, просто ни трябва правилния подтик, за да го открием и овладеем. Поне така мислеше Десидиа. Никой, обаче, не знаеше какво бе подтикнало нея да започне да помага на хората. Парите, би предположил някой. Но Десидиа не беше такава. Взимаше, колкото да поддържа в добър вид огромния си офис и не по-малко внушителната си къща в покрайнините на града. И вилата. И Поршето. И яхтата. Но това са подробности. Вещи. Нечие вдъхновение. Нечии ключове. Истината бе, че тя търсеше нещо повече в това, което вършеше. Нещо, което никой не знаеше. Никой,дори, не го и подозираше. Защото, кой би си помислил,че жена, която може да открие музата за всяко човешко същество, няма да знае своята собствена. Десидиа имаше дарба, която бе нейното лично малко проклятие. Да знаеш толкова много, а малкото, което ти убягва, да е най-важното. Познато ли ви е? Колкото и да се опитваше, да види в съзнанието си ключа към своето вдъхновение, така и не успяваше. Всичко си има цена, предполагам. Всяко умение е нож с две остриета. И тъжното бе, че тя беше готова да плати. Каквато и да бе цената, само за да издири опиата, който да ѝ достави сладкия транс на вдъхновението. Но не би. Десидиа беше ангел, неспособен да разпери собствените си крила. А всеки знае, в какво може да се превърне един ангел, докаран до предела на своя пресвят ум. И какъв по-добър образ за демон от тази изкусителна жена. Тя носеше в душата си пламъка на Рая, ала умът и бе окупиран от желанията на Ада. И това,че не можеше да се докопа до едничкото, което и убягваше, я подлудяваше. А полуделите демони могат да бъдат наистина деструктивни.

 Ако успеете да зърнете дори една малка картинка от пъкъла, една малко късче от нагорещения пейзаж на подземното... няма да видите висока сграда. Нищо извисено не може да оцелее сред селенията на непостигнатите висини. Трясъкът от почернените мечове на падналите ангели може да изпепели и най-устойчивите постройки. Трагичното е, че одушевените жители на това място, забравено от слънцето, страдат в хиляди пъти повече от разбитите бетон и тухли. А когато демонът се вихри по ширините на нашия свят, наместо в Дупката, потърпевшите са много. Неподозиращи. Обнадеждени. Наивни. Досущ като Икар, повярвал, че му е отредено да полети. 

Е,за всички ентусиасти, Десидиа имаше лоши новини. Уви, моментът, в който осъзнаваха тежката участ на своите собствени изпълнени желания, беше и последният на тези глупаци. 

Ясновидката, както я наричаха много, спря да таксува своите клиенти. Безплатен вход в Рая, мислеше си всеки, достатъчно невинен, да повярва,че златното гърне няма да му струва и пукнат грош. Отчаяна от неуспеха,да открие своето съкровище, червенокоската се осланяше на надеждата, че все някой от тези глупци ще има нужда от това,което трябва на нея самата. Толкова много хора, все някой трябваше да споделя нейния билет към Обетованата земя. Глупаво, нали? Демон да храни надежда. Тя въобще не бе глупава, обаче. Добре осъзнаваше,че същата тази надежда я прояжда с всеки изминал ден, изпивайки демоничната ѝ същност. Ала след като всичко ангелско в нея бе отдавна прогонено в някой мрачен ъгъл на най-тъмната стая на съзнанието ѝ, какво ѝ оставаше,ако загубеше черната половина на сърцето си? Десидиа се страхуваше. Виждали ли сте уплашен демон? Искрата на унищожение в очите, примесена с непонятно мътното, размито бяло крайче, пазещо най-светия страх, не само на света, ами в цялата вселена?

 Обикновените демони се забавляват, играейки си с неподозиращите човешки души. Разярените демони се спират единствено пред самия Дявол, в стремежа си да задоволят греховните изблици на гняв. Но, вижте, уплашените.. Това, така непознато чувство за служителите на мрака, е способно да изкара и малкото здрав разум, останал в съзнанието им от строя. Уплашеният демон не може да бъде озаптен току-така. Той е бедствие. Той е пожар, ураган, цунами, атомен взрив. Летален за околните по всеки един възможен начин. И,отново, трагедията е, че не може да бъде спрян, защото как, обяснете ми, може страх да победи Страха?

 Десидиа не искаше да приеме този факт. Дойде момент, в който нестихващата и жажда обричаше всеки,дръзнал да пристъпи прага на лъжливата бърлога на преждевременен край. Звярът, в който се бе превърнала под привлекателната външност, разкъсваше всичко и всеки, само и само да подържи в ръце за секунда идеята,че е намерила търсеното. Не минаваше и минута след като изречеше вълшебните думи, различни за всеки посетител, преди той да бъде запратен в забвение. Безскрупулна, брутална, ужасяваща дори... Тя просто ги убиваше. Без да ѝ мигне окото запращаше я кама, я патрон по посока на нищо неподозиращите клетници. След това изтичваше като лисица до изстиващото тяло, обгръщайки с изящните си нокти ключето към нечие друго щастие. Вкопчваше се със същата тази смъртоносна надежда, взираше се във всеки детайл.. само за да усети,че нищо в нея не се променя. Поредното разочарование. Поредният изстрадал живот, паднал в жертва на собствените си блянове и желания. Но на нея не и пукаше. Какво значение имаше, дали ще са двама или двеста? Тя трябваше да намери покой. Искаше си крилата обратно. Колкото и да ѝ харесваше да може да си играе с живота, една нищожна частица в нея мечтаеше да се рее сред облаците. Сънуваше, и денем, и нощем, как отново е сред всичко, което бе загърбила, когато осъзна,че не може да намери вдъхновението си. Разкайваше се. Виждали ли сте демон, който се разкайва? Мрак, който отрича Мрака? Ад, прегърнал идеята за Рая? Най-грозната гледка, която сте способни да си представите. Може би, дори не ви е по силите да ѝ дадете образ в ума си. Сгърчено, сбръчкано създание, свило се на кълбо, зъбещо се на всеки, който се приближи до него. Виещо, крещящо, полудяло тяло с неуправляеми крайници. Беззащитно дете, способно да избие целия свят. 

Такава беше Десидиа сега. 

В кабинета имаше три сейфа, способни да поберат малко слонче в себе си, препълнени с непотребни,за нея, предмети, насоки и емоции. Да, тя умееше да затваря емоциите във физически капан. За жалост, не и своите собствени. Единственото, което оставаше след мъртвите мечтатели беше краткият им допир до вдъхновението, запечатан завинаги в клетките на демонката. Но за нея това сборище на музи не беше потребно. Ни най-малко. Нищо в нея не се променяше, без значение кой беше убитият обект и неговата муза. Червенокоска не виждаше изход от положението си. Уплашена до предела на поносимото за един демон, тя крещеше, така че целият град изпадаше в ужас от незнайния вик , сцепил шумотевицата на ежедневието. 

- Къде е?!! Какво е ?! Искам да знам ! - викаше на стените, на стола, на вратата, на огледалото... обхващаше глава с ръце и падаше на колене, готова да заплаче с черни сълзи. Сълзи от безизходица и страх. Как тези жалки твари имаха нужда от толкова малко, а тя, всемогъщата, не можеше да намери спокойствие. Кой им даваше право, да могат да са щастливи, а тя ставаше все по-нещастна? 

-

Беше вторник. Минаваше обяд. За първи път, никой не беше почукал на вратата на ателието на ада. Десидиа дращеше с нокти , оставяйки дълбоки резки в масивното дърво. Мяташе глава с рошава коса, очите и се въртяха на всички посоки. Неспирно. Беше ли полудяла, вече, или бе на предела, все още? Имаше ли спасение за този мизерен демон?

На вратата се почука. Посетителят влезе,без да чака покана. Бе облечен в дълго, кожено сако и черен панталон . Косата - перфектно гелосана назад. Обувките - изрядни. В ръката си държеше сребрист пистолет с малък латински надпис Musa на него. Очите му не трепнаха, когато видя Десидиа. Ноздрите му се разшириха едва доловимо. Не се представи.

- Разбрах, че търсиш нещо, което не ти дава мира?

- Кой си ти? - извика полудялата, надигайки се от пода.

- За теб, днес, съм Игнус, да речем. Виждала си ме точно един път. Когато ти отрязах крилата. Как не ме помниш, Десидиа? Толкова ли съм различен без рогата?

Клетата демонка се вцепени. Косата и побеля в миг. Ръцете и затрепериха. Зъбите и затракаха. 

- Не може да си ти... Ти нямаш работа тук.

- Е, вярваш или не, от време на време избирам да се поразходя из редиците на простосмъртните. Толкова са ми странни... Мислят си,че вдъхновението е избавление. Че музата е вратата към Рая. Е, но поне ми доставя дяволско удоволствие да им съобщавам колко са сгрешили, когато ги посрещам долу. Музата не е нещо, което ти избираш и те трябва да го научат. Тя те избира. И може както да те окрили, така и да те обрече. Все още ли искаш да намериш своята, дете мое? - докато Дяволът говореше всичко,сякаш, застина на място, спряло във времето.

- Да. Моля те! - каза този път по-тихо, ала още по-настойчиво Десидиа. - Моля те от дъното на покварената си душа, моля те.. моля те.. - пределно ясно си представихме,в какво се изразява падението на един ангел. Ала, виждали ли сте това на един демон ? От райското има накъде да падаш. Но от Дупката по-надолу няма. Тя е самото ядро на Земята. Всичко отхвърлено от масите, събрано на едно. След него остава само празнота. Освен..

- Разкайваш ли се? 

- Точно ти ли ще ме питаш?

- Отговори, нищожество! 

- Да.

Освен, ако не се разкаеш. 

- Така да бъде.

Игнус дръпна спусъка. Куршумът се заби със зверска скорост между очите на Десидиа и отпрати безжизненото ѝ тяло в бюрото, което се подмести от зверския удар.Едва забележим черен дим се виеше от дупката в главата ѝ , зейнала, благодарение на Игнус и неговата Musa. 

- Ето ти крилата обратно, мила. Истината е,че от теб нямаше да излезе перфектен демон. Може би няма да намеря друг като мен. Само аз от своите съм открил своята муза. Намирам я във всяка една душа, която поглъщам. А повярвай ми, обречени души има винаги. Може да се каже, че аз съм самата Муза! - Мефистофел обичаше да води дълги монолози със себе си. Действаше му освежаващо.

-

- Кой ти каза,че си перфектен, глупако? Ами, ако не останат покварени души? Ако дам крила на всички?

Бяло крайче заигра в напълно черното око на Дявола. Възможно ли беше?

- Ще ги отсека едно по едно. - плътният мрак, наново, се намести удобно в очите му. - Ще ги смачкам, до степен, в която да паднат в мой плен. Винаги съм го правил и винаги ще го правя.

- Зная. Но, все пак, не си мисли,че не съм видял това, което се опита да скриеш. Страх ли бе това, Дяволе? Дали ти, наистина, си единствената Муза?

- Не забравяй кой, Единствен от демоните има крила, друже! И точно защото са единствените черни, сред морето ти от бели такива... Аз съм всемогъщ и неповторим. 

- Добре, тогава. Само гледай да не си пуснеш сам куршума. Тогава крила няма да има. Нито бели... нито черни.

P.s.

desidia (Лат.) - мързел, апатия, бездействие.

musa (Лат.) - муза.

Killing the killer.

4:15. Джеронимо Монтана се сепна в съня си и ужасен ококори очи. За пореден път сънуваше кошмар. Не какъв да е, а точно определен. Сънуваше как гони убиецът, който му се изплъзва,вече, с месеци, ала,уви, отново се събуди преди дори да зърне лицето му. Колкото и бързо да бягаше, не успяваше да настигне виновника за трите неразрешени случая, които му пречеха да спи спокойно от почти половин година насам. Като уважаван криминален следовател, Джеронимо нямаше нерешен случай. Не и докато не се появи мистериозният похитител. Ако преди сто петдесет и пет дни го бяхте попитали, дали харесва работата си, той щеше с най-голямата решителност на света да ви отвърне положително. А сега, седнал на ръба на леглото в дъждовната Декемврийска нощ, мъжът си задаваше сам този,същия въпрос. Но коренната разлика бе,че,в момента, дори той не можеше да си отговори. Тези три неразрешени убийства го бяха докарали до пределите на здравия разум. Усещаше как нотки лудост се прокрадват постоянно в мислите му. " Би ли го убил, ако знаеше кой е? ... Би ли му отмъстил за всичките безсънни нощи? Би ли... Джеронимо? " - демоничният глас в главата му,все по-често,  се превръщаше в събеседник на клетия разследващ. Ироничното в неговата привидна безизходица бе, че той беше открил всички детайли по тези случаи. Знаеше всяка една подробност от местопрестъпленията, дори бе достигнал до едно невероятно важно заключение. Трите убийства имаха нещо неестествено общо, без да си приличат ни най-малко по начин на извършване. Точно както в съня, за тях виновни бяха не трима, а само един персонаж. Три коренно различни фатални края. Само един екзекутор, обаче. Как без разбрал това Джеронимо?

-

- Обясни ми, Монтана, как така си разбрал,че това е сериен убиец? Трите случая не си приличат по нищо? Един с прерязано гърло, вторият - удушен, третият - прострелян хладнокръвно с три патрона в черепа. Eдинствената бегла улика, която имаме е фаса от третия случай. При първите два няма дори трохичка намерена. Какво би те навело на мисълта,че и трите са извършени от един човек? - гласът на началника на полицията бе преизпълнен с отрицание спрямо теорията на Джеронимо. С годините бе свикнал да му се доверява за всичко, но сега просто отказваше да приеме ,че следователят е прав - просто защото не беше логично да е така.
- Виж, шефе, има нещо, което не знаеш за тримата. Направих малко проучване , нали знаеш,че обичам да ровя в стари случаи... и разбрах,че и тримата убити са били.. убийци. Всеки от тях е доказан престъпник, но никой не е получил доживотна. Всички са пуснати след някоя и друга година. Има и нещо по-зловещо. Първата жертва, Джейк Зилески е съден за бруталното убийство на доведения си баща. Джейк е описван от всички като божа кравичка, но една нощ обвиняемият просто превърта, взима кухненски нож и издебва старчока, докато спи. Гледката е непосилна за повечето хора. Противно на крайността на акта, Зилески получава десетка зад решетките. Вторият - Освалдо Макос живее спокоен живот в покрайнините на Хевънс Хилс, когато утрото пуква с новината за необяснимото убийство на продавача в кварталния денонощен магазин - чрез удушване. А що се отнася до Франсис Коплин ..
- Нека позная - прекъсна го шеф Кълъмбъс. - Прострелва някой с три патрона в главата в съня си, нали ? И защото е Нобелов лауреат за мир или плюшени мечета? Не ставай, смешен, трябва да има някаква логична причина за предсрочното им освобождаване. Да не би да са имали гръб в средите?
- Ако ме оставиш да довърша може и да разбереш. Истината е,че не си толкова далеч от правилното предположение. Коплин убива напълно непознат, излязъл да разхожда кучето си в четири през нощта. Общото между тримата е,че са освободени благодарение на докторска диагноза. А именно... сомнамбулизъм. И тримата са убили в съня си, шефе. Дори не са осъзнавали какво правят... представяш ли си?
- Е, не мога да го повярвам това. Как можеш да си сигурен?! Че тук става въпрос за човешки живот, Монтана, не за някаква игра!!
- Кларк, никога не съм се подигравал с който и да е от случаите ни. Говоря ти сериозно. И тримата са минали обстойни медицински прегледи и изследвания, за да бъде доказано състоянието им. Затова и съдът ги пуска преждевременно. След това и тримата преминават през продължителен цикъл на терапия и лекуване, които им позволяват да се върнат към ежедневието си, доколкото е възможно. Странното и при тримата е,че изпитват фиктивна вина. Описват го в показанията си. Ще ти цитирам Зилески.
" - Знаех,че полицаите не ме лъжат. Знаех,че аз съм убил Бен. Но го знаех, защото вярвах на всички, които ми го казваха. В съзнанието си не осъзнавах и отказвах да приема мисълта,че съм способен на нещо такова. И до ден днешен не мога да го проумея. Но зная,че съм виновен. Може би,всеки носи своите демони, заключени надълбоко. И идва ден, в който, просто, ключалката се чупи."
- Достатъчно изчерпателно ли е за теб? - Джеронимо бе настръхнал,докато четеше думите на вече покойния Джейк Зилески.
- Извинявай,че се развиках, Монтана. Просто,аз също не мога да го проумея. Странно нещо е това, човешкия мозък. Мамка му! - Кларк Кълъмбъс бе свикнал на какво ли не, ала такъв тип убийство беше нещо ново, дори и за него.
- Значи си имаме работа с някой, който е бил невероятно добре запознат със случаите? Но те са живеели в напълно различни квартали, без общи познати, доколкото ни е известно... Убягва ми връзката, Монтана. Очаквам от теб,да я намериш. Между другото, дойде ДНК-експертизата от третото убийство.
- Извинявай, шефе, после ще ми кажеш, не мога да стоя повече тук, наистина съм под голям стрес последно време. Едвам си намирам място и вкъщи. Захващам се наново. Ще ти звънна,ако имам прогрес.
- Ей, непоправим си ! - извика се , вече на гърба му, шеф Кълъмбъс.

Джеронимо излезе от полицейското управление замислен. На него, също, му беше странно, как може да извършиш убийство, без дори да го осъзнаваш. Та нали това е най-ценното на този свят. Най-святата валута. Нещо неизмеримо и величествено,а в същото време толкова чупливо. Явно беше,че имахме още доста да учим за човешкото устройство.
От скоро бе нарушил правилото си, никога да не пуши сутрин. Но тежестта на ситуацията,сякаш, го изискваше от него. Запали цигара червено Боро и удари издишания дим, сякаш искаше да удари в лицето извратеният ум, който би издирил тримата клетници,само за да ги накаже по начина, който те самите бяха избрали, неподозиращи, в съня си. "Аз не смятам,че си способен. Не би го направил. Нали самият ти се отвращаваш от тези болни мозъци.. дори и да го намериш, просто ще го тикнеш зад решетките, сигурен съм." - гласът се чувстваше комфортно, наместен в тясната черепна кухина на вече преврялата глава на Джеронимо.
- Млъкни!
Няколко учудени погледа.
" Е, поне ,вече, си говорим. Така по ми допада."
Монтана не можеше да се познае. Нямаше и следа от хладнокръвния следовател, спечелил маса награди и отличия. Искаше му се, просто да си легне, да спи поне два дни, след което да се събуди и всичко това, да е било просто един сън. Просто кошмар и нищо повече. Ала,уви, някои от сънищата ни са по-реални дори от дима на червеното Боро. Но сега нямаше време да се вайка. Имаше уговорка за обяд, която се надяваше да го разсее.

- Е, кажи ми, какви са тези случаи, че не можеш да ги разрешиш, Джеро? Досега не си ми казвал,че си срещнал непреодолима пречка. Винаги намираш убиеца. Винаги! - много малко хора го наричаха така. Един от тях беше верният му приятел Ескобар. Познаваха се от доста години, но си говореха рядко, просто и двамата бяха наистина заети. Това, обаче, не пречеше на неизмеримото уважение между тях.
- Не мога. Прегледах всички улики. Всички заподозрени. Обходил съм местопрестъпленията стотици пъти. И нищо. Нищо, братко. Опитвам се, да си спомня, каквото и да било, прочетено, чуто, видяно... само и само да успея да разреша този ребус. Не съм спал като хората от толкова време. Не е реално, наистина.
- Искаш ли да те пратя при мой познат, много добър лекар е. Сигурен съм,че ще измисли нещо, с което да помогне. Най-малкото, поне ще те прегледа, за да си сигурен,че ти няма нищо. Ще ти запиша час, направо, да не го мислиш. Той ще ти се обади. Сега трябва да бягам, знаеш как е, приятелю. Непременно ми звънни,да ми кажеш кой е! Ариведерчи! - Бар, както му казваше Джеронимо, пък, накратко, се славеше с това,че бързаше повече от всеки друг човек на планетата. Но пък бе добра душа. Това стигаше.

Не мина и час, когато телефонът на Джеро иззвъня. Беше докторът. Така и така, не можеше да измисли, какво друго да стори,че да постигне успех по случая, следователят реши да се разходи до Трета градска болница. Нямаше какво да губи. Освен малко време, разбира се. Ала времето е разтегливо понятие. Нали така?
Не знаеше, колко точно е стоял при лекаря. Чувстваше се замаян. Не беше сигурен, дали това, което чу в кабинета, бе сън или реалност. Беше ли ходил изобщо там? Отне му десетина минути,за да се отърси от всичките онези пронизващи съзнанието му думи и да се върне към участъка. В полицията, прекара четири часа. Не обели думичка. Не говори с никой. Изпи шест кафета. И после още едно, без захар. Когато се прибра у дома, беше вече тъмно. У дома беше силно казано, защото живееше на квартира. Но след всичките тези години, вече бе свикнал,да я приема като собствен дом. Седна зад бюрото и затрака по клавишите на клавиатурата. При писането на така писналата му,вече, дума излезе познатата безкрайна колона от посещавани страници. Статии, доводи, разкази, любопитни факти. Всичко, което се отнасяше до най-наболелият въпрос в последните месеци. Тази странна форма на буден сън, която бе способна на всичко. Вече, не можеше да си представи кой би могъл да знае повече по случаите от него. Бе изчел абсолютно всичко, до което се бе докопал. А това беше изморително.
- О, Джеронимо, миличък, пак ли будуваш до сред никое време? Ще си развалиш съня трайно. Не е хубаво така. - мисис Даунинг, най-добрата хазяйка на света, беше загрижена за Джеронимо повече от самия него. В това нямаше съмнение. - Пак ли търсиш нещо за тези сомнамбули ? Колко месеца станаха, момчето ми, девет? Това си е много време за безсънни нощи.
- Шест, мисис Даунинг. Шест са. Засега.
" Наистина ли са шест? Я, кой не можел да брои... "
- О,ама, моля ви се! Може да съм минала осемдесетте, но все още мога да броя. За първи път ви сварих да се ровите за тези чудаци навръх рождения си ден. Ако вие не помните, то аз помня, все още. Родена съм в началото на Март. Днес е ден преди Бъдни вечер. Това прави дори повече от девет, не съм ли права, Джеронимо? - в гласа на старицата се прокрадна една едва доловима нотка на страх. - Както и да е, аз ще си лягам. Дано успееш, да поспиш и ти. Лека нощ.
Джеронимо не помръдваше.
" Чук, чук! Кой е тук! Чичко убиец къде ли се е криел? Май изплъзна ти се нещо, нещо толкова.. зловещо. Ще си лягам и аз, уморих се да проследявам душевния ти крах."
Демон за чудо и приказ. Кой не би се радвал да си има един такъв. Джеро стана бавно от стола и тръгна към огледалото. Спря се на метър от него. Извади телефона от джоба на панталона и набра.
- Бар? Там ли си, братко?
- Че къде да съм?? - отвърна му в просъница Ескобар. - Кажи, какво стана, да не би да го гепи? Знаех си,че ще му разкажеш играта!
- Спомних си нещо много важно, Бар. Спомних си как паля цигара на местопрестъплението. Тази, която екипът намери до тялото на Коплин. Той беше мъртъв, а аз си хвърлих фаса до тялото му! Разбираш ли, що за човек съм, братко ?! - Джеронимо беше на прага на лудостта.
- Успокой се, стига си говорил така, все едно ти се събра малко и на теб, че ще се вайкаш за единия морал.
- Аз не пуша сутрин, Бар. Само вечер. Знаеш, че по принцип, е така.
- Я се стягай! Сега пък и за това ли?! Ние сме корави! Всеки си има пороците.
- Знам кой е убиеца, Бар.
" О, и какво ще направиш по този въпрос, смелчага? Не можах да заспя. Истината е,че дори и когато ти заспиш ... аз оставам буден. "
Двамата приятели мълчаха поне минута. Шейсет дълги секунди.
Ескобар проговори първи.
- Колкото и да оценявам,че ми го съобщаваш, нямах предвид, да го казваш първо на мен.. какво чакаш, звъннал ли си на Кълъмбъс? Знаеш ли как да го намерите? Действай, братко!
- Не ми трябва Кълъмбъс, Бар. Не ми трябва полиция. Ще го убия.
"О, ето,че имаме новинаааа. Малкото момче порасна. Или малкото демонче? Кое ще ни отива повече, как мислиш? "
- Джеро, не прави глупости! Недей! Моля те! Успокой се и просто си легни, на сутринта ще го хванете!
- Късно е, Бар. Вече го намерих.
Линията прекъсна. Телефонът тупна с тъп звук на пода. Джеронимо се вгледа в отражението си в огледалото.
Това той ли беше или някой друг? Наистина ли изглеждаше така? Не беше ли плод на възприятията и мислите на всичките му близки и познати? А дори и непознати? Кой стоеше пред него,в момента?
Главата му се изви надясно, проследявайки блясъка по метала на служебния пистолет. Една съвършена машина за убиване. Само една. Другите такива в стаята, не бяха съвършени.
Не усети съпротивление в ръката, когато натискаше спусъка. Шумът бе оглушителен. Достатъчно,че да събуди хиляди демони.

" Бинго! "

Когато на следващата сутрин Ескобар не успя да се свърже с Джеро, той побърза да посети своя приятел, лекаря.
- Какво му имаше ?! Кажи ми веднага, какво му беше? Какво ?! - Бар бе обезумял.
- Нищо особено, дявол те взел. Какво си ми се развикал в осем сутринта. Имаше лек проблем със съня.
- Това го знам! Каква диагноза му постави, докторе, кажи ми!
- Сомнамбулизъм, Ескобар. Нищо повече.

" Наистина , Джеро... кой би бил по-запознат с този така странен феномен от нас,самите? Не може да отречеш,че бяхме добър тандем. Поне,докато ти не развали всичко. Скапаната цигара е виновна. Казах ти да ги спреш. Виж докъде те докараха.. "