Надежда, полята с уиски.

   Гарванът Боско отвори очи. Беше наистина изморен от изминалата дълга нощ. Не е лесно да си намираш храна, в този изчерпан свят. Особено , ако си престаряла птица. И по-особено, ако си се озовал насред постапокалиптична картинка , на която трудно се забелязват хора, камо ли животни. Боско ,наред с хлебарките и забравените пластмасови бутилки, беше един от последните помещаващи се на планетата. След четвъртата Световна война не беше останало много – нито за гледане, нито за ядене. С пускането на неутронната бомба бе дадено началото на краха на човешкия род. Една епоха, продължила достатъчно,че да докаже колко глупав може да бъде смятаният за най-умен вид. Всичките мирни конференции, учения и проповедници не бяха успяли да спрат случващото се. Спорът между великите сили на света бе достигнал крайната си, връхна точка , от където връщане нямаше. Нямаше и как да има. Ако имаше оцелели социолози след този реален апокалипсис, то те биха заключили,че населението на Земята е или изчезнало – изтребено до крак, или се развнява на по-малко от един процент от някогашната внушителна цифра от седем милиарда. Боско не можеше да каже,че обича хората. За него най-важното бе да може да разпери крила нощем и да се нахрани. Да си похапне както само той си знае. Я с мишка, я с някоя по-мъничка птица, а защо не със захвърлен хамбургер. Защо не ли? Ха, замислете се – кой захвърля най-обичана храна? Парадокс би било гарванът да се нахрани с чудото на кулинарията от двадесет и първи век. Но Боско определено изпитваше нещо неопределено. Дали бе заради това,че няма на кой да се надсмива от високо, или защото просто имаше някаква странна привързаност към заблудеността на човеците, той беше близко до това да се нарече тъжен от факта,че хора по лицето на Земята, вече нямаше. Пусти магазини, цели молове, рутещи се под влиянието на ураганните ветрове , разразяващи се навсякъде по земното кълбо, предизвикани от объркания климатичен часовник на майката Земя. В стремежа си да се нарекат господари на света, хората бяха стигнали до точката на предела. В битката за върха, всички бяха изпопадали от билото на планината, изпочупвайки костите на бляновете си и издишвайки за последно, забодени като калмар на вилица, студени трупове в подножието на планината. Жалка, кървава картинка. Забулена в сивотата на неизвестното , идеята за последната Световна война се бе зародила в пика на човешката еволюция. Небостъргачи, леко бодящи облаците. Свръхбързи коли, влакове и самолети. Перфектна чипова система за идентификация и проследяване на всеки един индивид по кълбото. Една утопична рисунка на фалшивата идилия, постигната от най-висшия ум. Глупци. Колко по-умен от тях беше Боско, а дори не е ходил в гимназия. За жалост, не му оставаше друго, освен да наблюдава ужасяващата картинка на човешкото самоунищожение , разразила се току пред очите му. Какво можеше да направи той ? Как да им влее ум в главите, когато те не можеха дори да го чуят, камо ли разберат. Под звука на индустриалното напредване, никой човек не можеше дори да дочуе вече песента на птичките, шумоленето на потока или вятъра,заседнал в клоните на дърветата. А такива също нямаше много останали. Изсечени за направата на какво ли не, вековните гори- пазителки на въздуха, изчезваха главоломно. Земята се бе превърнала в едно огромно полирано топче за билярд , означено с цифрата 0. Без флора, без фауна, без разум... само самоубийствен стремеж към надмощия и господство. Всеки искаше да бъде Рони О`Съливан в битката за спечелването на партията снукър. Битката за топчето, някога познато като Земя. Нямаше вече сезони, нямаше чист сняг, нито безопасно слънце. Озоновият слой, разяден до неузнаваемост, измършавял под постоянните удари на вредните изпарения не можеше повече да защитава човеците от изпепеляващото, ядосано Слънце. Същите тези изпарения оцветяваха така любимият на децата сняг в розово или лилаво, което в определен момент изглеждаше забавно за малчуганите, някога бягащи по повърхността на нашия дом. Но в последствие,всеки бе узнал, че този сняг може да ни убие. Че Слънцето може да ни възпламени за секунда. Че болестите, плъзнали навсякъде, напук на така напредналата медицина, се угощаваха за сметка на измиращото като мухи населения в по-изостаналите страни. И точно тогава, когато човеците осъзнаха,че всеки момент могат да бъдат пометени от природата, те решиха да я изпреварят. В един последен опит за световно благоденствие, всички „велики” сили полудяха. Изразът на лудостта им доведе до безвъзвратното унищожение не само на самите тях, ами и на всички останали. Всичките бомби, способни сами да премахнат цял континент от лицето на Земята, задружно схрускаха вкусното човечество, оставяйки гола повърхността на полираната топка. Въпрос на време бе и тя самата да се пречупи, да се напука .. и в последствие спука под натиска на тъгата , останала ѝ след този световен,парадоксален фарс.

Боско гледаше замислено към изпустялата земя, докато летеше, проклинащ природата си, която не му позволяваше нито да си приготви, нито да консумира кафе. Не беше създаден да живее през деня, но какво, за Бога, да правеше, след като не му се спеше. Отнесен в своя мрачен полет, загледан в поредният амбициозен строеж, недовършен поради преждевременния край на цивилизацията, гарванът забеляза нещо непонятно. Тази купчина тухли, символ на изоставената от хората Земя, не беше наистина изоставена. Някой строеше тази сграда. Някой надграждаше. Боско се загледа, без да проумява как това е възможно. Знаеше,че няма оцелели след Голямата война. Беше пребродил по въздух целия свят и беше почти сигурен,че оцелели нямаше. Явно бе сгрешил. Необезпокояван от възможността да изплаши човека, нощният пазител се приближи по-близо до постройката и го видя. Фиксира го на секундата. Одрипял мъж на средна възраст, с посивяла коса. Брадясал. С огромни торбички под очите, сякаш без поглед в очите, мъжът го погледна в очакване. Сякаш искаше да чуе нещо, каквото и да е. Да си поговори с някой. Да убие самотата. Затова и Боско не се колеба преди да заговори. Надали някой ,преживял всичкия терор и ужас на краха на човечеството щеше да се уплаши от някакъв си говорещ гарван.

- Здравей, човеко. Какво правиш тук? Защо строиш тази сграда? Има предостатъчно изоставени такива, ако искаш да живееш някъде. Сигурен съм,че са обзаведени, а и да не са, не е като да не можеш да си вземеш каквото поискаш, от който и да е магазин. Само трябва да си намериш кола и бензиностанция, която все още има останало гориво в колонките. Но като се замисля, трудно ще намериш неизгърмяла станция... да, трудно ще е. И все пак, разкажи ми историята си ?

- Говориш доста за птица. Имаш ли си име, гарване?

- Разбира се,че си имам. Що за въпрос? Боско. Приятно ми е.

- Аз съм Аронакс.

- Сподели ми, Аронакс, какво се е случило с теб?

- Бях осъден преди много години.

- И това ли ти е присъдата? Да строиш сгради.

- Не, това сам си го избрах. Наказанието ми бе много просто, гарго. Безсмъртие. Попитаха ме въпрос, на който наивно отговорих положително. Сам си избрах да живея вечно, без значение колко войни ще се разразят тук. Без значение, дали човешкия род ще изчезне, аз ще бъда длъжен да бродя надлъж и нашир, докато времето съществува.

- Хм, звучи като двустранна сделка, сигурен съм,че е готино да знаеш,че няма как да умреш? Сигурно си правил какви ли не простотии през живота си, нали, ха-ха ? – засмя се с блясък в очите Боско.

- Правил съм какво ли не , ала тъжното е,че с каквото и да се захвана...е крайно. Нищо не е вечно. Поне от нещата, които можеш да видиш. Бил съм какъв ли не – спортист, политик, авантюрист, престъпник... опитал съм всичко, птицо.

- Съжаляваш ли за нещо?

- Не мисля. Сам съм си избрал тази участ. Но тъжа. Мъка ми е за котарака, който имах преди години. Не можеше, като теб, да говори, но ме разбираше. Знаех,че ме разбира. И виждайки колко ми е тежко, винаги се навърташе около мен. Понякога си мислех,че се опитва да бди над мен, да ме предпази от същността ми. Но дойде и неговото време.

- Защо не си вземеш нов? – продължаваше да любопитства гарванът.

- Защото пак ще стане същото. Отново ще съм щастлив, а след това ще трябва да свикна с липсата. Писнало ми е от това. Защо ти е вечност, ако няма с кой да я споделиш? Сега , дори, няма с кой да си говоря. Помислих си,че ми се привиждаш, когато заговори. От много време не бях чувал човешка реч...била тя и от човката на гарван. Колко побъркано звучи само, ако не знаех,че е невъзможно, бих казал,че съм си загубил ума напълно.

- Не съм сигурен,че те разбирам. Но аз се радвам и на малкото неща, които задигам. За малкото време , което прекарвам с тях. Но в моя случай това се изразява предимно в задигане на храна и лъскави дрънкулки. Така че, надали мога да бъда компетентен.

- Та ти си един шибан гарван. По каква тема би бил компетентен, мамка му?

- Хей, по-спокойно, друже. Знам,че си изнервен от цялата тази ситуация, но дори и безсмъртен, мога да ти изкълва очите.. имай малко уважение. Събрал съм доста познания през годините, може да не съм безсмъртен професор като теб, но познайвам това-онова. Пиеш ли уиски?

- Пия всичко. Човек трябва да прекарва мислите си някак. – Аронакс затвори очи и въздъхна леко.

- Видял си доста, май,а, човеко ? – смени тона Боско.

- И почувствал дори повече. – отвърна му Аронакс. – Вече ми е трудно да различавам емоциите. От толкова много напластяване съм забравил какво е истинска радост, но пък добре мога да си представя дори как изглежда тъгата. Има си образ. Но определено не е качулата с вила в ръка. По-скоро е просто лице. Безмълвно ,загледано точно през мен, там, в нищото. Или в нещото. Кой знае? – мъжът се откъсна за момент от разговора си с птицата и се залута из лабиринта на мислите си. Виждаше всичко. От първата светлина, която го заслепи, когато се бе появил на този свят та чак до лъчите, „озарили” небосвода след последния неутронен взрив. Пазеше в ума си цялата история на човечеството. Всичките емоции, усетени някога. Генетичния код на един самоунищожил се вид, запазен на едно място. На сигурно, далеч от бомби и куршуми. Отделно от това бе стаил и разказа на последния човек. На Вечния. Какво ли имаше след вечността, винаги се бе чудил. А щеше ли да разбере някога? Припи му се уиски.

- Имаш ли чашки в твоята съкровищница, гарване? – попита, излязъл от транса си Аронакс.

- Да ти приличам на супермаркет? Що за глупав въпрос. Нямам. – на вас лъжа, на мен истина, птицата се дразнеше от държанието на един човек. Наблюдателят на постапокалипса се възмущаваше от този, видял всичко. И раждането , и краха.

- Ще пия от бутилката тогава. Майната му.

- Така и не ми каза защо строиш сградата? Казах ти, няма оцелели. А и ти сам го знаеш предобре. Сам ли ще се шириш в този палат? – на гарвана му бе достатъчно да си хапне, пък къде спеше – не беше от голямо значение, затова не разбираше човешката суета около местата, които строеха,за да се предпазят от природата и мрака.

- Строя надежда, гарване. Знаеш ли какво е това? Както ти се надяваш да си намериш нещо лъскаво за отмъкване, така и аз се отплесвам в блянове за това,че може и да има оцелели. Строя ,защото искам да вярвам,че някой ден тук ще пристигне семейство ,което ще има нужда от подслон. Точно както надеждата се заражда и живее в човешките сърце и ум, така и моята сграда расте , водена от едничката позитивна мисъл в главата ми. Че може да се случи чудо.

- Дано се случи, друже. Мен силно ме съмнява, да ти кажа честно. Виж се, говориш си с гарван, за Бога..

- Но си добър събеседник, трябва да ти го призная.

- Благодаря. Ако пиех уиски, бих пийнал с теб.

Двамата се обърнаха по посока на залеза, настъпил неусетно в процес на дългия им разговор. Слънцето озаряваше назъбени руини на порутените сгради, на изкланите гори, на замърсения градски канал. Лъчите му осветяваха и нещо друго, обаче. Една надежда летеше високо в небето. Боско и Аронакс присвиха очи едновременно , опитвайки се да различат реалното от привидението. Балон с топъл въздух се носеше някъде там, в далечината. Някой трябваше да го направлява. Някой трябваше да е запалил канчето, подаващо нагорещения газ, за да може той да полети. Някой беше там, в този балон.

- Че ти и пророк излезе, бе? – каза изумен гарванът. – Ето ти ги хората, ето ти я надеждата. Но как ще разберат,че ти си тук ? Не е като да се забелязваме от километри. Мога да се опитам да долетя до тях, но това ще е в разрез с моя мързеливски кодекс.

- Затова строя, гарване. Строя надеждата ,докато не стане достатъчно висока ,че да се забелязва от всяко кътче на света. Тогава всеки ще може да я види и да я усети. Всеки оцелял ще знае къде да дойде. – Аронакс положи поредната тухла в стената на своето творение.

- Нали знаеш вавилонците докъде са стигнали с тези планове за сграда, висока до небето ?

- Ти май забрави,че аз съм видял какво ли не. Ако ти кажа,че гледах как строят онази кула? Със собствените си очи.

- Вярно, бе. Какво ли споря с теб, ти си знаеш своето. Гледай само да не се претрепеш с тая сграда. Освен това, може балонът да е празен, кой знае.

- Ако знаех, нямаше да е надежда. Щеше да е план. Истинският чар на надеждата е,че е искрено неосведомена за това, какво ще последва. Точно това търся. Писнало ми е да знам всичко. И явно светът реши да ми даде това, което ми липсва.

- Неизвестност?

- Да, гарване. Неизвестност. И всичкото уиски на света, разбира се.