Бърникане в измеренията

Крача тежко през възтъмна гора, заобиколен от вековни, абаносови дървета. В ръцете си държа здраво пеленаче, което с всичка сила се опитва да се освободи от хватката ми. Никога не съм бил по-сигурен, че върша правилното нещо. То плаче, рита с малките си краченца, но трябва да съм непоколебим. Длъжен съм. Качулката скрива изкривеното ми в смес от агония и надежда лице, а краката ми искат да треперят всеки път, когато видя картините на безмерен ужас в главата си.

Младеж, спокойно разхождащ се в тясна, тъмна уличка в ранните часове на деня. Един невинен замах на нож, изпълнен с толкова неконтролируем гняв. Гърлото му се отваря като разцъфнало цвете, а очите му блесват за последен път преди да падне бездиханен. Гърчи се за няколко секунди, след което просто си отива. Убиецът плаче, но дори той не знае причината. А дали аз я зная?

Момиче на не повече от двайсет и три се лута в непознат град след стабилен запой с колежките си. Сама е, а телефон няма. Улиците са пусти, няма отворени магазини. Спъва се и пада с вик, а коляното ѝ започва да кърви. Надига глава усетила, че има човек наблизо. Изстрелът в главата не ѝ оставя шанс. Пада без да издаде дори звук, а тротоарът добива алена багра. Стиснал зъби, с треперещи ръце и бесен поглед, убиецът побягва. Защо го направи?

Разтърсвам глава и се връщам в гората. Душата ми е раздрана от дилемата. Зная, че трябва да бъде свършено, ала в ума ми продължава да изниква същия въпрос.. Защо? Ами, ако грешим колосално?

След два тежки часа вървене по пътя, който знам наизуст дори със затворени очи, достигам до едва доловимо трепкащ въздух. Поемам дълбоко дъх и преминавам през портала. Бебето изплаква в лицето на телепортацията, ала това е нормално. Всеки се плаши първия път.

- Успя ли? – пита ме с надежда в очите Мортостатум.

- Разбира се. Но сигурен ли си..?

- Да. Нямаме друг избор, трябва да се случи точно така. Всеки друг развой би бил пагубен за всички ни.

Полагам увитото бебенце във вече подготвеното детско легло и падам на земята, разкъсан от терзания за вина, която не съм сигурен, че притежавам. Защо я усещам толкова силно, ако не е моя? Ако не се е случила?

Осъзнал, че в следващите седемнайсет години няма да напусна това измерение, част от мен започва да тласка на талази носталгия към сърцето ми. Никога не съм прекарвал толкова много време в сенките. Дали самият аз няма да се превърна в такава, досущ като Мортостатум?

- Името ти е Екзитиум. Така те познаваме ние, така ще те познава и светът, когато си достатъчно голям.

- А защо съм тук? Къде са родителите ми? – пет години изминаха, откакто го доведох тук. За първи път изричам името му на глас. А той за първи път ме пита за тях.

- Няма ги. Съжалявам, зная, че не сме перфектни за отглеждането на невръстно дете, но понякога животът ти предоставя един-единствен избор. В твоя случай това сме ние.

- Разбирам. Може ли да опитам новото нещо, на което ме научи?

- Само един път обаче. Не искам Морт да се ядоса.

Екзитиум затваря очи и канализира цялото си желание в едната мисъл, която го води в момента. Повдига във въздуха беседката, в която сме седнали и я подмества на няколко метра. Силите му не стигат за повече и двамата се сгромолясваме с трясък.

- Уоу, успях! Видя ли, Аро? – усмивката му е така невинна, как бих могъл да изпитвам вината, която ме раздираше преди толкова години..

- Видях, Екзитиум. Браво, имаш напредък! Ще продължаваме, докато не станеш господар на дарбата си. Виж, във всеки необикновен човек се крие една особена борба. Всеки индивид, усетил неуспоримата си сила, има два избора. Да поеме по пътя на смирението, да помага на заобикалящите го, да върши само добрини и така да израсте като герой в очите на света. Втората пътека е в пъти по-примамлива. Тя го тласка към разрушение, към доказване на доминацията му над останалите, тласка го към злото. Много е важно от малък да осъзнаеш предназначението си и да избереш правилното. Ако не го направиш, всичките ни усилия ще бъдат напразни.

Екзитиум ме гледа с големите си очи и кима. Разбира ме, но в крайчеца на лявото му око се подава онази искра, която самият аз успях да потуша преди десетилетия. Тъничкият глас, нашепващ ти, че не бива да си поставяш граници, докато не бъдеш провъзгласен за крал на вселената. Същият гласец, който те приканва да отлепиш нокътя си, премазан от нещо тежко. Гледаш го, стои посинял, но не пада, ала погледнат отблизо си проси да го изтръгнеш веднъж завинаги. Да доразрушиш започнатото. А в свят, където насилието между хората е неизбежно, какво би искал да направи някой с непреодолима сила? Да ги доразруши. Да ги избие до един, докато не останат ужасени очи, в които да дави гнева си.

Годините се нижат неусетно, докато аз и Морт даваме и последната минута от денонощието, за да научим Екзитиум да владее таланта си до съвършенство. Мести огромни предмети, възпламенява ги, веднъж дори успя да избута мен от ръба на високата планина, която обитаваме. Когато се върнах при него летейки, му отне едва седем минути, за да заповяда на тялото си да копира действието ми. Задържа се едва шест секунди, но като за първи път бе повече от успешно. На шестнайсет вече беше задминал прогреса, който аз и другарят ми сме показвали на неговата възраст. В пъти повече.

- Искам да го направя! Защо не ми давате! – най-непоносимата гледка за един настойник е да гледаш дете, израсло пред очите ти, да се тръшка в непоносимо отрицание срещу благите ти намерения.

- Опасно е, Екзитиум. Послушай ме, скоро ще ти позволя. Моля те, довери ми се.

- Писна ми! Шестнайсет години следвам указанията ти и знам, че мога повече от това, което ми позволяваш! Усещам го с всяка клетка в тялото си. По-силен съм и от двама ви вече!

- Не си! Но ще станеш, не се съмнявам в това. Просто изчакай още малко. Няма да усетиш как ще мине времето.

- НЕ! – с рязък замах на ръката ме праща трийсет метра назад. Не се съпротивлявам, свикнал съм на изблиците му. Не го виня, плашещо е за едно неопитно дете да осъзнае, че притежава неизмерима мощ като тази.

Преди да съм се изправил виждам невижданото. Дори аз не съм успявал да пробия границата между измеренията, когато Морт ме изкарваше от нервите ми на гневен младеж. Екзитиум напуква въздуха около себе си и се телепортира от място, където телепортацията е практически невъзможна. Ударната вълна разтриса всеки предмет, намиращ се в пределите на нашето убежище. Морт изтичва от покоите си, а в очите му прочитам притеснение в измерения, които никога досега не е изпитвал.

- Къде е ?! – крясъкът му разкрива слабостта, която не е пожелал да изтръгне от природата си преди векове.

- Отиде си. Пречупи границата.. Не успях да го спра.

Учителят ми пада на колене и се взира в пропуканата земя с надеждата да прозре необяснимото.

- Мислиш ли, че успяхме да го задържим достатъчно? – иска да го успокоя, да му вдъхна дори най-малкото късче надежда.

Затварям очи и напъвам съзнанието си до краен предел. Пренасям се петнайсет години по-рано и изпадам във видение за миналото.

Непознат град, а момичето отчаяно иска да срещне някой, който да я упъти. Да я приюти, докато изтрезнее и намери приятелките си.

Сам младеж завива в тясна уличка. Пали цигара и свирукайки подминава няколко контейнера за боклук. Прави ляв завой и едва не се блъска в нея. Погледите им се свързват без да са нужни думи, целуват се и прекарват нощта заедно, давайки нов живот на последната ни надежда. Не го осъзнават. Не знаят и, че преспокойно можеха да бъдат убити от едногодишно сираче, ако не се бях намесил. Заживяват заедно и отглеждат малката Салватора с много любов и грижи.

Екзитиум крачи бързо по непознат площад, а погледът му дебне за първата удобна жертва. Не иска да убива безразборно, все пак трябва да има дисциплина във всичко, дори и да говорим за най-дълбокото зло, раждало се някога на планетата. Набелязва чичка с цигара, седнал накриво на зелена пейка и насочва дланта си към него. Току да го порази и мисловната линия между двамата бива пресечена. С искрени сини очи, вторачени право в него, тя го усмирява. Върви бавно и грациозно към него и хваща пръстите му без да го познава. И без страх.

- Не го прави. По-добър си от това. Можеш да бъдеш много повече.

- Коя си ти? Какво искаш от мен ?!

- Салватора. А ти кой си?

- Е..Екзитиум.

Дявол, укротен от най-чистия ангел, чието раждане бе единствено възможно, защото първият бе спрян преди да извърши невръстно двойно убийство. Едва на четиринайсет тя притежава по-мощна енергия от момчето, което обучавах цели шестнайсет години. Целува го детски по бузата и така отнема целия ад, стаен в душата му. Хваща го за ръка и го повежда да се любуват на лебедите в близкото езеро.

- Е? – Морт ще се пръсне от вълнение. Дращи с нокти по пръстта, но знае, че не бива да ме изважда със сила от транса.

- Успяхме... Срещнаха се.

Двамата лягаме уморени на земята и издишаме дълбоко. Облекчение, че сме предотвратили най-масивният катаклизъм в историята на човечеството.

- Ех.. явно работата ни тук е свършена. Можем спокойно да прекараме вечността в пиене на бренди и приятелски шеги. – Морт се смее лудешки, а аз се усмихвам широко към облаците, кимащи одобрително към нас.

- Вечност? Ха, почакайте да се родя аз! – гласът на нероденото дете на двете най-силни души в света прорязва мозъка ми болезнено..  чак сега успявам да си обясня странната вина, която ме раздираше в онази гора преди шестнайсет години.