Killing the killer.

4:15. Джеронимо Монтана се сепна в съня си и ужасен ококори очи. За пореден път сънуваше кошмар. Не какъв да е, а точно определен. Сънуваше как гони убиецът, който му се изплъзва,вече, с месеци, ала,уви, отново се събуди преди дори да зърне лицето му. Колкото и бързо да бягаше, не успяваше да настигне виновника за трите неразрешени случая, които му пречеха да спи спокойно от почти половин година насам. Като уважаван криминален следовател, Джеронимо нямаше нерешен случай. Не и докато не се появи мистериозният похитител. Ако преди сто петдесет и пет дни го бяхте попитали, дали харесва работата си, той щеше с най-голямата решителност на света да ви отвърне положително. А сега, седнал на ръба на леглото в дъждовната Декемврийска нощ, мъжът си задаваше сам този,същия въпрос. Но коренната разлика бе,че,в момента, дори той не можеше да си отговори. Тези три неразрешени убийства го бяха докарали до пределите на здравия разум. Усещаше как нотки лудост се прокрадват постоянно в мислите му. " Би ли го убил, ако знаеше кой е? ... Би ли му отмъстил за всичките безсънни нощи? Би ли... Джеронимо? " - демоничният глас в главата му,все по-често,  се превръщаше в събеседник на клетия разследващ. Ироничното в неговата привидна безизходица бе, че той беше открил всички детайли по тези случаи. Знаеше всяка една подробност от местопрестъпленията, дори бе достигнал до едно невероятно важно заключение. Трите убийства имаха нещо неестествено общо, без да си приличат ни най-малко по начин на извършване. Точно както в съня, за тях виновни бяха не трима, а само един персонаж. Три коренно различни фатални края. Само един екзекутор, обаче. Как без разбрал това Джеронимо?

-

- Обясни ми, Монтана, как така си разбрал,че това е сериен убиец? Трите случая не си приличат по нищо? Един с прерязано гърло, вторият - удушен, третият - прострелян хладнокръвно с три патрона в черепа. Eдинствената бегла улика, която имаме е фаса от третия случай. При първите два няма дори трохичка намерена. Какво би те навело на мисълта,че и трите са извършени от един човек? - гласът на началника на полицията бе преизпълнен с отрицание спрямо теорията на Джеронимо. С годините бе свикнал да му се доверява за всичко, но сега просто отказваше да приеме ,че следователят е прав - просто защото не беше логично да е така.
- Виж, шефе, има нещо, което не знаеш за тримата. Направих малко проучване , нали знаеш,че обичам да ровя в стари случаи... и разбрах,че и тримата убити са били.. убийци. Всеки от тях е доказан престъпник, но никой не е получил доживотна. Всички са пуснати след някоя и друга година. Има и нещо по-зловещо. Първата жертва, Джейк Зилески е съден за бруталното убийство на доведения си баща. Джейк е описван от всички като божа кравичка, но една нощ обвиняемият просто превърта, взима кухненски нож и издебва старчока, докато спи. Гледката е непосилна за повечето хора. Противно на крайността на акта, Зилески получава десетка зад решетките. Вторият - Освалдо Макос живее спокоен живот в покрайнините на Хевънс Хилс, когато утрото пуква с новината за необяснимото убийство на продавача в кварталния денонощен магазин - чрез удушване. А що се отнася до Франсис Коплин ..
- Нека позная - прекъсна го шеф Кълъмбъс. - Прострелва някой с три патрона в главата в съня си, нали ? И защото е Нобелов лауреат за мир или плюшени мечета? Не ставай, смешен, трябва да има някаква логична причина за предсрочното им освобождаване. Да не би да са имали гръб в средите?
- Ако ме оставиш да довърша може и да разбереш. Истината е,че не си толкова далеч от правилното предположение. Коплин убива напълно непознат, излязъл да разхожда кучето си в четири през нощта. Общото между тримата е,че са освободени благодарение на докторска диагноза. А именно... сомнамбулизъм. И тримата са убили в съня си, шефе. Дори не са осъзнавали какво правят... представяш ли си?
- Е, не мога да го повярвам това. Как можеш да си сигурен?! Че тук става въпрос за човешки живот, Монтана, не за някаква игра!!
- Кларк, никога не съм се подигравал с който и да е от случаите ни. Говоря ти сериозно. И тримата са минали обстойни медицински прегледи и изследвания, за да бъде доказано състоянието им. Затова и съдът ги пуска преждевременно. След това и тримата преминават през продължителен цикъл на терапия и лекуване, които им позволяват да се върнат към ежедневието си, доколкото е възможно. Странното и при тримата е,че изпитват фиктивна вина. Описват го в показанията си. Ще ти цитирам Зилески.
" - Знаех,че полицаите не ме лъжат. Знаех,че аз съм убил Бен. Но го знаех, защото вярвах на всички, които ми го казваха. В съзнанието си не осъзнавах и отказвах да приема мисълта,че съм способен на нещо такова. И до ден днешен не мога да го проумея. Но зная,че съм виновен. Може би,всеки носи своите демони, заключени надълбоко. И идва ден, в който, просто, ключалката се чупи."
- Достатъчно изчерпателно ли е за теб? - Джеронимо бе настръхнал,докато четеше думите на вече покойния Джейк Зилески.
- Извинявай,че се развиках, Монтана. Просто,аз също не мога да го проумея. Странно нещо е това, човешкия мозък. Мамка му! - Кларк Кълъмбъс бе свикнал на какво ли не, ала такъв тип убийство беше нещо ново, дори и за него.
- Значи си имаме работа с някой, който е бил невероятно добре запознат със случаите? Но те са живеели в напълно различни квартали, без общи познати, доколкото ни е известно... Убягва ми връзката, Монтана. Очаквам от теб,да я намериш. Между другото, дойде ДНК-експертизата от третото убийство.
- Извинявай, шефе, после ще ми кажеш, не мога да стоя повече тук, наистина съм под голям стрес последно време. Едвам си намирам място и вкъщи. Захващам се наново. Ще ти звънна,ако имам прогрес.
- Ей, непоправим си ! - извика се , вече на гърба му, шеф Кълъмбъс.

Джеронимо излезе от полицейското управление замислен. На него, също, му беше странно, как може да извършиш убийство, без дори да го осъзнаваш. Та нали това е най-ценното на този свят. Най-святата валута. Нещо неизмеримо и величествено,а в същото време толкова чупливо. Явно беше,че имахме още доста да учим за човешкото устройство.
От скоро бе нарушил правилото си, никога да не пуши сутрин. Но тежестта на ситуацията,сякаш, го изискваше от него. Запали цигара червено Боро и удари издишания дим, сякаш искаше да удари в лицето извратеният ум, който би издирил тримата клетници,само за да ги накаже по начина, който те самите бяха избрали, неподозиращи, в съня си. "Аз не смятам,че си способен. Не би го направил. Нали самият ти се отвращаваш от тези болни мозъци.. дори и да го намериш, просто ще го тикнеш зад решетките, сигурен съм." - гласът се чувстваше комфортно, наместен в тясната черепна кухина на вече преврялата глава на Джеронимо.
- Млъкни!
Няколко учудени погледа.
" Е, поне ,вече, си говорим. Така по ми допада."
Монтана не можеше да се познае. Нямаше и следа от хладнокръвния следовател, спечелил маса награди и отличия. Искаше му се, просто да си легне, да спи поне два дни, след което да се събуди и всичко това, да е било просто един сън. Просто кошмар и нищо повече. Ала,уви, някои от сънищата ни са по-реални дори от дима на червеното Боро. Но сега нямаше време да се вайка. Имаше уговорка за обяд, която се надяваше да го разсее.

- Е, кажи ми, какви са тези случаи, че не можеш да ги разрешиш, Джеро? Досега не си ми казвал,че си срещнал непреодолима пречка. Винаги намираш убиеца. Винаги! - много малко хора го наричаха така. Един от тях беше верният му приятел Ескобар. Познаваха се от доста години, но си говореха рядко, просто и двамата бяха наистина заети. Това, обаче, не пречеше на неизмеримото уважение между тях.
- Не мога. Прегледах всички улики. Всички заподозрени. Обходил съм местопрестъпленията стотици пъти. И нищо. Нищо, братко. Опитвам се, да си спомня, каквото и да било, прочетено, чуто, видяно... само и само да успея да разреша този ребус. Не съм спал като хората от толкова време. Не е реално, наистина.
- Искаш ли да те пратя при мой познат, много добър лекар е. Сигурен съм,че ще измисли нещо, с което да помогне. Най-малкото, поне ще те прегледа, за да си сигурен,че ти няма нищо. Ще ти запиша час, направо, да не го мислиш. Той ще ти се обади. Сега трябва да бягам, знаеш как е, приятелю. Непременно ми звънни,да ми кажеш кой е! Ариведерчи! - Бар, както му казваше Джеронимо, пък, накратко, се славеше с това,че бързаше повече от всеки друг човек на планетата. Но пък бе добра душа. Това стигаше.

Не мина и час, когато телефонът на Джеро иззвъня. Беше докторът. Така и така, не можеше да измисли, какво друго да стори,че да постигне успех по случая, следователят реши да се разходи до Трета градска болница. Нямаше какво да губи. Освен малко време, разбира се. Ала времето е разтегливо понятие. Нали така?
Не знаеше, колко точно е стоял при лекаря. Чувстваше се замаян. Не беше сигурен, дали това, което чу в кабинета, бе сън или реалност. Беше ли ходил изобщо там? Отне му десетина минути,за да се отърси от всичките онези пронизващи съзнанието му думи и да се върне към участъка. В полицията, прекара четири часа. Не обели думичка. Не говори с никой. Изпи шест кафета. И после още едно, без захар. Когато се прибра у дома, беше вече тъмно. У дома беше силно казано, защото живееше на квартира. Но след всичките тези години, вече бе свикнал,да я приема като собствен дом. Седна зад бюрото и затрака по клавишите на клавиатурата. При писането на така писналата му,вече, дума излезе познатата безкрайна колона от посещавани страници. Статии, доводи, разкази, любопитни факти. Всичко, което се отнасяше до най-наболелият въпрос в последните месеци. Тази странна форма на буден сън, която бе способна на всичко. Вече, не можеше да си представи кой би могъл да знае повече по случаите от него. Бе изчел абсолютно всичко, до което се бе докопал. А това беше изморително.
- О, Джеронимо, миличък, пак ли будуваш до сред никое време? Ще си развалиш съня трайно. Не е хубаво така. - мисис Даунинг, най-добрата хазяйка на света, беше загрижена за Джеронимо повече от самия него. В това нямаше съмнение. - Пак ли търсиш нещо за тези сомнамбули ? Колко месеца станаха, момчето ми, девет? Това си е много време за безсънни нощи.
- Шест, мисис Даунинг. Шест са. Засега.
" Наистина ли са шест? Я, кой не можел да брои... "
- О,ама, моля ви се! Може да съм минала осемдесетте, но все още мога да броя. За първи път ви сварих да се ровите за тези чудаци навръх рождения си ден. Ако вие не помните, то аз помня, все още. Родена съм в началото на Март. Днес е ден преди Бъдни вечер. Това прави дори повече от девет, не съм ли права, Джеронимо? - в гласа на старицата се прокрадна една едва доловима нотка на страх. - Както и да е, аз ще си лягам. Дано успееш, да поспиш и ти. Лека нощ.
Джеронимо не помръдваше.
" Чук, чук! Кой е тук! Чичко убиец къде ли се е криел? Май изплъзна ти се нещо, нещо толкова.. зловещо. Ще си лягам и аз, уморих се да проследявам душевния ти крах."
Демон за чудо и приказ. Кой не би се радвал да си има един такъв. Джеро стана бавно от стола и тръгна към огледалото. Спря се на метър от него. Извади телефона от джоба на панталона и набра.
- Бар? Там ли си, братко?
- Че къде да съм?? - отвърна му в просъница Ескобар. - Кажи, какво стана, да не би да го гепи? Знаех си,че ще му разкажеш играта!
- Спомних си нещо много важно, Бар. Спомних си как паля цигара на местопрестъплението. Тази, която екипът намери до тялото на Коплин. Той беше мъртъв, а аз си хвърлих фаса до тялото му! Разбираш ли, що за човек съм, братко ?! - Джеронимо беше на прага на лудостта.
- Успокой се, стига си говорил така, все едно ти се събра малко и на теб, че ще се вайкаш за единия морал.
- Аз не пуша сутрин, Бар. Само вечер. Знаеш, че по принцип, е така.
- Я се стягай! Сега пък и за това ли?! Ние сме корави! Всеки си има пороците.
- Знам кой е убиеца, Бар.
" О, и какво ще направиш по този въпрос, смелчага? Не можах да заспя. Истината е,че дори и когато ти заспиш ... аз оставам буден. "
Двамата приятели мълчаха поне минута. Шейсет дълги секунди.
Ескобар проговори първи.
- Колкото и да оценявам,че ми го съобщаваш, нямах предвид, да го казваш първо на мен.. какво чакаш, звъннал ли си на Кълъмбъс? Знаеш ли как да го намерите? Действай, братко!
- Не ми трябва Кълъмбъс, Бар. Не ми трябва полиция. Ще го убия.
"О, ето,че имаме новинаааа. Малкото момче порасна. Или малкото демонче? Кое ще ни отива повече, как мислиш? "
- Джеро, не прави глупости! Недей! Моля те! Успокой се и просто си легни, на сутринта ще го хванете!
- Късно е, Бар. Вече го намерих.
Линията прекъсна. Телефонът тупна с тъп звук на пода. Джеронимо се вгледа в отражението си в огледалото.
Това той ли беше или някой друг? Наистина ли изглеждаше така? Не беше ли плод на възприятията и мислите на всичките му близки и познати? А дори и непознати? Кой стоеше пред него,в момента?
Главата му се изви надясно, проследявайки блясъка по метала на служебния пистолет. Една съвършена машина за убиване. Само една. Другите такива в стаята, не бяха съвършени.
Не усети съпротивление в ръката, когато натискаше спусъка. Шумът бе оглушителен. Достатъчно,че да събуди хиляди демони.

" Бинго! "

Когато на следващата сутрин Ескобар не успя да се свърже с Джеро, той побърза да посети своя приятел, лекаря.
- Какво му имаше ?! Кажи ми веднага, какво му беше? Какво ?! - Бар бе обезумял.
- Нищо особено, дявол те взел. Какво си ми се развикал в осем сутринта. Имаше лек проблем със съня.
- Това го знам! Каква диагноза му постави, докторе, кажи ми!
- Сомнамбулизъм, Ескобар. Нищо повече.

" Наистина , Джеро... кой би бил по-запознат с този така странен феномен от нас,самите? Не може да отречеш,че бяхме добър тандем. Поне,докато ти не развали всичко. Скапаната цигара е виновна. Казах ти да ги спреш. Виж докъде те докараха.. "