Музи, Старчета и Една Дата

Сив следобед на един още-по сив ден. Ала в такива дни животът може да ни поднесе най-големи изненади. Защото да видиш цвят в безразличната сивота е все едно слънце да изгрее през дъждовни облаци - виждаш тягостната обстановка , но въпреки всичко долавяш и късчето надежда скрито в положителната емоция на цветовете.
Трима непознати стояха на бара в спокойно заведение в центъра на града. Парадокс,нали? Спокоен център. Нека кажем,че за никой от тях това бе непонятно. И тримата свикнали на различен начин на живот от обикновения гражданин , те спокойно седяха и отпиваха от напитките си. Без да ги познава, човек би предположил ,че всичките са на близка възраст ... около петдесетте. И не би сгрешил - ала те не знаеха това. До тях се приближи и седна по-възрастен мъж с видимо изморено лице. Поръча си малко уиски и огледа и тримата.
- Каква е вашата история ?
Получи три учудени погледа.
- Е.. хайде де, всеки от нас има своята история. Вие стоите в два на обяд и пийвате спокойно биричка и уиски. Искате да ми кажете, че няма нищо интересно около персоните ви? Хора сме, нека не се лъжем ..и без това смятам ,че всички имаме време за убиване.
- Аз съм пианист. - пръв се престраши да каже един от мъжете.
- Китарист.
- Писател. - сподели третият.
- Аз пък съм художник. - с усмивка каза възрастният мъж. Знаете ли коя дата е днес, момчета?
- 5ти Ноември 2029 .. Защо ? - отвърна китаристът.
- А, нищо .. просто питам. Нека продължим ... разкажете ми нещо повече за себе си.
- Нека започна пръв - изяви желание музикантът. На младини бях преуспяващ китарист. Движех се соло .. никога не съм бил в група. Изкарвах доволни пари, живеех добре .. но един ден нещо в мен просто се пречупи .. и оттогава - празнина.
- Какво се случи ? - попита любопитният им събеседник.
- Може би .. не зная .. не зная как точно да го изразя... Ще започна така - влюбих се. И то силно. Човек като мен ,нямаше време за любов на сцената и затова ,когато ми се случи ме удари изневиделица. Прекарахме няколко прекрасни години заедно.Аз бележех невиждан подем в работата си. Същото стори и тя. Аз свирех, тя беше преуспяващ лекар. Един ден ѝ предложиха работа в чужбина. Тогава осъзнах,че реализацията ѝ явно е значела повече от това да бъде с мен. Тръгна си .. помня датата дори ..
- Недей. Не искам да знам такива подробности,момко.
- Хм ... първо поиска да чуеш историята ми,а след това ми слагаш граници?
- Странна птица съм. Извини ме.
- Добре.. нека някой от новите ни приятели продължи тогава.
- Нека аз.- подхвана пианистът.
- Слушаме те.
- Свирех на пиано от малък... 6 годишен за пръв път докоснах клавишите и мога да твърдя - обикнах това действие на момента! Ходех на уроци. Използвах свободното си от училище време да изтичам до съседската къща, където добрият ми съсед ми позволяваше да посвиря на старото му пиано. С годините се усъвършенствах до невероятна степен. Ала сякаш нещо все не ми достигаше. Докато не се появи тя. Червена огнена коса, темперамент на лъвица, ала с очи - искрени като небето. Плени ме. Мен и моята затворена особа. Излизахме, смеехме се, живеехме хубав живот. Усещах как всяка моя творба има завършеност и смисъл. Не вярвах ,че нещо може да ме спре .. Докато един ден се събудих и намерих бележка : " Не сме един за друг. Прекалено красиво е за да е истина. Ще те помня. Сбогом ". Бях съкрушен. Смачкан. Не знаех какво да правя .. желанието ми да свиря изчезна ..и оттогава изминаха..
-Спри.Казах и на приятеля ни. Не искам да знам чак такива подробности.
- Ами .. добре. Смятам ,че бях изчерпателен.
- Няма да споря. Благодаря ти. ... Ами ти? Писателю , няма ли да драснеш някой разказ за своят житейски път.
- Нали знаеш ,че всички ние сме различни ? - подхвана драскачът.
- О, приятелю .. ще разбереш ,че не сме толкова, колкото ти си мислиш.
- Хах .. за мен всеки е уникален сам по себе си. Няма дубликати. Дори и привидно еднакви ,всеки един има различна от другия душа. Затова не съм сигурен ,че ще ме разберете.
- Опитай. - каза с благ тон най-заинтересуваният слушател.
- Влечението ми към писането се появи през пубертета. Явно тогава съм започнал да се развивам до такава степен мисловно, че да започна да изливам емоциите и мислите си в думи на хартия. В началото търпях силна редакция от страна на майка ми - за което ѝ благодаря неимоверно. Ала с времето , нормално , дойде и прогрес. Не четях книги - признавам. Не четях чужди писания. Не търсех вдъхновение във всичко около мен. Ала, някак си ,творбите ми придобиваха някаква особена изразителност - по думи на околните . Чувствах се добре. Преломен момент в писането ми се оказа срещата ми с нея. Кестенява коса, красиви очи , подлудяващ характер. Вдигаше ми нервите по-често от който и да било. Точно затова и се влюбих така силно в нея. Давах живота си за нея. Всичко вървеше добре в младежкия ми ум, до една лятна сутрин , в която разбрах ,че възприятията ми са грешни. Ще кажа само ,че ме нарани по най-силния начин. Вие си правете изводи. Разделихме се. Дати няма да казвам .. господинът вече каза ,че не желае. Но за разлика от вас, приятели ..аз не спрях да творя. Пишех ли, пишех. С всеки изминал месец писанията ми се увеличаваха ,достигайки брой , който ми действаше ободрително. Дори и написани с мрачни мисли , драсканиците ми (както обичах да ги наричам) ми вдъхваха сила да продължа. Мога смело да заявя ,че и до ден днешен не съм спрял.
- Това е похвално, момчето ми. Наистина забележително. - усмихна се благо старецът.
- Разкажи ни нещо за себе си ? - каза китаристът , обръщайки глава към стареца.
- Преди да го направя ,китаристе. Кажи ми .. Тази блондинка , която си поръчва кафе. Не ти ли напомня за някого ?
- ...... Как би могъл ...
- Познах, нали?
- ........ Да.
- Осъзнавам, че всички вие сте творци. И всеки от вас има нужда от своето вдъхновение. Мислиш ли , пианисте ,че не съм забелязал как гледаш ,от време на време ,към масата в дъното на заведението.
- Какво имаш предвид ?
- Тази маса.. с червенокоската на нея.
- Хвана ме.
- Добре знаете, че можете да ги видите тук. Затова и идвате всеки ден в този необичаен час за вас. Имате нужда от глътка вдъхновение. Нали ?
- А ти защо идваш ? - попита писателят.
- Ще помоля и трима ви, да вземете лист от бара и да напишете датата и годината , на която сте прекъснали отношенията с вашите изгори.
С вдигнати вежди китаристът взе лист хартия и надраска нещо. Пианистът последва примера му.
- Не ни каза ти защо идваш тук?
- Преди много години аз бях преуспяващ художник. Всеизвестен да не кажа. Рисувах главно младежки глупости , ала творбите ми бележеха голям фурор сред тълпите любители, които се събираха на изложбите ми. Един ден срещнах моята муза. Влюбих се, точно както вас и забравих за света около себе си. Дълги години бяхме заедно... докато любовта ми към нея не стана по-голяма от тази към рисуването. За съжаление при нея беше станало обратното. Влечението към хобито ѝ , ако мога така да го нарека , надхвърляше всякакви чувства към мен...
- Какво хоби ?! - припряно попита пианистът.
- Не хоби ... а мечта. Мечтаела е да си отвори бар. - отговори писателят.
- Знаех , си че ще се досетиш. - усмихна се отново старецът.
Два недоумяващи погледа срещнаха два смирени и спокойни такива.
- Покажете ми листчетата си, господа.
Всички издаваха едно :" 6ти Ноември 2009 година" ..
- А сега погледнете рамката над бара. - каза им писателят.
"Бар "Надежда"; Основан: 6ти Ноември 2009 година; Надеждата за една хубава вечер става по-голяма с всяко следващо питие!"
Жена с благ поглед се обърна към четиримата събеседници.
- Той никога не се отказа от мен. Всеки ден в продължение на двайсет години идва тук. Дори и да знае,че всичко е приключило отдавна между нас, не се отказа от своето.
- Разбирате ли, младежи. - подхвана старият мъж. - Видяхме три различни жени, ала с едно общо име - Муза. Всеки от нас има нужда от своята и затова се връщаме на мястото, където можем да я намерим. Затова и днес седнах при вас. Наблюдавам ви от доста време .. и малко или много успях да разчета емоциите ви. Реших ,че е крайно време да си поговоря с вас .. и съм щастлив ,че го направих.
- А как ще обясниш моето поведение ? - попита писателят.
- Приятелю , с гордост признавам, че така и не успях да разбера защо идваш тук всеки ден , като останалите. Пристигаш .. вадиш лист и химикал .. поглеждаш портфейла си и отпиваш от уискито. Защо?
- Вижте.. Музата не е наше притежание. Не е наша придобивка. Тя живее в нас, ала не можем да твърдим ,че е наша собственост. Истинската ѝ притежателка е жената-вдъхновителка. Ала истинската муза не си отива заедно с нашата половинка. Както сами усещате ,при вида на вашите изгори , всички вие получавате прилив на желание да започнете да творите. Просто ви е страх, да не изгубите чувството - затова и се възпирате от започването на нещо ново.
- Ами ти ?! - прекъснаха го в тон и тримата. - Как продължаваш да пишеш?
Писателят извади портфейла си , измъкна една снимка от него и я сложи до сърцето си.
- Моята муза никога не ме е напускала. Тя живее точно тук. Това е нейния дом завинаги. Не зная дали ще я зърна отново някой ден, но едно ми е ясно - тя е някъде там.
- Защо не написа нищо на листа ? - зададе въпроса си пианистът.
- И защо идваш тук? Знаейки ,че надали ще попаднеш на нея? - учуден бе китаристът.
- За мен всичко започна, когато за вас е завършило.И всичко започна тук. Първата ми среща с нея ... Най-хубавият ден в живота ми. И вярвам ,че както е започнало .. така и всичко заслужава да завърши тук. Просто няма да е днес. Може би утре? Кой знае.. Лек ден, господа. Ще се видим ...