Невидими ябълки

   Вигилат чу звънеца, обявяващ края на часа. Бавно си събра нещата, сложи ги в раницата и се приготви да тръгва. Изчака всичките му съученици да излязат, забързани да се махнат от скучното училище, и чак тогава се изправи, за да ходи на спокойствие, без да трябва да се бута в някой. За малко да се спъне , докато слизаше по стълбите, ала бързо възстанови баланс и продължи. Излезе през голямата училищна порта и на мига усети силното слънце върху кожата си. Бавно-бавно закрачи по познатия наизуст път към вкъщи. Обичаше да слуша музика на слушалки, ала избягваше да го прави, когато беше навън. Прекалено много се откъсваше от света около него и сякаш изпадаше в друга, по-опасна реалност. Докато пресичаше улицата се бе отдал на една определена мисъл. "Как хората определят кое в света е красиво и добро и кое не? Хубавото за мен не е непременно хубаво и за Тони, например. Аз обичам много сладолед, той - хич. Той пък обича да гледа екшъни, аз не гледам нищо по телевизията."
Хлътнал в мислите си Виги, както му казваха на кратко познатите, се блъсна в случаен минувач.
- Внимавай къде ходиш, бе! - провикна се раздразненият, явно бързащ за някъде, чичка.
- Извинете. Аз..
- Не ми се извинявай, гледай си пътя следващия път, момче.
Вигилат си замълча и продължи по пътя си. Не искаше да спори, нито пък да се кара. Искаше просто да се прибере вкъщи. Щеше да си сложи слушалките и да се отпусне, без да мисли за негативите, с които се сблъсква всеки ден. Пътят му минаваше през една от най-оживените части на града. Докато вървеше по главната пешеходна улица, Виги дочу тихичък звук от цигулка. Не виждаше,дори, откъде идва, ала само като го слушаше, му ставаше драго. Отново беше спокоен. Леките удари по струните достигаха до ушите му, сякаш му казваха,че въпреки лошото , винаги има и добро. За възрастта си, Виги показваше изненадващ интерес към темата за доброто и злото, за светлината и мрака в живота. Едва на тринайсет сега, той бе осъзнал от доста време,че по-важни са нещата, които не могат да се видят. Не красивата усмивка на момичетата, а радостта в гласа им, когато го викат. Не ослепителното слънце, а топлината на лъчите му. Не най-прекрасните подаръци, а близостта, която ни тласка да ги купуваме за любимите си хора. Не изящно направената цигулка, а тъкмо звукът, идващ от струните ѝ.
Виги съжали,че няма никакви стотинки в джоба, които да даде на музиканта.
Прияде му се ябълка.
Прислуша му се Пинк Флойд.
Стана му топло.
Отново изпадна в размисли. Зарея се в света на собствените си въпроси и умозаключения.
" Ако сега, точно в този момент, си сваля ризата, в ръката ми падне ябълка, а някой, някъде около мен запее Флойд, ще искам да се прибера? Или ще остана,застинал на мястото си, докато не ми се прияде и прислуша нещо друго? Пица и Машийн Хед, например? "
Вече му се ядеше и пица. Пица с ябълка би било перфектно. Обичаше да смесва храни по нетипичен начин.
Духна силен вятър.
Стана му хладно.

Усети как някой го дръпна рязко.
- Момче, спиш и вървиш, да му се не види! - викна му възрастна женица. - Насмалко не те отнесе тази кола! Днешните младежи сте много невнимателни, не бива така, момчето ми.
Пак се бе отнесъл в онази, опасната реалност. И ето, за малко да си плати скъпо. Наистина,чу звукът от профучаващата кола чак когато жената го сграбчи за ризата и го издърпа от пътя на автомобила. Преди това нищо. Само Флойд и Хед.
Знаеше наизуст всичките си любими песни и нерядко си ги тананикаше в главата си, когато нямаше възможност да ги слуша.
Оставаше малко до вкъщи, поне скоро щеше да хапне.
Ожадня.
Изруга наум.
Ритна някакво камъче с обувката си.
Почти бе стигнал до дома си, дори беше на последната пресечка преди къщата му да се покаже на хоризонта.
- Синко, би ли ми помогнал да пресека? Старичък съм вече, не ме държат краката.
- Разбира се, господине. Хванете се за мен. Ей сега ще пресечем.
Почувства се полезен.
Двамата пресякоха спокойно улицата, а когато стъпиха на тротоара, Виги трепна леко.
- Извинявай за безпокойството, виж, насмалко и да се спъна в този пуст тротоар. - каза му старецът. - С годините ослепях, ако няма хора като теб, добри и отзивчиви, бих се мъчил доста.
- Не се ли мъчите и сега, дори и при наличието на добри души? - попита го плахо Вигилат.
- Не, момко. Нагледал съм се на свят. По-важното е да осъзнаеш,че това, което в вътре има значение. То тежи. Обвивката е просто прелюдия към това, което следва. А то, най-често е много по-истинско от това отвън.
Старецът сякаш повтаряше мислите на хлапака. Без дори да го осъзнава. А може и да знаеше.
- Ябълка или пица ?
- Откъде знаете...
- Имам своите таланти, момче. Един от тях е четенето на мисли. Е,избра ли си?
- И двете ми се ядат. Не зная. Може би ще изям една пица и три ябълки. Но,ако трябваше да избирам, бих се спрял на сладоледа. Него най-обичам. Бих карал само на сладолед, ако се налага.
- Разбирам. Е, благодаря ти за помощта. Послушай Флойд и за мен после, по ми допадат те.
Двамата се разделиха с усмивка.
След стотина крачки Виги стигна до къщата си.
Беше и гладен, и жаден.
Не му беше топло поне.
- Няма да повярваш какво ми се случи, докато се прибирах! - провикна се така,че майка му да го чуе от кухнята, докато обличаше любимата си тениска.
- Разкажи ми, де. Хайде,че цяла сутрин готвя, направо ми е гръмнала главата. Направила съм баница, гладен ли си?
- Да. Направо умирам от глад.
- Ето, хапвай. - каза му с най-голяма радост в очите майка му, докато слагаше пълната чиния на масата пред него.
- За малко да ме блъсне кола, но една добра жена ме спаси. - каза ѝ спокойно Виги.
- Пак си се отнесъл в мисли, нали? Казах ти, трябва да внимаваш повече, миличък. Само ме караш да се притеснявам.
- Спокойно, майко. Нищо не се случи. А после пък, се запознах с един дядо, който можеше да чете мисли.
- Да чете мисли ли? - засмя се майката.
- Да! - отвърна и разпалено малкият. - Позна между какво се чудя. Умувах какво искам да ям и той ме попита, все едно беше глас в главата ми. Беше наистина странно преди да ми обясни,че може да чете мисли.
- Като че след това обяснение всичко е било нормално. Рядкост са хората, които могат да го правят.
- Е,да, но явно ги има. Но забравих да го питам как се казва, мамка му..
- Внимавай с езика, малкия! - погледна го строго майка му.
- Извинявай. - каза ѝ с нотка тъга Виги , докато опустошаваше парчетата баница.
- Да не си тъжен, синчето ми? - попита го загрижено мама.
- Малко.
- Защо?
- Защото аз не мога да чета мисли още. Кога ще мога?
- Не знам, дали ще можеш, момчето ми. Защо мислиш,че трябва?
- Защото и той е като мен. Поне така ми каза.
- Искаш да кажеш,че и той е ..
- Да, майко, точно. И той беше сляп. Но можеше да разбере какво имам в главата. Искам да мога и аз. Ще ми бъде толкова по-лесно. Ще мога да зарадвам всички.
- Аз не мисля,че имаш нужда да знаеш какво става в ума на всички около теб, момчето ми. Знаеш колко жестоки могат да бъдат хората в мислите си.
- Зная, но така ще мога да знам и кой обича най-много сладолед, точно като мен. А защо да ми пука,че някои хора ми се смеят или ме нагрубяват мисловно, ако знам кой обича сладолед? - Виги отхапа от последното парче баница и се замисли отново.

- Да, бих хапнал.
- Какво би хапнал, миличък? - отвърна му загрижена мама.
- Ябълка. Нали ме попита дали искам ябълка?
- Не съм казвала нищо, Виги.
- Значи, си го помислила?
- Да,но..
- Е, значи все пак го мога. - усмихна се Виги. - И най-после си избрах кое от двете ми се яде повече. Е, може ли вече ябълка? Наистина ми се яде.
Мама му подаде една ябълка,а Виги на свой ред отхапа звучно от нея.
- Може да не знам как изглежда отвън, но отвътре е наистина вкусна. - каза усмихнат малкият.
- И пусни Флойд на касетофона, ако може. Дядото ме помоли да ги послушам и за него.