Затворник. Просто затворник.

Разказвам ви тази история зад решетките на най-перфектния затвор в света. Максимална охрана, непоносимо малки килии, високи по двайсет и пет метра дворни стени.. нулев шанс за бягство.

Всичко започна преди осемнайсет години. Събудих се една сутрин и разбрах, че ми е писано да върша добрини. Първата си жертва намерих да стои на ръба на моста Клифгард. Току да се хвърли в дълбините на реката отдолу, когато го дръпнах. Не заслужаваше тази съдба. Не и по този начин. В началото се съпротивляваше, но след няколко юмрука кротна на задната седалка на автомобила ми. Закарах го в пустата къща на братовчедите ми, отдавна напуснали страната, и го хвърлих в една от спалните. В нея нямаше дори легло, само две картини на стената, които служеха за назидатели на всички, които щяха да минат през тази стая. Но нека се впусна още по-дълбоко в спомените си. Да се пренеса изцяло там. Да.. затварям очи и отново съм на двайсет и осем. Пръскам с градински маркуч по лицето на клетника, докато го събудя. Приближавам се до него и спирам водата. Навеждам се и с маниашки поглед се опитвам да изтръгна всичко, което помни за себе си.

- Как се казваш? – говоря тихо, няма нужда от крясъци.

- Елирион. – задавено отговаря той.

- Добре, Елирион. Време е за пречистване. Ще те избавя от жалкото ти състояние, друже.

Не чакам одобрително кимване, знам, че такова няма да получа. Разкъсвам на парченца душата му, докато спре да чувства каквото и да е. Бия го, обиждам го, пръскам го отново с вода, а в самия край го разчленявам. После го съшивам наново и внимателно поставям на стол. В началото е наистина вдървен, признавам си, но с течението на времете ми се струва, че започва да се движи. Дали си въобразявам? Толкова ли е силно въображението ми, че мога да видя ясно пред очите си как този човек се преражда и започва нов живот?

Набелязвам внимателно всяка следваща жертва. Отвличам ги и ги водя в празната спалня. Пред Елирион съм поставил статив, а в ръката му спокойно съм закрепил четка за рисуване. Подтиквам го да рисува всеки новодошъл, ала той все отказва. Дори не ме удостоява с поглед.

Елза е втора. По-трудно ми е с нея, наистина. Много е трудна за пречупване. Не мога да ги освободя от черупките им, ако не съм унищожил и последната капка от старото им Аз. Отнема ми три седмици да я прекърша преди да извика в агония. Да ме помоли да спра с всичко. Натрошавам я, след което с доста мъки я сглобявам наново. В скута и внимателно слагам тетрадка, а между скованите пръсти на дясната ѝ ръка пъхам писалка. Ще видим дали ще се справи по-добре от Елирион.

Последват ги Мазгот, Краул, Мастох и Винилера. Няма да обяснявам наново процедурата, схванахте я. Събрал съм шестима непознати в още по-непозната стая с малката надежда да ги видя как творят. Преродени. Гласовете в главата ми не спират да повтарят, че съм изгубил ума си. Не смятам да им вярвам, лъжат ме, знам, че ще успея. Може да не е днес, но все някой ден ще помръднат.

Изморен съм да водя нови. Елирион и Елза показват напредък, ала не са сътворили нищо още. Усещам как музата ги превзема обаче, съвсем скоро трябва да покажат прогрес. Оставям им храна и вода всяка вечер преди да си тръгна към вкъщи.

Будя се от тежко тропане по входната врата.

- Да? Кой е?

- Инспектор Фогли, търся господин Щайнерфранк.

Отварям вратата с широка усмивка, а униформените ме гледат начумерено, сякаш съм им откраднал вечерята.

- Да, господин инспектор, кажете?

- Познавате ли някой от тези хора, господине? – показва ми съвсем безцеремонно снимки на шестимата ми нови приятели.

- Разбира се. Елирион, Елза, Мазгот, а ето ги и другите. Познавам всичките, защо?

Не очаква такъв отговор. Усещам затруднението му, всеки виновник би отрекъл каквато и да е връзка с тях.

- Ъ..ъм, какви са отношенията ви с всеки от изброените?

- Приятели сме! Много добри при това.

- Приятели?! Имате ли представа, че всичките са обявени за издирване? Предполагаме, че са мъртви вече. Не се познават, нямат никаква връзка помежду си. А вие потвърдихте такава с всичките. Какво да си мисля, господин Щайнерфранк?

- Че какво има да мислите, господин инспектор? Кое не ви е ясно?

- На луд ли ще ме правиш, бе, хахо?! – пречупих го. – Закопчайте го веднага!

Не се съпротивлявам, нямам какво да крия. Не съм извършил нищо лошо.

Стаята за разпити е наистина чиста. Все едно свети, цялата в бяло. Красиво е.

- Повтори какво ми каза пред дома ти! – той крещи.

- Познавам всичките. – аз отговарям смирено.

- Знаеш ли къде са?!

- Да. Но не смятам да ви кажа.. ще прекъснете творческия им процес. Не мога да позволя това!

Лицето на инспектора почервенява, а ръцете му едва се сдържат да не ме ударят с всичка сила.

- Ти... ли... ги... уби?

- О, не съм сторил подобно нещо, господине. Не бих си го и помислил.

Пускат ме след като психологът, изпратен да разговаря с мен, решава, че съм невменяем след четири-часов сеанс. В крайна сметка единствената следа, довела ги до мен, е очевидец, който е заснел как спасявам Елирион на моста. Нищо повече. Мога спокойно да си измислям всичко останало.

Навестявам другарите си през тунела, който изкопах за година и два месеца. Не беше трудно, тъй като баща ми още в детските си години беше правил хиляди опити заедно с чичо ми. Оказа се, че са щяли да свържат двата края максимум три месеца след като са се отказали. Разбира се, на мен ми отне двойно повече да го доизкопая и още толкова време да разчистя и укрепя всичко, че да може да се минава спокойно. Инспекторът ме навестява на месец-два, но няма как да заподозре каквото и да било. Работя като нормален човек, прибирам се в приемлив час, не излизам никъде другаде. Оставям лампите светнати с работещ телевизор, когато провеждам визитите си. Толкова просто, ала така ефикасно.

Всички показват прогрес, просто не ми се вярва. Толкова съм щастлив! Елирион рисува изящно, Елза пише стих след стих, а останалите свирят достатъчно добре, за да ходят по конкурси. Мазгот на флейта, Краул на хармоника, Мастох на цигулка, а Винилера на арфа. Стоя с часове и ги слушам как творят.

Пренасям се в най-злощастния ден от последните две десетилетия. Никога не съм смятал, че съм способен на такава немърливост. Слънчев ден, поне трийсет и два градуса на сянка, а колата ми се развали. Наложи се да се прибера пеша от работа, но винаги съм обичал разходките. Не знам каква бръчка в главата ми ме накара да ги навестя. Не през тунела, а ей така, да вляза спокойно през входната врата, да се изкача до втория етаж и току да отворя вратата..

- Какво точно правите тук, господин Щайнерфранк? – леденият глас на инспектора вцепени и мен самия.

- Без обяснения! Отворете вратата!

Следвам примирено командите на полицая и натискам бравата. С влизането ми всички извръщат погледи към мен, а униформеният ахва.

- Съжалявам, приятели. Всичко свърши.

Музиката спира, Елирион прекъсва по средата прекрасния си портрет на Елза, а тя от своя страна счупва писалката в изписан лист. Дишат тежко, все пак не са виждали друг човек, освен мен, повече от година. Инспекторът се кръсти, загубил ума и дума.

Наистина ли помислихте, че съм толкова безскрупулен, че да ги убия? Буквално да ги нарежа на парченца и зашия наново? Психиката ми не би издържала. Аз съм друг вид убиец. Призванието ми е да намирам и усмъртявам мързела, засенчил грандиозен талант. Избрал съм внимателно жертвите си, само за да ги накарам да повярват в себе си. Да, терапията ми е брутална, признавам, ала как да отключиш нещо скрито толкова години, ако не с шок до краен предел? От там и сковаността в първите седмици. Ах, само да се бях досетил, че ме следят... тези шестимата можеха да се прочуят в цял свят.

Не успяха да ме осъдят въз основа на логичното твърдение, че всички са можели да си тръгнат, когато поискат от къщата. Не я държах заключена, не съм ги заплашвал, нито малтретирал. Единствените белези, които съм оставил върху тях, са ментални, но те им помогнаха толкова много. Да преоткрият себе си, да прегърнат таланта. Да бъдат творци.

Спалнята е празна вече осемнайсет години. Не съм мръднал от там, откакто ми ги отнеха. Не съм ял, нито съм пил вода. Дори на процеса не се явих, никой не ме и насили. Наричам това място затвор, защото раздадох всичкото си останало вдъхновение, а не успях да видя плодовете на саможертвата. Не мога да избягам от тук.

Не и докато някой не дойде и ме дръпне от ръба на невидимия мост.