Катранени бръмбари

Детектив Джаспър крачеше без чадър в дъжда по пътя към работа. Нямаше почти никой по калните, заспали улици, само някоя и друга заблудена кола, закъсняла да бъде някъде другаде.

- Ей, хъ-хъ-хъ, чичка, чичка! Ей!

Разхвърляните му мисли бяха изместени от вика на лудия. А по-лошото от един луд в сив ден е не друго, ами втори такъв.

Двамата невменяеми се приближиха до Джаспър и го засипаха с въпроси.

- Сър, може ли двайсетачка? Жадни сме. – започна единия,а вторият не закъсня да му пригласи.

- Сър, обичате ли херинга?

- Сър, кой е любимият ви цвят?

- Сър, сър, искате ли да видите кракът ми ? Прокажен е, наистина яко!

- Оставете ме на мира! – сряза ги Джаспър и им хвърли банкнотата.

- Доволни ли сте?

- Предоволни, сър. – облиза устата си единият.

- Благодарим от сърце. – и двамата се поклониха в синхрон, докато очите им шареха лудешки по земята.

Джаспър ги задмина бързо и продължи по план. Истината бе,че не отиваше на работа – имаше по-важно място, където трябваше да бъде. Беше абсолютно противно на методите и разбиранията му за което и да е разследване, но не му бяха останали опции. Липсата на прогрес го бе докарала до това радикално решение. Оставаше да си наложи,че няма нищо нередно в това, което прави и всичко щеше да е наред. Дано.

Вече на стотина метра зад него, седнали на мокра, изпочупена пейка двамата луди разговаряха с нормален тон.

- Пич, писна ми да го работя т`ва постоянно. Тук е студено, долу никога не е студено.

- Да не би да усещаш студа, бе?

- Е, не.. но можех и да го усещам. Какво е това отношение,а? Ние да не сме някакви мулета.

- Пич, трай си, можеше сега да си долу и да разбъркваш котели с вряща плът. По-добре ли щеше да е да ти се повдига от разложени кости и вътрешности?

- Май си прав. Пък и имаме двайсетачка! Ще си купим бърбън, нали?

- Мислех да започна да спестявам.

- Да спестяваш ли? За какво?

- Ами, нали знаеш... за къща, за кола, за такива неща.

- Ти сериозно ли?!

- Не, тъпако. Разбира се,че ще си купим пиене, ей, адски тъп си на моменти..

- Е, оттам идвам, какъв да съм? Божествено тъп ли?

- То и това ти приляга..

- А, бе, Велзевул, шегата настрана.. мислиш ли,че нашата работа има някакъв смисъл? Дали като някой от избраните се държи добре и ни даде пари, наистина го спасяваме?

- Какво значение има? Рано или късно всички ще дойдат при нас. И ако продължаваш да питаш такива глупави въпроси може скоро да се окажеш тамън при новодошлите. Ще отваряш портата. По цял ден и нощ. Без. Никакъв. Бърбън.

Пол ахна. Не искаше да се връща в ниските нива на работната пирамида на Ада. Беше там в началото – не му хареса. Скучно и топло е, прекалено топло.

- Добре, за това си прав. Но имам друго питане. Защо на теб, че и на всички останали се падат хубави имена като Велзевул или Левиатан, а аз съм Пол? Как така Пол ?! Кой би се уплашил от Пол, дявол го взел?!

- Точно затова, приятелю. Кой би се уплашил от мрънкалото Пол?

Велзевул се усмихна и тупна повелително колегата си по рамото.

- Стига си ги мислил тези сложни житейски въпроси, давай да ходим за бърбън. Тъкмо ще минем през кутията.

- Така да бъде. Но искам аз да купя бутилката, дай ми банкнотата!

- Защо, бе?

- Чувствам се много тежкарски така. Какво лошо има в малко гъделичкане на самочувствието?

- В твоя случай – абсолютно нищо. – изсмя се Велзевул и му подаде двайсетачката.

След петдесетина метра ходене двамата свиха по една от тесните, странични улички, пресичащи главния път и се спряха пред ръждясала пощенска кутия. Велзевул я изчисти с грубите си ръце от плесента, насъбрала се по капачето и я отвори. Извади лист от джоба си и надраска набързо нещо на него. Пусна го в кутията и я затвори.

- Готови сме. Хайде за бърбън.

Джаспър се спря пред очуканата входна врата на улица „Постър” 6. Не знаеше дали е на правилното място, но описанията съвпадаха. Той продължаваше да си повтаря,че няма нищо нередно в това да наруши правилата си на работа, ако щеше да му помогне да разреши случай.

Почука силно на вратата, а тя се отвори със скърцащ звук. Детективът надникна, за да види кой я е отворил, ала явно и бе трябвало едва малък натиск,че да го пусне вътре, защото в тъмния коридор нямаше никой. Той си пое въздух и влезе смело навътре. Имаше стълбища нагоре и надолу. Бяха му казали,че жената, при която отива, живее в мазето на този адрес. Значи слизаше надолу.

След петнайсет стъпала Джаспър почука на тежка, доста по-добре изглеждаща врата и зачака. В секундата преди да чуе отговор какви ли не мисли минаваха през главата му. Не вярваше в тези техники, езотериката му бе наистина чужда. Бе свикнал всичко да става по пътя на здравата логика и опита. Сега обаче беше време да остави настрани тези си виждания и да се впусне в незнайни води.

- Влез. – чу се женски глас отвътре.

Джаспър натисна дръжката на вратата и прекрачи прага на слабо осветената стая.

Огледа се – всичко наоколо издаваше,че се намира на точното място. Свещи, покривки в най-различни цветове, нито един прозорец, старинни мебели, по които бяха наредени тонове книги, стари и по-нови, пластмасови кукли на деца, буркани с мътна течност, в които плуваха очи, опашки, пръсти и всякакви други чудатости. И между всички тях стоеше тя. Изандра.

Не беше получил описание, за това как изглежда тя, ала не му и трябваше. Не можеше да сбърка ясновидка, колкото и да не вярваше в способностите на тези смахнати за него хора.

Жената бе не по-стара от него, облечена в кафеникава покъсана рокля. Като тези, които са обличали робините през Средновековието. Имаше чисто черни очи и дебели устни. Косата ѝ се спускаше на плитки току до земята, където няколко плъха се мъчеха да я изядат. Тъжно за тях всяко гризване им носеше мигновена смърт. Бяха се събрали цяла дузина нападали, ала братята им продължаваха да се опитват.

През едното ѝ око минаваше белег, получен все едно от кама, пропуснала целта си. Ръцете ѝ бяха целите покрити в черни татуировки, изобразяващи различни, ала неразбираеми за Джаспър образи. Когато реши да му покаже,че е забелязала присъствието му, Изандра вдигна глава и се усмихна. Зъбите ѝ червенееха, а пламъчето в здравото ѝ око заигра лудешки.

- На такова място не си бил досега, нали Джаспър Колинс? – попита го тя с тих глас.

- Никога. Извинете ме, но не зная процедурата.

-  Процедура няма. В твоя свят измислен може и да има, ала тук, при мен, относително е всичко. Ела, седни.

Детективът направи няколко крачки напред, избягвайки натръшканите от отрова плъхове и седна на скрибуцащ стол, точно срещу ясновидката.

- Някой наричат ме гадателка, други ясновидка. – започна тя. – Трети – вещица, четвърти луда. Мога с измислени прякори да продължавам до утре. Но ти не за това си тук. За теб съм просто Изандра. Да запомниш можеш ли?

Смутен от странния словоред Джаспър не успя да отговори на секундата. Отне му малко време да бутне и последната тухла в стената на недоверието и да изстреля думите си.

- Ще мога. Тук съм заради един убиец. И многото му убийства.

- Така... – проточи жената в роклята. – И убил е колко хора, този убиец твой?

- Засега сме открили седем. Смятам,че тепърва бройката ще нараства, ала каквото и да правя, колкото и усилия да полагам ... съм в задънена улица. Не мога да хвана следите му, камо ли да го открия и заловя. Пробвах всеки един изпитан метод, който съм научил през годините работа. И нищо..

- И когато надежда няма вече, дошъл си при Изандра. Така...

- Можете ли да ми помогнете?

- Всичко мога, момче. Да видим нека кълбото какво ще покаже.

Тя вдигна тънките си, дълги пръсти от масата и заигра с тях около кристалната топка пред нея. Черните ѝ, прорязани от неправилни бели линии, нокти потракаха съвсем леко по стъклото. Очите ѝ от черни, станаха изумрудено зелени, а зъбите ѝ лъснаха в ослепително бяло.

Джаспър не успяваше да различи нищо от това, което се разразяваше в сферата на ясновидката. Оставаше му единствено да чака нейния отговор.

Промяната към стария ѝ вид се случи също толкова бързо, колкото и първата частична метаморфоза. Топката също кротна и отново стана безразлично прозрачна.

- Момче видях. Малко, ала с минало изтерзано.

- Малко момче е убиецът? – Джаспър не сдържа смеха си.

- Надали, детективе. По-скоро следващата жертва той е.

- Дете... що за изрод би убил дете?

- А що за детектив провалил се би да го спаси?

- Та аз не зная нищо за този изверг! Как да го намеря, как да спася всички ?! – здравата психика на Джаспър бе загубила каквато и да е здравина.

- Можеш да опиташ поне момчето да намериш. С друго не зная как да ти помогна.

- Поне знам, че ще удари отново.

- А аз знам пък, че трудно ще ти е.

- И как знаеш това, ясновидке? Кажи ми!

- Защото как губиш вярата в себе си видях току-що. Как логиката и разума захвърляш пред думите на гадателката клета. Мозъка си следвай, сърцето няма да ти трябва. А сега, върви си , Джаспър Колинс, време нямаш. Тик-так.

Мъжът скочи от стола, едновременно разярен и зареден с енергия. Да, не знаеше как ще залови убиеца, ала можеше да се опита да намери следващата му жертва и да я предпази. Трябваше да побърза обаче.

- Нека питам те нещо последно. – спря го Изандра преди той да отвори вратата.

- Спести ли на Изандра детайл някой ти?

- Какъв детайл? – сепна се Джаспър.

- За убийствата.

- Намират ги винаги на сутринта. Най-често лежащи в собствените си легла. Никое не се е случило някъде навън, всички са на закрито. И по всички има странни мънички ухапвания. Като от най-малките зъби в света. Милиони сякаш такива. Но не виждам как човек би си играл да ги направи, тексиколозите ни смятат,че е от някаква отрова, която им дава .. реакция на тялото към токсина.

- И защо спести всичко това на Изандра? Защо от начало не ми го каза?

- Предполагам, исках да видя дали си добра ясновидка.

- Добра съм. Спор няма, нали?

- И как стигнахме до този довод?

- Аз също спестих ти нещо, Джаспър Колинс.

- Какво?!

- Момчето в топката. Цялото в малки точици бе, сякаш ухапано от хиляди малки челюсти.

Джаспър застина на място, втренчен в червеникавата усмивка на Изандра. Тя си играеше с него от самото начало, само защото бе узнала,че не вярва в методите ѝ.

- Бързай, детективе. Бързай преди прекалено късно да е станало.

Джаспър отвори рязко тежката врата и излезе без да казва нищо. Тръшна я след себе си, а докато се изкачваше по стълбите чу измъченото цвърчене на поредния плъх, паднал в жертва на желанието си да изяде косата на Изандра.

Мъжът излезе на улицата , все още беше мрачно и мудно. Закрачи в обратната посока, от която бе дошъл, обратно към полицейското управление. Загубен в мисли след разговора с Изандра, той не видя човека, ходещ пред него.

Чак когато двамата се сблъскаха, Джаспър осъзна колко е отнесен от всичко, което бе научил при ясновидката, било то толкова компактно по обем.

- Извинете..

- Лесно ти е да го кажеш, не са блъснали теб.

- Аз наистина съжалявам, господине. – Джаспър обърна поглед към човека, докато се разминаваха.

- О, вие сте коминочистач! Не съм виждал такъв откакто бях малък. Имате ли нещо против да ви пипна за късмет? Ще имам нужда от него.

В момента детективът изглеждаше повече като суеверен наивник, отколкото здравомислещ следовател.

- Е, така и така ме блъсна, поне да е пълна програмата,а? – засмя се човекът в черно.

- Още един път – извинявам се. Наистина не съм на себе си днес.

- На всеки се случва, друже. Шегувам се просто. Май сме в една посока дори, а?

- Аз съм тръгнал към полицията, ако сте натам може да повървим заедно.

- Значи ще вървим. Давай, барни ръкава за щастие.

Джаспър прие поканата и досущ като малко дете долепи ръка до грубата дреха на коминочистача. Не усети голяма промяна във вътрешното си състояние, но една частичка от него се чувстваше по-добре от това, че е засякъл нещо, което смяташе за изчезнало от години.

- Аз съм Джаспър. – подаде ръка той.

- Михаил. Приятно ми е.

- Има ли още работа за вас, Михаиле? Мислех,че да чистиш комини е забравена професия.

- Докато има какво да се чисти, ще ме има и мен, друже. – усмихна се тъжно черноработникът. Тежка тъга се четеше в очите му, сякаш е завързан към работата си и осъзнал,че с всеки изминал ден става все по-излишен.

- Пък върви ли? Викат ли те често?

- Много от къщите вече нямат комини, които мога да изчистя. Или са по стотици етажи, или са с климатици, или го карат на отворен или затворен прозорец. Рядко ме викат, един-два пъти на ден, понякога нито един. Но карам я някак. Не съм тръгнал да се оплаквам. Добрите хора имат нужда от почистване, това ме крепи.

- Разбирам. Бих се радвал да ти помогна по някакъв начин. Искаш ли да те наема, да извършваш почистване на полицейското? Например един път в седмицата, какво ще кажеш?

- Там има прекалено много мръсотия, друже. Не бих се наел да го правя.

- Е, чак пък много.. имаме няколко стари печки , нито има фурна, нито нищо друго.

- Много мръсотия, Джаспър Колинс. Много. Аз съм натук. – коминочистачът сви надясно в тясна, тъмна уличка без да дочака отговора на детектива.

Джаспър постоя няколко секунди загледан в прегърбения човек, който някак си знаеше и фамилията му, пък продължи да крачи към полицейското.

Странен ден. Сигурно бе от дъжда. Не бе валяло така обилно от месеци.

Михаил изчака да чуе стъпките на Джаспър и се спря пред стара пощенска кутия. Някой я бе изчистил днес, нямаше почти никаква плесен. Отвори я внимателно и провря пръстите си до дъното. Измъкна намачкано парче хартия и го прочете.

Хийт Драйв, Номер 14. За почистване. С бонус.

П.П. Двайсетачка.

Коминочистачът се усмихна едва доловимо и се обърна. Докрачи до мястото, където се бе разделил с детектива и пое в незнайна посока, някъде през градския парк.

От далече му личеше какъв е. Черна, проскубана, дълга коса. Натежали от работа клепачи, които криеха красиви, ала остарели сиви очи. Набола брада, небръсната няколко седмици, покриваща лице, цялото в белези. Кои по-плитки, кои по-дълбоки. Черен цилиндър, черно наметало и черни ръкавици, закачени на кукичка за джоба на връхната му дреха. Покъсани черни обувки, целите в кал сега, заради лошото време. Такъми за чистене, пълно бойно снаражение, качени на кривналия,здрав гръб. Абсолютен коминочистач, че дори нещо повече. Човек-професия.

Михаил се спря да пийне вода от една каменна чешмичка, беше ожаднял от ходенето. Понякога пиеше дъжд, когато вали, но сега бе решил да е по-цивилизован, може би срещата с детектива го бе вдъхновила.

Той извади лъскав джобен часовник от наметалото си и провери часа. Беше почти пет следобяд. Скоро щеше да се стъмни. Днес имаше две поръчки за чистене. Едната стоеше от вчера, защото не му остана време. Другата бе от днес – от пощенската кутия в тясната уличка. Реши,че може да си отдели пет минути за отдих и седна на една празна пейка, обградена от няколко гълъба. Птиците сякаш не усетиха присъствието му, дори не се помръднаха. Явно не се плашеха от черния чистач.

Михаил затвори очи за момент и си пое дълбоко въздух. Отдавна се бе уморил да работи това, ала не беше добър в нищо друго. Така и не бе имал време да научи друг занаят.. не че му бе оставен избор.

- Хааааа, кой е тук ?! – когато викаше, гласът на Пол ставаше много писклив.

- Виж ти, виж ти... чичо Михаил е дошъл да си почине. – добави Велзевул.

Двамата демони седнаха от двете страни на коминочистача и започнаха да го дразнят.

- Как си днес, чичо Черньо?

- Върви ли бизнеса, господин коминочистач, а? Къде са ви крилата, не ги виждам?

Двамата, играещи ролите на луди пред хората, се забавляваха да сипят въпрос след въпрос по адрес на Михаил.

- Абе, толкова ли си недостоен за Рая,че са те пратили тук?

- Защо направо не слезеш с нас долу следващия път?

- Достатъчно ! – Михаил се изправи и викна, като зашлеви и двамата шамар с всяка от ръцете си.

- Това не е игра! Прости, низши същества такива! Не сте ли го разбрали?

Двамата демони се стъписаха от внезапното избухване на архангела и замлъкнаха.

- Просто се шегувахме, Михаил.. Знаеш.

- Това,че съм принуден да работя с вас, не значи,че трябва да ви търпя изцепките. Ясно ли е?! – гласът му се извисяваше над тревата и дърветата в парка, можеха да го чуят чак на главния път. А гълъбите си стояха, все така без да мърдат – какво им дремеше на тях,че тук се караха шестокрил и двама демони.

- Ей, че си кисел днес. – поде Пол.

- Не сме искали да те обидим, човече. – добави Велзевул.

- Има ли още хора за днес? – смени темата Михаил.

- Не. Само това в кутията.

- Него го взех вече.

- Значи е това, друго няма.

- Хубаво. Изчезвайте да се наливате тогава, имам предчувствие ,че утре ще е натоварено.

Коминочистачът обърна гръб на двамата шегобийци и закрачи бързо към първия адрес. Велзевул и Пол постояха като попарени няколко минути, пък после им мина и отидоха да си купят ново шише бърбън. Какво повече може да иска човек? Или демон, де.

Кени подскачаше по улицата, водеща от пристанището към квартала,в който живееше. Въпреки дългия работен ден покрай корабите, момчето бе заредено с енергия. Всеки ден след пет наставаше неговото време за почивка. Работата му бе тежка, ала, ако не го познаваш, не би казал,че е част от най-нископлатените работници в града. Кожата му бе гладка, ръцете – жилави, ала все още по детски небелязани от ударите на професията. Бе облечен в прилични къси панталонки и риза, чийто единствен недостатък бяха петната от машинно масло, получени от машините на кея. Някои биха рекли,че майка му няма пералня, все пак не всеки можеше да си позволи такъв лукс в тези тежки, бедни времена. А на ръка такива петна не се перат, просто не излизат.

 Кени си подсвиркваше, докато си мислеше какво да пие. Истината е,че винаги се чудеше между уиски и... всичко останало. И никога не си поръчваше друго. Просто имаше дни,в които искаше да разнообрази рутината, да пийне текила или бира, ала тези мисли не траеха дълго. Той не изневеряваше на добрата стара класика.

Влезе с бодра стъпка в бара и седна след лек отскок на един от столовете пред бармана.

- Джим, едно от обичайното. – подвикна с детския си глас Кени.

- Ей, хлапе, ще си изпатя покрай теб някоя вечер. Ако сега влезе проверка какво да те правя? Да им кажа,че пиеш кола ли?

- Джим, познаваш ме от пеленаче сигурно. Какво се коткаш толкова? Сипи едно и да се посмеем, както си му е редът.

- Ех, докато станеш на двайсет, ще си останал без черен дроб, помни ми думите, Кени.

- Не ме мисли мен. Ще спра пиячката като се успокоя.

- А, на девет и вече си неспокоен? Почакай да станеш на мойте години.

- Дано си жив тогава,че да го обсъдим отново.

Барманът се сепна и извади бутилката уиски. Би му отвърнал нещо остро, ала знаеше,че срещу него стои невръстен хлапак, който не дава пет пари за нищо и никой. Дори и за самия себе си.

Малкият беше такъв само на външен вид. Говорът му прилягаше на стар, препатил черноработник. Арогантен, нахакан, псуващ за щяло и нещяло. Ако и гласът му не бе още детски, някой би помисли,че е джудже на трийсет-и-нещо години.

Кени изпи сипаната от Джим чаша на екс и поръча нова. Организмът му бе свикнал с количеството алкохол, което поглъщаше и единствения недостатък за него бе,че сутрин трудно ставаше за работа след по-силна вечер в бара.

Той глътна и втората чаша на един дъх и поръча трета.

- Да не си взел заплата,бе? – ухили се Джим.

- Работя на надник, Джим, мислех,че си го научил досега.

- Зная, хлапе, затова съм ироничен. Пиеш все едно работиш като адвокат.

- Махни ги тия, най-долните гадове в света. Когато нашите умряха, един дойде в къщата ни и ме увери,че ако поверя делото за издръжка от държавата на него, ще се къпя в пари. А съм разбирал аз, бил съм едва на три! И гледай ме къде съм сега. Деветгодишен грешник, пияница, бачкащ заедно с дъртаците, за да изкарам някой и друг лев,че да се напия. Плюя.. не.. храча се върху всички шибани адвокати.

- Успокой се, ето ти едно от заведението. Пийни, но това да ти е последно за днес, ще се напиеш много.

- Мерси, Джим, голям си, казвал ли съм ти го?

- Само всеки път, когато се натряскаш хубаво, Кени. Само тогава.

Двамата се засмяха и удариха наздравица. Кени пиеше третата чаша по-бавно. Заби поглед в стената над бара, където беше окачена снимка на Джим с жена му и малката им дъщеричка.

Момчето остави очите си да се удавят в тази картинка и се отнесе в спомени.

Извика пред очите си нощта, в която загуби родителите си. Помнеше,че се събуди от дерящите им викове. Изтича в стаята им и ги намери и двамата на пода. Мятащи се наляво-надясно, без да могат да се спасят. Помнеше и хилядите бръмбари , полазили ги , пиещи кръвта им капка по капка. С малките си зъбки ги бяха проболи на милиони места и бавно изсмукваха всички живо, което бе останало в тях. Той, тогава едва тригодишен, се опита да прогони катраненочерните твари с бебешки ритници, ала не успя. Един от бръмбарите дори го захапа по крака, ала в миг умря, без да е успял да изпие и капка от кръвта му. Просто не беше предназначен за него, целта на гадинките бяха неговите родители. След като ги довършиха, войниците на смърта се изпариха в небитието, оставяйки малкия Кени с двете кухи обвивки, които преди минути бяха неговото семейство. Паникьосан, полудял дори, той се втурна към прозореца, за да види откъде са дошли виновниците. Тогава видя Михаил за пръв път. Точно след като писъците на родителите му бяха заглъхнали в един последен, вечен вопъл, коминочистачът мина, крачейки бавно и спокойно покрай къщата им. Обърна поглед към момчето без да казва нищо и продължи по пътя си.

На следващата сутрин, пощальонът връчи на момчето сметка за почистване на комина. Общинска поръчка ужким. От онази безсънна нощ Кени не бе виждал Михаил. Въпреки това той знаеше,че човекът с черния цилиндър е винаги наоколо. Усещаше го.

Джаспър влетя в полицейското управление задъхан.

- Кларк! Ела веднага, имам информация по случая!

- И аз, сър, но давайте вие първо. – отговори обнадежден подчиненият му.

- Следващата жертва .. или някоя от следващите, не знам, ще бъде момче. Малко момче, разбираш ли ?!

- Как го разбрахте?! – викна Кларк в недоумение.

- Ясновидката ми каза. Ъ.. дълга история. Важното е,че съм сигурен!

- Тоест, искате да намерим малко момче и да го пазим? Няма да е толкова трудно... колко ли момчета има в града, направо ще сложим охрана на всичките.

- Не ме иронизирай, Кларк. – закани се Джаспър, вдигайки юмрука си.

- Не искам да го правя, шефе, но това е нелепо... Как да разберем кое момче ще е следващата жертва?

Джаспър седна тежко на един от столовете на колелца в офиса и покри лицето си с ръце. Въздъхна тежко и удари по бюрото.

- Прекалено трудно е, мамка му!

- Може би мога да хвърля малко светлина по случая, сър.

Джаспър скочи от стола.

- Давай де, какво чакаш?!

- Разпитахме още хора, живеещи в района на убийствата. На четири от седемте покушения досега има поне по един очевидец, който твърди,че е видял коминочистач да се разхожда около къщите на жертвите след седем вечерта. Всеки казва,че е било тъмно, но трудно можеш да сбъркаш човек с цилиндър и черно наметало за нещо друго. Един от разпитаните използва думата магьосник, но аз си позволих да го поправя след като бях чул другите показания.

- Кларк, колко коминочистача работят за общината в момента?

- Там е проблемът, сър. Нито един. От дванайсет години насам не е бил наеман такъв.

Джаспър беше втрещен. До преди час бе разговарял с възможния убиец на всичките жертви, ала нищо не му бе подсказало,че срещу него стои виновника за агонията на всички тези семейства. Беше го разпитвал , беше го докоснал за късмет, дори се бяха посмяли. И през цялото това време... е бил на ръка разстояние от хладнокръвния убиец.

Детективът седна отново на стола и прокара пръсти през косата си. Чувстваше все едно някой е взел кариерата му, смачкал я е до размерите на зарче, изпил я е с уиски, след което е повърнал всичкия му опит и труд и за капак се е изплюл отгоре им.

- Не мога да стоя повече тук. – отсече след краткия размисъл Джаспър.

- Къде отивате, сър, ако мога да попитам?

- Да се накова до безпаметност, Кларк. Ще търся отговори в нерационалното.

- Ех...

Кларк дори не направи опит да го спре. Не бе виждал шефа си в такова състояние никога досега,а явно новината за коминочистача го бе разстроила. Пък за него отсъствието на началник значеше,че може да се разпорежда в офиса, поне докато Джаспър изтрезнееше,така че се усмихна и започна да раздава заповеди на заблудените стажанти.

Детективът, от своя страна, изтича навън и побягна към най-близкия магазин за алкохол. Пред него видя отново двамата луди, които му бяха поискали двайсетак по-рано през деня. Бяха видимо пияни и се забавляваха като се целеха от метър с празни пластмасови чаши. Смееха се лудешки, след като никой от двамата не успяваше да удари другия. След секунди превъртяха едновременно и започнаха да се налагат. Джаспър ги заобиколи внимателно и влезе в магазина. Купи си две бутилки водка и се прибра вкъщи.

Михаил се катереше бавно по стълбата, водеща до покрива на адреса, който бе получил в кутията вчера. Понякога му ставашаве гузно, че трябва да върши работата си, ала просто така бе устроен света. Не зависеше от него да решава кой какво заслужава. Всеки сам градеше света си.

Коминочистачът стъпи стабилно върху керемидите на старата, зидана къща и взе пособията от връвта на гърба си. Погледна надолу през мръсния комин и се зае да го чисти. Не му отне много време. Още преди да е тръгнал да слиза обратно по стъпалата, дочу агонизиращите писъци на жената вътре, прояждана от хилядите бръмбари. Въздъхна тежко и скочи на земята от най-ниското стъпало. Избърса очите си и закрачи към чешмичката в парка. Искаше да си почине преди втория адрес за днес.

Кени обичаше да се разхожда подпийнал след девет вечерта. Всички улични лампи светеха и хвърляха странни сенки върху хората по улиците. Някой дори изглеждаха като създания от различни светове. Тази тема му бе интересна. Още повече, когато беше на четири големи. Дори и замаян обаче, не му беше трудно да различи задаващия се караул срещу него. Вечерният час отдавна бе минал, а дори и работещ, той си осташе дете. Не искаше да разговаря с полицаите в това състояние, и затова побягна, за да се скрие в един отворен вход на жилищна сграда. Те го забелязаха, ала явно никой от тях не беше във физическото състояние да го гони. Голяма работа, поредното дете, което не слуша родителите си. Ще го набият хубавичко, задето е закъснял и всичко ще се свърши.

Кени изчака да чуе как подминават скривалището му и понечи да излезе. Тъкмо вдигна крака си от земята, за да се измъкне незабелязан от тесния страничен коридор във входа и пред очите му мина познат образ. Момчето се спря на място и затаи дъх. Мрака на помещението го опази незабелязан от човека с черно наметало и цилиндър. Коминочистачът идваше тук по работа, това бе ясно. Без да знае, Кени се бе скрил във входа на Хийт Драйв, номер 14.

Той изчака минута и внимателно тръгна нагоре по стълбите.

Джаспър едва отвори очи след шамара на Михаил. Бе толкова пиян,че трудно успя да фокусира образа на коминочистача.

- Ти! – замаха панически с ръце той. – Ти си убиецът! Ще те смажа!

Детективът се изправи и замахна напосоки с юмрук. Наместо да уцели Михаил, ръката му се забоде в стената и изхрупа.

- Спри се,човече. Нямаме много време! – опитваше се да шепне Михаил.

- Какво време, бе? Дошъл си да ме убиеш, а? – Джаспър залитна и опита да го удари отново. Без успех.

- Аз не убивам, момче. Никога не съм го правил, не смятам да започна сега.

- Да бее... кажи го на всички очевидци, които са те видели при убийствата.

- А защо тогава не съм бил на всички? Замислял ли си се защо има места, където хората просто са умирали по злокобен начин, без да бъда забелязан там?

- Знам ли? – погледна отвеяно към него Джаспър. – Ти ми кажи, „друже”! – с престорен глас продължи пияният.

- Моята единствена работа е да пречиствам. Двамата луди, с които си разговарял, проверяват кой е добър и кой не. Казват ми дали е заслужил пречистване на греховете и аз отивам,за да сторя точно това преди да умре. Смъртта им е неминуема и не зависи от мен. Аз просто им помагам да преминат в отвъдното чисти, стига да са достойни за това.

- Хаа... ясноо... – проточи Джаспър. – Ами, аз като нямам комин какво правим,а?

- Точно затова съм тук. Ти не заслужаваш да умреш, това е просто негова прищявка.

- На кого?

- Не мога да ти кажа. Но знам,че всеки момент ще пусне войничетата си в действие и с теб е свършено. Трябва да бягаш. Трябва да се спасиш!

- Човече, прекалено съм пиян, щом ми се привиждат коминочистачи, говорещи за смъртта. Честно, остави ме да си полегна и ще го обсъдим на сутринта, става ли?

Джаспър хлъцна след тези думи, а Михаил с ужас видя неизбежното. Цялото тяло на детектива се покри за секунди с хиляди мъртвочерни бръмбари. Толкова беше пиян, че мислеше и това за халюцинация. Уви, не беше така. Малките гадини впиха зъби в плътта му, а коминочистачът не можеше да ги спре. Нямаше право. Оставаше му единствено да гледа как Джаспър умира без да е успял да пречисти греховете му.

Михаил падна на колене, стиснал ръцете си в юмруци, борещ се да не се намеси. След минута от пияният мъж не бе останало нищо, освен празна обвивка. Бръмбарите се изпариха победоносно в нищото, оставяйки Джаспър да лежи безжизнен на пода.

- Ти уби родителите ми!

Михаил се стресна и се обърна по посока на вика. Кени стоеше на вратата и гледаше с кръв в очите право към коминочистача.

- Не съм ги убил аз, дете. Точно както не съм убил и този човек тук. Но за друго съм виновен ... че не успях да ги спася.

- Ти беше там! Видях те! Не ме ли помниш ? Тригошното хлапе, плачещо на прозореца, покрай който мина точно ти! Коминочистачът с цилиндър и наметало!

- Не съм ги убил аз, повярвай ми! Аз просто направих каквото бе по силите ми!

- Лъжеш!

След вика на Кени Михаил усети странно чувство, което не познаваше. Сякаш наметалото му оживя. Нещо вътре в дрехата се движеше, сякаш се катереше по тялото му. Той надигна крайчеца на черната роба и видя как целите му крака са покрити с черни, отблъскващи бръмбари. Катраненочерната армия лъскаше под слабата светлина на нощната лампа на Джаспър и неумолимо се изкачваше нагоре. След секунди Михаил бе погълнат целия от завесата на смъртта. Дори и архангел, той не можеше да избяга от хватката на Безмилостния. Коминочистачът падна на пода и зачака безмълвен да настъпи краят му. Бръмбарчетата впиха зъбите си в кожата му и започнаха да пият жадно.

Кени се приближи бавно до него и се наведе, току пред очите на чистача.

- Кажи ми, Михаиле... наистина ли си помисли,че Аз съм Кени?

Клетникът понечи да извика, ала устата му бе пълна с многокраки убийци. Очите му се разшириха в последен поглед на разбирането, ала вече бе късно. Лицето му застина точно такова – вцепенено от ужас, докато Кени излизаше от стаята, следван от армия бръмбари.

Кени слезе по стълбите и отвори с тласък тежката дървена врата.

- Много ми е удобно откакто се вселих в дете. Много по-лесно е. Никой не ме подозира в нищо. – засмя се момчето, докато настъпи замаян от отровата,ала все още жив плъх.

- Детектива защо уби? – погледна го строго Изандра.

- Защото баща му беше шибан адвокат и ме излъга. И двамата си го заслужаваха.

- Искаш да кажеш,че не теб,а Кени е излъгал? – поправи го все още ядосана ясновидката.

- Да не забравяме кой ме издаде на въпросния Джаспър Колинс, а? Не мога да повярвам,че си му казала точно това! – Кени се покри целия в бръмбари, които не смееха дори да го доближат със зъби. Стояха мирно и послушно като безформена , катранена броня и чакаха команди.

- Лу, миличък, не съм издала те. – смути се Изандра. – Просто исках да му покажа,че добра съм. Това е. Моля те, прости ми.. – тя премина за секунди от бясна тигрица в умилкващо се коте. Никой не можеше да издържи гнева на Луцифер.

- Пиян съм, така че няма да те наказвам. Прощавам ти.

- Нека питам те последно нещо, мили. Защо и Михаил уби? – тя изрече последната дума с огромна доза страх и предпазливост.

- Защото се опита да помогне на детектива. Опита се да наруши баланса! – виковете на Лу изпълниха стаята и изплашиха всички живи плъхове. Гълъбите в парка, около пейката на Михаил, също полетяха напосоки. Целият град го бе чул.

- А.. ако Него разгневиш? Ако не е с теб съгласен? – Изандра го гледаше в смесица от умиление и страхопочитание, сякаш гледа най-ценната си кристална сфера.

- Никой не може да ми казва какво да правя. Разбра ли ме? Никой !

- Добре, мили. Съжалявам, че попитах те.

- Изморен съм. Смятам да си лягам, утре съм от рано на работа.

Без да дочака отговора ѝ Луцифер скочи на рафта и седна между всички детски кукли. След секунда лицето и цялото му тяло застинаха и се превърнаха в пластмаса. Сега той беше просто една спяща пластмасова кукла. А от бръмбарите нямаше и следа.