Познатата атмосфера на познатото парти. Мама, татко, баба и дядо обградили масата с тортата,а вече големият Антъни си пожелава поне един приятел, докато духва свещичките. Дори не яде торта този път. И тя му беше омръзнала. Наместо поредния следобед, прекаран в разговори с роднините, той реши да излезе да се поразходи. Сам-самичък, с качулка срещу дъжда, с навъсен поглед срещу усмивките на непознатите. Усмивки, зад които се криеше известна доза присмех над момчето без приятели. Ала той бе свикнал. Това, за разлика от ставането и тортата, не му беше омръзнало. Бе свикнал с ролята на аутсайдер , дори и тайничко да се надяваше този факт да се промени.
Стъпи в локва и изплиска седналия на близката пейка младеж.
- Ей, гледай къде стъпваш , де! - провикна му се потърпевшият.
- Извинявай. - смотолеви навъсено Антъни. - Днес не ми е ден. Всъщност, всеки ден не ми е ден, така че защо не си гледаш работата.
- За виновник си доста арогантен. - отвърна му спокоен седящият. - Аз съм Андро, приятно ми е. - и му подаде ръка.
- Какво правиш? - попита го на свой ред рожденикът.
- Какво имаш предвид?
- Защо искаш да се запознаеш с мен, държах се грубо с теб.
- Разбирам,че всеки има трудни дни. Или седмици. Или месеци, зная ли. Е?
Антъни подаде ръка и двамата се здрависаха.
- Извинявай, отново. Новост е за мен някой да иска да е приятел с мен.
- Не съм решил дали ще съм ти приятел, просто реших,че имаш нужда от такъв. Ще видим дали ще сме добър екип. - каза му с усмивка Андро.
- За какво пък екип? - учуден беше Антъни.
- Ще ти покажа по пътя. Хайде, имаш ли някаква работа, между другото?
- Нямам. Къде отиваме?
- Да посетим едни длъжници за бързо, пък после - където кажеш.
Антъни не обичаше да се забърква в неприятности, ала за първи път имаше приятел. Старият, малък, непълнолетен Антъни би си тръгнал от тук незабавно. Но не и днес. Не и новият, зрял Антъни - беше време да избере какъв път да поеме в живота. Не знаеше дали няма да пострада, ако отиде с Андро, но истински приятел,в този момент, струваше повече от всичко.
- Добре. Идвам с теб, тогава. Къде са тези длъжници?
- Навъртат се около паметника на Бетовен в парка при гимназията. Сещаш ли се?
- Знам го,да. Учил съм там една година, но после нашите ме отписаха, защото класът ми се подиграваше.
- Кофти тръпка, приятелю. Сега няма да е така. Ще натупаме тия хлапета и отиваме да хапнем бургери някъде, умирам от глад. - в гласа на Андро имаше особена нотка на спокойствие. Вдъхваше на Антъни надежда,че времената могат да се менят. Може би, идваше нова, по-добра ера за него. Той също усещаше надигащия се глад, така че идеята го устройваше напълно. Противно на възприятията, подигравките срещу него през годините бяха главно отправени заради неспособността му да говори "нормално" с който и да било от обкръжаващите го деца. Сякаш говореше на друг език. От друга епоха. Не можеше да намери общи теми с никой от онези истерично хилещи се глупаци. Иначе, спортуваше активно, но не и в отборните спортове - причината бе ясна, никой не искаше изперкалото дете от своя отбор. Затова и родителите му го местеха от училище в училище,с надеждата,че Антъни ще успее да завърже приятелства на новото място. Ала всяко преместване водеше до нови подигравки и истории за лудостта на мълчаливия чудак. Сега трябваше да се пребори с терора на мислите, оживели под ударите на хиляди обиди и подигравки. Ала сега беше различно. Не беше сам.
Двамата закрачиха към старата гимназия на Антъни. Дъждът се усилваше.
- Защо си толкова недоверчив? - попита го Андро.
- Видял съм прекалено много скапано отношение, за сметка на почти никакво добро. Какво да очаквам от поредния човек, който отправя реплика към мен? Учудих се,че не започна с обида, имам чувството,че целият град е слушал истории за лудото дете, което не може да си намери приятели.
- Разбирам. Така де, не разбирам както ти си го разбираш, но .. добивам представа. Сигурно ти е било тежко. А защо пък да си луд?
- Зная ли. - въздъхна качулатият. - Никога не съм намирал за интересни темите на разговор на съучениците си. Намирах разбиранията им за света за притъпени и изостанали.. Не изпитвах удоволствие да си говоря с тях, разбираш ли?
- Май наистина си леко луд. - засмя се Андро. - Но в добрия смисъл,де, споко.
Антъни се засмя на свой ред.
- Ето ги. Точно там, на беседката. Познаваш ли ги? - попита Андро и нави ръкавите си.
Приятелят му се вгледа в открилата се банда нехранимайковци и сякаш ги позна. Част от тях наистина не бе виждал, ала двама от тях определено бяха негови стари съученици. Нямаше как да сбърка. Бяха го подигравали толкова месеци, че нямаше как да забрави лицата им. Решен да захвърли миналото в канавката, Антъни на свой ред нави ръкави и закрачи бързо към хлапаците.
- Хей, къде са ми парите, нещастници? - викна им Андро, когато се приближиха към тях.
- Какви пари, бе, отрепка? Я, изчезвай! - на секундата му отвърна един от присмехулниците и се изправи.
- Отрепка ли? - очите на Андро заблестяха. Той се ухили като полудял. - Ще ти покажа аз една отрепка на теб! - при тези думи той се затича и с всичка сила скочи върху длъжника. Бутна го на калната земя и започна да го налага с юмруци по лицето. Кръвта, рукнала от носа на поваления се сливаше в няколко вадички с упорития дъжд, сипещ се над тях. Няколко секунди бяха нужни на другарите на разкървавения да реагират на атаката. Двама от тях скочиха и сграбчиха Андро за раменете, бутайки го на земята. Антъни се затича към четвъртия и замахна.
Досега не беше удрял човек без видима причина. Почувства се странно. Странно добре. Сякаш изплю всичката тиня, събирана с години вътре в него. Повтори и потрети упражнението. Чувстваше се свободен. Изкарваше всичкия стаен яд от себе си. Ала не успя да завърши пречистването си. Отчаян, уплашен вик някъде зад него прекъсна дъжда му от удари. Обърна се,само за да види как Андро наръгва с нож един от хулителите му. Бившият му съученик изпищя от болка и се просна на земята с кръв, шуртяща от хълбока.
- Бързо! Да се махаме, Антъни! Хайде! - викаше му Андро. За няколко кратки секунди Антъни не виждаше нищо. Всичко стана мъгляво. Погледът му се премрежи. Имаше чувството ,че ще припадне. Силата, която усещаше до преди малко се бе изпарила до последната капка.
- Хайде, бе! - викна му за втори път приятелят му, вече стоящ на ръка разстояние от него. - Искаш да ни хванат ли?! Бягай!
Антъни се свести. Разклати главата си и се отърси от замайването. Пое си въздух и побягна през локвите вода и кръв заедно с Андро. Двамата бягаха поне десет минути без да спрат. Без дори да поглеждат назад. Чак когато преполовиха пътя от гимназията го къщата на Антъни се спряха. И двамата се хванаха за коленете, полунаведени и дишаха тежко.
- Какво направи, да му се не види?! - викна Антъни. - Полудя ли??
- Виж, не съм искал да стане така. Просеха си го. Не искаха да ми върнат дължимото. Освен това, можеше и ние да си изпатим, ако не го бях направил! - извика му обратно Андро.
- И затова реши да го убиеш, а ? Просто така! Какво е това - лихва живот ли? - не можеше да се успокои първият.
- Ще оцелее, не го мисли. Никой няма да посмее да гъкне срещу нас. А и да го сторят, кой ще им повярва? Те са отрепки. - опитваше се да го успокои другият.
- Не аз, ти си лудият. Ти! Да бях си ял тортата, мамка му..
- Наистина ли би избрал това? С торта, ала без приятел?
- Без приятел, но и без наръган хлапак.
- Откъде знаеш,че нямаше да го наръгам и без теб? А? Замислял ли си се,че ти си просто свидетел. Нищо не си направил, освен че удари онзи няколко юмрука. Я се стегни! - думите на Андро го удряха като камъни. Бяха истина. Той не бе виновен. Но ако го извикаха случайно на разпит? Какво щеше да прави. Да излъже заради новия си, единствен приятел или да каже истината и да се обрече отново на самотно забвение? Трябваше да избере пътя си. Отново.
- Най-вероятно си прав. Няма да се паникьосвам. Мина ми. - вече дишаше по-спокойно. - А,ако полицията довтаса пред вратата ми,обаче? Какво да им кажа?
- Не си бил там. Не ме познаваш, не знаеш нищо. Ще ти повярват, само не се психирай, окей?
- Окей. Къде ще ходим сега?
- Аз лично се прибирам. Трябва да остана малко сам, не ме гледай,че съм хладнокръвен. Вътрешно ме разяжда вината. Ами ако наистина съм го убил?
- Не си! - на свой ред му викна Антъни. - Всичко ще е наред.
- Така е. Сега пък ти си прав. Хайде, до утре, лудак.
- До утре, Андро.
Двете момчета тръгнаха в различни посоки, ала мислите им бяха в едно - дали тази критична случка не беше дала старта на едно здраво приятелство?
Тази нощ Антъни си легна умислен, но обнадежден. На сутринта се събуди без никакви особени мисли в главата. Нямаше го ядът и разочарованието. А вчера бе станал свидетел на потенциално убийство. Не изпитваше и притеснение. Може би, в крайна сметка не бе напълно нормален. Всеки на неговата възраст би превъртял от паника. Параноята нямаше власт над него. Поне не сега. Все още не.
След като се разсъни и закуси, той осъзна,че няма никаква връзка с Андро. Противно на вчерашното време, днес беше слънчева съботна сутрин, та Антъни реши да се разходи, току-виж го засякъл някъде. Да, градът не беше малък, но не бе и толкова голям, а в събота всички спяха до късно. Улиците бяха почти пусти преди обяд.
- Къде отиваш, сине? - попита го с учуден глас баща му при вида на подскачащия към вратата младеж.
- Навън, баща ми. Времето е супер. Писна ми да стоя на затворено.
- Радвам се, момчето ми. За обяд майка ти ще готви яхния, знам че не обичаш тая гозба, но за вечеря сме уцелили джакпота - пиле с ориз и пържени картофи. Не е за изпускане, а?
- Така е, татко. Ще си дойда до тогава. Хайде, до после.
- Чао, сине.
Наистина нямаше почти никой навън. Контрастно на перфектното време, всички сякаш бойкотираха слънцето и си стояха по домовете. По-добре за Антъни. По-лесно щеше да забележи Андро, ако и той бе излязъл навън. Нямаше идея откъде да започне търсенето си, затова реши да се довери на инстинкта си. Закрачи към пейката, на която се запознаха двамата вчера. Без дори да я вижда, само като я наближи на стотина метра, Антъни усети,че приятелят му е там. Когато пристигна на мястото, видя другарят му да хрупа от ябълка и да се смее насреща му.
- Хе, браво,бе, лудак, виж как се намерихме. Пак. Какво ти се прави днес? - Андро носеше същите дрехи от предишния ден, явно не беше фен на пералнята.
- Не знам. Ти какво правиш в съботите? Аз, принципно, си стоя вкъщи и играя шах с баща ми, така че... не съм точният човек за идеи.
- Хм.. Онези нещастници така и не ми върнаха всичко, което ми дължаха. А днес има концерт. Ще свирят Килър Майндс. Искаш ли да отидем?
- Нямам достатъчно пари, Андро. Ще пропусна.
- Ха! Кинтите да са ти проблем, лудак. Хайде, имам план. Споко, този път няма да гафим.
- Какъв е планът? Нали не носиш пак нож?
- Не, не се притеснявай. Но ще трябва да действаме в екип този път. Съгласен?
- Зависи от плана, казах ти, няма да правим повече глупости.
- Добре,де. Слушай сега. На две преки от тук има магазин за антики. Продавачът е един стиснат такъв, все намусен, а има тонове пари. Събота сутрин винаги отваря рано, но както сам виждаш, клиенти няма много. Предлагам ти да отидем и да му помогнем да поолекне леко, сещаш ли се?
- Искаш да оберем магазин? Ти наистина си луд. Нали нямаше да правим простотии.
- Той дори няма да усети,бе. Какво го мислиш толкова, бълха го ухапала него,че ще му задигнем някой и друг долар. Хайде, не ти ли се ходи на концерт?
- Ходи ми се. Мамка му. Хайде, води. Но ни трябва истински план,а не просто идея,че ще ограбим някакъв старец.
- Всичко е измислено. Споко, лудак. Само ме следвай и бъди готов да бягаш бързо.
- Добре.
Двамата закрачиха с бърза крачка към набелязаното място. Андро си подсвиркваше, докато Антъни се опитваше да си представи какъв е планът за действие, измислен от другаря му. Стигнаха за няма и пет минути до магазинчето. Андро влезе първи, Антъни го последва. Звънчето на врата иззвъня, известявайки на собственика,че има посетители.
- Добро утро, с какво да ви помогна? - попита с благ гласец старчето.
- С парите от касата, дядка! - Андро не се церемонеше в изпълнението на плана си. Извади втъкнатия в панталона си пистолет и го насочи към продавача. - Бързо!
- Моля ви! Моля ви, не стреляйте, момко ! Ето, всичко е това, всичко ! Никой почти не е минавал откакто отворих сутринта. - малкият похитител се пресегна и измъкна от ръцете на стареца две банкноти от по двайсет долара.
- Стигат ни. Мерси, дядка! Хайде, със здраве! - след тези думи Андро се обърна към Антъни. - Сега бягай, колкото имаш сила! Давай! - продавачът не бе изчакал края на изречението, когато натисна паник-бутона на магазинчето. Полицията щеше да е тук всеки момент, но уви, щеше да е прекалено късно. Двамата обирджии избягаха, досущ като предишния ден и се спряха, чак когато решиха,че е безопасно.
- Абе, как може да носиш пистолет в теб? Та ти си не по-голям от мен, какво те е прихванало?! - крещеше отново Антъни.
- Може да съм колкото теб, но съм доста по-зрял. Видял съм доста повече. Освен това, дори не е зареден. Ето, виж! - Андро извади празния пълнител и го показа на приятеля си. - И престани да викаш, искаш да ни надушат куките ли? Успокой се малко, голям си нервак.
- И все пак е опасно. Имаш ли разрешително за това нещо?
- Не. Но знаеш ли какво имам. - стрелна въпроса си Андро. - По-точно, какво имаме? - поправи се на секундата той.
- Какво? - тросна му се Антъни.
- Два билета за концерта довечера. Ядосвай ми се сега, лудак. Ще бъде велико!
- Ех, май трябва да свиквам. Поне добра ли е групата?
- Не съм ги слушал. Надявам се. - и двамата се засмяха.
Решиха да си починат малко и отидоха на реката. Там беше още по-спокойно. Нямаше жива душа в радиус от поне километър от тях.
- Ще видиш, за нула време ще ти излезе име на бандюга, ама от добрите. Никой няма да ти се подиграва повече. Помни ми думите, лудак.
- Може и да си прав, Андро. А може и да не си, кой знае.
- Е,аз знам. Довери ми се.
- Хубаво, но не съм ял цял ден. Като съм гладен, ставам още по-недоверчив. Мисля да се прибера, да хапна нещо.
- Е, и ще изпуснеш концерта. Знаеш ги какви са родителите, ще искат да те задържат вкъщи от притеснение. Ще ни отиде на кино цялата операция Обир.
- Да, голямата операция, няма що.
- Хей, не говори с присмех за делата на малката ни банда. Има много хляб в нас.
- Щом си казал. Хайде, няма да се прибирам, но трябва да си взема да ям.
- Ще скочим до Бургера на 5та и Линкълн, искаш ли?
- Става.
Пътят до реката и обратно бе по-дълъг от прецененото. Тръгнаха за натам по обяд, а когато стигнаха до бургерите вече се свечеряваше. Оставаше по-малко от час до концерта.
- Казах ли ти, няма време. Взимай нещо набързо и да ходим на стадиона.
- Добре, добре. Ти искаш ли нещо?
- Не, не съм гладен, мерси. Хайде само побързай.
- Тръгваме,де. Нали дори не си ги слушал? Може да са слаби.
- Извоювах си билетите с честен труд, заслужават да бъдат оползотворени от първата минута дрънчене.
- Има логика. Ето, тръгваме след минута.
Антъни си купи четири бургера и се върна при Андро, който подскачаше на място, нетърпелив да отиде на концерта,за който така се бе потрудил. По пътя натам не говориха много, защото Антъни ядеше почти през цялото време. Чак на входа Андро се наведе и смигна на приятеля си, докато прикрепяше пистолета в долната част на крачола си.
- За всеки случай, нали така?
- Ох, ти не си в ред. Дано всичко мине спокойно.
- Всичко ще е бомба, лудак. Не го мисли.
И двамата влязоха вътре без проблеми, сложени им бяха гривни-пропуски ,а групата тъкмо излизаше на сцената. Това беше една от най-перфектните съботи в живота на Антъни. Още от първата песен си пролича,че бандата умее да дрънка и двамата с Андро започнаха да куфеят. След три парчета стадионът заплашително се издуваше по шевовете от насъбралата се тълпа. Китари, барабани, вокали - всичко се сливаше в много добра комбинация от звук, която отпусна Антъни максимално. Не мислеше за обиди, за шеги, за дъждовните дни вкъщи или за омразната торта. Беше пълнолетен, беше свободен да гради живота си ,а отгоре на всичко слушаше адски добра рок група в компанията на най-добрия си приятел.
И тогава чу изстрел.
Обърна се, за да види картинката, която се разигра в ума му още при звука от пистолета.
Андро държеше оръжието, насочено към вече падналото тяло на облечен целия в черно фен, и дишаше тежко. За секунда хвърли поглед към Антъни , а след това гръмна женски писък. Последваха го още много. Хората тепърва осъзнаваха ,че между тях лежи мъртво момче.
- Какво направи?! - викна с цяло гърло Антъни.
- Просеше си го. Каза,че си бил смотаняк, лудак. Каза,че не ставаш за нищо, че си изкуфял! Нямах избор! - крещеше срещу него Андро.
- Какво ще правим сега?! Какво , за Бога? - Антъни усещаше как му прилошава наново, ала този път успя да се удържи в трезво състояние.
- Не знам за теб, но аз трябва да изчезвам. Ако ме хванат горя, приятелю. - погледите им се срещнаха в една-едничка секунда, в която по-разумният от двамата осъзна колко много е сгрешил. Андро хвърли пистолета към него,а другарят му по инерция го хвана. Момчето-убиец се втурна измежду тълпата и се изгуби сред морето от приличащи си физиономии. Антъни остана като завързан на мястото си, без да може да помръдне. Всички гледаха в него. Чу и сирените. Идваха, приближаваха го, а той не знаеше какво да направи. Причерня му. Този път не успя да се сдържи. Припадна.
Събуди се в легло с чисти чаршафи и слънце, подаващо се срамежливо иззад завесите на прозореца. Сънувал ли беше? Всичко това бе един голям кошмар. Антъни въздъхна облекчено.
- Добро утро, момчето ми. - поздрави го с бодър глас влезлият в стаята човек с престилка.
- Аз съм доктор Дженкинс. Вчера си говорихме малко, преди да припаднеш отново. Разбирам,че си под въздействието на голям шок, момчето ми. Но всичко ще е наред, обещавам ти. Родителите ти са тук, искат да те видят. Да ги извикам ли?
Антъни успя единствено да кимне. Беше му трудно да намери думи.
- Антъни, момчето ми! - направо с тичане се втурна към леглото му майка му. - Миличък, как си? Какво стана?
- Андро.. Аз.. Андро уби онова момче. Застреля го, майко. Без да му мигне окото. И после избяга. А аз си мислех,че ми е приятел.
- Миличък, кой е Андро? Защо не си ми казвал за него? Как така има пистолет, за Бога? С какви хора дружиш? - майка му щеше да се пръсне от притеснение. Гласът ѝ трепереше повече с всяка изминала дума.
- Той не е лош, майко. Просто.. просто си има проблеми.
- Синко.. - приближи се до него баща му. - Сигурен ли си,че този Андро е истински? Знаем,че нямаше много приятели, не е проблем да ни кажеш, ако си си го измислил. - в очите на баща му се четеше загриженост, примесена с ужас. Антъни се вцепени от възмущение.
- Не стига,че всичките ми съученици ме смятаха за луд, ами сега и вие ли ?! - той не се сдържа и кресна. - Как може, собствените ми родители да мислят,че съм луд? Андро е истински - беше истински на пейката и в парка, и в магазинчето, и на шибания концерт, не разбирате ли ? А после просто избяга. Единственият ми приятел избяга.
Антъни заплака. Нервите му не издържаха. Стоманеното изражение на умното момче се срути в един миг на слабост.
- Скъпи, полицията е открила твои отпечатъци по пистолета. - поде предпазливо майка му.
- Защото той ми го хвърли и аз го хванах ! - прекъсна я синът ѝ. - Толкова ли не разбирате, след всичко, което ви обясних ?! - сълзите се превърнаха в яростни удари по леглото.
Доктор Дженкинс влезе в стаята преди нещата да са достигнали връхната си точка.
- Госпожо Сейн, господин Сейн, може ли за момент? Навън? - помоли ги учтиво той.
- Ей сега се връщаме, синчето ми. - пророни госпожа Сейн със сълзи на очите и излезе, заедно със съпруга си.
- Вижте, момчето преживява голям шок. Знам,че има шанс да казва истината, но аз смятам,че е най-добре за него да остане тук. Хем ще избегне съдебен процес, все пак е пълнолетен, хем ще си изясним тази ситуация, може пък това момче да е реално и синът ви да е напълно добре. Представете си,че всичко, което ни разказа е вярно, а най-близките му хора го отричат. Как ще гледа на вас, знаейки, че не сте му повярвали, когато най-много е имал нужда?
- Прав сте, докторе. - включи се господин Сейн. - Той не би направил такова нещо. Ала и не проумявам как се с сприятелил с такъв нехранимайко. Може ли да влезем да му кажем чао?
- По-добре не, господине. Нека си почива. В момента е ядосан на целия свят, задето е изгубил приятеля си. Нека мине малко време, елате утре сутринта, аз ще го успокоя.
- Добре, докторе, благодаря Ви. До утре.
- И моля ви, помогнете му да се успокои. - ридаеше госпожа Сейн. - Не мога да го гледам толкова ядосан, моля ви, докторе!
- Непременно, госпожо, успокойте се. Всичко ще е наред.
Докторът понечи да влезе в стаята на Антъни, ала бе извикан по спешност в отделението за Бърза помощ. Оправи се там по възможно най-бързия начин и се върна при момчето. Почука на вратата и влезе.
- Как си, Антъни? Мина ли ти яда? - подхвана спокойно докторът.
- Мина ми, докторе. Истината е,че искам да ви призная нещо. Бихте ли се приближили, страх ме е да го кажа на глас.
Лекуващият се приближи и се наведе до нивото на устата на момчето.
- Кажи, момчето ми?
След секунда колебание Антъни прошепна.
- Мисля,че знам защо Андро уби онези момчета.
- Момчета?! Кой още е убил ?
-
Минаваше десет вечерта. Звънецът на входната врата на семейство Сейн иззвъня.
- Кой е? - попита госпожа Сейн, докато вървеше към прага.
- Андро е, госпожо Сейн. Тук ли е Антъни?
"Андро." Името отекна в ума на майката и се заби като пирон в мозъка ѝ. "Не е лъжел. Казвал е истината. А ние го изоставихме. Не му повярвахме."
- Андро, мислехме,че си измислица. Защо си избягал, заради теб пратиха детето ми в клини.. - виковете на госпожа Сейн спряха на секундата,в която тя отвори вратата и погледна навън. Срещу нея, облечен в медицинска престилка, стоеше синът ѝ. На табелката ясно се четеше името на доктор Дженкинс. Ръцете на Антъни бяха целите в кръв, а в дясната все още държеше скалпел. Гледаше я в очите, сякаш я вижда за първи път. Сякаш не я познаваше. Устата му се разля в широка усмивка.
- О, наистина прекрасна майка има Антъни. Е, той вкъщи ли е?
Няма коментари:
Публикуване на коментар