Храна за душата

- Господин Филкинс, избройте какво най-много харесвате в себе си. Разбирате ли, трябва да се борим с депресията чрез всичко позитивно, до което можем да се докопаме.

- Да. Ами.. предполагам, че чувството ми за хумор става. Харесвам и загрижеността си за децата, още са малки и имат силна нужда от татко си. Понякога успявам да накарам жена си да спре да крещи. Това се брои също, нали?

- Разбира се. – засмееш ли се, веднага започват да се чувстват по-сигурно.

- Затворете очи, нека си починем.

Клетникът следва всяка моя реплика, взе да става прекалено лесно. Дори не ми се налага да напъвам ума си, просто насочвам няколко мисли към главата на поредната жертва и всичко си идва на мястото. Извличам всичко положително в мозъка му, оставяйки го още по-голяма развалина, отколкото е бил преди да пристъпи прага на кабинета ми. Да си психиатър е огромно предимство за човек с моето природно изкривяване. Не ми се налага да тормозя до ужас хората, че да си набавя необходимата доза. Те полягат спокойно на диванчето в античното ми работно място, аз седя с чаша уиски на стола си и просто нареждам. Разбирам без трудности къде да се целя и просто вземам това, което ми трябва. Не го използвам по тяхното предназначение, просто преработвам енергията и я изяждам. Пет пациента на ден ме държат във форма. Ако са по-леки случаи, ми стигат и четири.

Виждате ли, организмът ми е устроен да показва физическото измерение на чернотията, коятоа тая в душата си, посредством лицето ми. Ако не се нахраня подобаващо, да потуша малко крайната нелицеприятност, няма да има човек по земята, който дори да ме погледне. Един път се напих безпаметно, успах се за работа и се събудих към шест следобед. Огледалото изкрещя, когато се наложи да отрази физиономията ми. Кървясали очи, едно черно и едно жълтеникаво, с огромни торбички под тях, разкъсани на множество места устни, нос, извит на няколко места под нереални ъгли, белези, покриващи целите бузи и чело. Сякаш някой ме е рязал с нож напълно съзнателно, без да си прави труда да нарисува каквато и да е картина. Озъбвам се, а усмивката с липсващи зъби постепенно се разкапва пред погледа ми, огледалото реве в агония, а мивката поддава под напора на лудешката хватка на ръцете ми. Навсякъде има вода от спуканата тръба, но дори силната струя не може да отмие грознотата ми. Аз съм чудовище.

- Излекуван ли съм, докторе?

- О, кое те накара да си помислиш такова нещо, друже?

- Знам, че не сте казал нищо, откакто затворих очи, но се чувствам различно. Сякаш отнехте нещо от мен, ала.. не съм сигурен, че съм добре. Нормално ли е това?

- Напълно. Първите дни ще усетиш засилена депресия, докато съзнанието ти свикне с мисълта, че няма за какво да скърби вече. Дай си време, всичко ще е наред.

Филкинс се самоуби четири дни след посещението при мен. Стоял в собствената си кухня и си пръснал мозъка с пистолет за пирони. Семейната котка полудяла и изяла едното му неподвижно око. Трагедия, наистина.

Старая се да ситуирам прегледите на болните по определ график. Не мога да допусна да преям с доброта от девет до десет, пък в шест вечерта да не приличам на нищо, което би искал да видиш в близост до себе си. Всичко трябва да бъде пресметнато и изпълнено по план. Когато живееш в тайна от обществото, трябва да си педантичен, не ти остава друг избор. Рискуваш цялото си съществуване, ако допуснеш дори най-малката неточност.

Вечерям доволно след пореден безгрешен ден. Признавам, имах период, в който смятах, че, ако ям човешко, ще се лекувам най-лесно. Отне ми няколко години, но осъзнах, че това далеч не е най-ефективният начин. Спрях отдавна, мога гордо да твърдя, че вече съм отдаден почитател на добре приготвените пържоли от животинско месо. Имам си ритуал обаче, винаги давам половината от първото парче на Роко. Единственият ми другар, спокойно мога да твърдя, в начинание, чийто изход не виждам, но не ми се и налага. Опознал ме е до степен, позволяваща му да маха радостно с опашка, когато види чистото ми от белези лице и да лае ужасено, когато случайно зърне ада в изражението ми, причинен от кратък глад.

Телефонът прекъсва семейната вечеря, най-често го оставям да си звъни, докато се храня, но този път не спира. Някой усилено се опитва да се свърже с мен. Спира и започва наново. Изнервящо е.

- Какво може да бъде толкова важно, че да прекъсне вечерното ми спокойствие? – изсъсквам в слушалката с престорен гневен тон.

- Искам да си запазя час. Доктор Круциверос, нали не бъркам?

- Същият. Всички часове са запазени, секретарката ми би трябвало да ви е уведомила.

- Реших да си позволя да говоря лично с вас. Жалко, че сте толкова зает.

- Да, наистина съжалявам. Желая ви приятна вечер.

Затварям преди да се наложи да убеждавам, че наистина ми пука кои души точно ще лиша от най-щастливите им кътчета. Трябва да сменя номера на домашния телефон.

Заспивам замаян от хубавото уиски, което държа в прилежно подредени бутилки до библиотеката и сънувам сънища, които определено не са били мои. Виждам любимите хора на жертвите си, говоря си с тях, карам ги да се усмихват. Чувствам най-съкровените блянове на неподозиращите похитени, живея в кожата им, докато спя в моята собствена. Не отричам, че може да е объркващо, но съм свикнал. След толкова години, прекарани в кражби на красота, се научаваш да укротяваш разкъсващото желание да си пръснеш мозъка, осъзнал, че си най-гадното и противно същество на света.

- Добро утро, госпожо Тулпс, готова ли сте за втория ни сеанс?

- Госпожата не успя да дойде.

Надигам поглед от бележника, в който играя морски шах със себе си.

- Предполагам, ще имате време за мен при такова стечение на обстоятелствата? – усмихва ми се, ала зъбите ѝ са прекалено бели, че да идва с чисти намерения.

- Защо искате да ви лекувам толкова силно? Нямам нито една добра препоръка, питайте когото поискате.

- И въпреки това, хората се редят на опашки, за да си запазят сесия при вас. Съвпадение?

- Бих го нарекъл объркване. Масово.

- Не съм объркана.

- Какво правите тук тогава?

- Всеки има нужда от лекарство, в една или друга форма. Хайде, пробвайте уменията си върху мен, докторе.

Ляга на кожения диван без да ми остави време за отрицание.

- Ех, нека е така. Ще съжалявате, отсега ви казвам. – не зная защо я предупреждавам, ще си позволя да го запиша като първия ми опит да бъда човечен.

- Споделете ми нещата, които най-много харесвате в себе си, госпожице..?

- Малумандукара. Приятно ми е.

- Е?

- Не мога да преценя. Защо не се пробвате вие? Задавайте ми въпросите си, нали така се разбира всичко. С говорене.

- Затворете очи тогава.

Не обичам да се водя по думите на някой, но няма какво да поправя в нейните. Знае процедурата и я следва без колебание. Перфектен пациент, жалко, че ще трябва да ѝ отнема всичко, което открия за нея.

Тя изпълнява, а аз на свой ред отпускам клепачи. Не ми трябва да питам каквото и да било, просто ще се разровя по-щателно от обикновено. Впускам се в изследване, обикалям от стая в стая, по много стълбища и още повече тунели. И тунелчета. Достигам до заключението, че тази жена няма никаква нужда от лекар като мен. Няма и капчица негативизъм в нея. Не намирам зло, няма и следа от депресия. Защо е тук тогава? За да ме нахрани? Не съм дори наполовина толкова наивен, за да приема, че случайно е изпратена да послужи за обилна гощавка на чудовището.

Без да се церемоня около плашещите си открития, отнемам минимална част от добротата ѝ, която обаче ще ме държи сит поне до утре сутринта. Поне това не беше проблем, стандартна процедура. Няколко нишки в мозъка ми трепват, отдавам го на зараждащото се притеснение, че се превръща в любимия ми пациент.

- Е, излекувана ли съм? – изчуруликва.

- Добре знаете, че нямате нужда от моите услуги. Защо сте тук? – тонът ми е гневен, но се старая да не я уплаша.

- Всеки има нужда от някаква доза, нали така, докторе?

Намигва ми с усмивка и за секунда виждам как целите ѝ устни се напукват и разкъсват на места, досущ като моите, когато не съм се наял душевно.

- Вие се храните с доброто, за да скриете злокобното. Аз правя обратното. Имам нужда от злото, което живее с пълна сила у вас, иначе рискувам да се превърна в жертва на собствената си красота. Не го казвам, за да го изтъкна, а защото е шибана истина.

- Твърдиш, че си като мен?

- Бързо заряза учтивата форма,а? И да, и не. Същото и съвсем обратното.

- Интересно наистина. От кога разбра, че си такава?

- Откакто убих врабче. А ти?

- Откакто проведох първата си сесия... на едно издъхващо врабче.

Има моменти в живота на всяко чудовище, когато намираш абсолютната си противоположност. А, когато тя също се окаже звяр по природа, нямаш нужда от друга храна. Кабинетът е затворен. Закусвам. Обядвам. И вечерям с нея.