Аронакс, Дракулио, Фауст ,Буш ... и една малка пакостница.

" Дъждът изглежда по-истински през нощта. " - помисли си Аронакс. Не се бе замислял защо, ала имаше нещо по-различно в това да те вали по мрак, отколкото на ярката дневна светлина. Сенките, които всяка капка хвърляше върху земята, причинени от примигващите улични лампи криеха всевъзможни мисли и тайни. Дневният дъжд бе пречистване за земята, за почвата, за масите. Нощният пречистваше душата. Отмиваше всички ненужни помисли, оставяйки само най-важните в ума на всеки скитник, дръзнал да броди тогава,когато повечето от вас спят спокойно в топлите си легла. 

Аронакс стъпи неволно в една локва, при което целият му панталон се оцвети в кални петна, изобличаващи,сякаш, мръсотията на заспалия, сив град. Изруга на глас, ядосан на поредната случка от низа неприятности, преследващ го от известно време. Беше решил да се напие до безпаметност, след което да поговори със себе си, спокойно седнал на някоя от пейките в близкия парк. Уви, всички от тях щяха да бъдат мокри, благодарение на разведрителя на нощта.

Реши,че може просто да върви по празните улици и да говори на глас. Доста по-приятно е да изказваш мислите си, отколкото да ги обработваш наум в главата си. Така или иначе, нямаше кой да го чуе. Единствените, които се мяркаха по улиците в тази част на града по това време бяха полузаспали скитници или патрулиращи куки. Ни едните, ни другите ставаха за събеседници по темите, които раздираха съзнанието на Аронакс сега. Той се умъкна в един от многото денонощни магазини за алкохол и цигари и бързо намери каквото му трябваше. 

- Бутилка Буш, точно трийсет, господине. - каза с уморен глас продавачката. - Желаете ли чантичка? - машинални въпроси, очакващи машинални отговори. Току като повечето спорове между половете в наши дни.

- Не, благодаря. Ето, заповядайте. Лека вечер.

Аронакс не очакваше дори усмивка от тази кисела жена. Беше свикнал на бездушието и апатията, царяща в сърцето на столицата. Излезе с нетърпение. Искаше да отвори бутилката и да започне да разговаря със себе си. Да се впусне в селенията на монолога и то свободно, нескрито, чисто и човешки. Толкова неща имаше да обсъжда със себе си, а нощите бяха така кратки. Също като дъжда, идваха и си отиваха по-бързо от дългия, скучен ден.

А ето,че спря да вали. Може би, щеше да се намери някоя суха пейка за размисъл.

- Ей, имаш ли запалка? – причуваха му се детски гласове? Аронакс се огледа, но не видя никой.

- Еей! Имаш ли запалка, чиче? Какво, да не си пиян?

Тогава ги забеляза. Двама хлапаци, не по-високи от метър и двайсет, стояха по средата на безлюдната улица и му се смееха.

- Нямам, съжалявам. Сънчо не мина ли одавна, момчета ?

- Мина. Изгледахме го. Но нали знаеш, нервите не те оставят да заспиш понякога. Но къде са ни обноските... Аз съм Дракулио, а това е братовчед ми Фауст. Приятно ни е да се запознаем, друже!

- Може да ми казваш Франки, така ме наричат приятелите ми. Само татко ми казва по име. Но на мен не ми харесва особено, ако трябва да съм честен. Франки звучи по-съвременно. На мислиш ли? – обади се другото момче.

- На колко години сте, дявол ви взел. – изхили се Аронакс. За първи път срещаше деца в своите среднощни разходки.

- Аз съм на седем, Франки е на шест. Но нека възрастта и външният ни вид не те заблуждават – ние сме корави пичове. Жалко,че нямаш запалка.. Поне може да пийнем, виждам ,че си любител на хубавото уиски. Какво ще кажеш, така и така сме се залафили, поне да се натряскаме?

Аронакс не знаеше кое му е по-смешно. Това,че две хлапета искаха да му изпият уискито или фактът,че той не виждаше нищо нередно в това да го сподели с тях. Може би беше превъртял напълно. Изкукал. Безсънието води и до такива състояния, явно.

- А бе, ти да не се засегна нещо? Ако настояваш – пий си го сам, ние просто искахме да бъдем дружелюбни. И ние сме скитници, по един или друг начин. Виж, даже сме намерили суха пейка. Хайде, чиче, не бъди стиснат! – Дракулио му говореше с гласът на първокласник, но с маниерите и изразите на възрастен мъж. При това подпийнал мъж. Все едно слушаше себе си на четири уискита и галон бира. Весел, дружелюбен с всички и всичко. Е, какво губеше. Кой знае каква съдба носеха тези двамцата, защо да не ги почерпи, пък.

 Аронакс се приближи до нехранимайковците и се здрависа с тях, както си му е редът.

- Е, водете ме на сухата пейка, уискито няма да се изпие само! – развеселен от това,че няма да си говори сам за поредна вечер, мъжът се усмихна до уши на цялата тази пародийна гледка. Тримата от запаса. За секунда се замисли какво би обяснил на някоя нахална кука, ако го завари нафиркан до козирката с тези двамцата, ала тази мисъл бързо изчезна от замъглената му от дъжда глава. Че нали, той самият беше дете, в един или друг смисъл. Щяха да ги приберат на топло в ареста и да си поспи до сутринта. Изгревът. Осъзна, че скоро щеше да се развидели. Трябваше да пият бързо. Нямаше време за излишни мисли.

- Често ли пиеш сам навън ? Трябва да имаш добра причина, ако е така, не са много лудаците, тръгнали да кръстосват града по късните часове. Или пък беше „ранните” часове.. Не съм наясно с тези изрази, извини ме. – Фауст говореше с наивността на непокварено дете, ала нещо в него подсказваше,че може би е видял повече , отколкото предполагаше възрастта му.

- Размишлявам. Но не обичам клишираните съвети и тривиалности. Нямам нужда от слушатели, сам се оправям добре. Но навън е по-истинско, мракът отразява бурите в главата и гръдния ми кош, дори ги усмирява, по необясним, ала простичък начин. Чувствам се на сигурно насред всичката тази несигурност. Сигурни ли сте,че можете да пиете?

- Можем, за Бога. Ако имаше огънче и цигарата щях да си запаля, мамка му. Но карай, и уискито е достатъчно, дай да си пийна, чиче. – Дракулио беше по-нахаканият от двамата, но пак изглеждаше нереално арогантен в образа си на седем годишен. Децата в наши дни растяха прекалено бързо, в това спор нямаше.

- Е, кажи какво ще обсъждаме днес? Какво ти пречи да спиш, друже?

- Все още не съм приел напълно факта,че ше обсъждам терзанията си с две хлапета на по бутилка уиски, но.. майната му, нека е така. Измъчва ме една муза. Не, не ме измъчва. По-скоро, просто се промъква в мислите ми, когато си пожелае. Разхожда се, разбутва всичко, бяга , вика, усмихва се.. и после си отива. До следващата ѝ визита. Не ми пречи, в интерес на истината, ала се опасявам,че ще ме докара до лудост. Ако не съм стигнал там,вече. Мислите ми стават несвързани, разказите също, уискито пък – все по-примамливо.

- Извинявай, че те прекъсвам, но звучиш като окаян писател. – сряза го Франки.

- Драскач. Не писател. Има разлика. – поправи го Аронакс.

- Аз пък съм чувал,че тези, драскачите били няколко личности, опитващи се да живеят в тялото на един,единствен човек. – включи се Дракулио. – Може би просто трябва да се придържаш към тази си същност, която не я харесва толкова.

- Не съм ви казвал,че я харесвам. Описах ви посещенията ѝ в ума ми. Нищо повече.

- Може да съм полупиян, но от описанието ти аз я харесах – а не съм я виждал, дори. – продължи Дракулио. – Ти хареса ли я , Франки?

- Да, братчед.  Доста дори. Но мисля,че и ти си прав, чичката трябва да се научи да се придържа към смиреното си лице. Просто заключвай повечето помещения, когато усетиш,че идва. И изяждай ключовете. Най-сигурно е така.

- Проблемът, момчета, е там, че.. вярно – не зная колко клетници съм приютил в съзнанието си, но ... всеки един от тях си пада по нея. Сякаш е откраднала всичките ключове, влиза където си поиска. И остава неразбория.

- Ама, какво си се заоплаквал, не разбираме? Нали осъзнаваш ,че всеки има врати, които сам не може да отвори. Ето,че тя го прави вместо теб! – викнаха в синхрон хлапаците.

- Точно обратното на оплакване е, момчета. Този хаос, който остава след нея.. той ме определя. Пристрастявам се точно към тази определена безредица. Също както в булото на нощта съм сигурен, в аурата на онзи неин хаос съм вдъхновен да творя. И това ме разяжда. – Аронакс отпи последната глътка уиски. – И това, над което умувам днес е... дали ще се срутя под натиска на постоянната нужда да пиша или напротив, ще достигна безсмъртието на идеите си, воден от тази малка пакостница?

- Намерил си кой да питаш, друже. – изсмяха се в един глас братовчедите. – Ние сме прекалено пияни,вече. Мисля,че ми се привиждат неща, дори. – момчетата не спираха да се смеят. Смехът им се засили и отекна в главата на Аронакс като топовен залп. Все едно из целия град имаше заря, а звукът, наместо да намалява , се усилваше с всяка изминала секунда. И заваля отново. Пиян до припадък ли беше или просто се бе замаял от всичките тези мисли. Дъждът се лееше като из ведро отгоре му. Усещаше как подгизва, но нямаше сили да стане, за да се скрие на сушина. Замахна с ръка в опит да се хване за пейката, но единственото , което успя да направи бе, да бутне празната бутилка, която се разби на момента в цимента. За момент всичко му причерня.

-

Аронакс се сепна. Водата от душа го биеше в тила, докато той разтриваше очите си. Когато погледът му се избистри, успя да види парченцата от счупения Буш навсякъде из банята.

„ Мамка му, вече заспивам и под душа. И тези странни сънища. Не отричам,че са интересни, ала кой знае кога ще премина границата на деструктивността. Добре,че не съм се порязал на шибаните стъкълца. „ – пресегна се , взе кърпата и изтри лицето си от капките вода. Уви я около кръстта си и излезе от банята. Когато влезе в хола, насмалко не падна от ужас и изненада. Алкохолът му влияеше зле, явно не помнеше цели пасажи от нощите си.

- Какво правите тук?! – Дракулио и Фауст се бяха разплули на дивана в хола и му се смееха за пореден път.

- Доста се забави, чиче. Взехме да се притесняваме за теб. – ухилен до уши му подвикна по-големият.

- Дявол го взел, защо сте дошли чак до тук, казвайте бързо къде живеете, да ви връщам по домовете, никога повече няма да пия!

- Наистина ли не знаеш къде живеем? – погледите им изразяваха върховно разочарование, сякаш Аронакс ги питаше как се пие уиски. А то отдавна бе свършило. Слънцето се опитваше да заеме мястото му, пробивайки си път през извехтялите щори.

- Очевидно, не зная. Щях ли да ви питам, иначе?

- В главата ти , глупчо. Всеки знае,че най-добре се изтрезнява вкъщи. Затова и сме си тук. – дяволският им смях отекна отново в пулсиращата, пиянска глава на Аронакс.

- Трябва да спра да пия. – каза си той наум.

- Какъв е смисълът, говори си на глас, така и така чуваме всичко. А да, малката ти пакостница намина, прерови шкафовете ми с книги този път. Дадох ѝ да чете Буковски. Нали нямаш против ? – Франки се забавляваше дори повече от братовчед си на тази демонична игра, разиграла се в ума на хаотиста.

- Не знам кой е по-смахнат, аз или вие .. – въздъхна тежко Аронакс.

- И в двата случая си ти, друже. Мисля,че е логично. И наистина трябва да спреш да пиеш, виж, един шест годишен хлапак ти обяснява същността на раздвоенито на собствената ти личност.

Пияният не го слушаше, обаче.

- Каза ли къде отива? – попита той наивно.

- Не. Не ставай глупав.

- А кога пак ще дойде?

- А бе, все едно аз да те питам „Знаеш ли кога ще завали пак” ? Ти наистина си се натряскал стабилно. – укорът в гласа на Фауст звучеше по-назидателно от реч на Баба , когато не си обядвал.

- Е,така съм съгласен. – усмихна се Аронакс.

- Защо, пък ? –  погледнаха очудено хлапаците.

- Защото, може да не зная кога, ала знам,че все някога ще завали. Може дори да е тази нощ. Аз ще си изляза с бутилката в ръка, пък кой знае. Току виж съм подгизнал.

От вдъхновение.

Да си сипем по една чашка?