Нека сравним шаха и любовта .. Общото между тях е, че колкото и да обмисляш даден ход , винаги има шанс да пропуснеш да видиш съкрушителни опции. Леталното дебне отвсякъде . Разликата е, че във второто няма пат . Играе се до шах ...и мат.

345

Ако обичаш някого истински , остави го да бъде щастлив - без значение дали е с теб или не. Чара на една реална любов е в това да посветиш мислите и душата си на някой , без непременно да сте обвързани. Не е нужно дори да се виждате .. или чувате .. усещаш ли го, значи е истинско. И трябва да бъде ценено .. Няма по-велико чувство.

Блах

Деня ми тръгна доста гадно .. така че смятам да драсна някоя история , поне да оползотворя тегавото настроение.

Представете си свят,в който всички са усмихнати и необезпокоявани от нищо. Вървят безгрижно по улиците с широки усмивки и весели погледи. Такъв бил животът на планетата Алханроел. Тайната на жителите на необикновената планета била в това, че всички носели със себе си нещо специално - по една пуканка. Ала не обикновена ,а специална , различна за всеки . Тя умеела да изсмуква негативното от човек , изцелявайки го от неблагоприятните влияния. Балансът бил перфектен. Непокътнат.На всеки от бебе се давал пакет пуканки ,от който детето трябвало да намери и извади тази пуканка, която му приляга най-точно. Досега светът не познавал случай , в който пакет пуканки да не съдържа правилната пуканка...
И тук следва да ви разкажа как героят на историята губи своята и прави к`во ли не ,че да си я върне. Вместо това ще ви спестя подробностите и ще драсна само края : Зърнал я в далечината , той се затичал. Нож пробол гърба му. И още един . И още един. Продължил с по-бавно темпо, но със същата увереност. Минал през трап, пълен с недоброжелателни твари ... излязъл с разкъсани дрехи , ала все още жив. Пред него се стоварило озъбено пияно .. избягвайки го, намерил сили да се затича. Достигнал своята заветна цел .. пресегнал се .. само за да види как ръката му бива отсечена от черен силует. Вик на болка. Силуетът вдигнал пуканката и я изял небрежно , изчезвайки в мрака. Вик на болка x 10.
- Прободе гърба ми , опита се да ме пробуташ на някакви зверове , да ме смачкаш , отряза ръката ми ..и за капак отне това , което единствено може да ме направи щастлив .. Защо ?!
- Защото сега си готов. - отвърнал животът.
- Готов за какво ?!
- Да живееш без радост. Всичко е една битка за оцеляване, докато сърцето ти бие. Калих те. Сега нищо не може да те нарани.
-Грешиш .. нарани ме по всеки възможен начин, ала забрави едно - спомените са свързани със сърцето. За да изчезнат трябва да унищожиш двете едновременно .. Така че не си създал неуязвим човек. Създаде изтерзана , силно разкъсана душа. Не ми остави друг избор ,освен да бродя като сянка сред щастливите хора.. Защо?
-Извинявай, повтори какво каза ? Тъкмо си взимах пакета пуканки от микровълновата ..
- Сега разбирам. Егоист такъв...

Ако мислиш за нещо , повече от обикновено , значи ти харесва. Ако се хващаш в унес заради нещо , значи си хлътнал. Ако не можеш да спиш заради нещо, значи си наистина привързан. Ако не можеш да ходиш в права линия, значи там някъде има нещо, което толкова цениш ,че си се напил само и само да притъпиш усещането от липсата му. Ако пък си готов да се откажеш от всичко за да видиш нечие щастие, значи си луд. Луд(о) влюбен. Добре дошъл в клуба.. (COOL) !

Музи, Старчета и Една Дата

Сив следобед на един още-по сив ден. Ала в такива дни животът може да ни поднесе най-големи изненади. Защото да видиш цвят в безразличната сивота е все едно слънце да изгрее през дъждовни облаци - виждаш тягостната обстановка , но въпреки всичко долавяш и късчето надежда скрито в положителната емоция на цветовете.
Трима непознати стояха на бара в спокойно заведение в центъра на града. Парадокс,нали? Спокоен център. Нека кажем,че за никой от тях това бе непонятно. И тримата свикнали на различен начин на живот от обикновения гражданин , те спокойно седяха и отпиваха от напитките си. Без да ги познава, човек би предположил ,че всичките са на близка възраст ... около петдесетте. И не би сгрешил - ала те не знаеха това. До тях се приближи и седна по-възрастен мъж с видимо изморено лице. Поръча си малко уиски и огледа и тримата.
- Каква е вашата история ?
Получи три учудени погледа.
- Е.. хайде де, всеки от нас има своята история. Вие стоите в два на обяд и пийвате спокойно биричка и уиски. Искате да ми кажете, че няма нищо интересно около персоните ви? Хора сме, нека не се лъжем ..и без това смятам ,че всички имаме време за убиване.
- Аз съм пианист. - пръв се престраши да каже един от мъжете.
- Китарист.
- Писател. - сподели третият.
- Аз пък съм художник. - с усмивка каза възрастният мъж. Знаете ли коя дата е днес, момчета?
- 5ти Ноември 2029 .. Защо ? - отвърна китаристът.
- А, нищо .. просто питам. Нека продължим ... разкажете ми нещо повече за себе си.
- Нека започна пръв - изяви желание музикантът. На младини бях преуспяващ китарист. Движех се соло .. никога не съм бил в група. Изкарвах доволни пари, живеех добре .. но един ден нещо в мен просто се пречупи .. и оттогава - празнина.
- Какво се случи ? - попита любопитният им събеседник.
- Може би .. не зная .. не зная как точно да го изразя... Ще започна така - влюбих се. И то силно. Човек като мен ,нямаше време за любов на сцената и затова ,когато ми се случи ме удари изневиделица. Прекарахме няколко прекрасни години заедно.Аз бележех невиждан подем в работата си. Същото стори и тя. Аз свирех, тя беше преуспяващ лекар. Един ден ѝ предложиха работа в чужбина. Тогава осъзнах,че реализацията ѝ явно е значела повече от това да бъде с мен. Тръгна си .. помня датата дори ..
- Недей. Не искам да знам такива подробности,момко.
- Хм ... първо поиска да чуеш историята ми,а след това ми слагаш граници?
- Странна птица съм. Извини ме.
- Добре.. нека някой от новите ни приятели продължи тогава.
- Нека аз.- подхвана пианистът.
- Слушаме те.
- Свирех на пиано от малък... 6 годишен за пръв път докоснах клавишите и мога да твърдя - обикнах това действие на момента! Ходех на уроци. Използвах свободното си от училище време да изтичам до съседската къща, където добрият ми съсед ми позволяваше да посвиря на старото му пиано. С годините се усъвършенствах до невероятна степен. Ала сякаш нещо все не ми достигаше. Докато не се появи тя. Червена огнена коса, темперамент на лъвица, ала с очи - искрени като небето. Плени ме. Мен и моята затворена особа. Излизахме, смеехме се, живеехме хубав живот. Усещах как всяка моя творба има завършеност и смисъл. Не вярвах ,че нещо може да ме спре .. Докато един ден се събудих и намерих бележка : " Не сме един за друг. Прекалено красиво е за да е истина. Ще те помня. Сбогом ". Бях съкрушен. Смачкан. Не знаех какво да правя .. желанието ми да свиря изчезна ..и оттогава изминаха..
-Спри.Казах и на приятеля ни. Не искам да знам чак такива подробности.
- Ами .. добре. Смятам ,че бях изчерпателен.
- Няма да споря. Благодаря ти. ... Ами ти? Писателю , няма ли да драснеш някой разказ за своят житейски път.
- Нали знаеш ,че всички ние сме различни ? - подхвана драскачът.
- О, приятелю .. ще разбереш ,че не сме толкова, колкото ти си мислиш.
- Хах .. за мен всеки е уникален сам по себе си. Няма дубликати. Дори и привидно еднакви ,всеки един има различна от другия душа. Затова не съм сигурен ,че ще ме разберете.
- Опитай. - каза с благ тон най-заинтересуваният слушател.
- Влечението ми към писането се появи през пубертета. Явно тогава съм започнал да се развивам до такава степен мисловно, че да започна да изливам емоциите и мислите си в думи на хартия. В началото търпях силна редакция от страна на майка ми - за което ѝ благодаря неимоверно. Ала с времето , нормално , дойде и прогрес. Не четях книги - признавам. Не четях чужди писания. Не търсех вдъхновение във всичко около мен. Ала, някак си ,творбите ми придобиваха някаква особена изразителност - по думи на околните . Чувствах се добре. Преломен момент в писането ми се оказа срещата ми с нея. Кестенява коса, красиви очи , подлудяващ характер. Вдигаше ми нервите по-често от който и да било. Точно затова и се влюбих така силно в нея. Давах живота си за нея. Всичко вървеше добре в младежкия ми ум, до една лятна сутрин , в която разбрах ,че възприятията ми са грешни. Ще кажа само ,че ме нарани по най-силния начин. Вие си правете изводи. Разделихме се. Дати няма да казвам .. господинът вече каза ,че не желае. Но за разлика от вас, приятели ..аз не спрях да творя. Пишех ли, пишех. С всеки изминал месец писанията ми се увеличаваха ,достигайки брой , който ми действаше ободрително. Дори и написани с мрачни мисли , драсканиците ми (както обичах да ги наричам) ми вдъхваха сила да продължа. Мога смело да заявя ,че и до ден днешен не съм спрял.
- Това е похвално, момчето ми. Наистина забележително. - усмихна се благо старецът.
- Разкажи ни нещо за себе си ? - каза китаристът , обръщайки глава към стареца.
- Преди да го направя ,китаристе. Кажи ми .. Тази блондинка , която си поръчва кафе. Не ти ли напомня за някого ?
- ...... Как би могъл ...
- Познах, нали?
- ........ Да.
- Осъзнавам, че всички вие сте творци. И всеки от вас има нужда от своето вдъхновение. Мислиш ли , пианисте ,че не съм забелязал как гледаш ,от време на време ,към масата в дъното на заведението.
- Какво имаш предвид ?
- Тази маса.. с червенокоската на нея.
- Хвана ме.
- Добре знаете, че можете да ги видите тук. Затова и идвате всеки ден в този необичаен час за вас. Имате нужда от глътка вдъхновение. Нали ?
- А ти защо идваш ? - попита писателят.
- Ще помоля и трима ви, да вземете лист от бара и да напишете датата и годината , на която сте прекъснали отношенията с вашите изгори.
С вдигнати вежди китаристът взе лист хартия и надраска нещо. Пианистът последва примера му.
- Не ни каза ти защо идваш тук?
- Преди много години аз бях преуспяващ художник. Всеизвестен да не кажа. Рисувах главно младежки глупости , ала творбите ми бележеха голям фурор сред тълпите любители, които се събираха на изложбите ми. Един ден срещнах моята муза. Влюбих се, точно както вас и забравих за света около себе си. Дълги години бяхме заедно... докато любовта ми към нея не стана по-голяма от тази към рисуването. За съжаление при нея беше станало обратното. Влечението към хобито ѝ , ако мога така да го нарека , надхвърляше всякакви чувства към мен...
- Какво хоби ?! - припряно попита пианистът.
- Не хоби ... а мечта. Мечтаела е да си отвори бар. - отговори писателят.
- Знаех , си че ще се досетиш. - усмихна се отново старецът.
Два недоумяващи погледа срещнаха два смирени и спокойни такива.
- Покажете ми листчетата си, господа.
Всички издаваха едно :" 6ти Ноември 2009 година" ..
- А сега погледнете рамката над бара. - каза им писателят.
"Бар "Надежда"; Основан: 6ти Ноември 2009 година; Надеждата за една хубава вечер става по-голяма с всяко следващо питие!"
Жена с благ поглед се обърна към четиримата събеседници.
- Той никога не се отказа от мен. Всеки ден в продължение на двайсет години идва тук. Дори и да знае,че всичко е приключило отдавна между нас, не се отказа от своето.
- Разбирате ли, младежи. - подхвана старият мъж. - Видяхме три различни жени, ала с едно общо име - Муза. Всеки от нас има нужда от своята и затова се връщаме на мястото, където можем да я намерим. Затова и днес седнах при вас. Наблюдавам ви от доста време .. и малко или много успях да разчета емоциите ви. Реших ,че е крайно време да си поговоря с вас .. и съм щастлив ,че го направих.
- А как ще обясниш моето поведение ? - попита писателят.
- Приятелю , с гордост признавам, че така и не успях да разбера защо идваш тук всеки ден , като останалите. Пристигаш .. вадиш лист и химикал .. поглеждаш портфейла си и отпиваш от уискито. Защо?
- Вижте.. Музата не е наше притежание. Не е наша придобивка. Тя живее в нас, ала не можем да твърдим ,че е наша собственост. Истинската ѝ притежателка е жената-вдъхновителка. Ала истинската муза не си отива заедно с нашата половинка. Както сами усещате ,при вида на вашите изгори , всички вие получавате прилив на желание да започнете да творите. Просто ви е страх, да не изгубите чувството - затова и се възпирате от започването на нещо ново.
- Ами ти ?! - прекъснаха го в тон и тримата. - Как продължаваш да пишеш?
Писателят извади портфейла си , измъкна една снимка от него и я сложи до сърцето си.
- Моята муза никога не ме е напускала. Тя живее точно тук. Това е нейния дом завинаги. Не зная дали ще я зърна отново някой ден, но едно ми е ясно - тя е някъде там.
- Защо не написа нищо на листа ? - зададе въпроса си пианистът.
- И защо идваш тук? Знаейки ,че надали ще попаднеш на нея? - учуден бе китаристът.
- За мен всичко започна, когато за вас е завършило.И всичко започна тук. Първата ми среща с нея ... Най-хубавият ден в живота ми. И вярвам ,че както е започнало .. така и всичко заслужава да завърши тук. Просто няма да е днес. Може би утре? Кой знае.. Лек ден, господа. Ще се видим ...

Шантави снимки с Люб - No further comment xD

WhoLovesHappyEndings?

Тя се събуди изведнъж. Скокна, погледна през прозореца ... валеше сняг. Добре, това значеше, че вече не сънува. Имаше, обаче, странното усещане, че нещо не е наред.Позвъни на най-горния номер от графа Набрани номера. Никакъв отговор. Звънна пак - без резултат. Опита се да си спомни съня. Ала всичко беше така мътно. Някаква тягостна емоция , странен пейзаж , гарвани , накацали по ... по едно дърво, което тя познаваше! Дъхът ѝ спря. Облече се набързо и си викна такси.
- Карай!
- Накъде ..?
- Острова!
- Окей ..
Колата пристигна за отрицателно време, давайки и късче надежда. Бягаше хаотично оглеждайки се за образа в съзнанието си. Всичко беше в сняг. Нямаше никой в този студ излязъл. Зърна в далечината, това, което очите и търсеха. Стигайки до там забави крачка. Падна на колене ... Вдигна телефон, стоящ до една безжизнена ръка. "Помни, че те обичам, анг.... "
- елче .. довърши полугласно тя. Една сълза капна на студения сняг, проправяйки си път до топлата земя. Сложи ръка на сърцето му. Усещаше как то още бие, сякаш. Искаше ѝ се да е така... Но не би. Не всяка приказка има своя щастлив край. Но всяка има своите красиви моменти. Момичето седна на една пейка ... с лице заровено в ръце и се замисли. Спомни си всичко, което някога я караше да се усмихне.
- Глупак... защо си отиде още сега?! - говореше му, сякаш можеше да я чуе.
Не получи отговор обаче. Нямаше да го чуе в близката вечност. Трябваше поне да позвъни на линейка.. Включи другия си телефон, защото на първия му падна батерията. Чу сигнал за ново съобщение.
- Оф, кой сега?! Два дни ми е изключен телефона и пак съобщения...
Докато четеше пръстите и затреперваха ... "Ела на нашето място. Нищо не искам. Просто да те видя .. да те прегърна ? "
Беше дошла ..ала с малко закъснение. Малко .. коствало и една вечност.

Защо ни е радостта от живота ,ако няма с кой да я споделим ?

Дън

Късен следобед на един заспал ден. Или заспал следобед на един късен ден. Все тая. Дори писането ми се прозява. Може би има и такива дни , в които времето се движи с оборотите на уморен охлюв. Не ме разбирай погрешно .. обичам охлювите , само ги използвах за сравнение. Бавно, но сигурно вървят те по пътя си, достигайки с упоритост целите си. Хората са програмирани да мисля наопаки в сравнение с тези черупчести създания. Всеки търси бързия успех. Моменталното (маниакално) реализиране на идеите. Спринта към благоденствието, а не маратона. А дали в крайна сметка , пътят към желаното не е по-приятен от самото достигане на дестинацията ? Не се ли задоволява парадоксалният ни, "смахнат" , ум след изкачването на всяко едно стъпало нагоре към бленуваното ? И кое натежава повече .. хиляда малки удоволствия надграждащи едно друго или едно финално мега-удовлетворение ? Всеки ще каже сам за себе си ... Там е и интересното - не съм седнал да ви казвам кой какъв е точно в тази публикация. По-приятно е сами да го напишете (осъзнавайки го). Have fun thinking .. -...-

Изкупление

Разкъсана картина на земята
Парченца плът пълзят хаотично
Витае "свободна" душата
сърце тупти ритмично..
Смачкано лежи безнадеждно
Плюе кръв черна, на серии
Едно детство безметежно
Станало жертва на демонични феерии..
Бесове обзели невинния поглед
Кръвта догаря късия фитил
Господарката минава на оглед
Да види..
Как брата , брат си е убил!
Приказка за парадокса свят
Неуправляема е мощта
на дневния живот - слят
със смъртта на нощта..
Последно желание ?
Искам прошка,моля !
Не чувам твоето ридание?
Дали плача е моя воля!
Дали ? Помисли пак!
Рукват тъмни сълзи
Дават ни ясен знак
Че кръвта ще се смрази..
Втората жертва рухва
Дяволски смях кънти
Лек ветрец подухва
Дъжд тихо ромоли..
Поредната неразбория
В хаоса нареден ..
Поднася ни на тепсия
Две души в плен..
Спасение за тях няма
Надеждата - умряла
Простата човешка драма
Сякаш времето е спряла..

Глупци?

Глупаво ли е Слънцето ,задето гони Луната? Глупак ли е този , който гони подминалия го автобус ? Глупав ли е играчът ,чакащ една-единствена карта на спасението ? Глупави ли са тези , които се доверяват на чути от приятелска уста думи ? Глупаци ли са тези, будещи се с усмивка сутрин ? Или тези, които си лягат усмихнати вечер ? Не. Общото между тях е вярата, ала не и глупостта. Вярата за един по-различен свят. Свят,огрян през деня ..и през нощта от една и съща - смесена светлина. Където автобусите спират при вида на галопиращия пътник. Където ривърът винаги носи желаното каре. Където приятелите са приятели. Където утринната усмивка е обоснована през целия ден... та чак до нощта , когато дойде време за сънища. Всякакви странни и необясними сънища, отражение на съзнанието ни. Понякога разкриват най-обикновени фантасмагории, понякога описват това , което най-силно желаем. И кое според вас е по-истинското ? В свят, като нашия мисля ,че първите са далеч по-уместни ... защото вторите си остават безвъзвратно в съня на спящия мечтател. Прави ли тази логика тези, не спещите , дарени с привилегията да стоят здраво стъпили на земята ? Без шанс да ги заболи при грубо събуждане? Само те могат да потвърдят. Аз ,например, се причислявам към тях що се отнася за периода на лунното греене .. но мога да наваксвам с Daydreeming
през деня. (точно така.. името на блога). Въпросът е ,че с изминаването на всеки един ден , времето което отделям за това намалява. И то с ускоряващи темпове. Разбирам от най-случайни ситуации колко наивен може да бъде всеки. Преди дни видях "силата" на не едно и две приятелства .. удари ме в стената. Сгромолясах се. Както и тя. Стената на вярата. Преди няколко минути видях колко думи съм напразно изписал сякаш. Ударих се отново. Този път в нищото .. защото стената вече е полусрутена. Следващият път ще падна , защото няма да има на какво да се опра ? Не . Падайки всеки от нас има избор. Да легне сломен ... или да полети , отърсил се от негативното. Предпочитам ли да сънувам как летя , отколкото да съм буден падайки? И в същото време .. избирам ли да падам в съня си, отколкото да летя на живо.Знам само ,че когато сънувам ... след падане все се намира кой да дойде да чуе последните ми думи. А представи си ме сега летейки в реалността ... ако крилата ми изгорят шансът за последни думи намалява. А дори и да го има .. кой би ги чул ? Ти ли ? Не ставай глупав(а). Не ме карай да добавям въпрос в началото на драсканицата...

Ще ми липсва.

Копнеж

Черна сълза капна от душата на феникса. Не виждал през живота си кафез той се бе рял години наред из безкрайното небе. Видял много , почувствал дори повече, господарят на митичното небе бе научил цената на всичко, за което милее. Танцувал бе с вятъра , горил току до слънцето , целувал луната , обичал бе звездите. Вечен пазител на това, що се смята за свято в очите на една безсмъртна птица. Ала не просто птица .. а човек. Истински , с душа на древното създание. Без значение колко пъти умирал ,имало сила , която го връщала към живота. Една усмихната сила, която някак си .. незнайно как .. бе успяла да завладее света му. "Клетка ли е това ?" - чудеше се той. "Не съм окован .. не ме спират стени или решетки .. ала все пак свободният ми полет има граница вече." Не можел да достигне най-високото небе вече без помощта на музата. Блъскал се сякаш в стени от непристъпност. Студени стени. Различни. И завалял сняг . В сферата на света му се засипали снежинки. Надпреварвали се коя ще стигне по-бързо земята, не осъзнавайки ,че там ги чака гибелта. Дали? А може би знаят добре какво им предстои... ала бързат за да се избавят от мъката да ги гори недостижимата топлина .. била тя и едно малко късче. Останал без дъх ги наблюдава героят.Очите му се превръщат в кристали. Устните изтръпват от студ. Сърцето бие слабо. "Трябваше да се облека по-топло." - помисли си. Погледна в огледалото. Грееше слънце ... защо тогава около него валеше сняг ? И защо вече нямаше крила ?

Музата на Скуката

Прибирам се аз в скромното "имение" на Хаоса. Сядам на стола пред пцто и ... осъзнавам ,че няма какво да правя. На компютър не ми се стои .. да изляза навън .. просто няма с кой. Всеки е нанякъде или зает. Сам не ми се върти по улиците.. преди го правех, но днес нещо нямам пауър за това. Не спах добре тази нощ и това ми се отразява. Всъщност .. не спах добре през последните няколко години - не знам защо се получи така (абе, знам си ама .. айде .. да се правя на непросветен в селенията на собственото си съзнание). Усещам лек глад , но той ще дойде на ред по-късно. Сега явно е момент за неорганизирани драсканици. Не ми остава друго , когато ме налегнат сивотата и скуката освен да пиша. Пуснал съм си една песен да се върти милион пъти на плейъра и се отдавам на буквите. Или те на мен .. Не знам как точно стоят нещата.И тъй като изтъкнах,че ми е скучно - дайте да лафим нещо. Как мина вашият ден? Моят беше напълно нормален ... трудно ставане .. още по-трудно 10-минутно четене по биология .. плащаници на сметки, глупости .. отскочих дотук-дотам.. после изключително интересен ден в даскало (не играх много покер днес,че да контрастира),лаф след това за кратко с Танчето ,през който успях да си купя и плейбоя( ще има какво да замести биологията) и ето ме тук сега ... стоя си по шорти и пиша (поне по мои възприятия) най-безсмислената си публикация. Вярно е ,че съм писал наистина объркани неща , но за първи път се случва да изброявам какво съм правил през деня... Да си имам и музата .. Музата на Скуката - ново понятие в творческия свят. Хм .. сетих се нещо - ето ви предизвикателство - Коя песен слушам пишейки ? 0.о
И да не познаете - невърмайнд - важното е ,че все още има песни ,на които успявам да скърпя дума-две.