Огледално с малко кръв и тенис топки.

Ипсум стоеше сънен пред огледалото и се гледаше. Гледаше изморените клепачи, едва-едва отлепящи се, за да дадат живот на очите. Виждаше масивните торбички под тях, формирани с помощта на стотици безсънни нощи. Проследяваше изпъкналите вени надолу по жилавите ръце, докато се зъбеше срещу отразителя, само за да установи,че трябва да си измие зъбите. Косата му - рошава, шортите - намачкани, погледът - все така си оставаше блуждаещ. 

" А, какво ли щеше да бъде, ако можех да виждам какво е отвътре? Да видя душата си в огледалото? Наместо да гледам тази физическа карикатура, да съзра от какво се състои същността ми.”

Ипсум въздъхна умислено. „Глупави мисли за шест сутринта. Искам просто да припадна и да заспя, вече..”

И това и стана. Не знаеше дали умората е взела превес или просто кръвното му е паднало, ала той усети как крайниците му омекват и се строполи в плен на блажените сънища на някой, неспал повече от седмица.

Когато се събуди, не помнеше какво е сънувал, но беше сигурен,че е нещо приятно. Нали знаете как в теб остава усещането от емоциите, които си изпитвал в току-що изсънувания и забравен сън. Е,сега беше същото. Ипсум стана от леглото без дори да се поглежда в огледалото и моментално излезе от стаята. Нямаше нужда да се оглежда сякаш. Искаше просто да излезе и да говори с хора. Да ги гледа и те да го гледат обратно. Защо да се вглеждаш в себе си, когато има толкова много други образи, струващи си гледката?

Беше топъл, летен ден, затова Ипсум излезе както бе спал, по шорти, дори без тениска. Слънцето го радваше с безмилостните си лъчи, а от облаци нямаше и следа. Реши да се разходи до центъра на града, без определена причина, просто ей така – да погледа хората, наизлезли в това хубаво време. Трябваше да признае – противно на прекрасното време, улиците в покрайнините на града бяха изключително празни. Явно всички бяха в централната част. Беше му приятно да се разхожда, било то и сам. Когато се увери,че няма жив човек на улицата, Ипсум свободно започна да казва мислите си на глас, водейки заинтересован диалог със самия себе си.

- Не съм се наспивал така от месеци. И времето най-после е лятно, както си му е редът. И ми се пие бира. Ще си купя бира – решено е.

Ипсум се усмихна. Нямаше и следа от мислите за безсънието или огледалото.

Когато наближи оживената част на града, той започна да засича тук-там хора. Повечето бяха забързани, сякаш закъсняваха за работа. А часът бе два на обяд. Ако в два те няма на работа, няма смисъл да бързаш да стигнеш до там – по-добре си вземи бира и си почини. Ипсум гледаше всички в очите с очакването да му отвърнат, за да изпробва новата си теория,че няма нужда от огледало. Който и да го погледнеше, обаче, придобиваше гримаса на лицето, за която Ипсум не беше сигурен,че има заслуга. Разминавайки се с една наперена млада кариеристка, той забеляза как чертите ѝ се размиха в ужасена гримаса,а тя самата изруга – ала сякаш не на него, а на самата себе си.

Няколко метра по-късно, когато се отърси от странното чувство , той мина покрай малко дете, хванало за ръка баба си. И двамата се усмихнаха до уши при вида на веселия младеж, което възвърна доброто настроение на Ипсум. Помисли си,че просто не се е харесал на онази работохоличка. Всичко беше наред. Слънцето все още грееше.

Когато стигна до центъра на града, неспящият се сблъска с гледката на хиляди хора, щъкащи като мравчици по главния площад. Докато се разминаваше с множеството, проправяйки си път към любимото си място за убиване на време, срещаше по някоя и друга учудена или ядосана физиономия. И пак, не бяха насочени срещу него, но той усещаше,че има пръст в емоциите на тези хора. Дори не го гледаха в очите. Погледите им бяха насочени към него, ала някак без да го виждат. Дали не беше станал невидим? От слънцето бе започнал да си мисли всевъзможни налудничави неща. Трябваше да си купи бира вече. Стигна до магазинчето, разположено точно до Фонтана за отдих, както го наричаха всички обичащи да разпускат около стария фонтан, построен преди незнайно колко години от първите жители на града.

- Една бира, дядо Лозен. Не, нека са две, доста е топло. – каза с весел глас Ипсум.

- Заповядай, приятел. Гласът ти ми се струва познат, но не мисля,че съм те виждал тук откакто отворих магазина. – отвърна му с благ глас дядо Лозен.

- Хе, забавен си както винаги, дядо. Отивам да седна на някоя пейка, докато още има място. Хайде, до по-късно.

Ипсум усещаше,че ще изпие поне още две бири, ала никога не можеше да бъде напълно сигурен. Можеше да завали дъжд, знае ли човек. Харесваше тънкия хумор на дядо Лозен – идваше тук, откакто се помни и дядото винаги го взимаше на подбив.

Отвори първата бира и отпи жадно. От невнимание разля половината глътка по себе си. Така му се пиеше,че дори не обърна внимание, а повтори движението и за втори път се оля. Важното беше,че имаше слънце и бира. Другото бяха формалности. Стоеше загледан в люлките, недалеч от пейката,на която бе седнал и се замисли как никога не е обичал да се люлее за разлика от всички останали деца. Докато се опитваше да анализира това си нежелание да се качи на една от най-любимите детски занимавки, Ипсум усети как към него се приближи ококорен малчуган.

- Кой си ти? – попита го малкия без да се церемони.

- Аз съм Ипсум. Ти кой си? – отговори му ухилен бираджията.

- Аз съм Корнелиус. Накратко ми казват Корни. Изглеждаш ми странен. Доста си блед. А пък гарваните са черни. Винаги са били, нали така? Откъде идваш?

- Черни са, спор няма. – засмя се Ипсум. А другото е, защото не се наспивам добре, приятелче. От тук съм, иначе. Кореняк съм. Знаеш ли какво е кореняк?

- Знам. Аз съм малък, не съм глупав – има разлика. – тросна му се Корни, загледан като останалите, някъде в Ипсум, ала не и в очите му. Сякаш гледаше през него. Или в него.

- Корнелиууус ! – чу се женски вик от недалече.

- Майка ми ме вика. Съжалявам,че не можем да си поговорим повече, господин Ипсум. Благодаря за мнението, помогна ми със самочувствието.

- Какво мнение? – гледаше го недоумяващо Ипсум.

- Чао, господине, закъснявам. – Корнелиус му помаха и се затича към майка си.

Озадачен, мъжът остана да стои на пейката и отпи отново от бирата си. Имаше чувството ,че я е излял цялата, след като изпи бутилката – знаеше,че е празна, ала все още бе жаден – добре,че имаше втора.

Отвори и нея и я изпи на екс. Когато идваше насам, бе решил да прекара цял ден на някоя пейка, точно като тази. Сега, обаче, след този странен разговор му се прииска да смени мястото. Стана пъргаво и се запъти към другия край на парка, където също можеше да си почине от хорски разговори и просто да стои и да гледа небето – сега съжали ,че нямаше облаци. Можеше да ги гледа и оприличава на всевъзможни форми, точно както когато беше дете. Може би, Корни му бе навял спомени от неговото детство, затова покоят му бе развален. Ретроспекциите не му влияеха добре.

Докато вървеше,забил във всепоглъщащите си мисли, едва не се блъсна в една възрастна жена. Когато надигна поглед,за да ѝ се извини, Ипсум остана изумен. Жената гледаше към него със сълзи на очите. Гледаше го и плачеше с глас. Сякаш бе видяла най-тъжното нещо на света. Той се огледа, да не би тя да е разстроена от нещо друго, ала не видя причина, само няколко любопитни погледа на зяпачи, събрали се да се осведомят защо жената изведнъж изпадна в плач. Те също гледаха към него, ала никой не заплака. Трима от петимата изкривиха лица в негативни гримаси, четвъртият се усмихна, а петият тръгна разярен към него. Ипсум отскочи настрани при опита на непознатия да го удари.

- Ще си счупиш ръката, бе, простак. – провикна се един от групичката на побойника.

- Не ми пука, това не е вярно ! Той не е прав! – викаше разяреното биче, сякаш Ипсум го бе обвинил в убийство.

- Нищо не съм ти казвал, човече. Я се успокой. – каза му спокойно учуденият и понечи да продължи по пътя си.

- Не беше и нужно. Достатъчно ми показа. – каза му с по-скоро разочарован тон бичето и се отдръпна, след което се обърна и се присъедини разстроен към другарите си.

„Какво се случва днес? Един път ще се наспя и ще съм весел и ето... навсякъде всичко върви накриво. Да си бях останал вкъщи, да му сене види!” – Ипсум съжаляваше,че излезе днес. Рядко го правеше и си имаше причина. Винаги нещо странно се случваше. Винаги! Ето,че и сега не беше изключение. Я ще нагруби някой без да иска, я ще си изгуби нещо, я ще се полее с бира. По-добре, наистина, да си беше стоял у дома, цял ден завит през глава в леглото, обмислящ какво да пие, за да може да заспи.

Реши да изгони тези самообвинителни мисли от главата си и продължи да ходи – оставаше му малко до второто любимо място за релакс. Наближаваше и втората си любима пейка, когато за момент погледът му кривна настрани. Малко момиченце , на не повече от седем години, жонглираше с пет топки за тенис пред очите на група насъбрали се зрители. Спря се,за да погледа и той. Тя, на свой ред, го погледна. Погледна го право в очите без да изпуска нито една от топките. В моментът, в който измести погледа си малко по-надолу, всичките започнаха да бягат, сякаш от дланите ѝ и паднаха на земята, една по една. Момиченцето се наведе да ги събира ядосана. Ипсум я гледаше и усещаше,че пак е виновен без дори да е казал думичка. Отмести погледа си към витрината зад нея, вече започваше да си мисли,че прилича на звяр,че така да провокира хората.

И тогава разбра всичко.

Срещу него,в отражението, стоеше пак той, ала не точно. Не можеше да различи големите торбички или натежалите клепачи. Нямаше я и рошавата коса. И наистина бе блед. Дори по-блед от нормалното му бледо. Беше кристален. Виждаше как заобикалящата го тълпа се отразява в ръцете му. В краката му, в корема дори. Самият той се бе превърнал в едно голямо огледало с човешки облик. И от гърдите му го гледаше картина. Момичето пак бе вперило поглед в него,а огледалото на гърдите, на свой ред, ѝ показваше душевното ѝ отражение. Огромен огън, всеобхващащ всичко останало в отражението бушуваше върху стъклената кожа на Ипсум. Затова бе изплашил кариеристката. Затова и бе усмихнал бабата и малчугана. Затова и дядо Лозен не го позна. Беше се превърнал в човека-огледало. Колкото нереален, толкова и истински. Показваше на всички, които го погледнеха какво бушува в душите им. Желанието му се бе изпълнило, ала на каква цена. Противно на логиката, обаче, той не мислеше за това. Мислеше само за едно. Приближи се до витрината и се вгледа в нейното отражение. Образът на гърдите му се смени. Промушен с кървава стрела гарван, впил нокти в полумъртва змия, го гледаше от там. Около тях летяха мойри, хванали всяка по една арфа, късащи струните една по една. Под змията се виждаше малък къс земя, разцепен от пукнатини, от които течеше злато и сребро. Вериги опасваха врата на птицата, която го гледаше жално. Молеше му се да я освободи. Змията издъхна под напъна на ноктите. Металът, опънат между арфите на многото богини се затягаше в примка с всяка секунда. Черният, крилат убиец на свой ред щеше да издъхне. Сърцето на Ипсум щеше да се пръсне. Биеше както никога досега. Виждаше образа на собствената си душа, ала не получи удовлетворението, за което бленуваше. Картината на душевно му изтезание щеше да го докара до лудост, усещаше го. Веригите всеки момент щяха да убият гарвана.

И тогава нещо го удари. Ипсум се обърна и видя,че момиченцето-жонгльор го замяра с топките за тенис. Първата бе последвана от нови две. Противно на човешката природа, те се врязваха в тялото на мъжа, оставяйки дълбоки пукнатини в него.

- Ти провали номерът ми! – викаше момичето. – Никога не бях ги изпускала! Никога, откакто съм се родила! – видя пламъкът в очите ѝ, същия като този, който до преди минути гореше на гърдите му, докато тя го гледаше.

И последните две топки захвърчаха към него. Не се опита да ги избегне. И двете се забиха в гърдите. Ипсум усети как се пропуква. В секунда на адска, непонозима болка той се разпиля на милиони парчета стъкло. Пръсна се по цялата алея, без да успее да реагира. Усещаше как лежи, ала лежеше със силата на неизброимите парченца на своето собствено, разбито тяло. Беше и тук, и малко по-натам, и чак в близост до краката на „убийцата” си. Навсякъде имаше късчета огледало. Късчета счупена душа, отразила за няколко часа десетки други такива.

„ - Умря ли гарванът?

  - Не успях да видя.

  - Жалко. Искаше ми се да знам.

  - Ако беше умрял, щяхме ли да си говорим сега?

  - Сигурно, аз също не съм жив.

  - А, аз къде съм?

  - Ти си навсякъде. Също като парченцата, на които беше разпилян. Не е ли приятно?

  - Спокойно е.

  - Искаш ли да се огледаш?

  - Не. Видях достатъчно.

  - Хайде,де, знам,че го искаш. Ето ти огледало, погледни.”

- Не! – Ипсум извика, вече буден. Стоеше досущ както, когато припадна. С разликата,че сега ръката му бе забита в напуканото огледало. С кръв по кокалчетата, той я отлепи от там и я разтърси.

Погледна другата си ръка, на която носеше часовник. 6:02. Бяха изминали две минути. Две минути, в които съзря най-съкровената картина на душата си,само за да я види разбита на парчета. А в момента стоеше и глупаво гледаше образа си, целият в пукнатини, ала този път идващи от истинското огледало. Ипсум не можеше да си поеме въздух. Опитваше се да различи съня от реалното. Пак имаше това усещане. Емоциите от сънищата го следваха и в будната реалност, ала този път той помнеше какво е сънувал перфектно. Сякаш беше там. Беше ли възможно? „По-скоро,не.” – помисли си той.

Ипсум се втренчи в огледалото с надеждата, гледайки изражението си да се върне по-бързо в този свят. Не искаше да си спомня за разбитото си на парчета тяло. Наместо себе си, обаче, той забеляза и друго. На стената зад гърба му се четеше надпис.

Изписан с черен маркер, тапетът гласеше:

Гарванът ти е добре. Видях го току-що.

Поздрави, Корнелиус.