Сутрешно

видях те вчера на снимка
малка, ухилена до уши
тупуркаше завеяно
прониза ме с очи.

била си бебе тогаз
засмяно и невинно
с бял пуловер
смеела си се с глас

а едно съм сигурен
запазила си и до днес
очите сини, искрени
оставят ме в потрес

зашеметен, умислен
гледам и се чудя
защо ден след ден
с този образ се будя

и скитам из мисли
из стари снимки
на хора непознати
и губя се безвъзвратно

Невидими ябълки

   Вигилат чу звънеца, обявяващ края на часа. Бавно си събра нещата, сложи ги в раницата и се приготви да тръгва. Изчака всичките му съученици да излязат, забързани да се махнат от скучното училище, и чак тогава се изправи, за да ходи на спокойствие, без да трябва да се бута в някой. За малко да се спъне , докато слизаше по стълбите, ала бързо възстанови баланс и продължи. Излезе през голямата училищна порта и на мига усети силното слънце върху кожата си. Бавно-бавно закрачи по познатия наизуст път към вкъщи. Обичаше да слуша музика на слушалки, ала избягваше да го прави, когато беше навън. Прекалено много се откъсваше от света около него и сякаш изпадаше в друга, по-опасна реалност. Докато пресичаше улицата се бе отдал на една определена мисъл. "Как хората определят кое в света е красиво и добро и кое не? Хубавото за мен не е непременно хубаво и за Тони, например. Аз обичам много сладолед, той - хич. Той пък обича да гледа екшъни, аз не гледам нищо по телевизията."
Хлътнал в мислите си Виги, както му казваха на кратко познатите, се блъсна в случаен минувач.
- Внимавай къде ходиш, бе! - провикна се раздразненият, явно бързащ за някъде, чичка.
- Извинете. Аз..
- Не ми се извинявай, гледай си пътя следващия път, момче.
Вигилат си замълча и продължи по пътя си. Не искаше да спори, нито пък да се кара. Искаше просто да се прибере вкъщи. Щеше да си сложи слушалките и да се отпусне, без да мисли за негативите, с които се сблъсква всеки ден. Пътят му минаваше през една от най-оживените части на града. Докато вървеше по главната пешеходна улица, Виги дочу тихичък звук от цигулка. Не виждаше,дори, откъде идва, ала само като го слушаше, му ставаше драго. Отново беше спокоен. Леките удари по струните достигаха до ушите му, сякаш му казваха,че въпреки лошото , винаги има и добро. За възрастта си, Виги показваше изненадващ интерес към темата за доброто и злото, за светлината и мрака в живота. Едва на тринайсет сега, той бе осъзнал от доста време,че по-важни са нещата, които не могат да се видят. Не красивата усмивка на момичетата, а радостта в гласа им, когато го викат. Не ослепителното слънце, а топлината на лъчите му. Не най-прекрасните подаръци, а близостта, която ни тласка да ги купуваме за любимите си хора. Не изящно направената цигулка, а тъкмо звукът, идващ от струните ѝ.
Виги съжали,че няма никакви стотинки в джоба, които да даде на музиканта.
Прияде му се ябълка.
Прислуша му се Пинк Флойд.
Стана му топло.
Отново изпадна в размисли. Зарея се в света на собствените си въпроси и умозаключения.
" Ако сега, точно в този момент, си сваля ризата, в ръката ми падне ябълка, а някой, някъде около мен запее Флойд, ще искам да се прибера? Или ще остана,застинал на мястото си, докато не ми се прияде и прислуша нещо друго? Пица и Машийн Хед, например? "
Вече му се ядеше и пица. Пица с ябълка би било перфектно. Обичаше да смесва храни по нетипичен начин.
Духна силен вятър.
Стана му хладно.

Усети как някой го дръпна рязко.
- Момче, спиш и вървиш, да му се не види! - викна му възрастна женица. - Насмалко не те отнесе тази кола! Днешните младежи сте много невнимателни, не бива така, момчето ми.
Пак се бе отнесъл в онази, опасната реалност. И ето, за малко да си плати скъпо. Наистина,чу звукът от профучаващата кола чак когато жената го сграбчи за ризата и го издърпа от пътя на автомобила. Преди това нищо. Само Флойд и Хед.
Знаеше наизуст всичките си любими песни и нерядко си ги тананикаше в главата си, когато нямаше възможност да ги слуша.
Оставаше малко до вкъщи, поне скоро щеше да хапне.
Ожадня.
Изруга наум.
Ритна някакво камъче с обувката си.
Почти бе стигнал до дома си, дори беше на последната пресечка преди къщата му да се покаже на хоризонта.
- Синко, би ли ми помогнал да пресека? Старичък съм вече, не ме държат краката.
- Разбира се, господине. Хванете се за мен. Ей сега ще пресечем.
Почувства се полезен.
Двамата пресякоха спокойно улицата, а когато стъпиха на тротоара, Виги трепна леко.
- Извинявай за безпокойството, виж, насмалко и да се спъна в този пуст тротоар. - каза му старецът. - С годините ослепях, ако няма хора като теб, добри и отзивчиви, бих се мъчил доста.
- Не се ли мъчите и сега, дори и при наличието на добри души? - попита го плахо Вигилат.
- Не, момко. Нагледал съм се на свят. По-важното е да осъзнаеш,че това, което в вътре има значение. То тежи. Обвивката е просто прелюдия към това, което следва. А то, най-често е много по-истинско от това отвън.
Старецът сякаш повтаряше мислите на хлапака. Без дори да го осъзнава. А може и да знаеше.
- Ябълка или пица ?
- Откъде знаете...
- Имам своите таланти, момче. Един от тях е четенето на мисли. Е,избра ли си?
- И двете ми се ядат. Не зная. Може би ще изям една пица и три ябълки. Но,ако трябваше да избирам, бих се спрял на сладоледа. Него най-обичам. Бих карал само на сладолед, ако се налага.
- Разбирам. Е, благодаря ти за помощта. Послушай Флойд и за мен после, по ми допадат те.
Двамата се разделиха с усмивка.
След стотина крачки Виги стигна до къщата си.
Беше и гладен, и жаден.
Не му беше топло поне.
- Няма да повярваш какво ми се случи, докато се прибирах! - провикна се така,че майка му да го чуе от кухнята, докато обличаше любимата си тениска.
- Разкажи ми, де. Хайде,че цяла сутрин готвя, направо ми е гръмнала главата. Направила съм баница, гладен ли си?
- Да. Направо умирам от глад.
- Ето, хапвай. - каза му с най-голяма радост в очите майка му, докато слагаше пълната чиния на масата пред него.
- За малко да ме блъсне кола, но една добра жена ме спаси. - каза ѝ спокойно Виги.
- Пак си се отнесъл в мисли, нали? Казах ти, трябва да внимаваш повече, миличък. Само ме караш да се притеснявам.
- Спокойно, майко. Нищо не се случи. А после пък, се запознах с един дядо, който можеше да чете мисли.
- Да чете мисли ли? - засмя се майката.
- Да! - отвърна и разпалено малкият. - Позна между какво се чудя. Умувах какво искам да ям и той ме попита, все едно беше глас в главата ми. Беше наистина странно преди да ми обясни,че може да чете мисли.
- Като че след това обяснение всичко е било нормално. Рядкост са хората, които могат да го правят.
- Е,да, но явно ги има. Но забравих да го питам как се казва, мамка му..
- Внимавай с езика, малкия! - погледна го строго майка му.
- Извинявай. - каза ѝ с нотка тъга Виги , докато опустошаваше парчетата баница.
- Да не си тъжен, синчето ми? - попита го загрижено мама.
- Малко.
- Защо?
- Защото аз не мога да чета мисли още. Кога ще мога?
- Не знам, дали ще можеш, момчето ми. Защо мислиш,че трябва?
- Защото и той е като мен. Поне така ми каза.
- Искаш да кажеш,че и той е ..
- Да, майко, точно. И той беше сляп. Но можеше да разбере какво имам в главата. Искам да мога и аз. Ще ми бъде толкова по-лесно. Ще мога да зарадвам всички.
- Аз не мисля,че имаш нужда да знаеш какво става в ума на всички около теб, момчето ми. Знаеш колко жестоки могат да бъдат хората в мислите си.
- Зная, но така ще мога да знам и кой обича най-много сладолед, точно като мен. А защо да ми пука,че някои хора ми се смеят или ме нагрубяват мисловно, ако знам кой обича сладолед? - Виги отхапа от последното парче баница и се замисли отново.

- Да, бих хапнал.
- Какво би хапнал, миличък? - отвърна му загрижена мама.
- Ябълка. Нали ме попита дали искам ябълка?
- Не съм казвала нищо, Виги.
- Значи, си го помислила?
- Да,но..
- Е, значи все пак го мога. - усмихна се Виги. - И най-после си избрах кое от двете ми се яде повече. Е, може ли вече ябълка? Наистина ми се яде.
Мама му подаде една ябълка,а Виги на свой ред отхапа звучно от нея.
- Може да не знам как изглежда отвън, но отвътре е наистина вкусна. - каза усмихнат малкият.
- И пусни Флойд на касетофона, ако може. Дядото ме помоли да ги послушам и за него.

Вкъщи ?

  Антъни се събуди. Но не искаше да е така. Писнало му бе да отваря очи всяка сутрин, знаейки,че трябва да прекара още един ден без приятели. Колкото и да опитваше, той не можеше да завърже стабилно приятелство с който и да е негов връстник. Откакто се помнеше, той водеше живота на самотно дете, та така чак до осемнайсетия му рожден ден.

Познатата атмосфера на познатото парти. Мама, татко, баба и дядо обградили масата с тортата,а вече големият Антъни си пожелава поне един приятел, докато духва свещичките. Дори не яде торта този път. И тя му беше омръзнала. Наместо поредния следобед, прекаран в разговори с роднините, той реши да излезе да се поразходи. Сам-самичък, с качулка срещу дъжда, с навъсен поглед срещу усмивките на непознатите. Усмивки, зад които се криеше известна доза присмех над момчето без приятели. Ала той бе свикнал. Това, за разлика от ставането и тортата, не му беше омръзнало. Бе свикнал с ролята на аутсайдер , дори и тайничко да се надяваше този факт да се промени. 

Стъпи в локва и изплиска седналия на близката пейка младеж.

- Ей, гледай къде стъпваш , де! - провикна му се потърпевшият.

- Извинявай. - смотолеви навъсено Антъни. - Днес не ми е ден. Всъщност, всеки ден не ми е ден, така че защо не си гледаш работата.

- За виновник си доста арогантен. - отвърна му спокоен седящият. - Аз съм Андро, приятно ми е. - и му подаде ръка.

- Какво правиш? - попита го на свой ред рожденикът. 

- Какво имаш предвид?

- Защо искаш да се запознаеш с мен, държах се грубо с теб.

- Разбирам,че всеки има трудни дни. Или седмици. Или месеци, зная ли. Е?

Антъни подаде ръка и двамата се здрависаха.

- Извинявай, отново. Новост е за мен някой да иска да е приятел с мен.

- Не съм решил дали ще съм ти приятел, просто реших,че имаш нужда от такъв. Ще видим дали ще сме добър екип. - каза му с усмивка Андро.

- За какво пък екип? - учуден беше Антъни.

- Ще ти покажа по пътя. Хайде, имаш ли някаква работа, между другото?

- Нямам. Къде отиваме?

- Да посетим едни длъжници за бързо, пък после - където кажеш.

Антъни не обичаше да се забърква в неприятности, ала за първи път имаше приятел. Старият, малък, непълнолетен Антъни би си тръгнал от тук незабавно. Но не и днес. Не и новият, зрял Антъни - беше време да избере какъв път да поеме в живота. Не знаеше дали няма да пострада, ако отиде с Андро, но истински приятел,в този момент, струваше повече от всичко. 

- Добре. Идвам с теб, тогава. Къде са тези длъжници?

- Навъртат се около паметника на Бетовен в парка при гимназията. Сещаш ли се?

- Знам го,да. Учил съм там една година, но после нашите ме отписаха, защото класът ми се подиграваше.

- Кофти тръпка, приятелю. Сега няма да е така. Ще натупаме тия хлапета и отиваме да хапнем бургери някъде, умирам от глад. - в гласа на Андро имаше особена нотка на спокойствие. Вдъхваше на Антъни надежда,че времената могат да се менят. Може би, идваше нова, по-добра ера за него. Той също усещаше надигащия се глад, така че идеята го устройваше напълно. Противно на възприятията, подигравките срещу него през годините бяха главно отправени заради неспособността му да говори "нормално" с който и да било от обкръжаващите го деца. Сякаш говореше на друг език. От друга епоха. Не можеше да намери общи теми с никой от онези истерично хилещи се глупаци. Иначе, спортуваше активно, но не и в отборните спортове - причината бе ясна, никой не искаше изперкалото дете от своя отбор. Затова и родителите му го местеха от училище в училище,с надеждата,че Антъни ще успее да завърже приятелства на новото място. Ала всяко преместване водеше до нови подигравки и истории за лудостта на мълчаливия чудак. Сега трябваше да се пребори с терора на мислите, оживели под ударите на хиляди обиди и подигравки. Ала сега беше различно. Не беше сам.

Двамата закрачиха към старата гимназия на Антъни. Дъждът се усилваше. 

- Защо си толкова недоверчив? - попита го Андро.

- Видял съм прекалено много скапано отношение, за сметка на почти никакво добро. Какво да очаквам от поредния човек, който отправя реплика към мен? Учудих се,че не започна с обида, имам чувството,че целият град е слушал истории за лудото дете, което не може да си намери приятели.

- Разбирам. Така де, не разбирам както ти си го разбираш, но .. добивам представа. Сигурно ти е било тежко. А защо пък да си луд?

- Зная ли. - въздъхна качулатият. - Никога не съм намирал за интересни темите на разговор на съучениците си. Намирах разбиранията им за света за притъпени и изостанали.. Не изпитвах удоволствие да си говоря с тях, разбираш ли?

- Май наистина си леко луд. - засмя се Андро. - Но в добрия смисъл,де, споко.

Антъни се засмя на свой ред.

- Ето ги. Точно там, на беседката. Познаваш ли ги? - попита Андро и нави ръкавите си.

Приятелят му се вгледа в открилата се банда нехранимайковци и сякаш ги позна. Част от тях наистина не бе виждал, ала двама от тях определено бяха негови стари съученици. Нямаше как да сбърка. Бяха го подигравали толкова месеци, че нямаше как да забрави лицата им. Решен да захвърли миналото в канавката, Антъни на свой ред нави ръкави и закрачи бързо към хлапаците.

- Хей, къде са ми парите, нещастници? - викна им Андро, когато се приближиха към тях.

- Какви пари, бе, отрепка? Я, изчезвай! - на секундата му отвърна един от присмехулниците и се изправи.

- Отрепка ли? - очите на Андро заблестяха. Той се ухили като полудял. - Ще ти покажа аз една отрепка на теб! - при тези думи той се затича и с всичка сила скочи върху длъжника. Бутна го на калната земя и започна да го налага с юмруци по лицето. Кръвта, рукнала от носа на поваления се сливаше в няколко вадички с упорития дъжд, сипещ се над тях. Няколко секунди бяха нужни на другарите на разкървавения да реагират на атаката. Двама от тях скочиха и сграбчиха Андро за раменете, бутайки го на земята. Антъни се затича към четвъртия и замахна.

Досега не беше удрял човек без видима причина. Почувства се странно. Странно добре. Сякаш изплю всичката тиня, събирана с години вътре в него. Повтори и потрети упражнението. Чувстваше се свободен. Изкарваше всичкия стаен яд от себе си. Ала не успя да завърши пречистването си. Отчаян, уплашен вик някъде зад него прекъсна дъжда му от удари. Обърна се,само за да види как Андро наръгва с нож един от хулителите му. Бившият му съученик изпищя от болка и се просна на земята с кръв, шуртяща от хълбока.

- Бързо! Да се махаме, Антъни! Хайде! - викаше му Андро. За няколко кратки секунди Антъни не виждаше нищо. Всичко стана мъгляво. Погледът му се премрежи. Имаше чувството ,че ще припадне. Силата, която усещаше до преди малко се бе изпарила до последната капка. 

- Хайде, бе! - викна му за втори път приятелят му, вече стоящ на ръка разстояние от него. - Искаш да ни хванат ли?! Бягай!

Антъни се свести. Разклати главата си и се отърси от замайването. Пое си въздух и побягна през локвите вода и кръв заедно с Андро. Двамата бягаха поне десет минути без да спрат. Без дори да поглеждат назад. Чак когато преполовиха пътя от гимназията го къщата на Антъни се спряха. И двамата се хванаха за коленете, полунаведени и дишаха тежко. 

- Какво направи, да му се не види?! - викна Антъни. - Полудя ли??

- Виж, не съм искал да стане така. Просеха си го. Не искаха да ми върнат дължимото. Освен това, можеше и ние да си изпатим, ако не го бях направил! - извика му обратно Андро.

- И затова реши да го убиеш, а ? Просто така! Какво е това - лихва живот ли? - не можеше да се успокои първият.

- Ще оцелее, не го мисли. Никой няма да посмее да гъкне срещу нас. А и да го сторят, кой ще им повярва? Те са отрепки. - опитваше се да го успокои другият.

- Не аз, ти си лудият. Ти! Да бях си ял тортата, мамка му.. 

- Наистина ли би избрал това? С торта, ала без приятел?

- Без приятел, но и без наръган хлапак.

- Откъде знаеш,че нямаше да го наръгам и без теб? А? Замислял ли си се,че ти си просто свидетел. Нищо не си направил, освен че удари онзи няколко юмрука. Я се стегни! - думите на Андро го удряха като камъни. Бяха истина. Той не бе виновен. Но ако го извикаха случайно на разпит? Какво щеше да прави. Да излъже заради новия си, единствен приятел или да каже истината и да се обрече отново на самотно забвение? Трябваше да избере пътя си. Отново.

- Най-вероятно си прав. Няма да се паникьосвам. Мина ми. - вече дишаше по-спокойно. - А,ако полицията довтаса пред вратата ми,обаче? Какво да им кажа?

- Не си бил там. Не ме познаваш, не знаеш нищо. Ще ти повярват, само не се психирай, окей?

- Окей. Къде ще ходим сега?

- Аз лично се прибирам. Трябва да остана малко сам, не ме гледай,че съм хладнокръвен. Вътрешно ме разяжда вината. Ами ако наистина съм го убил?

- Не си! - на свой ред му викна Антъни. - Всичко ще е наред.

- Така е. Сега пък ти си прав. Хайде, до утре, лудак.

- До утре, Андро.

Двете момчета тръгнаха в различни посоки, ала мислите им бяха в едно - дали тази критична случка не беше дала старта на едно здраво приятелство?

Тази нощ Антъни си легна умислен, но обнадежден. На сутринта се събуди без никакви особени мисли в главата. Нямаше го ядът и разочарованието. А вчера бе станал свидетел на потенциално убийство. Не изпитваше и притеснение. Може би, в крайна сметка не бе напълно нормален. Всеки на неговата възраст би превъртял от паника. Параноята нямаше власт над него. Поне не сега. Все още не.

След като се разсъни и закуси, той осъзна,че няма никаква връзка с Андро. Противно на вчерашното време, днес беше слънчева съботна сутрин, та Антъни реши да се разходи, току-виж го засякъл някъде. Да, градът не беше малък, но не бе и толкова голям, а в събота всички спяха до късно. Улиците бяха почти пусти преди обяд.

- Къде отиваш, сине? - попита го с учуден глас баща му при вида на подскачащия към вратата младеж.

- Навън, баща ми. Времето е супер. Писна ми да стоя на затворено.

- Радвам се, момчето ми. За обяд майка ти ще готви яхния, знам че не обичаш тая гозба, но за вечеря сме уцелили джакпота - пиле с ориз и пържени картофи. Не е за изпускане, а?

- Така е, татко. Ще си дойда до тогава. Хайде, до после.

- Чао, сине.

Наистина нямаше почти никой навън. Контрастно на перфектното време, всички сякаш бойкотираха слънцето и си стояха по домовете. По-добре за Антъни. По-лесно щеше да забележи Андро, ако и той бе излязъл навън. Нямаше идея откъде да започне търсенето си, затова реши да се довери на инстинкта си. Закрачи към пейката, на която се запознаха двамата вчера. Без дори да я вижда, само като я наближи на стотина метра, Антъни усети,че приятелят му е там. Когато пристигна на мястото, видя другарят му да хрупа от ябълка и да се смее насреща му.

- Хе, браво,бе, лудак, виж как се намерихме. Пак. Какво ти се прави днес? - Андро носеше същите дрехи от предишния ден, явно не беше фен на пералнята.

- Не знам. Ти какво правиш в съботите? Аз, принципно, си стоя вкъщи и играя шах с баща ми, така че... не съм точният човек за идеи.

- Хм.. Онези нещастници така и не ми върнаха всичко, което ми дължаха. А днес има концерт. Ще свирят Килър Майндс. Искаш ли да отидем? 

- Нямам достатъчно пари, Андро. Ще пропусна.

- Ха! Кинтите да са ти проблем, лудак. Хайде, имам план. Споко, този път няма да гафим.

- Какъв е планът? Нали не носиш пак нож? 

- Не, не се притеснявай. Но ще трябва да действаме в екип този път. Съгласен?

- Зависи от плана, казах ти, няма да правим повече глупости.

- Добре,де. Слушай сега. На две преки от тук има магазин за антики. Продавачът е един стиснат такъв, все намусен, а има тонове пари. Събота сутрин винаги отваря рано, но както сам виждаш, клиенти няма много. Предлагам ти да отидем и да му помогнем да поолекне леко, сещаш ли се?

- Искаш да оберем магазин? Ти наистина си луд. Нали нямаше да правим простотии.

- Той дори няма да усети,бе. Какво го мислиш толкова, бълха го ухапала него,че ще му задигнем някой и друг долар. Хайде, не ти ли се ходи на концерт?

- Ходи ми се. Мамка му. Хайде, води. Но ни трябва истински план,а не просто идея,че ще ограбим някакъв старец.

- Всичко е измислено. Споко, лудак. Само ме следвай и бъди готов да бягаш бързо.

- Добре.

Двамата закрачиха с бърза крачка към набелязаното място. Андро си подсвиркваше, докато Антъни се опитваше да си представи какъв е планът за действие, измислен от другаря му. Стигнаха за няма и пет минути до магазинчето. Андро влезе първи, Антъни го последва. Звънчето на врата иззвъня, известявайки на собственика,че има посетители.

- Добро утро, с какво да ви помогна? - попита с благ гласец старчето.

- С парите от касата, дядка! - Андро не се церемонеше в изпълнението на плана си. Извади втъкнатия в панталона си пистолет и го насочи към продавача. - Бързо!

- Моля ви! Моля ви, не стреляйте, момко ! Ето, всичко е това, всичко ! Никой почти не е минавал откакто отворих сутринта. - малкият похитител се пресегна и измъкна от ръцете на стареца две банкноти от по двайсет долара.

- Стигат ни. Мерси, дядка! Хайде, със здраве! - след тези думи Андро се обърна към Антъни. - Сега бягай, колкото имаш сила! Давай! - продавачът не бе изчакал края на изречението, когато натисна паник-бутона на магазинчето. Полицията щеше да е тук всеки момент, но уви, щеше да е прекалено късно. Двамата обирджии избягаха, досущ като предишния ден и се спряха, чак когато решиха,че е безопасно.

- Абе, как може да носиш пистолет в теб? Та ти си не по-голям от мен, какво те е прихванало?! - крещеше отново Антъни.

- Може да съм колкото теб, но съм доста по-зрял. Видял съм доста повече. Освен това, дори не е зареден. Ето, виж! - Андро извади празния пълнител и го показа на приятеля си. - И престани да викаш, искаш да ни надушат куките ли? Успокой се малко, голям си нервак.

- И все пак е опасно. Имаш ли разрешително за това нещо?

- Не. Но знаеш ли какво имам. - стрелна въпроса си Андро. - По-точно, какво имаме? - поправи се на секундата той.

- Какво? - тросна му се Антъни.

- Два билета за концерта довечера. Ядосвай ми се сега, лудак. Ще бъде велико!

- Ех, май трябва да свиквам. Поне добра ли е групата?

- Не съм ги слушал. Надявам се. - и двамата се засмяха.

Решиха да си починат малко и отидоха на реката. Там беше още по-спокойно. Нямаше жива душа в радиус от поне километър от тях.

- Ще видиш, за нула време ще ти излезе име на бандюга, ама от добрите. Никой няма да ти се подиграва повече. Помни ми думите, лудак.

- Може и да си прав, Андро. А може и да не си, кой знае.

- Е,аз знам. Довери ми се.

- Хубаво, но не съм ял цял ден. Като съм гладен, ставам още по-недоверчив. Мисля да се прибера, да хапна нещо.

- Е, и ще изпуснеш концерта. Знаеш ги какви са родителите, ще искат да те задържат вкъщи от притеснение. Ще ни отиде на кино цялата операция Обир.

- Да, голямата операция, няма що.

- Хей, не говори с присмех за делата на малката ни банда. Има много хляб в нас.

- Щом си казал. Хайде, няма да се прибирам, но трябва да си взема да ям.

- Ще скочим до Бургера на 5та и Линкълн, искаш ли?

- Става. 

Пътят до реката и обратно бе по-дълъг от прецененото. Тръгнаха за натам по обяд, а когато стигнаха до бургерите вече се свечеряваше. Оставаше по-малко от час до концерта.

- Казах ли ти, няма време. Взимай нещо набързо и да ходим на стадиона. 

- Добре, добре. Ти искаш ли нещо?

- Не, не съм гладен, мерси. Хайде само побързай.

- Тръгваме,де. Нали дори не си ги слушал? Може да са слаби.

- Извоювах си билетите с честен труд, заслужават да бъдат оползотворени от първата минута дрънчене. 

- Има логика. Ето, тръгваме след минута.

Антъни си купи четири бургера и се върна при Андро, който подскачаше на място, нетърпелив да отиде на концерта,за който така се бе потрудил. По пътя натам не говориха много, защото Антъни ядеше почти през цялото време. Чак на входа Андро се наведе и смигна на приятеля си, докато прикрепяше пистолета в долната част на крачола си. 

- За всеки случай, нали така?

- Ох, ти не си в ред. Дано всичко мине спокойно.

- Всичко ще е бомба, лудак. Не го мисли.

И двамата влязоха вътре без проблеми, сложени им бяха гривни-пропуски ,а групата тъкмо излизаше на сцената. Това беше една от най-перфектните съботи в живота на Антъни. Още от първата песен си пролича,че бандата умее да дрънка и двамата с Андро започнаха да куфеят. След три парчета стадионът заплашително се издуваше по шевовете от насъбралата се тълпа. Китари, барабани, вокали - всичко се сливаше в много добра комбинация от звук, която отпусна Антъни максимално. Не мислеше за обиди, за шеги, за дъждовните дни вкъщи или за омразната торта. Беше пълнолетен, беше свободен да гради живота си ,а отгоре на всичко слушаше адски добра рок група в компанията на най-добрия си приятел.

И тогава чу изстрел.

Обърна се, за да види картинката, която се разигра в ума му още при звука от пистолета.

Андро държеше оръжието, насочено към вече падналото тяло на облечен целия в черно фен, и дишаше тежко. За секунда хвърли поглед към Антъни , а след това гръмна женски писък. Последваха го още много. Хората тепърва осъзнаваха ,че между тях лежи мъртво момче.

- Какво направи?! - викна с цяло гърло Антъни.

- Просеше си го. Каза,че си бил смотаняк, лудак. Каза,че не ставаш за нищо, че си изкуфял! Нямах избор! - крещеше срещу него Андро. 

- Какво ще правим сега?! Какво , за Бога? - Антъни усещаше как му прилошава наново, ала този път успя да се удържи в трезво състояние. 

- Не знам за теб, но аз трябва да изчезвам. Ако ме хванат горя, приятелю. - погледите им се срещнаха в една-едничка секунда, в която по-разумният от двамата осъзна колко много е сгрешил. Андро хвърли пистолета към него,а другарят му по инерция го хвана. Момчето-убиец се втурна измежду тълпата и се изгуби сред морето от приличащи си физиономии. Антъни остана като завързан на мястото си, без да може да помръдне. Всички гледаха в него. Чу и сирените. Идваха, приближаваха го, а той не знаеше какво да направи. Причерня му. Този път не успя да се сдържи. Припадна.

Събуди се в легло с чисти чаршафи и слънце, подаващо се срамежливо иззад завесите на прозореца. Сънувал ли беше? Всичко това бе един голям кошмар. Антъни въздъхна облекчено.

- Добро утро, момчето ми. - поздрави го с бодър глас влезлият в стаята човек с престилка.

- Аз съм доктор Дженкинс. Вчера си говорихме малко, преди да припаднеш отново. Разбирам,че си под въздействието на голям шок, момчето ми. Но всичко ще е наред, обещавам ти. Родителите ти са тук, искат да те видят. Да ги извикам ли? 

Антъни успя единствено да кимне. Беше му трудно да намери думи.

- Антъни, момчето ми! - направо с тичане се втурна към леглото му майка му. - Миличък, как си? Какво стана? 

- Андро.. Аз.. Андро уби онова момче. Застреля го, майко. Без да му мигне окото. И после избяга. А аз си мислех,че ми е приятел.

- Миличък, кой е Андро? Защо не си ми казвал за него? Как така има пистолет, за Бога? С какви хора дружиш? - майка му щеше да се пръсне от притеснение. Гласът ѝ трепереше повече с всяка изминала дума.

- Той не е лош, майко. Просто.. просто си има проблеми. 

- Синко.. - приближи се до него баща му. - Сигурен ли си,че този Андро е истински? Знаем,че нямаше много приятели, не е проблем да ни кажеш, ако си си го измислил. - в очите на баща му се четеше загриженост, примесена с ужас. Антъни се вцепени от възмущение.

- Не стига,че всичките ми съученици ме смятаха за луд, ами сега и вие ли ?! - той не се сдържа и кресна. - Как може, собствените ми родители да мислят,че съм луд? Андро е истински - беше истински на пейката и в парка, и в магазинчето, и на шибания концерт, не разбирате ли ? А после просто избяга. Единственият ми приятел избяга.

Антъни заплака. Нервите му не издържаха. Стоманеното изражение на умното момче се срути в един миг на слабост.

- Скъпи, полицията е открила твои отпечатъци по пистолета. - поде предпазливо майка му. 

- Защото той ми го хвърли и аз го хванах ! - прекъсна я синът ѝ. - Толкова ли не разбирате, след всичко, което ви обясних ?! - сълзите се превърнаха в яростни удари по леглото.

Доктор Дженкинс влезе в стаята преди нещата да са достигнали връхната си точка.

- Госпожо Сейн, господин Сейн, може ли за момент? Навън? - помоли ги учтиво той.

- Ей сега се връщаме, синчето ми. - пророни госпожа Сейн със сълзи на очите и излезе, заедно със съпруга си.

- Вижте, момчето преживява голям шок. Знам,че има шанс да казва истината, но аз смятам,че е най-добре за него да остане тук. Хем ще избегне съдебен процес, все пак е пълнолетен, хем ще си изясним тази ситуация, може пък това момче да е реално и синът ви да е напълно добре. Представете си,че всичко, което ни разказа е вярно, а най-близките му хора го отричат. Как ще гледа на вас, знаейки, че не сте му повярвали, когато най-много е имал нужда?

- Прав сте, докторе. - включи се господин Сейн. - Той не би направил такова нещо. Ала и не проумявам как се с сприятелил с такъв нехранимайко. Може ли да влезем да му кажем чао?

- По-добре не, господине. Нека си почива. В момента е ядосан на целия свят, задето е изгубил приятеля си. Нека мине малко време, елате утре сутринта, аз ще го успокоя.

- Добре, докторе, благодаря Ви. До утре. 

- И моля ви, помогнете му да се успокои. - ридаеше госпожа Сейн. - Не мога да го гледам толкова ядосан, моля ви, докторе!

- Непременно, госпожо, успокойте се. Всичко ще е наред.

Докторът понечи да влезе в стаята на Антъни, ала бе извикан по спешност в отделението за Бърза помощ. Оправи се там по възможно най-бързия начин и се върна при момчето. Почука на вратата и влезе.

- Как си, Антъни? Мина ли ти яда? - подхвана спокойно докторът.

- Мина ми, докторе. Истината е,че искам да ви призная нещо. Бихте ли се приближили, страх ме е да го кажа на глас. 

Лекуващият се приближи и се наведе до нивото на устата на момчето.

- Кажи, момчето ми? 

След секунда колебание Антъни прошепна.

- Мисля,че знам защо Андро уби онези момчета.

- Момчета?! Кой още е убил ?

-

Минаваше десет вечерта. Звънецът на входната врата на семейство Сейн иззвъня.

- Кой е? - попита госпожа Сейн, докато вървеше към прага.

- Андро е, госпожо Сейн. Тук ли е Антъни?

"Андро." Името отекна в ума на майката и се заби като пирон в мозъка ѝ. "Не е лъжел. Казвал е истината. А ние го изоставихме. Не му повярвахме."

- Андро, мислехме,че си измислица. Защо си избягал, заради теб пратиха детето ми в клини.. - виковете на госпожа Сейн спряха на секундата,в която тя отвори вратата и погледна навън. Срещу нея, облечен в медицинска престилка, стоеше синът ѝ. На табелката ясно се четеше името на доктор Дженкинс. Ръцете на Антъни бяха целите в кръв, а в дясната все още държеше скалпел. Гледаше я в очите, сякаш я вижда за първи път. Сякаш не я познаваше. Устата му се разля в широка усмивка.

- О, наистина прекрасна майка има Антъни. Е, той вкъщи ли е?

Огледално с малко кръв и тенис топки.

Ипсум стоеше сънен пред огледалото и се гледаше. Гледаше изморените клепачи, едва-едва отлепящи се, за да дадат живот на очите. Виждаше масивните торбички под тях, формирани с помощта на стотици безсънни нощи. Проследяваше изпъкналите вени надолу по жилавите ръце, докато се зъбеше срещу отразителя, само за да установи,че трябва да си измие зъбите. Косата му - рошава, шортите - намачкани, погледът - все така си оставаше блуждаещ. 

" А, какво ли щеше да бъде, ако можех да виждам какво е отвътре? Да видя душата си в огледалото? Наместо да гледам тази физическа карикатура, да съзра от какво се състои същността ми.”

Ипсум въздъхна умислено. „Глупави мисли за шест сутринта. Искам просто да припадна и да заспя, вече..”

И това и стана. Не знаеше дали умората е взела превес или просто кръвното му е паднало, ала той усети как крайниците му омекват и се строполи в плен на блажените сънища на някой, неспал повече от седмица.

Когато се събуди, не помнеше какво е сънувал, но беше сигурен,че е нещо приятно. Нали знаете как в теб остава усещането от емоциите, които си изпитвал в току-що изсънувания и забравен сън. Е,сега беше същото. Ипсум стана от леглото без дори да се поглежда в огледалото и моментално излезе от стаята. Нямаше нужда да се оглежда сякаш. Искаше просто да излезе и да говори с хора. Да ги гледа и те да го гледат обратно. Защо да се вглеждаш в себе си, когато има толкова много други образи, струващи си гледката?

Беше топъл, летен ден, затова Ипсум излезе както бе спал, по шорти, дори без тениска. Слънцето го радваше с безмилостните си лъчи, а от облаци нямаше и следа. Реши да се разходи до центъра на града, без определена причина, просто ей така – да погледа хората, наизлезли в това хубаво време. Трябваше да признае – противно на прекрасното време, улиците в покрайнините на града бяха изключително празни. Явно всички бяха в централната част. Беше му приятно да се разхожда, било то и сам. Когато се увери,че няма жив човек на улицата, Ипсум свободно започна да казва мислите си на глас, водейки заинтересован диалог със самия себе си.

- Не съм се наспивал така от месеци. И времето най-после е лятно, както си му е редът. И ми се пие бира. Ще си купя бира – решено е.

Ипсум се усмихна. Нямаше и следа от мислите за безсънието или огледалото.

Когато наближи оживената част на града, той започна да засича тук-там хора. Повечето бяха забързани, сякаш закъсняваха за работа. А часът бе два на обяд. Ако в два те няма на работа, няма смисъл да бързаш да стигнеш до там – по-добре си вземи бира и си почини. Ипсум гледаше всички в очите с очакването да му отвърнат, за да изпробва новата си теория,че няма нужда от огледало. Който и да го погледнеше, обаче, придобиваше гримаса на лицето, за която Ипсум не беше сигурен,че има заслуга. Разминавайки се с една наперена млада кариеристка, той забеляза как чертите ѝ се размиха в ужасена гримаса,а тя самата изруга – ала сякаш не на него, а на самата себе си.

Няколко метра по-късно, когато се отърси от странното чувство , той мина покрай малко дете, хванало за ръка баба си. И двамата се усмихнаха до уши при вида на веселия младеж, което възвърна доброто настроение на Ипсум. Помисли си,че просто не се е харесал на онази работохоличка. Всичко беше наред. Слънцето все още грееше.

Когато стигна до центъра на града, неспящият се сблъска с гледката на хиляди хора, щъкащи като мравчици по главния площад. Докато се разминаваше с множеството, проправяйки си път към любимото си място за убиване на време, срещаше по някоя и друга учудена или ядосана физиономия. И пак, не бяха насочени срещу него, но той усещаше,че има пръст в емоциите на тези хора. Дори не го гледаха в очите. Погледите им бяха насочени към него, ала някак без да го виждат. Дали не беше станал невидим? От слънцето бе започнал да си мисли всевъзможни налудничави неща. Трябваше да си купи бира вече. Стигна до магазинчето, разположено точно до Фонтана за отдих, както го наричаха всички обичащи да разпускат около стария фонтан, построен преди незнайно колко години от първите жители на града.

- Една бира, дядо Лозен. Не, нека са две, доста е топло. – каза с весел глас Ипсум.

- Заповядай, приятел. Гласът ти ми се струва познат, но не мисля,че съм те виждал тук откакто отворих магазина. – отвърна му с благ глас дядо Лозен.

- Хе, забавен си както винаги, дядо. Отивам да седна на някоя пейка, докато още има място. Хайде, до по-късно.

Ипсум усещаше,че ще изпие поне още две бири, ала никога не можеше да бъде напълно сигурен. Можеше да завали дъжд, знае ли човек. Харесваше тънкия хумор на дядо Лозен – идваше тук, откакто се помни и дядото винаги го взимаше на подбив.

Отвори първата бира и отпи жадно. От невнимание разля половината глътка по себе си. Така му се пиеше,че дори не обърна внимание, а повтори движението и за втори път се оля. Важното беше,че имаше слънце и бира. Другото бяха формалности. Стоеше загледан в люлките, недалеч от пейката,на която бе седнал и се замисли как никога не е обичал да се люлее за разлика от всички останали деца. Докато се опитваше да анализира това си нежелание да се качи на една от най-любимите детски занимавки, Ипсум усети как към него се приближи ококорен малчуган.

- Кой си ти? – попита го малкия без да се церемони.

- Аз съм Ипсум. Ти кой си? – отговори му ухилен бираджията.

- Аз съм Корнелиус. Накратко ми казват Корни. Изглеждаш ми странен. Доста си блед. А пък гарваните са черни. Винаги са били, нали така? Откъде идваш?

- Черни са, спор няма. – засмя се Ипсум. А другото е, защото не се наспивам добре, приятелче. От тук съм, иначе. Кореняк съм. Знаеш ли какво е кореняк?

- Знам. Аз съм малък, не съм глупав – има разлика. – тросна му се Корни, загледан като останалите, някъде в Ипсум, ала не и в очите му. Сякаш гледаше през него. Или в него.

- Корнелиууус ! – чу се женски вик от недалече.

- Майка ми ме вика. Съжалявам,че не можем да си поговорим повече, господин Ипсум. Благодаря за мнението, помогна ми със самочувствието.

- Какво мнение? – гледаше го недоумяващо Ипсум.

- Чао, господине, закъснявам. – Корнелиус му помаха и се затича към майка си.

Озадачен, мъжът остана да стои на пейката и отпи отново от бирата си. Имаше чувството ,че я е излял цялата, след като изпи бутилката – знаеше,че е празна, ала все още бе жаден – добре,че имаше втора.

Отвори и нея и я изпи на екс. Когато идваше насам, бе решил да прекара цял ден на някоя пейка, точно като тази. Сега, обаче, след този странен разговор му се прииска да смени мястото. Стана пъргаво и се запъти към другия край на парка, където също можеше да си почине от хорски разговори и просто да стои и да гледа небето – сега съжали ,че нямаше облаци. Можеше да ги гледа и оприличава на всевъзможни форми, точно както когато беше дете. Може би, Корни му бе навял спомени от неговото детство, затова покоят му бе развален. Ретроспекциите не му влияеха добре.

Докато вървеше,забил във всепоглъщащите си мисли, едва не се блъсна в една възрастна жена. Когато надигна поглед,за да ѝ се извини, Ипсум остана изумен. Жената гледаше към него със сълзи на очите. Гледаше го и плачеше с глас. Сякаш бе видяла най-тъжното нещо на света. Той се огледа, да не би тя да е разстроена от нещо друго, ала не видя причина, само няколко любопитни погледа на зяпачи, събрали се да се осведомят защо жената изведнъж изпадна в плач. Те също гледаха към него, ала никой не заплака. Трима от петимата изкривиха лица в негативни гримаси, четвъртият се усмихна, а петият тръгна разярен към него. Ипсум отскочи настрани при опита на непознатия да го удари.

- Ще си счупиш ръката, бе, простак. – провикна се един от групичката на побойника.

- Не ми пука, това не е вярно ! Той не е прав! – викаше разяреното биче, сякаш Ипсум го бе обвинил в убийство.

- Нищо не съм ти казвал, човече. Я се успокой. – каза му спокойно учуденият и понечи да продължи по пътя си.

- Не беше и нужно. Достатъчно ми показа. – каза му с по-скоро разочарован тон бичето и се отдръпна, след което се обърна и се присъедини разстроен към другарите си.

„Какво се случва днес? Един път ще се наспя и ще съм весел и ето... навсякъде всичко върви накриво. Да си бях останал вкъщи, да му сене види!” – Ипсум съжаляваше,че излезе днес. Рядко го правеше и си имаше причина. Винаги нещо странно се случваше. Винаги! Ето,че и сега не беше изключение. Я ще нагруби някой без да иска, я ще си изгуби нещо, я ще се полее с бира. По-добре, наистина, да си беше стоял у дома, цял ден завит през глава в леглото, обмислящ какво да пие, за да може да заспи.

Реши да изгони тези самообвинителни мисли от главата си и продължи да ходи – оставаше му малко до второто любимо място за релакс. Наближаваше и втората си любима пейка, когато за момент погледът му кривна настрани. Малко момиченце , на не повече от седем години, жонглираше с пет топки за тенис пред очите на група насъбрали се зрители. Спря се,за да погледа и той. Тя, на свой ред, го погледна. Погледна го право в очите без да изпуска нито една от топките. В моментът, в който измести погледа си малко по-надолу, всичките започнаха да бягат, сякаш от дланите ѝ и паднаха на земята, една по една. Момиченцето се наведе да ги събира ядосана. Ипсум я гледаше и усещаше,че пак е виновен без дори да е казал думичка. Отмести погледа си към витрината зад нея, вече започваше да си мисли,че прилича на звяр,че така да провокира хората.

И тогава разбра всичко.

Срещу него,в отражението, стоеше пак той, ала не точно. Не можеше да различи големите торбички или натежалите клепачи. Нямаше я и рошавата коса. И наистина бе блед. Дори по-блед от нормалното му бледо. Беше кристален. Виждаше как заобикалящата го тълпа се отразява в ръцете му. В краката му, в корема дори. Самият той се бе превърнал в едно голямо огледало с човешки облик. И от гърдите му го гледаше картина. Момичето пак бе вперило поглед в него,а огледалото на гърдите, на свой ред, ѝ показваше душевното ѝ отражение. Огромен огън, всеобхващащ всичко останало в отражението бушуваше върху стъклената кожа на Ипсум. Затова бе изплашил кариеристката. Затова и бе усмихнал бабата и малчугана. Затова и дядо Лозен не го позна. Беше се превърнал в човека-огледало. Колкото нереален, толкова и истински. Показваше на всички, които го погледнеха какво бушува в душите им. Желанието му се бе изпълнило, ала на каква цена. Противно на логиката, обаче, той не мислеше за това. Мислеше само за едно. Приближи се до витрината и се вгледа в нейното отражение. Образът на гърдите му се смени. Промушен с кървава стрела гарван, впил нокти в полумъртва змия, го гледаше от там. Около тях летяха мойри, хванали всяка по една арфа, късащи струните една по една. Под змията се виждаше малък къс земя, разцепен от пукнатини, от които течеше злато и сребро. Вериги опасваха врата на птицата, която го гледаше жално. Молеше му се да я освободи. Змията издъхна под напъна на ноктите. Металът, опънат между арфите на многото богини се затягаше в примка с всяка секунда. Черният, крилат убиец на свой ред щеше да издъхне. Сърцето на Ипсум щеше да се пръсне. Биеше както никога досега. Виждаше образа на собствената си душа, ала не получи удовлетворението, за което бленуваше. Картината на душевно му изтезание щеше да го докара до лудост, усещаше го. Веригите всеки момент щяха да убият гарвана.

И тогава нещо го удари. Ипсум се обърна и видя,че момиченцето-жонгльор го замяра с топките за тенис. Първата бе последвана от нови две. Противно на човешката природа, те се врязваха в тялото на мъжа, оставяйки дълбоки пукнатини в него.

- Ти провали номерът ми! – викаше момичето. – Никога не бях ги изпускала! Никога, откакто съм се родила! – видя пламъкът в очите ѝ, същия като този, който до преди минути гореше на гърдите му, докато тя го гледаше.

И последните две топки захвърчаха към него. Не се опита да ги избегне. И двете се забиха в гърдите. Ипсум усети как се пропуква. В секунда на адска, непонозима болка той се разпиля на милиони парчета стъкло. Пръсна се по цялата алея, без да успее да реагира. Усещаше как лежи, ала лежеше със силата на неизброимите парченца на своето собствено, разбито тяло. Беше и тук, и малко по-натам, и чак в близост до краката на „убийцата” си. Навсякъде имаше късчета огледало. Късчета счупена душа, отразила за няколко часа десетки други такива.

„ - Умря ли гарванът?

  - Не успях да видя.

  - Жалко. Искаше ми се да знам.

  - Ако беше умрял, щяхме ли да си говорим сега?

  - Сигурно, аз също не съм жив.

  - А, аз къде съм?

  - Ти си навсякъде. Също като парченцата, на които беше разпилян. Не е ли приятно?

  - Спокойно е.

  - Искаш ли да се огледаш?

  - Не. Видях достатъчно.

  - Хайде,де, знам,че го искаш. Ето ти огледало, погледни.”

- Не! – Ипсум извика, вече буден. Стоеше досущ както, когато припадна. С разликата,че сега ръката му бе забита в напуканото огледало. С кръв по кокалчетата, той я отлепи от там и я разтърси.

Погледна другата си ръка, на която носеше часовник. 6:02. Бяха изминали две минути. Две минути, в които съзря най-съкровената картина на душата си,само за да я види разбита на парчета. А в момента стоеше и глупаво гледаше образа си, целият в пукнатини, ала този път идващи от истинското огледало. Ипсум не можеше да си поеме въздух. Опитваше се да различи съня от реалното. Пак имаше това усещане. Емоциите от сънищата го следваха и в будната реалност, ала този път той помнеше какво е сънувал перфектно. Сякаш беше там. Беше ли възможно? „По-скоро,не.” – помисли си той.

Ипсум се втренчи в огледалото с надеждата, гледайки изражението си да се върне по-бързо в този свят. Не искаше да си спомня за разбитото си на парчета тяло. Наместо себе си, обаче, той забеляза и друго. На стената зад гърба му се четеше надпис.

Изписан с черен маркер, тапетът гласеше:

Гарванът ти е добре. Видях го току-що.

Поздрави, Корнелиус.

Лилаво, черно, червено.

   Виктор тропаше нервно с крак, чакайки дългата опашка пред касата на кафенето да намалее. По принцип не идваше много често тук, но тази сутрин с ужас бе осъзнал,че бурканът с кафето в квартирата му е празен. Това наложи кратко пътешествие по стълбите от четвъртия етаж до спасението му, разположено на не повече от десет крачки от входа на Рейнщрасе 17. Минутите се нижеха като часове, докато всеки един от хората пред него поръчваше. Виктор насмалко да заспи, облегнат на витрината с парчета торта и други сладкиши. Сепна се и осъзна,че пред него има само още един клиент. Усмихна се при мисълта,че скоро ще се докопа до блажената напитка. През секундата, в която премигна, обаче, стоящият пред него се бе променил драстично. Чак когато се вгледа по-внимателно полуспящият осъзна,че младежът носи маска под качулката си. С изваден пистолет, насочен към потресената продавачка, младият мъж започна да крещи:

- Парите! Вади парите! – гласът му бе по писклив, отколкото отива на уличен бандит.

- Моля Ви! Не искам да умра! - викаше истерично момичето зад щанда.

- Млъквай и пълни чантата ! - отвърна и обирджията и хвърли черна чанта към нея.

В няколкото мига на трескаво отваряне на касата и изсипване на банкноти Виктор се събуди сякаш бе изпил няколко кафета. Премисли ситуацията и реши да направи, каквото му бе по силите. С неестествена за препил снощи мъж на средна възраст сила, той замахна и хвана ръката на похитителя, изви я нагоре в проста хватка и го удари с крак в корема. Младежът се преви и без много съпротива пусна пистолета. Осъзнал,че вече няма предимство, маскираният се изправи като попарен и избяга панически, оставяйки и пистолета, и чантата. 

- Ще задържа това. - каза спокойно на продавачката Виктор, поклащайки пистолета в ръката си. - Спокойно, всичко е наред, вече. Съветът ми, обаче, е да наемете охрана, недопустимо е маскиран човек да влиза незабелязан, за малко да пострадате.

- Благодаря Ви! Благодаря Ви много! - хлипаше момичето. - Ще кажа на управителя да предприеме мерки.

- Точно така. А сега, ще може ли едно дълго кафе, без захар, моля?

- Разбира се, господине. - гласът ѝ още трепереше. - Заповядайте, това е от заведението.

- Благодаря. Довиждане, госпожице.

Сутринта започваше добре - добро дело и силно кафе. Виктор се усмихна още веднъж, докато излизаше от кафенето. Вече обмисляше какво да прави през деня, когато, забил поглед в земята, усети как кафето му се разлива по цялата блуза. 

- Ей, гледай къде вървиш! - извика насреща му млада жена. - Съсипа ми роклята, мамка му!

Не осъзнаваше дали той е виновен, задето се бе отнесъл в мисли или тя, че също като него, не гледаше къде върви.

- Ти гледай. Аз още спя. Простено ми е. Ти сигурно си пила кафе вече.

- Не пия кафе. - сопна му се госпожицата. - Но, ако пиех, щях да си купя едно, само за да ти го лисна в лицето. Как да отида на работа сега? А? Не стига,че закъснявам, ами и сега това.. Сутринта ми е ужасна.

Виктор получи леко чувство за вина, когато видя разочарованието в черните ѝ очи. Не обичаше да се заяжда, особено, когато той самият също беше виновен. Може би малко повече от нея, дори.

- Съжалявам. Има ли как да ти помогна?

- Не мислиш ли,че направи достатъчно?! - беше бясна. Накара го да се усмихне.

- Сега ще ми се смееш ли? Много забавно, да, клетата мацка няма да отиде на работа, защото я заля с кафе. Хайде да се смеем заедно! - имаше чувството,че всеки момент ще го удари.

- Мисля,че ти се блъсна в мен, но нека не спорим. Нека ти купя нова рокля? Ще ти спестя ходенето до вкъщи.

- Ама, на теб май ти е много забавно? Напълно го обърна на бъзик.

- Сериозен съм. Наблизо има магазин за дрехи, сигурен съм,че ще си харесаш нещо. Това е най-малкото, което мога да направя, че да ти компенсирам неудобството.

- Хм, ти май наистина си сериозен. – ядът в очите ѝ изчезваше малко по малко. – Хайде, да те видя колко ще издържиш на шопинг с жена.

„О, внимавай какво си пожелаваш” – каза си наум Виктор. Търпението му беше неизчерпаемо. Налагаше му се, ако искаше да остане най-добрия в работата си. Уверен в себе си, хвана сърдитката за ръка и я поведе към магазина. Тя не се дръпна.

  Сутринта тепърва започваше, а вече беше пълна с добри емоции. Махмурлукът бавно-бавно заспиваше, което беше черешката на тортата за Виктор.

- Как се казваш?

- Калиопа. А ти?

- Аз съм Виктор. Приятно ми е да се запознаем.

- Не мога да кажа същото. Но имаш малко време да промениш това.

За първи път я видя да се усмихва и едва не се блъсна отново, този път в благ старец, подминаващ го с бавна крачка.

- Ти май си доста отвеян? – жегна го Калиопа.

- Не винаги. Само когато съм весел. А това се случва рядко. Какво работиш тук?

- Всъщност, съм стажантка в една фирма, занимаваща се със социологически проучвания. Затова и бях така ядосана, никой не приема добре, когато стажантите не се отнасят сериозно към работата си. Иначе, съм студентка в Мюнхен. Уча криминалистика.

- Мюнхен ли? Какво те води в Нюрнберг тогава? Не ти харесва в големия град ли?

- Не че не ми харесва, просто не ме свърта на едно място. Обичам да пътувам.

- Да пътуваш е едно, но ти работиш тук, да не би да можеш да се телепортираш? – засмя се Виктор. Не усещаше колко детски е започнал да се държи около тази жена.

- Все още, не мога. Записала съм задочно, ходя там само за изпитните сесии. През останалото време работя и пътувам, когато успея да намеря свободен ден.

- Интересно. Тук е, пристигнахме. Дано ти намерим нещо подходящо.

Двамата влязоха в малкото магазинче, където бяха посрещнати от възрастна, леко прегърбена продавачка, която ги посрещна с весел поздрав.

- Хубав ден, деца! С какво мога да ви помогна?

- Търся рокля за подарък на приятелката ми. – изстреля Виктор преди Калиопа да успее да пророни и дума. – Какво бихте ни предложили?

- О, какъв мил младеж. Елате, последвайте ме, тук толкова рядко идват хора, че ми е много драго всеки път, когато видя младежи да влизат при мен. И то такава хубава двойка. От колко време сте заедно?

- Не сме. – изпревари го този път Калиопа. – Той си въобразява. Още е далеч от спечелването ми.

- О, жена на място. Браво, моето момиче, сега ще ти намерим правилната рокля. Да му мисли тоя младеж, като се появиш сред хора, облечена в нея. Ела, имам перфектната рокля за тези твои очи. Лилави са, нали? Не виждам много добре,вече. Годинките си казват думата. – женицата докуцука до един рафт, скрит зад голям куп всевъзможни дрехи, нахвърляни сякаш пред пералня за пране. Рафтът, в контраст с хаотичния куп, беше перфектно подреден, пълен с ефирни рокли, излезли сякаш от филм от седемдесетте години.

- Ето, момичето ми, пробвай тази. – подаде ѝ черна,изчистена рокля с усмивка бабата и ѝ посочи пробната. Калиопа я взе и влезе в малката стаичка, преградена с извехтяло кафидено перде.

- От кога я ухажваш? – попита го тихо бабата продавачка.

- Вярвате или не, току-що я срещнах. Но има нещо познато в нея, ала не мога да си обясня какво. Усещам,че имаме много допирни точки.

- Ти какво работиш, момче? Това са доста скъпи рокли.

- Ако Ви кажа, ще трябва да ви убия, госпожо. – усмихна се насреща ѝ Виктор.

- Ех, днешната младеж сте наистина странни. Затворени, все криете нещо. Хем имате такива технологии за информация, пък тайните ви са в пъти повече от нашите.

- Понякога е по-добре така, госпожо. Повярвайте ми.

- Е, щом така си казал. Аз от връзки не разбирам толкова, дрехите са любовта ми. Остарях с тях, сега те са единствените ми дружки. Дано ти не попаднеш в бездната на професионалното отдаване, както се случи с мен. Да, не ме гледай,че съм стара, знам някои думички. Едно време четяхме много повече от вас, сега всичко е на тези пусти компютри.

И двамата въздъхнаха. Бабата от носталгия, Виктор – от тревога. Нещо в него започна да чопка. Сутринта беше обещаваща. Обедът, пристъпващ несигурно, носеше ударна доза съмнение. Какво ли щеше да донесе останалата част от деня?

  Не му остана, обаче, много време да размишлява над надигналите се мисли. Процесът беше прекъснат от излязлата от пробната Калиопа. Тя се завъртя бавно, докато се оглеждаше в огледалото. Заедно с нея се завъртя и главата на Виктор. Ако беше по-лабилен, би му се завило свят. Роклята беше правена за нея. Покриваше всяка нейна извивка перфектно. Чистото черно играеше с лилавото в очите ѝ по един особен демоничен начин. Не беше нито прекалено дълга, нито прекалено къса. Денят отново стана безгрижен.

- Е, как ми стои? – попита го с усмивка тя. – Кажи де, какво си ме зяпнал?

- Мисля,че това казва достатъчно, момичето ми. – засмя се бабата. – Много добре ти стои. Казва ти го жена с опит. Направо блестиш, мила.

- Взимаме я. – най-после успя да се включи в разговора Виктор и подаде кредитна карта на продавачката.

- Тук нямам апаратче за такива карти, момче. Трябва да ми платиш с нормални пари, не виждам смисъл в тези пластмаси, наистина.

- Няма проблем. Ето, нали толкова? Погледнах етикета, преди да я пробва.

- Толкова, момчето ми. Благодаря ти. Приятен ден ви пожелавам, деца.

- Благодаря много, на Вас също. – отвърна ѝ Виктор.

- Приятен ден! – добави с усмивка Калиопа. С подскоци отиде до Виктор, хвана го за ръка и двамата излязоха от магазина.

- Може би, не си толкова завеян, колкото си мислех. – каза му тя и го удари леко по рамото.

- Ти пък си много хубава. – опули ѝ се той на свой ред.

И двамата се засмяха.

- Аз трябва да бързам за работа, обаче. Ще те видя ли пак? – попита го Калиопа , докато все още разглеждаше роклята.

- Ако зависи от мен ... Внимавай! – Виктор я дръпна зад ъгъла на сградата, точно преди куршумът да се забие в тухлите. Последваха втори и трети, които намериха за цел стената на блока, стоящ на отсрещната част на улицата.

- Какво стана?! – извика Калиопа. – По нас ли стреляха?? – цялата трепереше.

- Не по нас. По мен. Ти просто се оказа на грешното място в грешното време.

- Защо, за Бога, стрелят по теб ? Да не си някаква важна клечка ? Затова и не ти беше проблем роклята, нали ? Знаех си,че има нещо нереално, знаех си ! – Калиопа изпадаше в истерия. Дишаше тежко и гърдите ѝ изпъваха роклята, очите ѝ се въртяха във всички посоки, хаотично търсещи заплахата.

- Няма да ги видиш, колкото и да гледаш. И не, не съм важна клечка. Поне не такава, каквато мислиш ти. Мога да ти обясня, но знай.. кажа ли ти сега, връщане назад няма. Също така, мога да си изпатя сериозно, ако го направя. И последно, но най-важно .. узнаеш ли кой съм, опасността става реална и за теб.

- Тези куршуми ми се сториха доста реални, без да знам почти нищо за теб, така че или ми обясни, или ми викни такси на момента! Няма да рискувам да ходя пеша след тази случка. – беше изплашена, ала не от него. Не знаеше как, ала явно не я плашеше и това го озадачаваше. Виктор си пое дълбоко въздух и, след последна секунда двоумене, проговори.

- Чувала ли си някога за агенти „Пета степен” ?

Калиопа поглати отрицателно глава.

- Добре. Истината е такава, че аз съм специален разред наемен убиец. Позволено ми е да нарушавам който и да е закон, писан в която и да е книга по света. Не отговарям пред никой, освен този, който ми задава поръчките. Личността ми не е измислена, но името ми е изтрито от всички регистри и бази данни. Ако се опиташ да ме намериш в Интернет, няма да успееш. Има ме само в реалния свят. Във виртуалното съм просто една неизвестна. Но дори и безименен, мога да бъда проследен. И точно в момента, организация, която има полза от моето премахване е пратила неопределен брой убийци по петите ми. Не знам кои са и къде се крият, но от няколко дни усетих,че ме следят. Тези три куршума бяха първото по-твърдо доказателство,че съм прав. Така че, сега е моментът да избереш дали искаш да ме видиш отново? Прецени сама.

Калиопа го гледаше без да мига. Двамата стояха приклекнали без да продумат поне минута. След това тя се усмихна.

- Права бях, не си опасен за мен. За по-малко от час познанство ми каза най-съкровената си тайна. Може да си машина за убиване, но в моите очи си просто едно голямо дете. – тя се приближи до него и го целуна. Заби ноктите си в ръката му, след което го блъсна да падне на земята.

- Това е задето ме изложи на риск. – усмихна се насреща му. – Следащият път ще е по-тежко. Хайде сега ставай и наистина ми викни такси. Закъснявам, вече.

Виктор се изправи ловко и извади телефона си. Набра някакъв номер, изчака другата страна да вдигне и затвори без да каже и дума.

- След малко ще дойде превозът ти. – каза ѝ спокойно и на свой ред се приближи към нея. Притисна я леко в стената и я целуна.

- Това е,задето си толкова невинна.

- Не можеш да си сигурен.

- Не ми се налага да съм. Колата ти е тук.

До тях спря черен седан, чиято задна врата се отвори като по поръчка.

- Хайнц ще те откара, където поискаш. Аз ще те намеря, когато опасността отмине. Чао, Калиопа.

- Чао, Виктор. Гледай да не те застрелят, може би наистина искам да те видя пак.

Очите ѝ го пронизаха за последно преди да се качи в автомобила. Хайнц кимна отвътре и даде газ. Виктор остана няколко минути на сигурно, в сянката между двете сгради. Кой беше по петите му? Защо така отчаяно искаха да го убият? И защо точно сега, когато беше срещнал тази загадъчна жена. Мислеше да изкара деня без пиячка. Явно Джак имаше друго наум. Купи една бутилка от кварталния магазин и се прибра вкъщи, за да се отдаде на разбор на ситуацията.

Прибра се и легна на удобния си кожен диван. Полежа няколко минути без да мисли за нищо, след което отвори бутилката и си наля чаша чисто уиски. Не го беше страх за себе си. Беше свикнал да е обект на заплахи и опити за покушение, беше приел тази си съдба, когато се съгласи да бъде това, което е днес. Истината бе, че за първи път от години усещаше една позабравена емоция. Беше го грижа за някой. Страхуваше се не от това, да бъде убит, а от възможността Калиопа да пострада заради него. Наля си нова чаша. Кой го гонеше? Екс. Нова чаша. Навън заваля дъжд. Нова чаша. Отпи дълбоко и я хвърли в стената. Бутилките без дозатор бяха наистина удобни. Не усети как се унася с празна бутилка в ръка. Диванът си беше наистина удобен.

  Сънува как бяга в тъмна гора, а по петите му бяха десетки ловджийски кучета. Покатери се на едно дърво.. те го задминаха, някак не го усетиха. Въздъхна облекчено и погледна напред. Когато погледът му се фокусира, съзря чифт лилави очи да го гледат от отсрещното дърво. Скоро видя очертанията на силуета на вълчица. Те се надигна, стоейки здраво на клона и се приготви да скочи към него...

   Силният звън на звънеца го събуди. Нямаше представа колко е часът. Стана от дивана и погледна внимателно през шпионката. Насреща му стоеше униформен.

- Кого търсиш? – попита Виктор.

- Истината е,че не зная името Ви, господине. Или поне не съм сигурен. Момичето от кафетерията явно познава хазяйката Ви. Идвам с молбата да ми помогнете в разследването на опита за обир, случил се по-рано днес. Ще ми отделите ли няколко минути?

- Хм, вие униформените сте странни хора. С какво си мислиш ,че ще ти помогна ? Обезоръжих го и той избяга, нищо повече. Дори бях малко пиян от миналата вечер, така че надали съм най-добрия свидетел.

- Вярвам Ви. Не бих го направил, но наистина говорите несвързано, така че, ще приема,че казвате истината.

- Какво имаш предвид? – не смяташе за нужно да говори на Вие със служителя на реда. Беше усвоил този навик преди години, още когато не беше наемник.

- Похитителят е бил жена. Вие казахте „обезоръжих го”. Приемам,че сте бил толкова неадекватен,че сте сметнали жената за мъж.

- Трудно ще се объркам по такъв начин. – засмя се Виктор. – Въпреки,че наистина ми беше лесно да му извия ръката. – добави замислено Виктор.

- Да ѝ извия, искате да кажете. Разпитах вече четирима свидетели, които потвърдиха показанията на продавачката – престъпникът е бил жена.

- Дори и да сте прав, какво мога да направя? Единственото , което мога да ти дам е пистолетът ѝ, но не знам как това би ти помогнало, носеше ръкавици, така или иначе.

- Сигурен съм,че би ми бил от полза, ще съм благодарен, ако го направите.

Виктор въздъхна от досада и отвори вратата.

- Влез, искаш ли чаша уиски?

- Не,благодаря, на работа съм.

- Да бе, вярно. Ето, дано намерите отпечатъци, освен моите. Сега, ако не възразяваш, смятам да поспя. Беше изморителен ден.

- Да, разбира се. Извинявам се за безпокойството, довиждане.

- Чао и успех със случая.

Виктор затвори вратата след полицая и се запъти към удобния диван. Искаше да опита да продължи съня си и да разбере какво става по-нататък. Трудно, ала не невъзможно, според него. Тъкмо си легна, когато звънецът иззвъня отново.

- Мамка му! – изпсува на глас мъжът. – Кой е?!

- Пица. Доставки по домовете. – отвърна му глас от другата страна на вратата.

Не помнеше да е поръчвал пица, ала това беше често срещано явление. Петната в паметта нарастваха, когато се напиеше. И не рядко си поръчваше храна за вкъщи в опиянено състояние. След внимателната проверка през шпионката, Виктор отвори вратата на доставчика.

- Колко ти дължа ? – попита го той, докато търсеше дребни банкноти в портфейла си.

- Нищо, почерпката е от нас. – отвърна му младежът, насочил пистолет към главата му.

Виктор повдигна глава, само за да види насоченото към челото му дуло. Колко беше глупав, за Бога. Най-наивно бе отворил на доставчика, воден от навика да прави неща, за които няма спомен, в следствие на уискито. Прокле скапания си порок. Ала полза нямаше. Освен ако не можеше да се телепортира, нямаше как да избяга от куршума. Умът му препускаше в мисли и пресмятания. Как можеше да обезоръжи обучен убиец, било то и не толкова добър като него.

Виктор реши да действа. Ако му беше писано, щеше да умре сега, точно тук, в на никой непознатия апартамент на Рейнщрасе 17, под звука на ромолещия дъжд отвън. Изживя ако не хубав, то поне изпълнен с адреналин живот. Сега беше моментът на истината. Явно щеше да си плати за всичките убийства, извършени през годините.

  Преди да направи каквото и да било, обаче, след тези кратки три секунди на размисъл, Виктор видя как бутилка Джак се разбива в главата на похитителя. Целият коридор се изпълни с уиски и кръв. „Доставчикът” падна на момента, със голяма, зееща рана на черепа, от която стърчаха малки стълкълца. Виктор се запита, дали още не сънува. Не беше възможно да се измъква винаги на косъм.

- Май дойдох навреме, а? – попита го, докато прекрачваше безжизненото тяло, Калиопа. – Само че, ще трябва да купиш ново уиски, от това нищо не остана.

- Как.. Откъде знаеш къде живея? – Виктор можеше да се закълне,че това е сън, а не реалност.

- Умея да разпитвам. Някакво ченге те намери, та една хлътнала жена ли няма? Ако не бях предредила четирима човека в магазина, сега можеше да си мъртъв. Убит от ръката на някакъв самозванец. А никой не иска това, нали така?

- По-странна си от сутринта. Но ти благодаря. Спаси ми живота. Трябва да сме нащрек, щом този ме намери, значи и другите ще могат. Трябва да се скрием. Особено теб, не искам да пострадаш, защото си се блъснала в мен случайно.

- Мен са ме учили, че случайности няма. – отговори му Калиопа, без да се премества от мястото си.

- Може и така да се каже, да. Но не това е важното.

- Прав си. – тя се приближи до него и го прегърна през врата. Гледаше го в очите, сякаш се опитваше да му каже нещо, без да говори. Постояха така известно време, след което Калиопа свали едната си ръка и бръкна в дамската си чанта.

- Нося ти нещо познато. – продума тя.

- Какво е? – В момента на задаването на въпроса, Виктор узна отговора. Беше толкова зает да я гледа в очите,че така и не свали поглед от лицето ѝ, докато тя бъркаше в чантата си.

- Малка изненада, скъпи. – усмихна му се тя, а той усети студената стомана на пистолета , опрян в хълбока му.

- Изненадана съм, че не позна. Признавам, че не очаквах слабостта ти да е пиенето.. или красивата жена, не зная кое от двете те предаде. В кафенето си мислех,че ще имам проблеми с теб, все пак бе видимо пиян, а ме обезоръжи без проблем. Наистина, в друг свят, в друго време, може би щяхме да сме перфектната двойка. Но сега имаме по-важни неща за вършене, скъпи. Шефът ти праща поздрави. – Виктор стоеше вцепенен. Писнало му бе да се бори. Знаеше,че може да опита да ѝ отнеме пистолета, както бе сторил по-рано, без дори да го знае, ала сега ситуацията бе друга. Дулото беше опряно в него, дори и най-малкото движение, щеше да доведе до внезапен изстрел.

Калиопа продължи да говори. Явно и доставяше удоволствие да му показва къде е сгрешил.

- Шефът знае,че конкурентите ни нямат нито ресурсите, нито умението да те убият. Но истината е,че заедно с всички тях, самият той, този , който те превърна в това, което си, се страхува. Неконтролируем си на моменти. По-лесно за всички ще е да бъдеш премахнат. Затова и изпрати мен. Щеше да ме познаеш, ако си правеше труда да следиш кой наема Организацията, наместо да се изолираш , самовглъбен глупак такъв. Не си най-великия. Никога не си бил. И за жалост, никога няма да бъдеш.

  Калиопа се приближи и го целуна силно, докато натискаше спусъка. Звукът от изстрела отекна в стените на старата сграда.

- Ще се видим ли пак, Виктор? – попита го със самодоволна усмивка Калиопа, докато той все още стоеше на краката си, с кръв, стичаща се надолу по крака му.

- О, можеш да си сигурна! – отвърна и с кървясали очи той. Напрегна последните си сили и повтори упражнението от сутринта. Изви нежната женска ръка с груба сила и насочи пистолета към корема ѝ.

- Пирова победа не е никаква победа, скъпа. – каза ѝ задавено Виктор и на свой ред я простреля.

Пламъкът в лилавите очи за миг угасна. Чу се втори изстрел. Вадичка кръв текна от устните ѝ. Гледаха се в очите, докато и двамата се строполиха на пода. Две почти безжизнени тела, все още прегърнати, паднали жертва на собствените си слабости. Той – на доверчивостта си, тя – на това,че си позволи да го обикне.

И един пистолет , лежащ между двамата , мъртъв сам по себе си, донесъл смъртта на една невъзможна история.