Черни или бели?

  Десидиа стоеше на своя удобен стол, разположен като трон в офиса ѝ,обзаведен в готически стил. Тя потропваше ритмично с дългите си нокти по бюрото от секвоя, докато чакаше първия клиент за деня. Червенокоса, изпилена, с един особен пламък в очите, тя не можеше да се оплаче от дни без работа. Просто защото беше единствената , работеща тази професия. Което и кътче по света да посетите, надали ще намерите втора като нея. Още повече ме съмнява, да почукате на врата с табелка , гласяща нещо подобно: " Десидиа Морте - Консултант по вдъхновението." Колкото и странно да звучи, тази жена умееше да разбере слабото място на всеки, влязъл в кабинета ѝ, а оттам - какво му е нужно,за да отключи така съкровеното вдъхновение. За някой бе просто дума, или най-обикновена емоция. За други вещ или животно. За трети тривиалната ласка от противоположния пол.  Имаше и чудатости, разбира се. Веднъж при нея дойде мъж, чието разковниче се оказа сандвич с майонеза - и той взе,че стана успешен и продаван художник. А беше ли рисувал преди това? Не. Но, може би, всички носим с себе си даден талант, просто ни трябва правилния подтик, за да го открием и овладеем. Поне така мислеше Десидиа. Никой, обаче, не знаеше какво бе подтикнало нея да започне да помага на хората. Парите, би предположил някой. Но Десидиа не беше такава. Взимаше, колкото да поддържа в добър вид огромния си офис и не по-малко внушителната си къща в покрайнините на града. И вилата. И Поршето. И яхтата. Но това са подробности. Вещи. Нечие вдъхновение. Нечии ключове. Истината бе, че тя търсеше нещо повече в това, което вършеше. Нещо, което никой не знаеше. Никой,дори, не го и подозираше. Защото, кой би си помислил,че жена, която може да открие музата за всяко човешко същество, няма да знае своята собствена. Десидиа имаше дарба, която бе нейното лично малко проклятие. Да знаеш толкова много, а малкото, което ти убягва, да е най-важното. Познато ли ви е? Колкото и да се опитваше, да види в съзнанието си ключа към своето вдъхновение, така и не успяваше. Всичко си има цена, предполагам. Всяко умение е нож с две остриета. И тъжното бе, че тя беше готова да плати. Каквато и да бе цената, само за да издири опиата, който да ѝ достави сладкия транс на вдъхновението. Но не би. Десидиа беше ангел, неспособен да разпери собствените си крила. А всеки знае, в какво може да се превърне един ангел, докаран до предела на своя пресвят ум. И какъв по-добър образ за демон от тази изкусителна жена. Тя носеше в душата си пламъка на Рая, ала умът и бе окупиран от желанията на Ада. И това,че не можеше да се докопа до едничкото, което и убягваше, я подлудяваше. А полуделите демони могат да бъдат наистина деструктивни.

 Ако успеете да зърнете дори една малка картинка от пъкъла, една малко късче от нагорещения пейзаж на подземното... няма да видите висока сграда. Нищо извисено не може да оцелее сред селенията на непостигнатите висини. Трясъкът от почернените мечове на падналите ангели може да изпепели и най-устойчивите постройки. Трагичното е, че одушевените жители на това място, забравено от слънцето, страдат в хиляди пъти повече от разбитите бетон и тухли. А когато демонът се вихри по ширините на нашия свят, наместо в Дупката, потърпевшите са много. Неподозиращи. Обнадеждени. Наивни. Досущ като Икар, повярвал, че му е отредено да полети. 

Е,за всички ентусиасти, Десидиа имаше лоши новини. Уви, моментът, в който осъзнаваха тежката участ на своите собствени изпълнени желания, беше и последният на тези глупаци. 

Ясновидката, както я наричаха много, спря да таксува своите клиенти. Безплатен вход в Рая, мислеше си всеки, достатъчно невинен, да повярва,че златното гърне няма да му струва и пукнат грош. Отчаяна от неуспеха,да открие своето съкровище, червенокоската се осланяше на надеждата, че все някой от тези глупци ще има нужда от това,което трябва на нея самата. Толкова много хора, все някой трябваше да споделя нейния билет към Обетованата земя. Глупаво, нали? Демон да храни надежда. Тя въобще не бе глупава, обаче. Добре осъзнаваше,че същата тази надежда я прояжда с всеки изминал ден, изпивайки демоничната ѝ същност. Ала след като всичко ангелско в нея бе отдавна прогонено в някой мрачен ъгъл на най-тъмната стая на съзнанието ѝ, какво ѝ оставаше,ако загубеше черната половина на сърцето си? Десидиа се страхуваше. Виждали ли сте уплашен демон? Искрата на унищожение в очите, примесена с непонятно мътното, размито бяло крайче, пазещо най-светия страх, не само на света, ами в цялата вселена?

 Обикновените демони се забавляват, играейки си с неподозиращите човешки души. Разярените демони се спират единствено пред самия Дявол, в стремежа си да задоволят греховните изблици на гняв. Но, вижте, уплашените.. Това, така непознато чувство за служителите на мрака, е способно да изкара и малкото здрав разум, останал в съзнанието им от строя. Уплашеният демон не може да бъде озаптен току-така. Той е бедствие. Той е пожар, ураган, цунами, атомен взрив. Летален за околните по всеки един възможен начин. И,отново, трагедията е, че не може да бъде спрян, защото как, обяснете ми, може страх да победи Страха?

 Десидиа не искаше да приеме този факт. Дойде момент, в който нестихващата и жажда обричаше всеки,дръзнал да пристъпи прага на лъжливата бърлога на преждевременен край. Звярът, в който се бе превърнала под привлекателната външност, разкъсваше всичко и всеки, само и само да подържи в ръце за секунда идеята,че е намерила търсеното. Не минаваше и минута след като изречеше вълшебните думи, различни за всеки посетител, преди той да бъде запратен в забвение. Безскрупулна, брутална, ужасяваща дори... Тя просто ги убиваше. Без да ѝ мигне окото запращаше я кама, я патрон по посока на нищо неподозиращите клетници. След това изтичваше като лисица до изстиващото тяло, обгръщайки с изящните си нокти ключето към нечие друго щастие. Вкопчваше се със същата тази смъртоносна надежда, взираше се във всеки детайл.. само за да усети,че нищо в нея не се променя. Поредното разочарование. Поредният изстрадал живот, паднал в жертва на собствените си блянове и желания. Но на нея не и пукаше. Какво значение имаше, дали ще са двама или двеста? Тя трябваше да намери покой. Искаше си крилата обратно. Колкото и да ѝ харесваше да може да си играе с живота, една нищожна частица в нея мечтаеше да се рее сред облаците. Сънуваше, и денем, и нощем, как отново е сред всичко, което бе загърбила, когато осъзна,че не може да намери вдъхновението си. Разкайваше се. Виждали ли сте демон, който се разкайва? Мрак, който отрича Мрака? Ад, прегърнал идеята за Рая? Най-грозната гледка, която сте способни да си представите. Може би, дори не ви е по силите да ѝ дадете образ в ума си. Сгърчено, сбръчкано създание, свило се на кълбо, зъбещо се на всеки, който се приближи до него. Виещо, крещящо, полудяло тяло с неуправляеми крайници. Беззащитно дете, способно да избие целия свят. 

Такава беше Десидиа сега. 

В кабинета имаше три сейфа, способни да поберат малко слонче в себе си, препълнени с непотребни,за нея, предмети, насоки и емоции. Да, тя умееше да затваря емоциите във физически капан. За жалост, не и своите собствени. Единственото, което оставаше след мъртвите мечтатели беше краткият им допир до вдъхновението, запечатан завинаги в клетките на демонката. Но за нея това сборище на музи не беше потребно. Ни най-малко. Нищо в нея не се променяше, без значение кой беше убитият обект и неговата муза. Червенокоска не виждаше изход от положението си. Уплашена до предела на поносимото за един демон, тя крещеше, така че целият град изпадаше в ужас от незнайния вик , сцепил шумотевицата на ежедневието. 

- Къде е?!! Какво е ?! Искам да знам ! - викаше на стените, на стола, на вратата, на огледалото... обхващаше глава с ръце и падаше на колене, готова да заплаче с черни сълзи. Сълзи от безизходица и страх. Как тези жалки твари имаха нужда от толкова малко, а тя, всемогъщата, не можеше да намери спокойствие. Кой им даваше право, да могат да са щастливи, а тя ставаше все по-нещастна? 

-

Беше вторник. Минаваше обяд. За първи път, никой не беше почукал на вратата на ателието на ада. Десидиа дращеше с нокти , оставяйки дълбоки резки в масивното дърво. Мяташе глава с рошава коса, очите и се въртяха на всички посоки. Неспирно. Беше ли полудяла, вече, или бе на предела, все още? Имаше ли спасение за този мизерен демон?

На вратата се почука. Посетителят влезе,без да чака покана. Бе облечен в дълго, кожено сако и черен панталон . Косата - перфектно гелосана назад. Обувките - изрядни. В ръката си държеше сребрист пистолет с малък латински надпис Musa на него. Очите му не трепнаха, когато видя Десидиа. Ноздрите му се разшириха едва доловимо. Не се представи.

- Разбрах, че търсиш нещо, което не ти дава мира?

- Кой си ти? - извика полудялата, надигайки се от пода.

- За теб, днес, съм Игнус, да речем. Виждала си ме точно един път. Когато ти отрязах крилата. Как не ме помниш, Десидиа? Толкова ли съм различен без рогата?

Клетата демонка се вцепени. Косата и побеля в миг. Ръцете и затрепериха. Зъбите и затракаха. 

- Не може да си ти... Ти нямаш работа тук.

- Е, вярваш или не, от време на време избирам да се поразходя из редиците на простосмъртните. Толкова са ми странни... Мислят си,че вдъхновението е избавление. Че музата е вратата към Рая. Е, но поне ми доставя дяволско удоволствие да им съобщавам колко са сгрешили, когато ги посрещам долу. Музата не е нещо, което ти избираш и те трябва да го научат. Тя те избира. И може както да те окрили, така и да те обрече. Все още ли искаш да намериш своята, дете мое? - докато Дяволът говореше всичко,сякаш, застина на място, спряло във времето.

- Да. Моля те! - каза този път по-тихо, ала още по-настойчиво Десидиа. - Моля те от дъното на покварената си душа, моля те.. моля те.. - пределно ясно си представихме,в какво се изразява падението на един ангел. Ала, виждали ли сте това на един демон ? От райското има накъде да падаш. Но от Дупката по-надолу няма. Тя е самото ядро на Земята. Всичко отхвърлено от масите, събрано на едно. След него остава само празнота. Освен..

- Разкайваш ли се? 

- Точно ти ли ще ме питаш?

- Отговори, нищожество! 

- Да.

Освен, ако не се разкаеш. 

- Така да бъде.

Игнус дръпна спусъка. Куршумът се заби със зверска скорост между очите на Десидиа и отпрати безжизненото ѝ тяло в бюрото, което се подмести от зверския удар.Едва забележим черен дим се виеше от дупката в главата ѝ , зейнала, благодарение на Игнус и неговата Musa. 

- Ето ти крилата обратно, мила. Истината е,че от теб нямаше да излезе перфектен демон. Може би няма да намеря друг като мен. Само аз от своите съм открил своята муза. Намирам я във всяка една душа, която поглъщам. А повярвай ми, обречени души има винаги. Може да се каже, че аз съм самата Муза! - Мефистофел обичаше да води дълги монолози със себе си. Действаше му освежаващо.

-

- Кой ти каза,че си перфектен, глупако? Ами, ако не останат покварени души? Ако дам крила на всички?

Бяло крайче заигра в напълно черното око на Дявола. Възможно ли беше?

- Ще ги отсека едно по едно. - плътният мрак, наново, се намести удобно в очите му. - Ще ги смачкам, до степен, в която да паднат в мой плен. Винаги съм го правил и винаги ще го правя.

- Зная. Но, все пак, не си мисли,че не съм видял това, което се опита да скриеш. Страх ли бе това, Дяволе? Дали ти, наистина, си единствената Муза?

- Не забравяй кой, Единствен от демоните има крила, друже! И точно защото са единствените черни, сред морето ти от бели такива... Аз съм всемогъщ и неповторим. 

- Добре, тогава. Само гледай да не си пуснеш сам куршума. Тогава крила няма да има. Нито бели... нито черни.

P.s.

desidia (Лат.) - мързел, апатия, бездействие.

musa (Лат.) - муза.