Копнеж

Черна сълза капна от душата на феникса. Не виждал през живота си кафез той се бе рял години наред из безкрайното небе. Видял много , почувствал дори повече, господарят на митичното небе бе научил цената на всичко, за което милее. Танцувал бе с вятъра , горил току до слънцето , целувал луната , обичал бе звездите. Вечен пазител на това, що се смята за свято в очите на една безсмъртна птица. Ала не просто птица .. а човек. Истински , с душа на древното създание. Без значение колко пъти умирал ,имало сила , която го връщала към живота. Една усмихната сила, която някак си .. незнайно как .. бе успяла да завладее света му. "Клетка ли е това ?" - чудеше се той. "Не съм окован .. не ме спират стени или решетки .. ала все пак свободният ми полет има граница вече." Не можел да достигне най-високото небе вече без помощта на музата. Блъскал се сякаш в стени от непристъпност. Студени стени. Различни. И завалял сняг . В сферата на света му се засипали снежинки. Надпреварвали се коя ще стигне по-бързо земята, не осъзнавайки ,че там ги чака гибелта. Дали? А може би знаят добре какво им предстои... ала бързат за да се избавят от мъката да ги гори недостижимата топлина .. била тя и едно малко късче. Останал без дъх ги наблюдава героят.Очите му се превръщат в кристали. Устните изтръпват от студ. Сърцето бие слабо. "Трябваше да се облека по-топло." - помисли си. Погледна в огледалото. Грееше слънце ... защо тогава около него валеше сняг ? И защо вече нямаше крила ?