my skin is dying a constant per second. the rate of my inner self is multiplied to a decade per minute. I honestly wait for that glimpse in the mirror, when I'm twenty-nine and my mind is passing the two thousand mark - will I feel old or just happy that I still haven`t killed myself after all my conscious has seen?
will I ever be able to give birth to words, if I`m dead inside?
like a gravedigger, living in a town of immortals.
like a never setting sun on a planet with many horizons, yet not a single soul to admire them.
a living proof of something long gone, with only a whisper left in a hollow shell, walking around like a mad man with no sight and lust for life.
my skin is dying a constant per second.
my mind has just pulled the trigger of a signal gun.
I`m running a marathon, where death is both the starting and the finish line.
the time in between I call life.
boo.
toss me a bottle of water.

не ме е яд, че сам гледах филм
защото признавам
имаше моменти с усмивки
и с думи, и без
яд ме е, че не беше до мен
когато всички се смееха
а аз мълчах.
защото знам, щеше да мълчиш и ти.

what`s better - to constantly wake up from nightmares or waking up to a nightmare every morning?

"A да ядеш от себе си, за да оцелееш, е най-сигурното самоубийство."

a blank page with many transparent outlines. nothing can be read, nor enjoyed. the clock hits midnight, I hit the highest cloud of my insanity.

was I ur knight in shinig armor, the apple of your eye or just a step to climb.

a bleeding god is a real god. true lust for destruction arises from the raw aspect of creation. to be the beggining you have to be the end. the be the last breath of the universe you have to be there from its very birth. a bleeding god is a true god and the blooddrunk is one step closer to the transcendent.

Glue

the magic of poems is simple
no need for a rhyme
it doesn`t cost a dime
the magic of poems is a wrinkle
a wrinkle on the face of dreams
a smile in a rainy day
a wink to a stranger
it`s as easy as it seems
i ain`t a good poet
i ain`t even a decent one
just hands with a cigarette
oh, my neck is cracking
got that feeling wrapping
all around myself
poems are the liquid
laying at the bottom
of an empty bottle
the bite, dropped at the ground
silent screams to oblivion
wrinkle on the face of dreams
a placebo to a brighter eye
a gate to the open sky
the emotion of bitterness
when rhyme is needlessness
i, myself am a poem
you are one too
i am getting sleepy
i hope you dreamed of glue
why shower now and then
when it simply can`t
can`t wash away the true
honest feeling of doom
there, a black hole smiling
pulling me towards
its calm embrace
not gates, nor doors
just a friendly face
my lost words are hiding
i can sense them lurking
but it ain`t bout finding
it`s about the glue
it`s about you.

how can one?

how do one call a sunny day
with cloudy thoughts?
how do one call this beaming ray
tied in crazy nots?
how can one express
the bitterness inside?
how can one confess
the single filthy bite?
how can one be pure
in a sea of blackened noises?
how can one be sure
that roses are indeed.. roses?
how can one write with smile
when he wants to shout with rage?
how can one.. rightly guess the tile
of a puzzle, called "an empty page"?
how can one describe with sanity
the inner state of timelessness?
how can one deny the vanity
and reach statelessness?
how can one be truly mad
at the shallow self?
how can one be truly sad
when a single smile can melt?
how can one caw ravenlike
in the face of eternity?
how can one embrace the spike
of this endless journey?
how can one?
one can dream.
how can one?
one can scream.
how can one?
one can everythin`.

the missing link in the collapse between multiple universes, which creates several black holes, willing to steal away anything that tries to pass them. the light at the end of the world may be green but quasars are immaculately white-yellowish. i am hell while heaven is within me.

this is my secret hideout now. i speak to myself and hear glimpses of unseen realities. the light at the end of the world is green.

- Що превъртя така, бе?
- Щото се паля за нещата, за които му пука.
- И какво постигаш така?
- Не мога да контролирам най-дълбоките си пориви. Но ми дойде идея за роман.
- И що го пишеш тук, където никой не чете?
- Точно заради това.

Храна за душата

- Господин Филкинс, избройте какво най-много харесвате в себе си. Разбирате ли, трябва да се борим с депресията чрез всичко позитивно, до което можем да се докопаме.

- Да. Ами.. предполагам, че чувството ми за хумор става. Харесвам и загрижеността си за децата, още са малки и имат силна нужда от татко си. Понякога успявам да накарам жена си да спре да крещи. Това се брои също, нали?

- Разбира се. – засмееш ли се, веднага започват да се чувстват по-сигурно.

- Затворете очи, нека си починем.

Клетникът следва всяка моя реплика, взе да става прекалено лесно. Дори не ми се налага да напъвам ума си, просто насочвам няколко мисли към главата на поредната жертва и всичко си идва на мястото. Извличам всичко положително в мозъка му, оставяйки го още по-голяма развалина, отколкото е бил преди да пристъпи прага на кабинета ми. Да си психиатър е огромно предимство за човек с моето природно изкривяване. Не ми се налага да тормозя до ужас хората, че да си набавя необходимата доза. Те полягат спокойно на диванчето в античното ми работно място, аз седя с чаша уиски на стола си и просто нареждам. Разбирам без трудности къде да се целя и просто вземам това, което ми трябва. Не го използвам по тяхното предназначение, просто преработвам енергията и я изяждам. Пет пациента на ден ме държат във форма. Ако са по-леки случаи, ми стигат и четири.

Виждате ли, организмът ми е устроен да показва физическото измерение на чернотията, коятоа тая в душата си, посредством лицето ми. Ако не се нахраня подобаващо, да потуша малко крайната нелицеприятност, няма да има човек по земята, който дори да ме погледне. Един път се напих безпаметно, успах се за работа и се събудих към шест следобед. Огледалото изкрещя, когато се наложи да отрази физиономията ми. Кървясали очи, едно черно и едно жълтеникаво, с огромни торбички под тях, разкъсани на множество места устни, нос, извит на няколко места под нереални ъгли, белези, покриващи целите бузи и чело. Сякаш някой ме е рязал с нож напълно съзнателно, без да си прави труда да нарисува каквато и да е картина. Озъбвам се, а усмивката с липсващи зъби постепенно се разкапва пред погледа ми, огледалото реве в агония, а мивката поддава под напора на лудешката хватка на ръцете ми. Навсякъде има вода от спуканата тръба, но дори силната струя не може да отмие грознотата ми. Аз съм чудовище.

- Излекуван ли съм, докторе?

- О, кое те накара да си помислиш такова нещо, друже?

- Знам, че не сте казал нищо, откакто затворих очи, но се чувствам различно. Сякаш отнехте нещо от мен, ала.. не съм сигурен, че съм добре. Нормално ли е това?

- Напълно. Първите дни ще усетиш засилена депресия, докато съзнанието ти свикне с мисълта, че няма за какво да скърби вече. Дай си време, всичко ще е наред.

Филкинс се самоуби четири дни след посещението при мен. Стоял в собствената си кухня и си пръснал мозъка с пистолет за пирони. Семейната котка полудяла и изяла едното му неподвижно око. Трагедия, наистина.

Старая се да ситуирам прегледите на болните по определ график. Не мога да допусна да преям с доброта от девет до десет, пък в шест вечерта да не приличам на нищо, което би искал да видиш в близост до себе си. Всичко трябва да бъде пресметнато и изпълнено по план. Когато живееш в тайна от обществото, трябва да си педантичен, не ти остава друг избор. Рискуваш цялото си съществуване, ако допуснеш дори най-малката неточност.

Вечерям доволно след пореден безгрешен ден. Признавам, имах период, в който смятах, че, ако ям човешко, ще се лекувам най-лесно. Отне ми няколко години, но осъзнах, че това далеч не е най-ефективният начин. Спрях отдавна, мога гордо да твърдя, че вече съм отдаден почитател на добре приготвените пържоли от животинско месо. Имам си ритуал обаче, винаги давам половината от първото парче на Роко. Единственият ми другар, спокойно мога да твърдя, в начинание, чийто изход не виждам, но не ми се и налага. Опознал ме е до степен, позволяваща му да маха радостно с опашка, когато види чистото ми от белези лице и да лае ужасено, когато случайно зърне ада в изражението ми, причинен от кратък глад.

Телефонът прекъсва семейната вечеря, най-често го оставям да си звъни, докато се храня, но този път не спира. Някой усилено се опитва да се свърже с мен. Спира и започва наново. Изнервящо е.

- Какво може да бъде толкова важно, че да прекъсне вечерното ми спокойствие? – изсъсквам в слушалката с престорен гневен тон.

- Искам да си запазя час. Доктор Круциверос, нали не бъркам?

- Същият. Всички часове са запазени, секретарката ми би трябвало да ви е уведомила.

- Реших да си позволя да говоря лично с вас. Жалко, че сте толкова зает.

- Да, наистина съжалявам. Желая ви приятна вечер.

Затварям преди да се наложи да убеждавам, че наистина ми пука кои души точно ще лиша от най-щастливите им кътчета. Трябва да сменя номера на домашния телефон.

Заспивам замаян от хубавото уиски, което държа в прилежно подредени бутилки до библиотеката и сънувам сънища, които определено не са били мои. Виждам любимите хора на жертвите си, говоря си с тях, карам ги да се усмихват. Чувствам най-съкровените блянове на неподозиращите похитени, живея в кожата им, докато спя в моята собствена. Не отричам, че може да е объркващо, но съм свикнал. След толкова години, прекарани в кражби на красота, се научаваш да укротяваш разкъсващото желание да си пръснеш мозъка, осъзнал, че си най-гадното и противно същество на света.

- Добро утро, госпожо Тулпс, готова ли сте за втория ни сеанс?

- Госпожата не успя да дойде.

Надигам поглед от бележника, в който играя морски шах със себе си.

- Предполагам, ще имате време за мен при такова стечение на обстоятелствата? – усмихва ми се, ала зъбите ѝ са прекалено бели, че да идва с чисти намерения.

- Защо искате да ви лекувам толкова силно? Нямам нито една добра препоръка, питайте когото поискате.

- И въпреки това, хората се редят на опашки, за да си запазят сесия при вас. Съвпадение?

- Бих го нарекъл объркване. Масово.

- Не съм объркана.

- Какво правите тук тогава?

- Всеки има нужда от лекарство, в една или друга форма. Хайде, пробвайте уменията си върху мен, докторе.

Ляга на кожения диван без да ми остави време за отрицание.

- Ех, нека е така. Ще съжалявате, отсега ви казвам. – не зная защо я предупреждавам, ще си позволя да го запиша като първия ми опит да бъда човечен.

- Споделете ми нещата, които най-много харесвате в себе си, госпожице..?

- Малумандукара. Приятно ми е.

- Е?

- Не мога да преценя. Защо не се пробвате вие? Задавайте ми въпросите си, нали така се разбира всичко. С говорене.

- Затворете очи тогава.

Не обичам да се водя по думите на някой, но няма какво да поправя в нейните. Знае процедурата и я следва без колебание. Перфектен пациент, жалко, че ще трябва да ѝ отнема всичко, което открия за нея.

Тя изпълнява, а аз на свой ред отпускам клепачи. Не ми трябва да питам каквото и да било, просто ще се разровя по-щателно от обикновено. Впускам се в изследване, обикалям от стая в стая, по много стълбища и още повече тунели. И тунелчета. Достигам до заключението, че тази жена няма никаква нужда от лекар като мен. Няма и капчица негативизъм в нея. Не намирам зло, няма и следа от депресия. Защо е тук тогава? За да ме нахрани? Не съм дори наполовина толкова наивен, за да приема, че случайно е изпратена да послужи за обилна гощавка на чудовището.

Без да се церемоня около плашещите си открития, отнемам минимална част от добротата ѝ, която обаче ще ме държи сит поне до утре сутринта. Поне това не беше проблем, стандартна процедура. Няколко нишки в мозъка ми трепват, отдавам го на зараждащото се притеснение, че се превръща в любимия ми пациент.

- Е, излекувана ли съм? – изчуруликва.

- Добре знаете, че нямате нужда от моите услуги. Защо сте тук? – тонът ми е гневен, но се старая да не я уплаша.

- Всеки има нужда от някаква доза, нали така, докторе?

Намигва ми с усмивка и за секунда виждам как целите ѝ устни се напукват и разкъсват на места, досущ като моите, когато не съм се наял душевно.

- Вие се храните с доброто, за да скриете злокобното. Аз правя обратното. Имам нужда от злото, което живее с пълна сила у вас, иначе рискувам да се превърна в жертва на собствената си красота. Не го казвам, за да го изтъкна, а защото е шибана истина.

- Твърдиш, че си като мен?

- Бързо заряза учтивата форма,а? И да, и не. Същото и съвсем обратното.

- Интересно наистина. От кога разбра, че си такава?

- Откакто убих врабче. А ти?

- Откакто проведох първата си сесия... на едно издъхващо врабче.

Има моменти в живота на всяко чудовище, когато намираш абсолютната си противоположност. А, когато тя също се окаже звяр по природа, нямаш нужда от друга храна. Кабинетът е затворен. Закусвам. Обядвам. И вечерям с нея.

Затворник. Просто затворник.

Разказвам ви тази история зад решетките на най-перфектния затвор в света. Максимална охрана, непоносимо малки килии, високи по двайсет и пет метра дворни стени.. нулев шанс за бягство.

Всичко започна преди осемнайсет години. Събудих се една сутрин и разбрах, че ми е писано да върша добрини. Първата си жертва намерих да стои на ръба на моста Клифгард. Току да се хвърли в дълбините на реката отдолу, когато го дръпнах. Не заслужаваше тази съдба. Не и по този начин. В началото се съпротивляваше, но след няколко юмрука кротна на задната седалка на автомобила ми. Закарах го в пустата къща на братовчедите ми, отдавна напуснали страната, и го хвърлих в една от спалните. В нея нямаше дори легло, само две картини на стената, които служеха за назидатели на всички, които щяха да минат през тази стая. Но нека се впусна още по-дълбоко в спомените си. Да се пренеса изцяло там. Да.. затварям очи и отново съм на двайсет и осем. Пръскам с градински маркуч по лицето на клетника, докато го събудя. Приближавам се до него и спирам водата. Навеждам се и с маниашки поглед се опитвам да изтръгна всичко, което помни за себе си.

- Как се казваш? – говоря тихо, няма нужда от крясъци.

- Елирион. – задавено отговаря той.

- Добре, Елирион. Време е за пречистване. Ще те избавя от жалкото ти състояние, друже.

Не чакам одобрително кимване, знам, че такова няма да получа. Разкъсвам на парченца душата му, докато спре да чувства каквото и да е. Бия го, обиждам го, пръскам го отново с вода, а в самия край го разчленявам. После го съшивам наново и внимателно поставям на стол. В началото е наистина вдървен, признавам си, но с течението на времете ми се струва, че започва да се движи. Дали си въобразявам? Толкова ли е силно въображението ми, че мога да видя ясно пред очите си как този човек се преражда и започва нов живот?

Набелязвам внимателно всяка следваща жертва. Отвличам ги и ги водя в празната спалня. Пред Елирион съм поставил статив, а в ръката му спокойно съм закрепил четка за рисуване. Подтиквам го да рисува всеки новодошъл, ала той все отказва. Дори не ме удостоява с поглед.

Елза е втора. По-трудно ми е с нея, наистина. Много е трудна за пречупване. Не мога да ги освободя от черупките им, ако не съм унищожил и последната капка от старото им Аз. Отнема ми три седмици да я прекърша преди да извика в агония. Да ме помоли да спра с всичко. Натрошавам я, след което с доста мъки я сглобявам наново. В скута и внимателно слагам тетрадка, а между скованите пръсти на дясната ѝ ръка пъхам писалка. Ще видим дали ще се справи по-добре от Елирион.

Последват ги Мазгот, Краул, Мастох и Винилера. Няма да обяснявам наново процедурата, схванахте я. Събрал съм шестима непознати в още по-непозната стая с малката надежда да ги видя как творят. Преродени. Гласовете в главата ми не спират да повтарят, че съм изгубил ума си. Не смятам да им вярвам, лъжат ме, знам, че ще успея. Може да не е днес, но все някой ден ще помръднат.

Изморен съм да водя нови. Елирион и Елза показват напредък, ала не са сътворили нищо още. Усещам как музата ги превзема обаче, съвсем скоро трябва да покажат прогрес. Оставям им храна и вода всяка вечер преди да си тръгна към вкъщи.

Будя се от тежко тропане по входната врата.

- Да? Кой е?

- Инспектор Фогли, търся господин Щайнерфранк.

Отварям вратата с широка усмивка, а униформените ме гледат начумерено, сякаш съм им откраднал вечерята.

- Да, господин инспектор, кажете?

- Познавате ли някой от тези хора, господине? – показва ми съвсем безцеремонно снимки на шестимата ми нови приятели.

- Разбира се. Елирион, Елза, Мазгот, а ето ги и другите. Познавам всичките, защо?

Не очаква такъв отговор. Усещам затруднението му, всеки виновник би отрекъл каквато и да е връзка с тях.

- Ъ..ъм, какви са отношенията ви с всеки от изброените?

- Приятели сме! Много добри при това.

- Приятели?! Имате ли представа, че всичките са обявени за издирване? Предполагаме, че са мъртви вече. Не се познават, нямат никаква връзка помежду си. А вие потвърдихте такава с всичките. Какво да си мисля, господин Щайнерфранк?

- Че какво има да мислите, господин инспектор? Кое не ви е ясно?

- На луд ли ще ме правиш, бе, хахо?! – пречупих го. – Закопчайте го веднага!

Не се съпротивлявам, нямам какво да крия. Не съм извършил нищо лошо.

Стаята за разпити е наистина чиста. Все едно свети, цялата в бяло. Красиво е.

- Повтори какво ми каза пред дома ти! – той крещи.

- Познавам всичките. – аз отговарям смирено.

- Знаеш ли къде са?!

- Да. Но не смятам да ви кажа.. ще прекъснете творческия им процес. Не мога да позволя това!

Лицето на инспектора почервенява, а ръцете му едва се сдържат да не ме ударят с всичка сила.

- Ти... ли... ги... уби?

- О, не съм сторил подобно нещо, господине. Не бих си го и помислил.

Пускат ме след като психологът, изпратен да разговаря с мен, решава, че съм невменяем след четири-часов сеанс. В крайна сметка единствената следа, довела ги до мен, е очевидец, който е заснел как спасявам Елирион на моста. Нищо повече. Мога спокойно да си измислям всичко останало.

Навестявам другарите си през тунела, който изкопах за година и два месеца. Не беше трудно, тъй като баща ми още в детските си години беше правил хиляди опити заедно с чичо ми. Оказа се, че са щяли да свържат двата края максимум три месеца след като са се отказали. Разбира се, на мен ми отне двойно повече да го доизкопая и още толкова време да разчистя и укрепя всичко, че да може да се минава спокойно. Инспекторът ме навестява на месец-два, но няма как да заподозре каквото и да било. Работя като нормален човек, прибирам се в приемлив час, не излизам никъде другаде. Оставям лампите светнати с работещ телевизор, когато провеждам визитите си. Толкова просто, ала така ефикасно.

Всички показват прогрес, просто не ми се вярва. Толкова съм щастлив! Елирион рисува изящно, Елза пише стих след стих, а останалите свирят достатъчно добре, за да ходят по конкурси. Мазгот на флейта, Краул на хармоника, Мастох на цигулка, а Винилера на арфа. Стоя с часове и ги слушам как творят.

Пренасям се в най-злощастния ден от последните две десетилетия. Никога не съм смятал, че съм способен на такава немърливост. Слънчев ден, поне трийсет и два градуса на сянка, а колата ми се развали. Наложи се да се прибера пеша от работа, но винаги съм обичал разходките. Не знам каква бръчка в главата ми ме накара да ги навестя. Не през тунела, а ей така, да вляза спокойно през входната врата, да се изкача до втория етаж и току да отворя вратата..

- Какво точно правите тук, господин Щайнерфранк? – леденият глас на инспектора вцепени и мен самия.

- Без обяснения! Отворете вратата!

Следвам примирено командите на полицая и натискам бравата. С влизането ми всички извръщат погледи към мен, а униформеният ахва.

- Съжалявам, приятели. Всичко свърши.

Музиката спира, Елирион прекъсва по средата прекрасния си портрет на Елза, а тя от своя страна счупва писалката в изписан лист. Дишат тежко, все пак не са виждали друг човек, освен мен, повече от година. Инспекторът се кръсти, загубил ума и дума.

Наистина ли помислихте, че съм толкова безскрупулен, че да ги убия? Буквално да ги нарежа на парченца и зашия наново? Психиката ми не би издържала. Аз съм друг вид убиец. Призванието ми е да намирам и усмъртявам мързела, засенчил грандиозен талант. Избрал съм внимателно жертвите си, само за да ги накарам да повярват в себе си. Да, терапията ми е брутална, признавам, ала как да отключиш нещо скрито толкова години, ако не с шок до краен предел? От там и сковаността в първите седмици. Ах, само да се бях досетил, че ме следят... тези шестимата можеха да се прочуят в цял свят.

Не успяха да ме осъдят въз основа на логичното твърдение, че всички са можели да си тръгнат, когато поискат от къщата. Не я държах заключена, не съм ги заплашвал, нито малтретирал. Единствените белези, които съм оставил върху тях, са ментални, но те им помогнаха толкова много. Да преоткрият себе си, да прегърнат таланта. Да бъдат творци.

Спалнята е празна вече осемнайсет години. Не съм мръднал от там, откакто ми ги отнеха. Не съм ял, нито съм пил вода. Дори на процеса не се явих, никой не ме и насили. Наричам това място затвор, защото раздадох всичкото си останало вдъхновение, а не успях да видя плодовете на саможертвата. Не мога да избягам от тук.

Не и докато някой не дойде и ме дръпне от ръба на невидимия мост.

Бърникане в измеренията

Крача тежко през възтъмна гора, заобиколен от вековни, абаносови дървета. В ръцете си държа здраво пеленаче, което с всичка сила се опитва да се освободи от хватката ми. Никога не съм бил по-сигурен, че върша правилното нещо. То плаче, рита с малките си краченца, но трябва да съм непоколебим. Длъжен съм. Качулката скрива изкривеното ми в смес от агония и надежда лице, а краката ми искат да треперят всеки път, когато видя картините на безмерен ужас в главата си.

Младеж, спокойно разхождащ се в тясна, тъмна уличка в ранните часове на деня. Един невинен замах на нож, изпълнен с толкова неконтролируем гняв. Гърлото му се отваря като разцъфнало цвете, а очите му блесват за последен път преди да падне бездиханен. Гърчи се за няколко секунди, след което просто си отива. Убиецът плаче, но дори той не знае причината. А дали аз я зная?

Момиче на не повече от двайсет и три се лута в непознат град след стабилен запой с колежките си. Сама е, а телефон няма. Улиците са пусти, няма отворени магазини. Спъва се и пада с вик, а коляното ѝ започва да кърви. Надига глава усетила, че има човек наблизо. Изстрелът в главата не ѝ оставя шанс. Пада без да издаде дори звук, а тротоарът добива алена багра. Стиснал зъби, с треперещи ръце и бесен поглед, убиецът побягва. Защо го направи?

Разтърсвам глава и се връщам в гората. Душата ми е раздрана от дилемата. Зная, че трябва да бъде свършено, ала в ума ми продължава да изниква същия въпрос.. Защо? Ами, ако грешим колосално?

След два тежки часа вървене по пътя, който знам наизуст дори със затворени очи, достигам до едва доловимо трепкащ въздух. Поемам дълбоко дъх и преминавам през портала. Бебето изплаква в лицето на телепортацията, ала това е нормално. Всеки се плаши първия път.

- Успя ли? – пита ме с надежда в очите Мортостатум.

- Разбира се. Но сигурен ли си..?

- Да. Нямаме друг избор, трябва да се случи точно така. Всеки друг развой би бил пагубен за всички ни.

Полагам увитото бебенце във вече подготвеното детско легло и падам на земята, разкъсан от терзания за вина, която не съм сигурен, че притежавам. Защо я усещам толкова силно, ако не е моя? Ако не се е случила?

Осъзнал, че в следващите седемнайсет години няма да напусна това измерение, част от мен започва да тласка на талази носталгия към сърцето ми. Никога не съм прекарвал толкова много време в сенките. Дали самият аз няма да се превърна в такава, досущ като Мортостатум?

- Името ти е Екзитиум. Така те познаваме ние, така ще те познава и светът, когато си достатъчно голям.

- А защо съм тук? Къде са родителите ми? – пет години изминаха, откакто го доведох тук. За първи път изричам името му на глас. А той за първи път ме пита за тях.

- Няма ги. Съжалявам, зная, че не сме перфектни за отглеждането на невръстно дете, но понякога животът ти предоставя един-единствен избор. В твоя случай това сме ние.

- Разбирам. Може ли да опитам новото нещо, на което ме научи?

- Само един път обаче. Не искам Морт да се ядоса.

Екзитиум затваря очи и канализира цялото си желание в едната мисъл, която го води в момента. Повдига във въздуха беседката, в която сме седнали и я подмества на няколко метра. Силите му не стигат за повече и двамата се сгромолясваме с трясък.

- Уоу, успях! Видя ли, Аро? – усмивката му е така невинна, как бих могъл да изпитвам вината, която ме раздираше преди толкова години..

- Видях, Екзитиум. Браво, имаш напредък! Ще продължаваме, докато не станеш господар на дарбата си. Виж, във всеки необикновен човек се крие една особена борба. Всеки индивид, усетил неуспоримата си сила, има два избора. Да поеме по пътя на смирението, да помага на заобикалящите го, да върши само добрини и така да израсте като герой в очите на света. Втората пътека е в пъти по-примамлива. Тя го тласка към разрушение, към доказване на доминацията му над останалите, тласка го към злото. Много е важно от малък да осъзнаеш предназначението си и да избереш правилното. Ако не го направиш, всичките ни усилия ще бъдат напразни.

Екзитиум ме гледа с големите си очи и кима. Разбира ме, но в крайчеца на лявото му око се подава онази искра, която самият аз успях да потуша преди десетилетия. Тъничкият глас, нашепващ ти, че не бива да си поставяш граници, докато не бъдеш провъзгласен за крал на вселената. Същият гласец, който те приканва да отлепиш нокътя си, премазан от нещо тежко. Гледаш го, стои посинял, но не пада, ала погледнат отблизо си проси да го изтръгнеш веднъж завинаги. Да доразрушиш започнатото. А в свят, където насилието между хората е неизбежно, какво би искал да направи някой с непреодолима сила? Да ги доразруши. Да ги избие до един, докато не останат ужасени очи, в които да дави гнева си.

Годините се нижат неусетно, докато аз и Морт даваме и последната минута от денонощието, за да научим Екзитиум да владее таланта си до съвършенство. Мести огромни предмети, възпламенява ги, веднъж дори успя да избута мен от ръба на високата планина, която обитаваме. Когато се върнах при него летейки, му отне едва седем минути, за да заповяда на тялото си да копира действието ми. Задържа се едва шест секунди, но като за първи път бе повече от успешно. На шестнайсет вече беше задминал прогреса, който аз и другарят ми сме показвали на неговата възраст. В пъти повече.

- Искам да го направя! Защо не ми давате! – най-непоносимата гледка за един настойник е да гледаш дете, израсло пред очите ти, да се тръшка в непоносимо отрицание срещу благите ти намерения.

- Опасно е, Екзитиум. Послушай ме, скоро ще ти позволя. Моля те, довери ми се.

- Писна ми! Шестнайсет години следвам указанията ти и знам, че мога повече от това, което ми позволяваш! Усещам го с всяка клетка в тялото си. По-силен съм и от двама ви вече!

- Не си! Но ще станеш, не се съмнявам в това. Просто изчакай още малко. Няма да усетиш как ще мине времето.

- НЕ! – с рязък замах на ръката ме праща трийсет метра назад. Не се съпротивлявам, свикнал съм на изблиците му. Не го виня, плашещо е за едно неопитно дете да осъзнае, че притежава неизмерима мощ като тази.

Преди да съм се изправил виждам невижданото. Дори аз не съм успявал да пробия границата между измеренията, когато Морт ме изкарваше от нервите ми на гневен младеж. Екзитиум напуква въздуха около себе си и се телепортира от място, където телепортацията е практически невъзможна. Ударната вълна разтриса всеки предмет, намиращ се в пределите на нашето убежище. Морт изтичва от покоите си, а в очите му прочитам притеснение в измерения, които никога досега не е изпитвал.

- Къде е ?! – крясъкът му разкрива слабостта, която не е пожелал да изтръгне от природата си преди векове.

- Отиде си. Пречупи границата.. Не успях да го спра.

Учителят ми пада на колене и се взира в пропуканата земя с надеждата да прозре необяснимото.

- Мислиш ли, че успяхме да го задържим достатъчно? – иска да го успокоя, да му вдъхна дори най-малкото късче надежда.

Затварям очи и напъвам съзнанието си до краен предел. Пренасям се петнайсет години по-рано и изпадам във видение за миналото.

Непознат град, а момичето отчаяно иска да срещне някой, който да я упъти. Да я приюти, докато изтрезнее и намери приятелките си.

Сам младеж завива в тясна уличка. Пали цигара и свирукайки подминава няколко контейнера за боклук. Прави ляв завой и едва не се блъска в нея. Погледите им се свързват без да са нужни думи, целуват се и прекарват нощта заедно, давайки нов живот на последната ни надежда. Не го осъзнават. Не знаят и, че преспокойно можеха да бъдат убити от едногодишно сираче, ако не се бях намесил. Заживяват заедно и отглеждат малката Салватора с много любов и грижи.

Екзитиум крачи бързо по непознат площад, а погледът му дебне за първата удобна жертва. Не иска да убива безразборно, все пак трябва да има дисциплина във всичко, дори и да говорим за най-дълбокото зло, раждало се някога на планетата. Набелязва чичка с цигара, седнал накриво на зелена пейка и насочва дланта си към него. Току да го порази и мисловната линия между двамата бива пресечена. С искрени сини очи, вторачени право в него, тя го усмирява. Върви бавно и грациозно към него и хваща пръстите му без да го познава. И без страх.

- Не го прави. По-добър си от това. Можеш да бъдеш много повече.

- Коя си ти? Какво искаш от мен ?!

- Салватора. А ти кой си?

- Е..Екзитиум.

Дявол, укротен от най-чистия ангел, чието раждане бе единствено възможно, защото първият бе спрян преди да извърши невръстно двойно убийство. Едва на четиринайсет тя притежава по-мощна енергия от момчето, което обучавах цели шестнайсет години. Целува го детски по бузата и така отнема целия ад, стаен в душата му. Хваща го за ръка и го повежда да се любуват на лебедите в близкото езеро.

- Е? – Морт ще се пръсне от вълнение. Дращи с нокти по пръстта, но знае, че не бива да ме изважда със сила от транса.

- Успяхме... Срещнаха се.

Двамата лягаме уморени на земята и издишаме дълбоко. Облекчение, че сме предотвратили най-масивният катаклизъм в историята на човечеството.

- Ех.. явно работата ни тук е свършена. Можем спокойно да прекараме вечността в пиене на бренди и приятелски шеги. – Морт се смее лудешки, а аз се усмихвам широко към облаците, кимащи одобрително към нас.

- Вечност? Ха, почакайте да се родя аз! – гласът на нероденото дете на двете най-силни души в света прорязва мозъка ми болезнено..  чак сега успявам да си обясня странната вина, която ме раздираше в онази гора преди шестнайсет години.

Кътчета с ракия

  Вървя в сив град, а аз самият съм така цветен. Весел оптимист, готов да зарази всеки срещнат с доброто си настроение.

Минавам покрай плачещо момче, изпуснало вече счупената си играчка на земята. Майка му крещи, а то чак хълца от сълзите. Навеждам се и леко го потупвам по рамото.

- Всичко ще е наред, дете. Усмихни се.

То в миг избърсва очите си и показва блестяща усмивка. Няма и следа от тъга в него, а малка част от една из многото ми татуировки губи цвета си, превръщайки се в сиво петънце.

В тунела, водещ към входа на голяма жилищна сграда виждам прашен просяк, сгушил се в кашон. Търка ръцете си една в друга, но студът не се подчинява на молбата му за топлина. Понечвам да го даря с малко от собствения си цвят, ала срещам един от малкото откази в начинанието си.

- Не ми трябва милостиня, момче. Продължавай си по пътя!

Стъписан, без да продумам нищо, закрачвам наново, а в следващите двайсет метра подминавам няколко нуждаещи се, отнесен в мисли за волята на хората, които нямат нищо. И въпреки това отказват да приемат помощ от когото и да било.

Погледът ми се спира на момиче, захлупило лице с ръце, облегнато на жълтата стена на магазин за цветя.

- Всичко ще е наред. – проронвам, докато я докосвам леко по лакътя.

Поглежда ме с усмивка през сълзи,а в очите ѝ се чете неспособността да си спомни причината за отминалата тъга.

Посивявам невидимо за невъоръженото око, а ми остава толкова много цвят да раздам. Хубавото на тази ми способност е, че всяка нощ се презарежда. Сърцето и мозъкът ми изпускат живителни багри, докато спя и ми предоставят възможността да започвам всеки нов ден с готовност да лекувам сивотата у хората. Не знам как я придобих, просто един далечен в миналото ден осъзнах, че мога да извършвам този лечебен процес. Друго не ми трябва да знам.

Прекарвам деня в лутащи се разходки, концентриран максимално, само и само да избавя повече хора от негативизма. Не подбирам, осъзнал съм, че всяка възраст има своите тегоби, своите спънки и сълзи. До колкото ми е по силите ги утешавам, а след това се надявам да ги видя отново, този път широко усмихнати. Ако не, ще посивея още малко, какво толкова? Рядко хората осъзнават, че аз съм причината за внезапната смяна във вътрешната им борба на емоции. Не ми благодарят словесно, ала очите им издават предостатъчно. Тръгвам си преди да усетят какво се е случило и складирам в цветната си душа искрите от погледите им. От там идва и енергията за регенерация всяка нощ. Не съм сигурен, но предполагам. Взаимовръзката е логична, нали?

След заслужена чаша уиски на лунна светлина си лягам доволен и заспивам спокойно. Не се въртя, не бълнувам, не сънувам кошмари. Животът е песен, когато поръсваш доброто, стаено в теб самия, по всеки изпаднал в нужда.

- Не те ли е страх, че ще дойде момент, в който няма да можеш да се възстановиш? – препатилият ми баща е скептичен почти винаги. Знам, че вътрешно се радва за дарбата ми, но повече го е страх да не загуби лъчезарния си син.

- Не. Виж колко време изкарах така, не виждам шанс това да се промени. Щастлив съм, а не е ли това най-важното?

- Разбирам те, сине. Но човек на моята възраст се страхува от много неща. Нямам терзанията, които са вдигали пулса ми на младини, но съм развил далеч по-дълбоки кошмари. Малко скъпи неща имам в живота си, не бих искал да гледам как изчезват.

- Не се притеснявай, татко. Всичко е наред. Виж. – навивам ръката на блузата си, а изпод него се подава изящно оцветения ми мастилен ръкав.

- Всичко си е на мястото.

- Знам, синко, знам. Просто внимавай.

Водим един и същ разговор средно на три месеца. Опитва се да ме предпази от несъществуваща опасност, но пък такива са най-неизбежните, нали? Крахът, който се случва за разцепена стотна от секундата и не ти оставя време да реагираш.

Излизам след кафето в бащината къща и паля цигара. Връщам усмивката на пощальона, изпаднал в мрачни мисли за пари. Огрявам лицето на детето, хлъзнало се на леда със скъсан панталон. Поздравявам бабата, въздишаща тежко при вида на изпарилата се пенсия. И продължавам. Нов ден, а толкова много хора за усмихване. Сивото е скрито под пластове дрехи, а цветовете ми сякаш прозират през дебелото яке.

Спирам се за минута-две на площада пред общината и правя пълен кръг, за да се огледам добре. Най-тъжно ми изглежда малко момиченце, бягащо с бясна по детски скорост от родителите си. Едва не се блъска в мен, когато я спирам с прегръдка и я вдигам във въздуха.

- Защо си тъжно, дете?

- Защото... защото няма слънце! Мама каза, че днес ще е слънчево! Защо не е?!

Поглеждам към небето, а оттам сърдито ме гледат глутница възсиви облаци. Толкова са намусени, че сякаш ще се пръснат всеки момент. Надвесили черните си носове над целия град чакат удобен момент за изливане на гнева.

Внимателно връщам момиченцето на земята и започвам да бягам с всичка сила. На трийсетия метър се оттласквам с всяка фибра в тялото си и политам нагоре. Нося се сравнително бързо и не ми отнема много време, за да ги достигна. Врязвам ръка в единия край на сгушената банда и напъвам мозъка си до краен предел.

Крещя от напрежението, но никой, освен птиците, не може да ме чуе. Постепенно изсмуквам всичката сивота в пухестите образувания, без да мисля за последиците. Усещам как тялото ми отмалява, но не се предавам. Какъв ще бъда, ако се спра пред едно малко препятствие?

Три минути по-късно навъсената група се избистря и разделя, слънцето блесва в целия блясък на усмивката си, а пред очите ми изниква единствено чернилка. Тялото ми пада в летално спокойство, а не намирам сили да спра. Ударът в земята е по-лек от очакваното.. сякаш някой те хваща с ръце и те полага да си легнеш смирено. Болката ми съчувства, не иска да ме мъчи излишно.

Сънувам първия кошмар в живота си. Целият съм сив, а регенерацията ми е безвъзвратно изгубена. Това ли е адът? Да срещнеш най-дълбоките си страхове преди дори да си осъзнал, че си мъртъв? Ще спра ли мъчението, ако се насиля да мисля цветно? Пробвам. Не успявам дори една точица да оцветя. А агонията е непоносима. Дали мога да умра още веднъж в самата си смърт?

Будя се увит в няколко прокъсани одеала, по средата на кашон от отдавна потрошен хладилник. До мен стои същия онзи прашен просяк, отказал помощта ми преди ден. Отпива спокойно от шише ракия и се усмихва на муха, кръжаща около главата му.

- Защо? Не съм ти помогнал с нищо.. А как? Как ме спаси?

- Спести си сърцераздиранието, момче. Наясно съм с житейската ти история.

- Жив ли съм или сънувам?

- О, повярвай, ще ти се иска да беше просто сън.

- Откъде знаеш?

- Какъв мислиш, че бях аз преди да се превърна в това, което те измъкна от забвението?

Скъсаното му на места палто издава частици от дълбоко посивяла татуировка.

- Това ни е проблемът, започваме да си вярваме прекалено много. Искаш ли ракия? Ще те стопли, вземи.

Магията не се състои в това да даваш, когато имаш много. Крие се в кътчетата, където нищоимащите си разменят последни късчета душа. А там регенерация не съществува.