Кална локва

събудих се в локва
в палто и каскет
локва кална
пиян и без късмет

гледах в небето
мечтаех за крила
всичко бе слято
в тази болна мечта

пита ме някой
Добре ли сте?
погледнах го
пък гневно озъбих се

пиян бях
без алкохол
слънца рисувах
дървета без ствол

прострелян бях
ала не от куршум
от детска усмивка
от дъвка с локум

броях облаците
броях и дните
броях си раните
броях си парите

беден бях
гладен и пребит
в калта лежах
на кълбо свит

пребит от дъжда
подсинен от надежда
с кървава устна
със счупени ръце

обувките ми мокри
дрехите ми стари
умът болен
в стомаха ми гадни твари

запалих цигара
запалих и сърце
замечтах се за ада
вплетох в молитва ръце

и лист до мен
с мастило пълен
гарван реве
а сова на кръст го разпъва

и раздират в едно
небето сиво
луната изгрява
колко е красива..

а аз лежа си в калта
забил нагоре поглед
пуша душата си
и пия отрова.

Апокалипсиси

- Дядо, днес къде ще ходим? - попита жизнерадостно Ноки.
- Ще те заведа в любимата ми гора, Ноки. Искам да я видиш. - отвърна Ветус.
- Хм, аз мислех,че вече няма гори, каквито е имало едно време, когато ти си бил млад. Или греша?
- Не, напълно си прав, дечко. Преди години имаше земи, големи колкото някои държави, покрити целите с дървета и храсти. Непроходими дебри, пълнещи атмосферата ни с блажен кислород. Можеше да ги видиш от космоса дори. Някой би ги определил като най-голямото богатство на планетата. Но това беше наистина отдавна. Вече няма такива лесове. Този, в който ще те заведа е мъничък, но все пак пази от пленителния чар на изчезналите си събратя. Ще ти хареса, ще видиш.
- Не се и съмнявам, дядо. А какво се случи с големите гори? Как изчезнаха?
Дядото и внучето тъкмо бяха излезли от семейната къща в центъра на града и вървяха по мръсния тротоар към по-крайните части на Урманзор. Около тях фучаха коли, камиони, тук-там някоя колесница минаваше. Противно на нивото на развитие на всеки мегаполис в света, в този каляските се бяха завърнали на мода в опит да се напомни на младите граждани за изяществото на Стария свят. През константно сивите облаци никога не минаваха слънчеви лъчи, но всички бяха свикнали. Децата, родени в близките десет години, дори не знаеха що е слънце, за него бяха чели единствено в учебниците по история. В Новия свят то не беше нужно, хората бяха открили техники, с които да си набавят това, което губят, когато не го виждат, а всички растения намаляваха прогресивно с всеки изминал ден. Звездата вече бе просто стар познат, загубил правото си да закусва в резиденцията на човечеството. Димящите комини, разположени във всеки край на градовете се грижеха пейзажът да сивее достатъчно, че никой да не посмее да си помисли дори,че някой ден ще види отново слънчева светлина. Хората живееха в помрачен скафандър, вакумирал в себе си целия живот, сплесквайки го до лесно управляема форма на съществуване.
- Искаш ли да ти разкажа какво се случи, Ноки? - попита старият Ветус.
- Разбира се. - усмихна се любопитния му внук.
- Добре тогава. Преди много време, не помня колко години станаха вече, живееше едно момиченце. Била е не по-голяма от теб, когато откри,че притежава едно уникално качество. Желанията ѝ, най-съкровените дерзания на ума и сърцето ѝ, можеха да се сбъдват. Ако си пожелаеше каквото и да е, наистина силно - то ставаше. Понякога отнемаше време, но никога дарбата ѝ не я предаваше. Когато поотрасна, тя си пожела природата да отвърне на хората за това, което ѝ причинявахме. За всичкото замърсяване и неуважение, които ѝ оказвахме. Не минаха и три дни,това го помня добре, преди резултатът да е налице. Природата беше създала своето оръжие срещу нас, но то съвсем не бе такова, каквото би искала Волунта.

Историята на Ветус бе прекъсната за момент от огромен, между пет и шест метра висок, човекоподобен гигант, който крачеше внимателно между колите по пътя. Чернокож, наистина слаб, изпилен бих казал, с всевъзможни гривни по ръцете и врата. Той стъпваше тежко, оставяйки леки вдлъбнатини по пътната настилка без да си дава вид,че е заинтересован от клаксоните и псувните на шофьорите. Гигантът се доближи до Ветус и Ноки и се пресегна към тях. Малкият изпищя, дори и преди да бе виждал такова същество, и подскочи назад. Исполинът се засмя с дрезгав глас и поклати глава. Показваше му,че не малчуганът е неговата цел. Дългата му, изкостяла ръка обхвана здраво едно от малкото дървета, насадени по тротоара и го изкорени сякаш е глухарче. Набута първо короната,а после и цялото стъбло в пастта си и звучно започна да дъвче. След няма и минута го преглътна и доволен и сит продължи по пътя си. Стъпките му отекваха няколко минути след като вече се бе скрил от погледите на дядото и детето, ала образът му оставаше запечатан в умовете им.

- Писнало ми е от тези, дядо. Няма ли как да ги избием? - попита наивно Ноки.
- Не можем, детето ми. Те са безсмъртни. Деца на природата. Дори глупак не би тръгнал срещу армията от дървоядци. Наричат ги също и Въдворители, сега се сетих.
- Защо пък така, дядо? - Ноки още бе намусен заради отминалата случка.
- Защото те са желанието на Волунта. Те са оръжието, което природата създаде, за да изпълни волята ѝ. Връща си го на хората, не като избива тях самите, виновните за разпадането на планетата ни, а напротив... унищожава единствения естествен пречиствател на въздуха, единственото, което ни държи живи тук. Без дървета няма въздух... всеки го знае, ала никой не си мърда пръста да възвърне старата слава на горите. За всяко отсечено дърво, природата ражда нов въдворител. Регулиран е така,че да яде по едно такова на ден - нито повече, нито по-малко. Бъдейки толкова високи, те могат да се придвижват почти навсякъде, добри плувци са, така че не им пречи да прекосяват дори океаните в търсене на храна. И така за всяко убито дръвче, въдворителите взимат ново всеки ден. До деня, в който няма да остане нито едно.. и въздухът ще се замърси до степен, която няма да ни позволява да го дишаме без да умрем. И така ще изчезнем. Завинаги.
Ноки гледаше ококорено към дядо си,с отворена уста, забил на мястото си. Беше наистина умно хлапе, но тази информация бе много, дори за него.
- Няма ли как да спрем процеса, дядо?
- Има,разбира се. Дори е много лесен. Просто трябва да спрем да изсичаме дърветата и въдворителите ще измрат, ако не ядат повече от седмица. И ако след това нито едно дърво не бъде отсечено, гигантите ще спрат да се раждат. И всичко ще се оправи. - Ветус въздъхна след края на това изречение. Знаеше,че казвайки го, все едно разказва небивалица. Невъзможна приказка, твърде смела дори да бъде написана в детска книжка с разкази.
- А не може ли Волунта да си пожелае въдворителите да изчезнат, дядо?
- Не става така, дете. Тя наистина съжаляваше,че го е сторила, ала един път да си пожелае нещо - обратен път няма. Тя се помоли за това, което искаше, ала получи нещо, което дори не бе очаквала.. и сега трябва да живее с това си решение.
- Разбирам. Изглежда балансирано.. колкото и да ми е трудно да го призная. - малкият ритна едно камъче, спряло да си почине на плочките и го запрати в катраненочерна локва, удобно разположила се до магазин за детски играчки.
- Не го мисли, момчето ми. Има време за всичко. Давай да вървим,че ще се стъмни.
Облаците над Урманзор винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще завали,ала това рядко се случваше. Без слънце имаше малко изпарения и затова редките валежи бяха по-често токсични повръщания на небето, отколкото освежителен дъжд. А нощта не беше много по-различна от деня. Като няма светлина, мракът изглежда наистина обикновен.
- Слушай, момчето ми. - поде нова история Ветус.
- Да,дядо?
- Трябва да ти разкажа нещо по-важно.
- По-важно от това, което ми каза преди малко?! - малкият се изуми искрено при тези думи на дядо си.
- Точно така, Ноки. Виж, трудно ми е , затова ще карам направо. Аз не съм само твой дядо.
Момчето закова лъснатите си маратонки на място и погледна с присвити очи към стареца.
- Ти имаш само едно дете - татко. А аз нямам братя и сестри. Как тогава не си само мой дядо?
- Аз съм дядо на всичките хора по света, детето ми.
- Дядо, говориш небивалици. Не разбирам..
- Знаеш ,че съм стар.. но не знаеш колко стар съм, Ноки. Аз съм последният човек.
- Е, как последния?! Виж колко сме много, ние какво сме, да не би да сме мулета? - малкият не издържа и се развика. Детският гняв едва не просълзи Ветус за това,че толкова време му е отнело, че да сподели на внука си.
- Последният от първите, Ноки. Преди двайсет и три хилядолетия тук, на Земята, се ширеше цивилизация , хиляди пъти по-развита от днешните най-модерни градове. Бъдещето на човечеството изглеждаше светло като слънцето, което ти никога не си виждал. Но тогава се случи бедствие,за което никой не бе подозирал. Сякаш парче от същото това Слънце падна на Земята, подпалвайки всеки един сантиметър земя, че дори и вода. Не успяхме да го спрем. Малцина от нас се скриха в една изоставена гробница под земята, като последното нещо, което видях, преди да затвора масивния ѝ капак беше как всички гори пред очите ми изчезват за секунди, обгорени от адския пламък. Късметът обаче не беше с всички, които бяхме долу... стените на мавзолея не се оказаха достатъчни,че да удържат топлината навън. Всички загинаха, попарени от жегата. Всички освен мен. И до ден днешен не зная как оцелях. Но дали за мой късмет, дали за проклятие - това се случи. От тогава бях предопределен като този, който да се грижи за Земята. За всичките дървета , необходими на новата цивилизация да се роди и разцъфти. Защото имаш ли тях, имаш всичко. Пчелите са щастливи, птиците са весели, лисиците са доволни. И най-важното - всички имат какво да дишат. Могат да живеят. А аз, самият, за да остана незабелязан през всичкото това време, трябваше да се смеся по някакъв начин с тълпата. Защото тълпа се появи, както виждаш, дете. След като засадих първото дръвче, го последваха много нови. Обикалях целия свят и посявах семената на спасението. И не минаха повече от хиляда години преди да видя първите Нови хора. Намирах ги къде ли не, още бебенца, невръстни би казал ти, ала можеха да говорят като възрастни. Движеха се ловко, ловуваха, печеха месо. Едни малки войни, готови на всичко да основат наново свят, който дори не знаеха,че е съществувал. Бях свидетел на цялото презаселване на Земята. На Новото начало. Видях всичко, почувствах всичко. Бях част от това всичко..
- Тоест, искаш да ми кажеш, че хем си ми истински дядо, хем не си, така ли....дядо? - Ноки беше объркан, ала полагаше големи усилия да разбере думите на дядо си.
- Истински съм, детето ми. Винаги съм бил и винаги ще бъда. И виж, в приказки стигнахме до горичката.
Ноки извърна поглед напред и я видя. На половин километър след последната фабрика в промишлената зона на града се криеше китна, малка гора. Дърветата в нея не наброяваха повече от петдесет, ала всички бяха величествени и непокътнати. Докато двамата приближаваха към пътеката, водеща го центъра на това почти свещено място, Ветус забеляза отново гиганта от града.
- Ей, гиганте, стига ти толкова днес! Знаеш си дозата! - викна му старецът.
- И какво ще направиш, Ветус? Не ме е страх от Волунта. Не ме е страх и от теб. - отвърна му сякаш с глас от отвъдното дървоядецът.
С рязко движение Ветус извади зелен пръстен от джоба на палтото си и го сложи на показалеца си.
- Кривеликос марзатус!! - извика той и насочи появилата се зелена светлина към лицето на непокорния служител на природата.
Устата на гиганта в миг се съши сама, сякаш с невидими конци, а той започна да я дращи с огромните си нокти в безуспешни опити да я отвори. Когато видя,че е невъзможно, че е победен, въдворителят отпусна тежко ръце и закрачи нанякъде. До седмица бе свършен. И той много добре знаеше това.
- Уау, как го направи , дядо ?! - заподскача от радост Ноки.
- Да си пазител на планетата има своите привилегии, дете. - усмихна се топло Ветус.

- Помниш ли онзи трактор, който карах, когато беше на пет?
- Помня го дядо. - двамата си говореха, докато спокойно крачеха по тясната пътечка.
- Виж онова дърво. Точно ееей там. Видя ли го?
Ноки изтича до привидно старото дърво и взе да го оглежда. Диаметърът му не беше голям, точно колкото на гума за трактор, ала видът му бе респектиращ.
- Дядо, можеш ли да ми обясниш защо около това вековно може би дърво е сложена гумата, която свали от трактора преди четири години? Как си успял да го натикаш в нея? И не ми казвай,че е друга, познавам я по надписите, сам ги дълбаех с ножчето, което ми подари.
Ветус се усмихна, доволен от наблюдателността на внука си. Знаеше,че взима правилното решение.
- Виж, момчето ми. - старчето извади една счупена клонка от другия си джоб и я пусна на полянката, където все още нямаше дървета и човек спокойно можеше да погледне нагоре към намръщените черни облаци.
След това, Ветус насочи пръстена си към клонката и изрече простото заклинание.
- Гроус Максимус!
Клонката започна да се мята като луда, разпука се и започна да нараства. За не повече от трийсет секунди от нея изникна ново дърво, досущ като всички останали и се присъедини към компанията им.
Ноки ахна. Вече наистина нямаше думи. На сутринта познаваше дядо си като доброто старче, което му беше дало толкова много житейски уроци. Сега вече знаеше,че е внук на най-стария човек на земята, знаещ повече тайни, отколкото някой би си представил.
От вътрешността на гората дотича голяма лисица. Беше по-различна от тези, които Ноки бе виждал в книгите. Имаше шест очи и по-остри уши. Опашката ѝ бе разделена на три,а краката ѝ завършваха с големи нокти.
Когато ги приближи, тя проговори спокойно с човешки глас.
- Ветус, приятелю, готов ли си?
- Само още малко, Дендрида. Трябва да кажа най-важното на малкия.
- Разбира се, пазителю.
Ветус клекна до нивото на Ноки и го хвана за рамената. Погледна го право в искрените, детски очи и му каза най-важното изречение в живота на малчугана.
- Дойде моето време да се оттегля, Ноки.. ти си новият пазител на планетата. От всяко отсечено дърво, което видиш, късай по една клонка. Пази в я джобчето си и идвай тук, за да я превръщаш в красиво, новородено дръвче. Пази баланса, детето ми, защото аз вече не мога - прекалено стар съм. Не се притеснявай за нищо. С пръстена си непобедим и недосегаем за който и да е. А той слуша вече само теб. Всички заклинания, които трябва да знаеш, съм ти предал чрез историите, които си чувал от мен. Те са запаметени в съзнанието ти, без дори да го усещаш. Просто ги извикай и те ще изплуват в мислите ти. И най-важното - вярвам в теб, момчето ми! Спаси Земята!
- Но,дядо... ще мога ли? - попита го изплашено детето.
- Ще можеш, Ноки. Бъди смел, защото нямам много време, трябва да тръгвам. Обещаваш ли ми?
- Обещавам,дядо. - безгрижното и любопитно пламъче в очите на малчугана за секунда се смени с огъня на задължението и смелостта. Той беше готов. И по-важното - беше решен да накара дядо си да се гордее с него.
Ветус видя това и усмихнат го потупа по рамената, след което направи няколко крачки и застана до Дендрида, вече с гръб към Ноки.
- Дядо, нека те питам нещо последно! - провикна се малкият.
- Да, момчето ми? - обърна се наполовина Ветус.
- Възможно ли е Волунта да си е пожелала да усети слънцето, сякаш е току до нея? И тогава то да е паднало?
- Не, Ноки. Волунта е родена малко след появата на първите Нови хора. Не би могла да предизвика това бедствие.
- А..ако е имала толкова силна воля, че го е постигнала, когато още е била просто душа, без физическа обвивка?
Ветус свали усмивката от лицето си за секунда и въздъхна.
- По-умен си отколкото някога съм си представял, момчето ми. И по-досетлив.
Ветус се обърна отново и зачака началото на пътуването си.
- А, дядо! Дядо, какво се е случило с нея?
- Никой не знае, дете. - Ветус говореше без да поглежда назад. - Единствено се надявам да си пожелава неща, които наистина иска. Иначе тежко ни.
След тези думи старчето не остави шанс на Ноки да отвърне. Заедно с Дендрида се телепортираха за стотна от секундата, оставяйки единствено леко сияние на мястото, на което стояха до преди малко.
А Ноки погледна към пръстена и прошепна.

- Пожелавам си да срещна Волунта.

Да надбягаш вятъра

Стоях на пейка в пустия парк и гледах облаците. Някои бяха пухкави, бели , с интересни форми, но повечето бяха сиви и черни, вещаещи поредния проливен дъжд. 

Докато отпивах последните глътки от бирата си, насреща ми застана ухилен до уши мъж.

С разрошена коса, облечен в болнична престилка и очи, скачащи от ляво на дясно през секунда.

- Ей, ей, ей... какво правиш тук, човече? - попита ме той с пресипнал глас.

- Пия бира. - отвърнах безразлично.

- Ясно. Може ли да си пийна?

- Нямам вече. Свърши.

- Разбирам. А ти щастлив ли си?

- Не. Щастието е затвор за свободната мисъл.

- Аз не мисля така, друже. Но аз живея в психиатрична клиника, надали разбирам много за живота.

- Клиника ли? Какво ти е?

- Шизофрения, друже. В началото отричах, но.. с времето осъзнах,че докторите са прави. И че искат да ми помогнат. Много е весело там - да, има си строги правила, но всички са като теб. И всеки се бори със собствените си демони, така не ни остава много време да се караме помежду си. 

- И искаш да ми кажеш,че в това място, където си изолиран от външния свят, си щастлив?

- Разбира се. Там е най-веселото място, стига да свикнеш с постоянните лекарства. Като се замисля, може и от тях да ми е така весело. Знае ли човек... Но хайде,че бързам. Разходката ми свърши преди три минути, не искам да ям бой. Чао, тъжен страннико с празна бира.

- Чао. - вдигнах ръка, докато гледах как лудия ме подминава с бърза, неравна крачка. Все едно единият му крак беше по-къс от другия. Наистина странна гледка.

Изхвърлих шишето в кошчето до пейката ми и се замислих. Заваля. Очакваше се. Гледах отново този луд човек в мислите си и се запитах.. дали не мога и аз да си намеря такова място? Където да съм щастлив, без значение,че съм луд.

Защото бях луд. Всеки ми го казваше. Знаех го пределно ясно. Не по строго клиничния начин, който описва болестта на един шизофреник, но пак.. достатъчно чалнат в главата,че да получавам подобен тип коментари. Не знаех обаче къде бих могъл да отида без да изглеждам странно. 

"Здравейте, търся си място, на което да бъда щастлив." 

Повръща ми се само като го изричам наум. Сапунена опера.

След миг в главата ми се роди идея, разрасна се и доби завършен вид. Дори изглеждаше страшно примамлива.

Знаех къде се намира клиниката. С такъв външен вид и начин на мислене, лесно можех да убедя медицинските сестри,че не съм в ред напълно. Оставаше ми единствено да реша, дали бих поел риска да вляза на място пълно с щастливи изперкали индивиди.

С какво пък тази клиника щеше да е по-различна от света, в който живеех? Тук също е пълно с превъртяли клетници, само че няма кой да им каже, че мястото им е в болнично заведение.

Речено - сторено. 

Като позвъних на кокетния звънец на портата ми отвърна една закръглена сестра с румени бузи.

- Добър ден, господине. Какво мога да направя за вас?

Бях добър актьор.. или поне така се определях. Реших,че с нея ще бъде лесно.

- Имам шизофрения. Мога ли да отседна тук?

- Хм, миличък, сигурен ли си? Принципно, хората, боледуващи от това състояния отричат наличието му? Ти изглеждаш доста убеден в това. А с мозъчните разтройства шега не бива. Не си играй с мен!

Рядко виждах дебелички, румени лелки да се ядосват. От малък ги приемах като ултиматното добро и да гледам тази как размахва заканително пръст пред лицето ми беше забавна гледка. Парадоксална дори бих казал.

- Сигурен съм, госпожо. Не бих си позволил да си измислям. 

- Не ти вярвам, господинчо. По-добре си върви преди да съм извикала охраната!

И тогава си спомних всички филми, които съм гледал по темата шизофрения. Реших да се пробвам, какво губех? Дори мястото ми на пейката не беше заето, сигурен бях, защото половината дъски бяха покрити с храчките ми.

- Но какво да правя, ако Тими ме накара да върша лоши неща, госпожо? - казах ѝ с престорен, жалостив глас. 

- Тими ли? - възвърна благия си вид тя.

- Да! Тими! Той иска да убиваме, да колим, да бием... Аз не искам. Аз не мога!

- Божичко, дали не избързах с тежките думи? - видимо се смути тя.

- Няма проблем, госпожо, само ме приберете, моля ви. Не мога да се боря с него още дълго време! 

Виках, жестикулирах, молех се... Беше ми наистина забавно. Дори вече усещах как настроението ми се подобрява. Може би пък лудият от преди малко наистина бе прав.

Не ми отне много време да убедя леля Вилма, че наистина съм болен. Още няколко жални реплики ѝ бяха достатъчни, личеше си,че е добра душа. Дори беше загрижена за мен. Колко мило.

Записаха състоянието ми в пожълтял болничен картон и ме настаниха в остаряла, но свежо измазана стая. Вилма каза,че в началото ще бъда сам, докато свикна, пък след време ще ми доведат съквартирант. 

Това ме устройваше. Доста ме устройваше дори. Казах им ,че нямам пукната пара, затова престоят ми се пишеше на сметката на държавата. Храна, подслон, легло и доста луди събеседници - всичко това безплатно. Как да не си щастлив на такова място ?!

Първите няколко дни прекарах в изучаване на обстановката. През времето, когато ни събираха всички в общата стая се опитвах да говоря с всеки възможен непознат, за да изуча състоянията им. Беше ми интересно - имаше какви ли не хаховци. Един дядка твърдеше,че притежава, точно така - притежава! , осемдесет и четири различни раздвоения на личността. За момента той ми беше идолът. Колосален образ - постоянно разговаряше с различните си раздвоения, смееше се с тях, плачеше понякога, псуваше ги и се караше. Но беше усмихнат през по-голямата част от времето. Беше щастлив, а аз не бях. Зареждах се от него, но не беше достатъчно.

Хранех се добре, по-добре отколкото навън. Не пиех, алкохолът беше забранен тук. По време на дневните прегледи си измислях истории за Тими и себе си, правех странни насилствени тикове с лицето и някак си заблуждавах лекарите. Така или иначе бях от пациентите в начален стадий. При мен, разбрах в последствие, по-важното бе да си приемам медикаментите по график и всичко беше наред. Докторите се занимаваха по-усилено само с напредналите случаи, останалите бяхме като пешки на шахматната дъска в лудницата. Местеха ни насам-натам, но рядко взимахме голямо участие в партиите срещу лудостта.

Изминаха две седмици и половина. Усещах подобрение в измисленото си състояние и затова ми се налагаше да полагам повече усилия, за да убедя лекарите,че не съм в ред. Те, като че ли ме бяха приели като лек, но сигурен случай на шизофрения и ме питаха все едно и също. И отговорите ми взеха,че станаха еднотипни. И пак си хапвах и спях без пари. Рай. Никакви отрепки, никакъв дъжд, никакви бири. Изпълнена с глъчка къща, насред облак от лудост. Започвах да се чувствам щастлив. 

- Ей, буден ли си? - непознатото лице ме гледаше сякаш ме изучава, докато ме побутваше в опит да ме разбуди.

- Ох... ти как мислиш, друже? - вече не бях враждебен. Бях се научил да приемам всички като потенциални приятели. 

- Да бе, знам,че не беше , но.... абе, накратко, аз съм новия съквартирант. Гастон, приятно ми е.

Здрависах се с него и се усмихнах.

- Аз съм Кори. Приятно ми е.

- От колко време си тук, Кори? - явно беше от приказливите. 

- Почти три седмици. Ти за първи път ли влизаш?

- О, бога ми, не. - засмя се той. - Това ми е третият мисля. Родителите ми ме накараха да вляза отново. Знам,че е за мое добро, но трудно свиквам да стоя далеч от фермата.

- Фермата ли? Във ферма ли живееш?

- Роден и израсъл в Йоркшир, приятелю. - гордо издекламира Гастон. - Ти откъде си?

- От тук съм. Роден и сбил се с живота в Северен Лондон.А защо Гастон? Не е ли френско име?

- Родителите ми са дошли тук от Франция преди да се родя. Решили,че тук е по-благоприятно за мен.

- Французин в Англия.. да, наистина безопасно звучи. - засмях се аз.

- Знам, знам... малко са смахнати, но си ги обичам. Твоите какви са?

- Нямал съм късмета да узная. Израснах в дом за сираци. Знам единствено,че са били живи и здрави, когато са ме оставили. Друго не.

- Тъжно.

- Теб поне те чака някой да излезеш. - подхвърлих аз,за да избегна паузата в разговора. Беше ми интересно да се запозная с новия си съквартирант.

- А, чакат ме... И двамата са с Алцхаймер, сещат се,че съм зле, когато се прибера, иначе в момента дори не си спомнят,че имат син, камо ли,че лежи в психиатрична клиника.

- И все пак. Има къде да се прибереш.

- Така е. За какво си тук? 

- Шизофрения. - отговорих спокойно.

- Глупости. Кажи честно.

- Честно ти казвам, човече.

- Мога да позная кой е като мен и кой не. На всички тук ни е заложено. И ти определено не си шизофреник, друже. 

Гастон се усмихваше, но ме гледаше с тотално недоверие, което напълно разби опитите ми да го излъжа.

- Не трябва да казваш на никой обаче. - пророних накрая. - Влязох тук с лъжа. Измислих си цялото заболяване, за да намеря щастливото си място.

- Това е едно доста нескопосано обяснение, приятелю. - сряза ме благо Гастон.

- Зная. Просто видях един луд, докато си пиех бирата на една пейка. Той ми каза,че е щастлив и ... и реших да пробвам.

- Е, и как ти се отразява?

- Доста добре всъщност. Единственото скапано е,че започнах да се пристрастявам към лекарствата, но това е малка цена за това, което получавам в замяна.

- Получаваш едно голямо нищо. - стана по-сериозен той. - Една измислена представа за "щастливо" място, изфабрикувана от самия теб. Зов за помощ към общност от луди хора, които не могат да те чуят, камо ли, да ти помогнат. Щастието не е в мястото, а в компанията, друже. Разбери го.

- Може и да си прав. - въздъхнах аз замислен.

- Хайде, време е за аперитивка. Така наричам събиранията в тези места. После ще продължим разговора.

По време на дневното събиране видях, че Гастон е наистина луд. Не само клинично, а и напълно реално, точно както на мен ми казват, че съм.

Той се приближи до един от изкуфялите дядковци и му взе очилата от лицето. Сложи си ги и започна да се прави на старче. 

- Хе-хе-хе, вижте ме, аз съм дядка, недовиждам, имам пратка за свиждане. - французинът танцуваше като пияна маймуна и подскачаше, докато дядото се опитваше да го докопа.

- Върни ми очилата, лигльо такъв! - викаше старчето. 

- Добре,бе, добре.. ето ти ги. Извинявай, просто исках да си спомня старите времена.

- Какви стари времена, малко келеме такова?! Не ме дразни.

- Станали са по-нервни. - каза Гастон като седна до мен. - Преди бяха по-разговорливи, с подобен дори сме зарибявали жените. Беше добър в приказките. 

И двамата се засмяхме. Аперитивката свърши. Върнахме се по стаите си.

- Ти колко алтернативни личности имаш? - попитах аз заинтригуван.

- Седем. Засега, никога не знаеш кога ще се пръкне някой нов.

- Знам,че си само от ден тук, но не те чух да говориш с тях нито един път. 

- Какво да ти кажа. - Гастон ме погледна като дете, което няма приятели,а погледът му се размъти в размисли.

- Том и Кроул са наистина агресивни. Повече си падат по битките, отколкото по разговорите. - продължи той. 

- Сарко е мълчалив, дори подозирам,че е аутист. Кримсо е голям сноб, рядко се принизява до това,да говори с който и да е от другите, включително и мен самия. Фил е добряк, но през по-голямата част от времето спи. Мързи го дори да поиска нещо, колкото и много да му трябва. 

Мари и Присила пък още не са синхронизирали мисленето си напълно с мен. Говорят си предимно двете, мен ме изолират. Но ще свикнат, сигурен съм. Ха, потресен си, нали?

Гастон бе видял опуления ми поглед и разбра добре посланието. Седем шибани различни личности! Че и не само мъже, и жени имаше. Това беше новият идол в клиниката. Седем личности и нито един разговор с тях през деня, бе се научил да ги контролира добре. Може би прекалено добре дори.

- Дай да си говорим за нещо по-приятно. - предложих аз.

- Добре. Кажи тогава, какво за теб е пълно щастие? - попита ме той.

- Надали съм го изпитвал. Дай ми пример.

- За мен, докато израствах, радост беше да бягам по пясъчния път и да изпреварвам вятъра.

- Да го изпреварваш ли?

- Ами, да. Когато някоя хартийка биваше подухвана от него, аз се опитвах да вървя по-бързо от нея. Ако задухаше силно, почвах и аз да бягам и така. Определях си финиш и ако го пресечех преди нея, бях истински цар на скоростта. Това е пълна радост. Малките неща, за които понякога знаеш само ти самият.

- Тогава, предполагам, и аз имам такава случка. Като бях хлапак, обичах да целя дупките между плочките на тротоара с плюнка. Ако уцелех , получавах адски силно чувство за точност. Представях си ,че съм стрелец в Британската армия и пъчех доволно гърди.

- Ето, напредваш. Ще ти помогна да намериш щастливото си място, приятелю, само трябва да проумееш,че то не е тук, не и сред тези лунатици.

- А какво е за теб здравия разум? - смених темата към нещо малко по-сериозно.

- Какво друго, ако не крехка обвивка, държаща със зъби и нокти поривите на свободния ум? За да си крилат, трябва да умееш да захвърляш общоприетите норми на държание. Но,уви, това в наши дни го наричат лудост, а не нормално човешко поведение.

- Какво тогава е лудостта? Тази, истинската? - и двамата се вглъбихме в разговора. Аз слушах отговорите на Гастон и сам за себе си обмислях своите.

- Тя е катализаторът на всичко гениално. Когато си захвърлил здравия разум, извървял си дълъг път до покоряването му, смачкал си го и си полетял. А после си паднал,с крило, прекършено от мълния. Вярата ти в ценностите, които си открил за себе си е била потъпкана. И тогава си поел по пътя на любовницата на всички велики дела - нейно величество Лудостта!

- Интересна теория, Гастон.

- Там е сладкото, Кори. Не е просто  теория, а самата истина.

- Как можеш да си сигурен?

- Защото вкусих от плътта ѝ. И повярвай, беше гениално.

Двамата отделихме минута в мълчание, за да помислим върху въпроса за вкусването. И лудата плът, естествено.

- А, какво би казал за смъртта, друже? - обичах да задавам въпроси. 

- Тя е като любимата ти песен, която слушаш за последен път. Като счупеното огледало, в което искаш да различиш истинското си лице. Като зарчето, което чакаш,за да покаже шест, ала пада, обърнато на единица. Като гълъбът, на който говориш, ала той не може да различи гласа ти. 

- Тоест е всичко обратно на това, което желаеш?

- Не точно. Тя е толкова възможна, колкото и всичко останало. Не се надяваш на нея, но идва момент,в който я срещаш. И това е напълно в реда на нещата, просто отказваме да го приемем.

- Добре си приказваме с теб, Гастон.

- Така е , Кори. Радвам се,че сме съкилийници в тази лудница.

И двамата се посмяхме добре на странните си съдби. Говорихме доста часове, минахме през много теми,а на мен накрая взе да ми се доспива.

- Мисля да лягам, друже.

- Хубаво. Знаеш ли какво обаче?

- Кажи, Гастон.

- Защо ти е да стоиш още тук, след като можем да сме навън, поне ще се напиваме?

- Явно не те свърта тук,а? 

- И представа си нямаш. Волята ми трае първите няколко часа, които прекарвам в тези места. След това искам отново навън. Много по-весело ми е.

- Мисля, че започвам да те разбирам. Как да се измъкнем обаче?

- Е, за теб ще е лесно, ти се преструваш. А що се отнася до мен... бил съм в няколко различни лудници вече, мога да победя теста им за изписване.

- Добре, да пробваме тогава.

След постигнатото съгласие и двамата заспахме. Нощта мина неусетно, подтиквана от желанието да се завърна в света на "здравите" в компанията на новия ми познат.

Утрото дойде.

Гастон ми обясни как протича процедурата. Очаквах да се изнервя, но в крайна сметка нямаше за какво. Всичко щеше да мине добре, усещах го.

Извикаха ни заедно в лекарския кабинет, но мен разпитваха първи. Гастон стоеше мирно и чакаше реда си.

- Здравей, Кори.

- Здравейте, доктор Гобъртс. - поздравих бодро.

- Как е Тими, Кори? Може ли да говоря с него?

- Не знам за какво говорите, сър. Кой е Тими?

- Тими! - извика лекарят. Аз не реагирах. Стоях на стола и го гледах смирено.

- Защо ми викате така, докторе? Аз съм Кори, а не Тими.

- Хм... не съм сигурен. Но така и така нямаме много свободни места, а ти си лек случай. Изписвам те, но при най-малкия проблем искам да се върнеш тук, Кори, ясен ли съм?

- Разбира се, докторе. Благодаря ви и лек ден!

- Чао, Кори.

Всичко стана за секунди. Мина по-добре отколкото съм се надявал. Явно бях прихванал параноята на лудите около мен. Вече бях свободен, оставаше единствено Гастон да се справи с разпита. Докторът ме накара да изляза, затова не успях да чуя какво точно си говорят. 

Забавиха се повече , отколкото очаквах. Може би двайсетина минути, явно битката на Гастон бе доста по-тежка от моята.

Когато накрая се показа от вратата избърса челото си с длан и въздъхна.

- Пффф, това беше по-трудно от предишните пъти. Добре,че всички са мълчаливи, та не се обаждаха. Излъгах го, Кори! Хайде да се натряскаме и да покоряваме света!

Двамата си събрахме багажите и излязохме от лудницата с весела стъпка. За щастие знаех кръчма наблизо, та веднага се запътихме към нея. Вече усещах вкуса на бирата по езика си. 

Покрай мен профуча хартийка, яздеща вятъра. Забързах крачка и я настъпих. Посмачках я така,че да не може да се движи и се ухилих срещу Гастон.

- Ето, победих вятъра, друже!

- О, съвсем не си сторил това, Кори. - навъси се той. - Ти го пречупи. Удари го и го смачка, а това не е позволено в никое състезание. Ето виж! - хартийката отново се бе вдигнала във въздуха под напора на силния вятър и ни задмина високо, където не можех да я стигна.

- Връща ти го. Никой не може да победи вятъра в неговата игра, друже. Нито честно, нито нечестно. Аз съм го надбягвал , но никога не съм го побеждавал, в това се крие разликата.

- Ех, нека е така. Хайде да ударим по бира, пък после ще го мисля.

Двамата влязохме в кръчмата и седнахме на бара. Смеехме се на някакъв кратък виц, който чухме от масата току до вратата, разказан от мустакат чичка с карирано бомбе.

- По бира за мен и приятеля ми, барман! - викна Гастон и ме потупа по рамото.

- Ха, тоест две бири? Или една? Колко искаш, човече?

- Две, добър човеко. - леко се ядоса Гастон. 

Барманът отвори две бутилки и ги сложи пред него.

- Едно ще ти кажа, приятел. Когато започнеш да пиеш бира с въображаемите си приятели, значи не е на добре работата.

Гастон се сепна. Изпи едната бира на екс, а другата остави пред празния стол до себе си.

Излезе навън и се огледа, но освен хартийката на вятъра, друг нямаше.

Нямаше и следа от мен.

Аз бях просто поредното раздвоение на личността на Гастон. И всеки път, когато някой му напомнеше,че не съм реален, той ме изгубваше като събеседник.

Интересното бе, че той не бе обикновен шизофреник. Не влизаше в клиника,за да се лекува както го правят всички останали,а напротив. Отиваше доброволно, за да открие най-разговорливата от измислените си личности, а когато го стореше, излизаше като прероден. 

Съжали,че е смачкал хартийката преди малко. Не беше в негов стил. Беше по-скоро в мой.

Но мен сега ме нямаше.

Куршум в облаците

  Отворих очи и се огледах. Сиви стени, целите в петна от кръв и пот. Сив под, залян с всевъзможни течности, от които повръщаното беше най-благоприятното. Сив таван, почернял от ноктите, драскали по него в опит да се спасят.

Погледнах към ръцете си. Бяха чисти, явно бях нов тук. Целите изрисувани в татуировки, ала без капка кръв по тях. Не знаех защо съм тук. Не помнех. След секунда погледът ми се спря върху съкилийника. Не изглеждаше по-виновен от мен – в спретнат бял костюм, синя вратовръзка и излъскани, пак сини, обувки. Беше кривнал цилиндъра си на една страна и кусаше жадно от купата с вечерята. Явно това бе една трета от дневната ни доза храна. Ухаеше ужасно, не исках дори да виждам как изглежда. Но на него явно му бе вкусно. Сърбаше усърдно, докато не осъзна,че съм буден. Сепна се и остави лъжицата за момент.

- А, здрасти! Ти явно си новият? – погледна ме с усмивка той.

- Така изглежда. Откога съм тук, знаеш ли?

- Уви,не. Явно са те докарали докато съм спял. За какво лежиш?

„Директо по същество, а?” – казах си наум.

- Ако трябва да съм честен, не зная.. Ти?

- Финансови злоупотреби в размер на милиарди. Спипаха ме и сега няма мърдане – доживотна.

- Всички ли тук лежат по толкова?

- Това вече знам. Да. Съжалявам, друже, но каквото и да си сторил, явно си си заслужил най-дългата присъда.

- Кофти е да лежиш толкова време без да знаеш защо.

- Кофти е и да живееш толкова време без да знаеш защо, нали така?

- Визираш съществуването навън предполагам?

- Да. Това тук не е живот. Тук няма нищо друго освен сивота. Не знам как е в съседните килии, но в нашата определено няма розови цветчета.

- Как се казваш?

- Кром. А ти?

- И това не знам. Като се замисля… май нищо не помня. Дори не знам защо съм толкова изрисуван.

- Не приличат на затворнически, явно си ги правил навън. Но нищо чудно,че когато си сгафил, са те прибрали, погледни се колко си подозрителен. Не че искам да те засегна, просто го отбелязвам.

Кром беше наистина възпитан. Личеше си,че е израснал в добро семейство, умът му беше остър, ала ето,че и на него късметът му бе изневерил. Но пък беше свестен, винаги е по-добре да имаш добра компания отколкото да си биеш главата в празните стени.

- Наистина ли не помниш нищо? – продължи той.

- Грам. – отвърнах му, забил поглед в едно кърваво петно с формата на бебешка глава.

Изправих се от леглото и кракът ми веднага стъпи в неопределена жълтеникава слуз на земята. В нея имаше странни разноцветни парченца, приличащи на бекон с цвят на дъга.

- А, да… трябва да свикнеш, повръщам от време на време. Храната тук е наистина скапана. Ще видиш като сам я опиташ.

Кром се смееше сякаш това е игра и всеки момент някой ще ни извади с гигантските си ръце от тази дупка и ще ни постави където ни е мястото. Него в банката, а мен.. някъде там, където принадлежа. Където и да е това.

- Бас държа,че си си правил татуировките пиян. – поде отново разговора банкерът.  – Някои изглеждат наистина странни. Сигурен ли си,че не си леко луд?

- За човек , който ме познава от пет минути и не знае защо лежа, си много самоуверен във въпросите. Може спокойно да съм убил някой и затова да съм тук.

- О, щеше да помниш, ако си убил , повярвай ми.

- Ти правил ли си го?

- Не, но съм слушал истории.

- Значи, ако сега ти разкажа каква е болката, която изпитваш, докато иглите инжектират мастилото в плътта ти, ще знаеш какво е да си направиш татуировка ли?

- Ни най-малко, но поне ще имам представа. – сопна се той и продължи да сърба от гнусната супа.

Започваше да ми лази по нервите. Може би бях прибързал с приятните изказвания по негов адрес.

- Ето, виж.. – отново включи транзистора си Кром. – Вземи например тази пика. Защо някой би си нарисувал боя на карти? Това е напълно безсмислено, със сигурност си бил пиян или надрогиран.

„Това е най-силната боя. Обожавам покера. Обичам хазарта. Обичам да размазвам всезнайковци.”

Кром сякаш чу мислите ми и ме погледна ужасен.

- Е, не се нервирай сега,де …Аз, такова.. просто предполагах.

- Така.. просто предполагаше? Интересно. Хайде да пробваме дали ще разбереш какво е да ти правят татуировка, искаш ли?

- Не мисля,че е нужно. – той остави почти празната купа на земята.

- Аз пък мисля,че е жизненоважно за общуването ни. Позволи ми.

Приближих се към него и си избрах място.

- Нека е врата, там не боли толкова много. – ухилих се до уши.

- Наистина ли? – попита ме наивно той.

- Търпение, друже.

Напипах сънната му артерия и се огледах за шило или игла. Нямаше, не че се и очудвах, все пак бяхме в затвор. От друга страна, не си бях рязал ноктите с месеци явно, защото бяха станали доста дълги, че и почернели. Внимателно опънах кожата на врата му с едната ръка, докато с другата се приготвях да демонстрирам.

Забих палеца си колкото можах. Кром започна да се бори с хватката ми, да се мята наляво-надясно като луд, който току-що е минал през електрошока, без да умре. Той се противеше,ала аз не пусках, бях по-здрав от него. Забивах все по-надолу и по-надолу. Опитваше се да каже нещо, клетникът, ала чувах само нечленоразделни, задавени грухтежи. Когато кръвта рукна, съпротивлението му се усили за една последна секунда… преди да се отпусне в хватката на смъртта.

Прекърших врата му за всеки случай и си избърсах ръцете в костюма му. Беше свършен. Можеше да не помня кой съм, но нямаше да оставя някакво денди да обсъжда татуировките ми. Хруп. Много звучно изхрупа като му счупих врата, истина ви казвам.

Нямах време да си полегна обаче, явно шибаните надзиратели си имаха система за наблюдение на килиите. Довтасаха буквално след минути и ме изтикаха навън от килията.

- Абе, пичове, я кажете, защо лежа?

- Доживотна за убийство. Сега станаха две вече. – отвърна ми сухо единият сърдитко.

- Ей, гледай го значи.. Аз ги трепя, той се муси. Сърдитко-Петко празна му торбата, нали знаеш?

- Млъквай! – исках, не исках, млъкнах след като усетих студените му кокалчета върху зъбите си. Не че не бях устат във всеки един момент, ала сега ми беше трудно да говоря.

- Фъде ме фодите? – изфъфках, докато си възвърна говора.

- Местим те в друга килия. Тук екзекуциите не са позволени, така че нямаме друг избор. Псета като теб заслужават стола! Ама е... късмет извади.

- Да си имам и късмета значи.

- Твой си е, бе. Целият.

- Не си забавен, шишко.

Втори допир с кокалчетата.

- Фие фте фмотаняци! – гордо издекламирах.

- А ти си отрепка. Хайде в килията.

Нова врата се отвори пред мен и двамата сърдитковци ме хвърлиха на пода, по традиция покрит с всевъзможни гнасища, а аз не успях да запазя разновесияе върху дланите си, та… е, да речем, че лицето ми е виждало и по-светли дни.

Изтрих с блузата си гадната слуз, пареше ми вече на очите. Изхрачих се на пода и започнах да псувам.

- За к`во лежиш? – пита ме дебелакът, стоящ на другото легло. Беше целият в мазни петна, а миризмата му се усещаше из целия затвор. Режеше си спокойно луканка и мляскаше,докато говореше. Абсолютна свиня. Дебела, тлъста, скапана свиня.

- Убийства. – отговорих хладно в опит да го стресна и да прекратя неприятния разговор. Кром поне беше възпитан, този имаше държанието на болно от сифилис шимпанзе.

- Ясно. Искаш ли луканка?

- Не, мерси. Ти трябва да качваш килца като те гледам, хапни си.

Търсех си повод да се скарам с него, надзирателите ме ядосаха много.

- Знам. Мама винаги е казвала,че съм слабичък. Аз съм Тортх между другото. Приятно ми е.

Той ми подаде мазна лапа и зачака с изкривена усмивка.

- Аз не си знам името. Да оставим здрависването за по-късно,а?

- Е, както си рекъл. Аз ще си доям луканчицата, супата тук е ужасна.

- Не по-ужасна от теб обаче,а? – заяждах се постоянно. Доставяше ми неописуем кеф.

- Ти май не си от възпитаните? – попита ме смирено Тортх.

- Не съм.

- Е, здраве да е. Не може всеки да е като мен, мама и това казваше. Абе, тия татуировки тук ли си ги правил?

- Не зная.

- Май не знаеш много-много.

- Знам,че ще те убия, ако изядеш още едно парче от тоя салам. Ясно ли ти е?

- Не ме заплашвай докато ям, друже. – Тротх се усмихна, по-скоро на себе си, отколкото на мен, и си отряза поредното резенче. Ухили се широко насреща ми и го изяде. Мляскаше през цялото време. Това ми стигаше.

Станах с отскок и взех ножа от ръката му. Не беше трудно, имайки предвид колко мазна беше тя. Острието се изплъзна с огромна лекота и се озова в здравостиснатата ми дясна длан.

- Знаеш ли как се коли свиня? – попитах го с бесен пламък в очите.

- Не! – изквича той, докато се опитваше да се скрие зад пожълтялото си одеало.

- Е, и аз. Но ще импровизирам!

Наръгах го в корема и затеглих ножа нагоре. Вървеше трудно от всичките тези сланини, но бавно, без почти никаква съпротива разпорих търбуха му. Гледах как червата му надничат и тръгват да изскачат любопитно и продължавах. Отляво, отдясно, отгоре, в бутовете, в ръцете, после и във врата. За финал му прерязах гръкляна и го оставих да шурти на леглото.

Грозна гледка – готово за транжиране прасе. Дори мисля,че видях последното парче луканка да изпада от стомаха му, почти несдъвкано.

Олекна ми. Знаех какво следва, та поседнах на леглото си и зачаках сърдитковците.

Те не закъсняха. Дойдоха бързо и ме замъкнаха към нова килия.

- Май нещо си се разбеснял, а, псе? – започна единият.

- Умирай, бе, сърдитко.

Кокалчета. Челюст. Хруп.

В новата ми килия се помещаваше някакъв бивш културист. Дори не си говорих с него, не обичам флексаджиите.

Излях каната, в която си топлеше вода, върху лицето му и го бутнах на земята. Тъпчех самодоволната му мутра, докато лицето му не стана с дебелината на персийски килим. Пръснатият му мозък се сля перфектно със соковете по пода и застина в една приятна картина на гнусотията. Изтрих подметката си в железата на леглото и зачаках.

Този път дори не си говорих със сърдитковците. И те не ми говориха. Замислих се,че дори явно им правя услуга. По-малко затворници, по-малко грижи за тях. Можеше да стоят в кабинката си и да слушат чалга по цяла нощ, ако избиех всички наоколо.

За една нощ минах през още четири килии.

Математикът Влокс. Лежеше за отвличане на дете. Убит със собствената му линия, забита в дясното око.

Футболистчето Квил. Напил се в дискотека и набил грешния мамин син. Правеше лицеви опори, когато влязох. Скочих на гръбнака му и чух как долната му челюст трака счупена на пода. Нататък бе лесно. Два ритника във врата и дотам.

Докторът Фриско. Осъден за продаване на органи нелегално. Носеше си късметлийския скалпел навсякъде с него. Не знам как го бяха пуснали тук с него. Е, по-добре да не го бяха правили. Металът се намести удобно, дълбоко забит в гърлото му, докато той се давеше със собствената си кръв. Дори се опита да изхълца, но това само ускори издъхването.

Адвокатът Глимпси. Тикнали го бяха за подкупване на хиляда триста и петнайсет свидетеля по дело, касаещо геноцид в Близкия Изток. Обувките му имаха удобни токове. Той, милият, спеше. Дори не усети кога смазах главата му до формата на болен патладжан. За всеки случай му забих и скалпела в слепоочието, успях да го измъкна от доктора преди да ме отведат.

Сърдитковците вече си знаеха добре процедурата. Аз бях клетник, осъден да лежи до края на съзнателния си живот тук. Че дори и след него. Сякаш част от тях ме разбираше и ми съчувстваше. Дори не искаха да ме удрят вече, чак ги усещах близки.

След адвокатчето ме тикнаха в по-странна килия. Беше чиста, нямаше следи от кръв и повръщано. Нямаше и съкилийник. Наместо него на съседното легло ме чакаше пистолет,зареден с три куршума. Проверих ги, не се чудете откъде знам колко бяха.

- Ей, Сърдитко! Що сте ми оставили този пищол? – провикнах се през прозорчето.

- Изби всички с доживотни, простак. Това е, ако ти е писнало да вършееш. Така и така сега не можеш да убиваш други, решихме,че може да полудееш, ако не си получиш дозата.

- Това е адски тъпо твърдение.

- И кое му е тъпото, бе, псе? – процеди през жълтясалите си зъби Сърдитко Едно и се опита да ме наплюе през решетката.

- Тъпо е, Сърдитко.. защото все още има какво да убивам.

- Да, себе си. Пускай си куршума и да свършваме, писна ми да те разнасям от килия в килия.

Не успя дори да ме усети как вдигам дулото. Докато успее да отскочи назад, вече му бях пръснал мозъка. Куршум по-малко, Сърдитко по-малко. Чиста работа.

Сърдитко Две дотича на мига. Затвори решетката отвън, та не можех да го гръмна през нея. Дори ми стана забавно да си играя на котка и мишка с всички тези клети нещастници.

Той откючи бавно вратата и я отвори без да се показва през нея. Чакаше ме. И аз го чаках.

- Ей, Сърдитко, влез де! – подвикнах му развеселен.

- Мри, псе! – не ми остана длъжен той. – Ще те убия и ще ти изрежа всичките татуировки, ясно ли ти е?! И без това са грозни..

И тогава прищраках. Превъртях. Полудях до мозъка на костите си.

Побягнах и изритах вратата. Докато падаше му се откри шанс и стреля в мен. Усетих студения метал, който хем ме убиваше, хем ме затопляше. Не се оставих на болката да ми попречи обаче. Прицелих се и преди втория му изстрел му пръснах главата, точно между очите. Мозъкът му се разпиля по стената, оформяйки интересно месесто полуслънце.

Нямах много време. Усещах струйката кръв да се стича по челото ми, но като по чудо все още бях прав. Фиксирах вратата в края на коридора и затичах криволичейки към нея. Не знаех какво има там, ала бях сигурен,че е по-добре от ада тук.

Отворих я рязко и направих крачка навън. Уви, земя нямаше. Намирах се в някакъв шибан затвор в небето, сигурно върху облаци го бяха построили и ето,че сега падах стремглаво към земята. Точно като тези сънища, в които усещаш,че падаш от високо и не можеш да спреш... И току преди да се разбиеш в земята се събуждаш. Е, аз не се събудих. Аз просто тупнах. И то на краката си. Глезените ми не се счупиха от сблъсъка, защото се чувствах лек като перце. Главата ми не кървеше вече. Погледнах ръцете си – татуировките ми си бяха там. Гледах ги и започвах да осъзнавам всичко малко по малко.

Казвам се Александър. Истина е ,че съм убивал, ала единствените ми убийства са над личностите, които съм можел да бъда, но съм избрал да очистя.

Затворът,в който бях пратен с доживотна присъда беше не другаде, а в собствената ми глава и всяка една просмукана от гнусотии килия е част от собствения ми ум. Избивайки всички алтернативни мои версии, аз успях да избягам от там, политайки към земята на моето истинско Аз.

Странното е,че пистолетът имаше три куршума. Аз изхабих едва два. А ето,че все още го държах в ръката си.

Вдигнах го внимателно и посочих небето с дулото. Натиснах спусъка и чух как куршумът лети някъде надалеч в облаците. Не беше предназначен за мен, а за известяването на старта. Старта на живота ми като осъзната единица, избила всичките токсични свои версии.

Единственото непонятно ми бе,че едва на пет имах татуировки. Не, че не ми отиваха, просто бях наистина нисък и прилежно сресан.

Катранени бръмбари

Детектив Джаспър крачеше без чадър в дъжда по пътя към работа. Нямаше почти никой по калните, заспали улици, само някоя и друга заблудена кола, закъсняла да бъде някъде другаде.

- Ей, хъ-хъ-хъ, чичка, чичка! Ей!

Разхвърляните му мисли бяха изместени от вика на лудия. А по-лошото от един луд в сив ден е не друго, ами втори такъв.

Двамата невменяеми се приближиха до Джаспър и го засипаха с въпроси.

- Сър, може ли двайсетачка? Жадни сме. – започна единия,а вторият не закъсня да му пригласи.

- Сър, обичате ли херинга?

- Сър, кой е любимият ви цвят?

- Сър, сър, искате ли да видите кракът ми ? Прокажен е, наистина яко!

- Оставете ме на мира! – сряза ги Джаспър и им хвърли банкнотата.

- Доволни ли сте?

- Предоволни, сър. – облиза устата си единият.

- Благодарим от сърце. – и двамата се поклониха в синхрон, докато очите им шареха лудешки по земята.

Джаспър ги задмина бързо и продължи по план. Истината бе,че не отиваше на работа – имаше по-важно място, където трябваше да бъде. Беше абсолютно противно на методите и разбиранията му за което и да е разследване, но не му бяха останали опции. Липсата на прогрес го бе докарала до това радикално решение. Оставаше да си наложи,че няма нищо нередно в това, което прави и всичко щеше да е наред. Дано.

Вече на стотина метра зад него, седнали на мокра, изпочупена пейка двамата луди разговаряха с нормален тон.

- Пич, писна ми да го работя т`ва постоянно. Тук е студено, долу никога не е студено.

- Да не би да усещаш студа, бе?

- Е, не.. но можех и да го усещам. Какво е това отношение,а? Ние да не сме някакви мулета.

- Пич, трай си, можеше сега да си долу и да разбъркваш котели с вряща плът. По-добре ли щеше да е да ти се повдига от разложени кости и вътрешности?

- Май си прав. Пък и имаме двайсетачка! Ще си купим бърбън, нали?

- Мислех да започна да спестявам.

- Да спестяваш ли? За какво?

- Ами, нали знаеш... за къща, за кола, за такива неща.

- Ти сериозно ли?!

- Не, тъпако. Разбира се,че ще си купим пиене, ей, адски тъп си на моменти..

- Е, оттам идвам, какъв да съм? Божествено тъп ли?

- То и това ти приляга..

- А, бе, Велзевул, шегата настрана.. мислиш ли,че нашата работа има някакъв смисъл? Дали като някой от избраните се държи добре и ни даде пари, наистина го спасяваме?

- Какво значение има? Рано или късно всички ще дойдат при нас. И ако продължаваш да питаш такива глупави въпроси може скоро да се окажеш тамън при новодошлите. Ще отваряш портата. По цял ден и нощ. Без. Никакъв. Бърбън.

Пол ахна. Не искаше да се връща в ниските нива на работната пирамида на Ада. Беше там в началото – не му хареса. Скучно и топло е, прекалено топло.

- Добре, за това си прав. Но имам друго питане. Защо на теб, че и на всички останали се падат хубави имена като Велзевул или Левиатан, а аз съм Пол? Как така Пол ?! Кой би се уплашил от Пол, дявол го взел?!

- Точно затова, приятелю. Кой би се уплашил от мрънкалото Пол?

Велзевул се усмихна и тупна повелително колегата си по рамото.

- Стига си ги мислил тези сложни житейски въпроси, давай да ходим за бърбън. Тъкмо ще минем през кутията.

- Така да бъде. Но искам аз да купя бутилката, дай ми банкнотата!

- Защо, бе?

- Чувствам се много тежкарски така. Какво лошо има в малко гъделичкане на самочувствието?

- В твоя случай – абсолютно нищо. – изсмя се Велзевул и му подаде двайсетачката.

След петдесетина метра ходене двамата свиха по една от тесните, странични улички, пресичащи главния път и се спряха пред ръждясала пощенска кутия. Велзевул я изчисти с грубите си ръце от плесента, насъбрала се по капачето и я отвори. Извади лист от джоба си и надраска набързо нещо на него. Пусна го в кутията и я затвори.

- Готови сме. Хайде за бърбън.

Джаспър се спря пред очуканата входна врата на улица „Постър” 6. Не знаеше дали е на правилното място, но описанията съвпадаха. Той продължаваше да си повтаря,че няма нищо нередно в това да наруши правилата си на работа, ако щеше да му помогне да разреши случай.

Почука силно на вратата, а тя се отвори със скърцащ звук. Детективът надникна, за да види кой я е отворил, ала явно и бе трябвало едва малък натиск,че да го пусне вътре, защото в тъмния коридор нямаше никой. Той си пое въздух и влезе смело навътре. Имаше стълбища нагоре и надолу. Бяха му казали,че жената, при която отива, живее в мазето на този адрес. Значи слизаше надолу.

След петнайсет стъпала Джаспър почука на тежка, доста по-добре изглеждаща врата и зачака. В секундата преди да чуе отговор какви ли не мисли минаваха през главата му. Не вярваше в тези техники, езотериката му бе наистина чужда. Бе свикнал всичко да става по пътя на здравата логика и опита. Сега обаче беше време да остави настрани тези си виждания и да се впусне в незнайни води.

- Влез. – чу се женски глас отвътре.

Джаспър натисна дръжката на вратата и прекрачи прага на слабо осветената стая.

Огледа се – всичко наоколо издаваше,че се намира на точното място. Свещи, покривки в най-различни цветове, нито един прозорец, старинни мебели, по които бяха наредени тонове книги, стари и по-нови, пластмасови кукли на деца, буркани с мътна течност, в които плуваха очи, опашки, пръсти и всякакви други чудатости. И между всички тях стоеше тя. Изандра.

Не беше получил описание, за това как изглежда тя, ала не му и трябваше. Не можеше да сбърка ясновидка, колкото и да не вярваше в способностите на тези смахнати за него хора.

Жената бе не по-стара от него, облечена в кафеникава покъсана рокля. Като тези, които са обличали робините през Средновековието. Имаше чисто черни очи и дебели устни. Косата ѝ се спускаше на плитки току до земята, където няколко плъха се мъчеха да я изядат. Тъжно за тях всяко гризване им носеше мигновена смърт. Бяха се събрали цяла дузина нападали, ала братята им продължаваха да се опитват.

През едното ѝ око минаваше белег, получен все едно от кама, пропуснала целта си. Ръцете ѝ бяха целите покрити в черни татуировки, изобразяващи различни, ала неразбираеми за Джаспър образи. Когато реши да му покаже,че е забелязала присъствието му, Изандра вдигна глава и се усмихна. Зъбите ѝ червенееха, а пламъчето в здравото ѝ око заигра лудешки.

- На такова място не си бил досега, нали Джаспър Колинс? – попита го тя с тих глас.

- Никога. Извинете ме, но не зная процедурата.

-  Процедура няма. В твоя свят измислен може и да има, ала тук, при мен, относително е всичко. Ела, седни.

Детективът направи няколко крачки напред, избягвайки натръшканите от отрова плъхове и седна на скрибуцащ стол, точно срещу ясновидката.

- Някой наричат ме гадателка, други ясновидка. – започна тя. – Трети – вещица, четвърти луда. Мога с измислени прякори да продължавам до утре. Но ти не за това си тук. За теб съм просто Изандра. Да запомниш можеш ли?

Смутен от странния словоред Джаспър не успя да отговори на секундата. Отне му малко време да бутне и последната тухла в стената на недоверието и да изстреля думите си.

- Ще мога. Тук съм заради един убиец. И многото му убийства.

- Така... – проточи жената в роклята. – И убил е колко хора, този убиец твой?

- Засега сме открили седем. Смятам,че тепърва бройката ще нараства, ала каквото и да правя, колкото и усилия да полагам ... съм в задънена улица. Не мога да хвана следите му, камо ли да го открия и заловя. Пробвах всеки един изпитан метод, който съм научил през годините работа. И нищо..

- И когато надежда няма вече, дошъл си при Изандра. Така...

- Можете ли да ми помогнете?

- Всичко мога, момче. Да видим нека кълбото какво ще покаже.

Тя вдигна тънките си, дълги пръсти от масата и заигра с тях около кристалната топка пред нея. Черните ѝ, прорязани от неправилни бели линии, нокти потракаха съвсем леко по стъклото. Очите ѝ от черни, станаха изумрудено зелени, а зъбите ѝ лъснаха в ослепително бяло.

Джаспър не успяваше да различи нищо от това, което се разразяваше в сферата на ясновидката. Оставаше му единствено да чака нейния отговор.

Промяната към стария ѝ вид се случи също толкова бързо, колкото и първата частична метаморфоза. Топката също кротна и отново стана безразлично прозрачна.

- Момче видях. Малко, ала с минало изтерзано.

- Малко момче е убиецът? – Джаспър не сдържа смеха си.

- Надали, детективе. По-скоро следващата жертва той е.

- Дете... що за изрод би убил дете?

- А що за детектив провалил се би да го спаси?

- Та аз не зная нищо за този изверг! Как да го намеря, как да спася всички ?! – здравата психика на Джаспър бе загубила каквато и да е здравина.

- Можеш да опиташ поне момчето да намериш. С друго не зная как да ти помогна.

- Поне знам, че ще удари отново.

- А аз знам пък, че трудно ще ти е.

- И как знаеш това, ясновидке? Кажи ми!

- Защото как губиш вярата в себе си видях току-що. Как логиката и разума захвърляш пред думите на гадателката клета. Мозъка си следвай, сърцето няма да ти трябва. А сега, върви си , Джаспър Колинс, време нямаш. Тик-так.

Мъжът скочи от стола, едновременно разярен и зареден с енергия. Да, не знаеше как ще залови убиеца, ала можеше да се опита да намери следващата му жертва и да я предпази. Трябваше да побърза обаче.

- Нека питам те нещо последно. – спря го Изандра преди той да отвори вратата.

- Спести ли на Изандра детайл някой ти?

- Какъв детайл? – сепна се Джаспър.

- За убийствата.

- Намират ги винаги на сутринта. Най-често лежащи в собствените си легла. Никое не се е случило някъде навън, всички са на закрито. И по всички има странни мънички ухапвания. Като от най-малките зъби в света. Милиони сякаш такива. Но не виждам как човек би си играл да ги направи, тексиколозите ни смятат,че е от някаква отрова, която им дава .. реакция на тялото към токсина.

- И защо спести всичко това на Изандра? Защо от начало не ми го каза?

- Предполагам, исках да видя дали си добра ясновидка.

- Добра съм. Спор няма, нали?

- И как стигнахме до този довод?

- Аз също спестих ти нещо, Джаспър Колинс.

- Какво?!

- Момчето в топката. Цялото в малки точици бе, сякаш ухапано от хиляди малки челюсти.

Джаспър застина на място, втренчен в червеникавата усмивка на Изандра. Тя си играеше с него от самото начало, само защото бе узнала,че не вярва в методите ѝ.

- Бързай, детективе. Бързай преди прекалено късно да е станало.

Джаспър отвори рязко тежката врата и излезе без да казва нищо. Тръшна я след себе си, а докато се изкачваше по стълбите чу измъченото цвърчене на поредния плъх, паднал в жертва на желанието си да изяде косата на Изандра.

Мъжът излезе на улицата , все още беше мрачно и мудно. Закрачи в обратната посока, от която бе дошъл, обратно към полицейското управление. Загубен в мисли след разговора с Изандра, той не видя човека, ходещ пред него.

Чак когато двамата се сблъскаха, Джаспър осъзна колко е отнесен от всичко, което бе научил при ясновидката, било то толкова компактно по обем.

- Извинете..

- Лесно ти е да го кажеш, не са блъснали теб.

- Аз наистина съжалявам, господине. – Джаспър обърна поглед към човека, докато се разминаваха.

- О, вие сте коминочистач! Не съм виждал такъв откакто бях малък. Имате ли нещо против да ви пипна за късмет? Ще имам нужда от него.

В момента детективът изглеждаше повече като суеверен наивник, отколкото здравомислещ следовател.

- Е, така и така ме блъсна, поне да е пълна програмата,а? – засмя се човекът в черно.

- Още един път – извинявам се. Наистина не съм на себе си днес.

- На всеки се случва, друже. Шегувам се просто. Май сме в една посока дори, а?

- Аз съм тръгнал към полицията, ако сте натам може да повървим заедно.

- Значи ще вървим. Давай, барни ръкава за щастие.

Джаспър прие поканата и досущ като малко дете долепи ръка до грубата дреха на коминочистача. Не усети голяма промяна във вътрешното си състояние, но една частичка от него се чувстваше по-добре от това, че е засякъл нещо, което смяташе за изчезнало от години.

- Аз съм Джаспър. – подаде ръка той.

- Михаил. Приятно ми е.

- Има ли още работа за вас, Михаиле? Мислех,че да чистиш комини е забравена професия.

- Докато има какво да се чисти, ще ме има и мен, друже. – усмихна се тъжно черноработникът. Тежка тъга се четеше в очите му, сякаш е завързан към работата си и осъзнал,че с всеки изминал ден става все по-излишен.

- Пък върви ли? Викат ли те често?

- Много от къщите вече нямат комини, които мога да изчистя. Или са по стотици етажи, или са с климатици, или го карат на отворен или затворен прозорец. Рядко ме викат, един-два пъти на ден, понякога нито един. Но карам я някак. Не съм тръгнал да се оплаквам. Добрите хора имат нужда от почистване, това ме крепи.

- Разбирам. Бих се радвал да ти помогна по някакъв начин. Искаш ли да те наема, да извършваш почистване на полицейското? Например един път в седмицата, какво ще кажеш?

- Там има прекалено много мръсотия, друже. Не бих се наел да го правя.

- Е, чак пък много.. имаме няколко стари печки , нито има фурна, нито нищо друго.

- Много мръсотия, Джаспър Колинс. Много. Аз съм натук. – коминочистачът сви надясно в тясна, тъмна уличка без да дочака отговора на детектива.

Джаспър постоя няколко секунди загледан в прегърбения човек, който някак си знаеше и фамилията му, пък продължи да крачи към полицейското.

Странен ден. Сигурно бе от дъжда. Не бе валяло така обилно от месеци.

Михаил изчака да чуе стъпките на Джаспър и се спря пред стара пощенска кутия. Някой я бе изчистил днес, нямаше почти никаква плесен. Отвори я внимателно и провря пръстите си до дъното. Измъкна намачкано парче хартия и го прочете.

Хийт Драйв, Номер 14. За почистване. С бонус.

П.П. Двайсетачка.

Коминочистачът се усмихна едва доловимо и се обърна. Докрачи до мястото, където се бе разделил с детектива и пое в незнайна посока, някъде през градския парк.

От далече му личеше какъв е. Черна, проскубана, дълга коса. Натежали от работа клепачи, които криеха красиви, ала остарели сиви очи. Набола брада, небръсната няколко седмици, покриваща лице, цялото в белези. Кои по-плитки, кои по-дълбоки. Черен цилиндър, черно наметало и черни ръкавици, закачени на кукичка за джоба на връхната му дреха. Покъсани черни обувки, целите в кал сега, заради лошото време. Такъми за чистене, пълно бойно снаражение, качени на кривналия,здрав гръб. Абсолютен коминочистач, че дори нещо повече. Човек-професия.

Михаил се спря да пийне вода от една каменна чешмичка, беше ожаднял от ходенето. Понякога пиеше дъжд, когато вали, но сега бе решил да е по-цивилизован, може би срещата с детектива го бе вдъхновила.

Той извади лъскав джобен часовник от наметалото си и провери часа. Беше почти пет следобяд. Скоро щеше да се стъмни. Днес имаше две поръчки за чистене. Едната стоеше от вчера, защото не му остана време. Другата бе от днес – от пощенската кутия в тясната уличка. Реши,че може да си отдели пет минути за отдих и седна на една празна пейка, обградена от няколко гълъба. Птиците сякаш не усетиха присъствието му, дори не се помръднаха. Явно не се плашеха от черния чистач.

Михаил затвори очи за момент и си пое дълбоко въздух. Отдавна се бе уморил да работи това, ала не беше добър в нищо друго. Така и не бе имал време да научи друг занаят.. не че му бе оставен избор.

- Хааааа, кой е тук ?! – когато викаше, гласът на Пол ставаше много писклив.

- Виж ти, виж ти... чичо Михаил е дошъл да си почине. – добави Велзевул.

Двамата демони седнаха от двете страни на коминочистача и започнаха да го дразнят.

- Как си днес, чичо Черньо?

- Върви ли бизнеса, господин коминочистач, а? Къде са ви крилата, не ги виждам?

Двамата, играещи ролите на луди пред хората, се забавляваха да сипят въпрос след въпрос по адрес на Михаил.

- Абе, толкова ли си недостоен за Рая,че са те пратили тук?

- Защо направо не слезеш с нас долу следващия път?

- Достатъчно ! – Михаил се изправи и викна, като зашлеви и двамата шамар с всяка от ръцете си.

- Това не е игра! Прости, низши същества такива! Не сте ли го разбрали?

Двамата демони се стъписаха от внезапното избухване на архангела и замлъкнаха.

- Просто се шегувахме, Михаил.. Знаеш.

- Това,че съм принуден да работя с вас, не значи,че трябва да ви търпя изцепките. Ясно ли е?! – гласът му се извисяваше над тревата и дърветата в парка, можеха да го чуят чак на главния път. А гълъбите си стояха, все така без да мърдат – какво им дремеше на тях,че тук се караха шестокрил и двама демони.

- Ей, че си кисел днес. – поде Пол.

- Не сме искали да те обидим, човече. – добави Велзевул.

- Има ли още хора за днес? – смени темата Михаил.

- Не. Само това в кутията.

- Него го взех вече.

- Значи е това, друго няма.

- Хубаво. Изчезвайте да се наливате тогава, имам предчувствие ,че утре ще е натоварено.

Коминочистачът обърна гръб на двамата шегобийци и закрачи бързо към първия адрес. Велзевул и Пол постояха като попарени няколко минути, пък после им мина и отидоха да си купят ново шише бърбън. Какво повече може да иска човек? Или демон, де.

Кени подскачаше по улицата, водеща от пристанището към квартала,в който живееше. Въпреки дългия работен ден покрай корабите, момчето бе заредено с енергия. Всеки ден след пет наставаше неговото време за почивка. Работата му бе тежка, ала, ако не го познаваш, не би казал,че е част от най-нископлатените работници в града. Кожата му бе гладка, ръцете – жилави, ала все още по детски небелязани от ударите на професията. Бе облечен в прилични къси панталонки и риза, чийто единствен недостатък бяха петната от машинно масло, получени от машините на кея. Някои биха рекли,че майка му няма пералня, все пак не всеки можеше да си позволи такъв лукс в тези тежки, бедни времена. А на ръка такива петна не се перат, просто не излизат.

 Кени си подсвиркваше, докато си мислеше какво да пие. Истината е,че винаги се чудеше между уиски и... всичко останало. И никога не си поръчваше друго. Просто имаше дни,в които искаше да разнообрази рутината, да пийне текила или бира, ала тези мисли не траеха дълго. Той не изневеряваше на добрата стара класика.

Влезе с бодра стъпка в бара и седна след лек отскок на един от столовете пред бармана.

- Джим, едно от обичайното. – подвикна с детския си глас Кени.

- Ей, хлапе, ще си изпатя покрай теб някоя вечер. Ако сега влезе проверка какво да те правя? Да им кажа,че пиеш кола ли?

- Джим, познаваш ме от пеленаче сигурно. Какво се коткаш толкова? Сипи едно и да се посмеем, както си му е редът.

- Ех, докато станеш на двайсет, ще си останал без черен дроб, помни ми думите, Кени.

- Не ме мисли мен. Ще спра пиячката като се успокоя.

- А, на девет и вече си неспокоен? Почакай да станеш на мойте години.

- Дано си жив тогава,че да го обсъдим отново.

Барманът се сепна и извади бутилката уиски. Би му отвърнал нещо остро, ала знаеше,че срещу него стои невръстен хлапак, който не дава пет пари за нищо и никой. Дори и за самия себе си.

Малкият беше такъв само на външен вид. Говорът му прилягаше на стар, препатил черноработник. Арогантен, нахакан, псуващ за щяло и нещяло. Ако и гласът му не бе още детски, някой би помисли,че е джудже на трийсет-и-нещо години.

Кени изпи сипаната от Джим чаша на екс и поръча нова. Организмът му бе свикнал с количеството алкохол, което поглъщаше и единствения недостатък за него бе,че сутрин трудно ставаше за работа след по-силна вечер в бара.

Той глътна и втората чаша на един дъх и поръча трета.

- Да не си взел заплата,бе? – ухили се Джим.

- Работя на надник, Джим, мислех,че си го научил досега.

- Зная, хлапе, затова съм ироничен. Пиеш все едно работиш като адвокат.

- Махни ги тия, най-долните гадове в света. Когато нашите умряха, един дойде в къщата ни и ме увери,че ако поверя делото за издръжка от държавата на него, ще се къпя в пари. А съм разбирал аз, бил съм едва на три! И гледай ме къде съм сега. Деветгодишен грешник, пияница, бачкащ заедно с дъртаците, за да изкарам някой и друг лев,че да се напия. Плюя.. не.. храча се върху всички шибани адвокати.

- Успокой се, ето ти едно от заведението. Пийни, но това да ти е последно за днес, ще се напиеш много.

- Мерси, Джим, голям си, казвал ли съм ти го?

- Само всеки път, когато се натряскаш хубаво, Кени. Само тогава.

Двамата се засмяха и удариха наздравица. Кени пиеше третата чаша по-бавно. Заби поглед в стената над бара, където беше окачена снимка на Джим с жена му и малката им дъщеричка.

Момчето остави очите си да се удавят в тази картинка и се отнесе в спомени.

Извика пред очите си нощта, в която загуби родителите си. Помнеше,че се събуди от дерящите им викове. Изтича в стаята им и ги намери и двамата на пода. Мятащи се наляво-надясно, без да могат да се спасят. Помнеше и хилядите бръмбари , полазили ги , пиещи кръвта им капка по капка. С малките си зъбки ги бяха проболи на милиони места и бавно изсмукваха всички живо, което бе останало в тях. Той, тогава едва тригодишен, се опита да прогони катраненочерните твари с бебешки ритници, ала не успя. Един от бръмбарите дори го захапа по крака, ала в миг умря, без да е успял да изпие и капка от кръвта му. Просто не беше предназначен за него, целта на гадинките бяха неговите родители. След като ги довършиха, войниците на смърта се изпариха в небитието, оставяйки малкия Кени с двете кухи обвивки, които преди минути бяха неговото семейство. Паникьосан, полудял дори, той се втурна към прозореца, за да види откъде са дошли виновниците. Тогава видя Михаил за пръв път. Точно след като писъците на родителите му бяха заглъхнали в един последен, вечен вопъл, коминочистачът мина, крачейки бавно и спокойно покрай къщата им. Обърна поглед към момчето без да казва нищо и продължи по пътя си.

На следващата сутрин, пощальонът връчи на момчето сметка за почистване на комина. Общинска поръчка ужким. От онази безсънна нощ Кени не бе виждал Михаил. Въпреки това той знаеше,че човекът с черния цилиндър е винаги наоколо. Усещаше го.

Джаспър влетя в полицейското управление задъхан.

- Кларк! Ела веднага, имам информация по случая!

- И аз, сър, но давайте вие първо. – отговори обнадежден подчиненият му.

- Следващата жертва .. или някоя от следващите, не знам, ще бъде момче. Малко момче, разбираш ли ?!

- Как го разбрахте?! – викна Кларк в недоумение.

- Ясновидката ми каза. Ъ.. дълга история. Важното е,че съм сигурен!

- Тоест, искате да намерим малко момче и да го пазим? Няма да е толкова трудно... колко ли момчета има в града, направо ще сложим охрана на всичките.

- Не ме иронизирай, Кларк. – закани се Джаспър, вдигайки юмрука си.

- Не искам да го правя, шефе, но това е нелепо... Как да разберем кое момче ще е следващата жертва?

Джаспър седна тежко на един от столовете на колелца в офиса и покри лицето си с ръце. Въздъхна тежко и удари по бюрото.

- Прекалено трудно е, мамка му!

- Може би мога да хвърля малко светлина по случая, сър.

Джаспър скочи от стола.

- Давай де, какво чакаш?!

- Разпитахме още хора, живеещи в района на убийствата. На четири от седемте покушения досега има поне по един очевидец, който твърди,че е видял коминочистач да се разхожда около къщите на жертвите след седем вечерта. Всеки казва,че е било тъмно, но трудно можеш да сбъркаш човек с цилиндър и черно наметало за нещо друго. Един от разпитаните използва думата магьосник, но аз си позволих да го поправя след като бях чул другите показания.

- Кларк, колко коминочистача работят за общината в момента?

- Там е проблемът, сър. Нито един. От дванайсет години насам не е бил наеман такъв.

Джаспър беше втрещен. До преди час бе разговарял с възможния убиец на всичките жертви, ала нищо не му бе подсказало,че срещу него стои виновника за агонията на всички тези семейства. Беше го разпитвал , беше го докоснал за късмет, дори се бяха посмяли. И през цялото това време... е бил на ръка разстояние от хладнокръвния убиец.

Детективът седна отново на стола и прокара пръсти през косата си. Чувстваше все едно някой е взел кариерата му, смачкал я е до размерите на зарче, изпил я е с уиски, след което е повърнал всичкия му опит и труд и за капак се е изплюл отгоре им.

- Не мога да стоя повече тук. – отсече след краткия размисъл Джаспър.

- Къде отивате, сър, ако мога да попитам?

- Да се накова до безпаметност, Кларк. Ще търся отговори в нерационалното.

- Ех...

Кларк дори не направи опит да го спре. Не бе виждал шефа си в такова състояние никога досега,а явно новината за коминочистача го бе разстроила. Пък за него отсъствието на началник значеше,че може да се разпорежда в офиса, поне докато Джаспър изтрезнееше,така че се усмихна и започна да раздава заповеди на заблудените стажанти.

Детективът, от своя страна, изтича навън и побягна към най-близкия магазин за алкохол. Пред него видя отново двамата луди, които му бяха поискали двайсетак по-рано през деня. Бяха видимо пияни и се забавляваха като се целеха от метър с празни пластмасови чаши. Смееха се лудешки, след като никой от двамата не успяваше да удари другия. След секунди превъртяха едновременно и започнаха да се налагат. Джаспър ги заобиколи внимателно и влезе в магазина. Купи си две бутилки водка и се прибра вкъщи.

Михаил се катереше бавно по стълбата, водеща до покрива на адреса, който бе получил в кутията вчера. Понякога му ставашаве гузно, че трябва да върши работата си, ала просто така бе устроен света. Не зависеше от него да решава кой какво заслужава. Всеки сам градеше света си.

Коминочистачът стъпи стабилно върху керемидите на старата, зидана къща и взе пособията от връвта на гърба си. Погледна надолу през мръсния комин и се зае да го чисти. Не му отне много време. Още преди да е тръгнал да слиза обратно по стъпалата, дочу агонизиращите писъци на жената вътре, прояждана от хилядите бръмбари. Въздъхна тежко и скочи на земята от най-ниското стъпало. Избърса очите си и закрачи към чешмичката в парка. Искаше да си почине преди втория адрес за днес.

Кени обичаше да се разхожда подпийнал след девет вечерта. Всички улични лампи светеха и хвърляха странни сенки върху хората по улиците. Някой дори изглеждаха като създания от различни светове. Тази тема му бе интересна. Още повече, когато беше на четири големи. Дори и замаян обаче, не му беше трудно да различи задаващия се караул срещу него. Вечерният час отдавна бе минал, а дори и работещ, той си осташе дете. Не искаше да разговаря с полицаите в това състояние, и затова побягна, за да се скрие в един отворен вход на жилищна сграда. Те го забелязаха, ала явно никой от тях не беше във физическото състояние да го гони. Голяма работа, поредното дете, което не слуша родителите си. Ще го набият хубавичко, задето е закъснял и всичко ще се свърши.

Кени изчака да чуе как подминават скривалището му и понечи да излезе. Тъкмо вдигна крака си от земята, за да се измъкне незабелязан от тесния страничен коридор във входа и пред очите му мина познат образ. Момчето се спря на място и затаи дъх. Мрака на помещението го опази незабелязан от човека с черно наметало и цилиндър. Коминочистачът идваше тук по работа, това бе ясно. Без да знае, Кени се бе скрил във входа на Хийт Драйв, номер 14.

Той изчака минута и внимателно тръгна нагоре по стълбите.

Джаспър едва отвори очи след шамара на Михаил. Бе толкова пиян,че трудно успя да фокусира образа на коминочистача.

- Ти! – замаха панически с ръце той. – Ти си убиецът! Ще те смажа!

Детективът се изправи и замахна напосоки с юмрук. Наместо да уцели Михаил, ръката му се забоде в стената и изхрупа.

- Спри се,човече. Нямаме много време! – опитваше се да шепне Михаил.

- Какво време, бе? Дошъл си да ме убиеш, а? – Джаспър залитна и опита да го удари отново. Без успех.

- Аз не убивам, момче. Никога не съм го правил, не смятам да започна сега.

- Да бее... кажи го на всички очевидци, които са те видели при убийствата.

- А защо тогава не съм бил на всички? Замислял ли си се защо има места, където хората просто са умирали по злокобен начин, без да бъда забелязан там?

- Знам ли? – погледна отвеяно към него Джаспър. – Ти ми кажи, „друже”! – с престорен глас продължи пияният.

- Моята единствена работа е да пречиствам. Двамата луди, с които си разговарял, проверяват кой е добър и кой не. Казват ми дали е заслужил пречистване на греховете и аз отивам,за да сторя точно това преди да умре. Смъртта им е неминуема и не зависи от мен. Аз просто им помагам да преминат в отвъдното чисти, стига да са достойни за това.

- Хаа... ясноо... – проточи Джаспър. – Ами, аз като нямам комин какво правим,а?

- Точно затова съм тук. Ти не заслужаваш да умреш, това е просто негова прищявка.

- На кого?

- Не мога да ти кажа. Но знам,че всеки момент ще пусне войничетата си в действие и с теб е свършено. Трябва да бягаш. Трябва да се спасиш!

- Човече, прекалено съм пиян, щом ми се привиждат коминочистачи, говорещи за смъртта. Честно, остави ме да си полегна и ще го обсъдим на сутринта, става ли?

Джаспър хлъцна след тези думи, а Михаил с ужас видя неизбежното. Цялото тяло на детектива се покри за секунди с хиляди мъртвочерни бръмбари. Толкова беше пиян, че мислеше и това за халюцинация. Уви, не беше така. Малките гадини впиха зъби в плътта му, а коминочистачът не можеше да ги спре. Нямаше право. Оставаше му единствено да гледа как Джаспър умира без да е успял да пречисти греховете му.

Михаил падна на колене, стиснал ръцете си в юмруци, борещ се да не се намеси. След минута от пияният мъж не бе останало нищо, освен празна обвивка. Бръмбарите се изпариха победоносно в нищото, оставяйки Джаспър да лежи безжизнен на пода.

- Ти уби родителите ми!

Михаил се стресна и се обърна по посока на вика. Кени стоеше на вратата и гледаше с кръв в очите право към коминочистача.

- Не съм ги убил аз, дете. Точно както не съм убил и този човек тук. Но за друго съм виновен ... че не успях да ги спася.

- Ти беше там! Видях те! Не ме ли помниш ? Тригошното хлапе, плачещо на прозореца, покрай който мина точно ти! Коминочистачът с цилиндър и наметало!

- Не съм ги убил аз, повярвай ми! Аз просто направих каквото бе по силите ми!

- Лъжеш!

След вика на Кени Михаил усети странно чувство, което не познаваше. Сякаш наметалото му оживя. Нещо вътре в дрехата се движеше, сякаш се катереше по тялото му. Той надигна крайчеца на черната роба и видя как целите му крака са покрити с черни, отблъскващи бръмбари. Катраненочерната армия лъскаше под слабата светлина на нощната лампа на Джаспър и неумолимо се изкачваше нагоре. След секунди Михаил бе погълнат целия от завесата на смъртта. Дори и архангел, той не можеше да избяга от хватката на Безмилостния. Коминочистачът падна на пода и зачака безмълвен да настъпи краят му. Бръмбарчетата впиха зъбите си в кожата му и започнаха да пият жадно.

Кени се приближи бавно до него и се наведе, току пред очите на чистача.

- Кажи ми, Михаиле... наистина ли си помисли,че Аз съм Кени?

Клетникът понечи да извика, ала устата му бе пълна с многокраки убийци. Очите му се разшириха в последен поглед на разбирането, ала вече бе късно. Лицето му застина точно такова – вцепенено от ужас, докато Кени излизаше от стаята, следван от армия бръмбари.

Кени слезе по стълбите и отвори с тласък тежката дървена врата.

- Много ми е удобно откакто се вселих в дете. Много по-лесно е. Никой не ме подозира в нищо. – засмя се момчето, докато настъпи замаян от отровата,ала все още жив плъх.

- Детектива защо уби? – погледна го строго Изандра.

- Защото баща му беше шибан адвокат и ме излъга. И двамата си го заслужаваха.

- Искаш да кажеш,че не теб,а Кени е излъгал? – поправи го все още ядосана ясновидката.

- Да не забравяме кой ме издаде на въпросния Джаспър Колинс, а? Не мога да повярвам,че си му казала точно това! – Кени се покри целия в бръмбари, които не смееха дори да го доближат със зъби. Стояха мирно и послушно като безформена , катранена броня и чакаха команди.

- Лу, миличък, не съм издала те. – смути се Изандра. – Просто исках да му покажа,че добра съм. Това е. Моля те, прости ми.. – тя премина за секунди от бясна тигрица в умилкващо се коте. Никой не можеше да издържи гнева на Луцифер.

- Пиян съм, така че няма да те наказвам. Прощавам ти.

- Нека питам те последно нещо, мили. Защо и Михаил уби? – тя изрече последната дума с огромна доза страх и предпазливост.

- Защото се опита да помогне на детектива. Опита се да наруши баланса! – виковете на Лу изпълниха стаята и изплашиха всички живи плъхове. Гълъбите в парка, около пейката на Михаил, също полетяха напосоки. Целият град го бе чул.

- А.. ако Него разгневиш? Ако не е с теб съгласен? – Изандра го гледаше в смесица от умиление и страхопочитание, сякаш гледа най-ценната си кристална сфера.

- Никой не може да ми казва какво да правя. Разбра ли ме? Никой !

- Добре, мили. Съжалявам, че попитах те.

- Изморен съм. Смятам да си лягам, утре съм от рано на работа.

Без да дочака отговора ѝ Луцифер скочи на рафта и седна между всички детски кукли. След секунда лицето и цялото му тяло застинаха и се превърнаха в пластмаса. Сега той беше просто една спяща пластмасова кукла. А от бръмбарите нямаше и следа.