Кътчета с ракия

  Вървя в сив град, а аз самият съм така цветен. Весел оптимист, готов да зарази всеки срещнат с доброто си настроение.

Минавам покрай плачещо момче, изпуснало вече счупената си играчка на земята. Майка му крещи, а то чак хълца от сълзите. Навеждам се и леко го потупвам по рамото.

- Всичко ще е наред, дете. Усмихни се.

То в миг избърсва очите си и показва блестяща усмивка. Няма и следа от тъга в него, а малка част от една из многото ми татуировки губи цвета си, превръщайки се в сиво петънце.

В тунела, водещ към входа на голяма жилищна сграда виждам прашен просяк, сгушил се в кашон. Търка ръцете си една в друга, но студът не се подчинява на молбата му за топлина. Понечвам да го даря с малко от собствения си цвят, ала срещам един от малкото откази в начинанието си.

- Не ми трябва милостиня, момче. Продължавай си по пътя!

Стъписан, без да продумам нищо, закрачвам наново, а в следващите двайсет метра подминавам няколко нуждаещи се, отнесен в мисли за волята на хората, които нямат нищо. И въпреки това отказват да приемат помощ от когото и да било.

Погледът ми се спира на момиче, захлупило лице с ръце, облегнато на жълтата стена на магазин за цветя.

- Всичко ще е наред. – проронвам, докато я докосвам леко по лакътя.

Поглежда ме с усмивка през сълзи,а в очите ѝ се чете неспособността да си спомни причината за отминалата тъга.

Посивявам невидимо за невъоръженото око, а ми остава толкова много цвят да раздам. Хубавото на тази ми способност е, че всяка нощ се презарежда. Сърцето и мозъкът ми изпускат живителни багри, докато спя и ми предоставят възможността да започвам всеки нов ден с готовност да лекувам сивотата у хората. Не знам как я придобих, просто един далечен в миналото ден осъзнах, че мога да извършвам този лечебен процес. Друго не ми трябва да знам.

Прекарвам деня в лутащи се разходки, концентриран максимално, само и само да избавя повече хора от негативизма. Не подбирам, осъзнал съм, че всяка възраст има своите тегоби, своите спънки и сълзи. До колкото ми е по силите ги утешавам, а след това се надявам да ги видя отново, този път широко усмихнати. Ако не, ще посивея още малко, какво толкова? Рядко хората осъзнават, че аз съм причината за внезапната смяна във вътрешната им борба на емоции. Не ми благодарят словесно, ала очите им издават предостатъчно. Тръгвам си преди да усетят какво се е случило и складирам в цветната си душа искрите от погледите им. От там идва и енергията за регенерация всяка нощ. Не съм сигурен, но предполагам. Взаимовръзката е логична, нали?

След заслужена чаша уиски на лунна светлина си лягам доволен и заспивам спокойно. Не се въртя, не бълнувам, не сънувам кошмари. Животът е песен, когато поръсваш доброто, стаено в теб самия, по всеки изпаднал в нужда.

- Не те ли е страх, че ще дойде момент, в който няма да можеш да се възстановиш? – препатилият ми баща е скептичен почти винаги. Знам, че вътрешно се радва за дарбата ми, но повече го е страх да не загуби лъчезарния си син.

- Не. Виж колко време изкарах така, не виждам шанс това да се промени. Щастлив съм, а не е ли това най-важното?

- Разбирам те, сине. Но човек на моята възраст се страхува от много неща. Нямам терзанията, които са вдигали пулса ми на младини, но съм развил далеч по-дълбоки кошмари. Малко скъпи неща имам в живота си, не бих искал да гледам как изчезват.

- Не се притеснявай, татко. Всичко е наред. Виж. – навивам ръката на блузата си, а изпод него се подава изящно оцветения ми мастилен ръкав.

- Всичко си е на мястото.

- Знам, синко, знам. Просто внимавай.

Водим един и същ разговор средно на три месеца. Опитва се да ме предпази от несъществуваща опасност, но пък такива са най-неизбежните, нали? Крахът, който се случва за разцепена стотна от секундата и не ти оставя време да реагираш.

Излизам след кафето в бащината къща и паля цигара. Връщам усмивката на пощальона, изпаднал в мрачни мисли за пари. Огрявам лицето на детето, хлъзнало се на леда със скъсан панталон. Поздравявам бабата, въздишаща тежко при вида на изпарилата се пенсия. И продължавам. Нов ден, а толкова много хора за усмихване. Сивото е скрито под пластове дрехи, а цветовете ми сякаш прозират през дебелото яке.

Спирам се за минута-две на площада пред общината и правя пълен кръг, за да се огледам добре. Най-тъжно ми изглежда малко момиченце, бягащо с бясна по детски скорост от родителите си. Едва не се блъска в мен, когато я спирам с прегръдка и я вдигам във въздуха.

- Защо си тъжно, дете?

- Защото... защото няма слънце! Мама каза, че днес ще е слънчево! Защо не е?!

Поглеждам към небето, а оттам сърдито ме гледат глутница възсиви облаци. Толкова са намусени, че сякаш ще се пръснат всеки момент. Надвесили черните си носове над целия град чакат удобен момент за изливане на гнева.

Внимателно връщам момиченцето на земята и започвам да бягам с всичка сила. На трийсетия метър се оттласквам с всяка фибра в тялото си и политам нагоре. Нося се сравнително бързо и не ми отнема много време, за да ги достигна. Врязвам ръка в единия край на сгушената банда и напъвам мозъка си до краен предел.

Крещя от напрежението, но никой, освен птиците, не може да ме чуе. Постепенно изсмуквам всичката сивота в пухестите образувания, без да мисля за последиците. Усещам как тялото ми отмалява, но не се предавам. Какъв ще бъда, ако се спра пред едно малко препятствие?

Три минути по-късно навъсената група се избистря и разделя, слънцето блесва в целия блясък на усмивката си, а пред очите ми изниква единствено чернилка. Тялото ми пада в летално спокойство, а не намирам сили да спра. Ударът в земята е по-лек от очакваното.. сякаш някой те хваща с ръце и те полага да си легнеш смирено. Болката ми съчувства, не иска да ме мъчи излишно.

Сънувам първия кошмар в живота си. Целият съм сив, а регенерацията ми е безвъзвратно изгубена. Това ли е адът? Да срещнеш най-дълбоките си страхове преди дори да си осъзнал, че си мъртъв? Ще спра ли мъчението, ако се насиля да мисля цветно? Пробвам. Не успявам дори една точица да оцветя. А агонията е непоносима. Дали мога да умра още веднъж в самата си смърт?

Будя се увит в няколко прокъсани одеала, по средата на кашон от отдавна потрошен хладилник. До мен стои същия онзи прашен просяк, отказал помощта ми преди ден. Отпива спокойно от шише ракия и се усмихва на муха, кръжаща около главата му.

- Защо? Не съм ти помогнал с нищо.. А как? Как ме спаси?

- Спести си сърцераздиранието, момче. Наясно съм с житейската ти история.

- Жив ли съм или сънувам?

- О, повярвай, ще ти се иска да беше просто сън.

- Откъде знаеш?

- Какъв мислиш, че бях аз преди да се превърна в това, което те измъкна от забвението?

Скъсаното му на места палто издава частици от дълбоко посивяла татуировка.

- Това ни е проблемът, започваме да си вярваме прекалено много. Искаш ли ракия? Ще те стопли, вземи.

Магията не се състои в това да даваш, когато имаш много. Крие се в кътчетата, където нищоимащите си разменят последни късчета душа. А там регенерация не съществува.