Куршум в облаците

  Отворих очи и се огледах. Сиви стени, целите в петна от кръв и пот. Сив под, залян с всевъзможни течности, от които повръщаното беше най-благоприятното. Сив таван, почернял от ноктите, драскали по него в опит да се спасят.

Погледнах към ръцете си. Бяха чисти, явно бях нов тук. Целите изрисувани в татуировки, ала без капка кръв по тях. Не знаех защо съм тук. Не помнех. След секунда погледът ми се спря върху съкилийника. Не изглеждаше по-виновен от мен – в спретнат бял костюм, синя вратовръзка и излъскани, пак сини, обувки. Беше кривнал цилиндъра си на една страна и кусаше жадно от купата с вечерята. Явно това бе една трета от дневната ни доза храна. Ухаеше ужасно, не исках дори да виждам как изглежда. Но на него явно му бе вкусно. Сърбаше усърдно, докато не осъзна,че съм буден. Сепна се и остави лъжицата за момент.

- А, здрасти! Ти явно си новият? – погледна ме с усмивка той.

- Така изглежда. Откога съм тук, знаеш ли?

- Уви,не. Явно са те докарали докато съм спял. За какво лежиш?

„Директо по същество, а?” – казах си наум.

- Ако трябва да съм честен, не зная.. Ти?

- Финансови злоупотреби в размер на милиарди. Спипаха ме и сега няма мърдане – доживотна.

- Всички ли тук лежат по толкова?

- Това вече знам. Да. Съжалявам, друже, но каквото и да си сторил, явно си си заслужил най-дългата присъда.

- Кофти е да лежиш толкова време без да знаеш защо.

- Кофти е и да живееш толкова време без да знаеш защо, нали така?

- Визираш съществуването навън предполагам?

- Да. Това тук не е живот. Тук няма нищо друго освен сивота. Не знам как е в съседните килии, но в нашата определено няма розови цветчета.

- Как се казваш?

- Кром. А ти?

- И това не знам. Като се замисля… май нищо не помня. Дори не знам защо съм толкова изрисуван.

- Не приличат на затворнически, явно си ги правил навън. Но нищо чудно,че когато си сгафил, са те прибрали, погледни се колко си подозрителен. Не че искам да те засегна, просто го отбелязвам.

Кром беше наистина възпитан. Личеше си,че е израснал в добро семейство, умът му беше остър, ала ето,че и на него късметът му бе изневерил. Но пък беше свестен, винаги е по-добре да имаш добра компания отколкото да си биеш главата в празните стени.

- Наистина ли не помниш нищо? – продължи той.

- Грам. – отвърнах му, забил поглед в едно кърваво петно с формата на бебешка глава.

Изправих се от леглото и кракът ми веднага стъпи в неопределена жълтеникава слуз на земята. В нея имаше странни разноцветни парченца, приличащи на бекон с цвят на дъга.

- А, да… трябва да свикнеш, повръщам от време на време. Храната тук е наистина скапана. Ще видиш като сам я опиташ.

Кром се смееше сякаш това е игра и всеки момент някой ще ни извади с гигантските си ръце от тази дупка и ще ни постави където ни е мястото. Него в банката, а мен.. някъде там, където принадлежа. Където и да е това.

- Бас държа,че си си правил татуировките пиян. – поде отново разговора банкерът.  – Някои изглеждат наистина странни. Сигурен ли си,че не си леко луд?

- За човек , който ме познава от пет минути и не знае защо лежа, си много самоуверен във въпросите. Може спокойно да съм убил някой и затова да съм тук.

- О, щеше да помниш, ако си убил , повярвай ми.

- Ти правил ли си го?

- Не, но съм слушал истории.

- Значи, ако сега ти разкажа каква е болката, която изпитваш, докато иглите инжектират мастилото в плътта ти, ще знаеш какво е да си направиш татуировка ли?

- Ни най-малко, но поне ще имам представа. – сопна се той и продължи да сърба от гнусната супа.

Започваше да ми лази по нервите. Може би бях прибързал с приятните изказвания по негов адрес.

- Ето, виж.. – отново включи транзистора си Кром. – Вземи например тази пика. Защо някой би си нарисувал боя на карти? Това е напълно безсмислено, със сигурност си бил пиян или надрогиран.

„Това е най-силната боя. Обожавам покера. Обичам хазарта. Обичам да размазвам всезнайковци.”

Кром сякаш чу мислите ми и ме погледна ужасен.

- Е, не се нервирай сега,де …Аз, такова.. просто предполагах.

- Така.. просто предполагаше? Интересно. Хайде да пробваме дали ще разбереш какво е да ти правят татуировка, искаш ли?

- Не мисля,че е нужно. – той остави почти празната купа на земята.

- Аз пък мисля,че е жизненоважно за общуването ни. Позволи ми.

Приближих се към него и си избрах място.

- Нека е врата, там не боли толкова много. – ухилих се до уши.

- Наистина ли? – попита ме наивно той.

- Търпение, друже.

Напипах сънната му артерия и се огледах за шило или игла. Нямаше, не че се и очудвах, все пак бяхме в затвор. От друга страна, не си бях рязал ноктите с месеци явно, защото бяха станали доста дълги, че и почернели. Внимателно опънах кожата на врата му с едната ръка, докато с другата се приготвях да демонстрирам.

Забих палеца си колкото можах. Кром започна да се бори с хватката ми, да се мята наляво-надясно като луд, който току-що е минал през електрошока, без да умре. Той се противеше,ала аз не пусках, бях по-здрав от него. Забивах все по-надолу и по-надолу. Опитваше се да каже нещо, клетникът, ала чувах само нечленоразделни, задавени грухтежи. Когато кръвта рукна, съпротивлението му се усили за една последна секунда… преди да се отпусне в хватката на смъртта.

Прекърших врата му за всеки случай и си избърсах ръцете в костюма му. Беше свършен. Можеше да не помня кой съм, но нямаше да оставя някакво денди да обсъжда татуировките ми. Хруп. Много звучно изхрупа като му счупих врата, истина ви казвам.

Нямах време да си полегна обаче, явно шибаните надзиратели си имаха система за наблюдение на килиите. Довтасаха буквално след минути и ме изтикаха навън от килията.

- Абе, пичове, я кажете, защо лежа?

- Доживотна за убийство. Сега станаха две вече. – отвърна ми сухо единият сърдитко.

- Ей, гледай го значи.. Аз ги трепя, той се муси. Сърдитко-Петко празна му торбата, нали знаеш?

- Млъквай! – исках, не исках, млъкнах след като усетих студените му кокалчета върху зъбите си. Не че не бях устат във всеки един момент, ала сега ми беше трудно да говоря.

- Фъде ме фодите? – изфъфках, докато си възвърна говора.

- Местим те в друга килия. Тук екзекуциите не са позволени, така че нямаме друг избор. Псета като теб заслужават стола! Ама е... късмет извади.

- Да си имам и късмета значи.

- Твой си е, бе. Целият.

- Не си забавен, шишко.

Втори допир с кокалчетата.

- Фие фте фмотаняци! – гордо издекламирах.

- А ти си отрепка. Хайде в килията.

Нова врата се отвори пред мен и двамата сърдитковци ме хвърлиха на пода, по традиция покрит с всевъзможни гнасища, а аз не успях да запазя разновесияе върху дланите си, та… е, да речем, че лицето ми е виждало и по-светли дни.

Изтрих с блузата си гадната слуз, пареше ми вече на очите. Изхрачих се на пода и започнах да псувам.

- За к`во лежиш? – пита ме дебелакът, стоящ на другото легло. Беше целият в мазни петна, а миризмата му се усещаше из целия затвор. Режеше си спокойно луканка и мляскаше,докато говореше. Абсолютна свиня. Дебела, тлъста, скапана свиня.

- Убийства. – отговорих хладно в опит да го стресна и да прекратя неприятния разговор. Кром поне беше възпитан, този имаше държанието на болно от сифилис шимпанзе.

- Ясно. Искаш ли луканка?

- Не, мерси. Ти трябва да качваш килца като те гледам, хапни си.

Търсех си повод да се скарам с него, надзирателите ме ядосаха много.

- Знам. Мама винаги е казвала,че съм слабичък. Аз съм Тортх между другото. Приятно ми е.

Той ми подаде мазна лапа и зачака с изкривена усмивка.

- Аз не си знам името. Да оставим здрависването за по-късно,а?

- Е, както си рекъл. Аз ще си доям луканчицата, супата тук е ужасна.

- Не по-ужасна от теб обаче,а? – заяждах се постоянно. Доставяше ми неописуем кеф.

- Ти май не си от възпитаните? – попита ме смирено Тортх.

- Не съм.

- Е, здраве да е. Не може всеки да е като мен, мама и това казваше. Абе, тия татуировки тук ли си ги правил?

- Не зная.

- Май не знаеш много-много.

- Знам,че ще те убия, ако изядеш още едно парче от тоя салам. Ясно ли ти е?

- Не ме заплашвай докато ям, друже. – Тротх се усмихна, по-скоро на себе си, отколкото на мен, и си отряза поредното резенче. Ухили се широко насреща ми и го изяде. Мляскаше през цялото време. Това ми стигаше.

Станах с отскок и взех ножа от ръката му. Не беше трудно, имайки предвид колко мазна беше тя. Острието се изплъзна с огромна лекота и се озова в здравостиснатата ми дясна длан.

- Знаеш ли как се коли свиня? – попитах го с бесен пламък в очите.

- Не! – изквича той, докато се опитваше да се скрие зад пожълтялото си одеало.

- Е, и аз. Но ще импровизирам!

Наръгах го в корема и затеглих ножа нагоре. Вървеше трудно от всичките тези сланини, но бавно, без почти никаква съпротива разпорих търбуха му. Гледах как червата му надничат и тръгват да изскачат любопитно и продължавах. Отляво, отдясно, отгоре, в бутовете, в ръцете, после и във врата. За финал му прерязах гръкляна и го оставих да шурти на леглото.

Грозна гледка – готово за транжиране прасе. Дори мисля,че видях последното парче луканка да изпада от стомаха му, почти несдъвкано.

Олекна ми. Знаех какво следва, та поседнах на леглото си и зачаках сърдитковците.

Те не закъсняха. Дойдоха бързо и ме замъкнаха към нова килия.

- Май нещо си се разбеснял, а, псе? – започна единият.

- Умирай, бе, сърдитко.

Кокалчета. Челюст. Хруп.

В новата ми килия се помещаваше някакъв бивш културист. Дори не си говорих с него, не обичам флексаджиите.

Излях каната, в която си топлеше вода, върху лицето му и го бутнах на земята. Тъпчех самодоволната му мутра, докато лицето му не стана с дебелината на персийски килим. Пръснатият му мозък се сля перфектно със соковете по пода и застина в една приятна картина на гнусотията. Изтрих подметката си в железата на леглото и зачаках.

Този път дори не си говорих със сърдитковците. И те не ми говориха. Замислих се,че дори явно им правя услуга. По-малко затворници, по-малко грижи за тях. Можеше да стоят в кабинката си и да слушат чалга по цяла нощ, ако избиех всички наоколо.

За една нощ минах през още четири килии.

Математикът Влокс. Лежеше за отвличане на дете. Убит със собствената му линия, забита в дясното око.

Футболистчето Квил. Напил се в дискотека и набил грешния мамин син. Правеше лицеви опори, когато влязох. Скочих на гръбнака му и чух как долната му челюст трака счупена на пода. Нататък бе лесно. Два ритника във врата и дотам.

Докторът Фриско. Осъден за продаване на органи нелегално. Носеше си късметлийския скалпел навсякъде с него. Не знам как го бяха пуснали тук с него. Е, по-добре да не го бяха правили. Металът се намести удобно, дълбоко забит в гърлото му, докато той се давеше със собствената си кръв. Дори се опита да изхълца, но това само ускори издъхването.

Адвокатът Глимпси. Тикнали го бяха за подкупване на хиляда триста и петнайсет свидетеля по дело, касаещо геноцид в Близкия Изток. Обувките му имаха удобни токове. Той, милият, спеше. Дори не усети кога смазах главата му до формата на болен патладжан. За всеки случай му забих и скалпела в слепоочието, успях да го измъкна от доктора преди да ме отведат.

Сърдитковците вече си знаеха добре процедурата. Аз бях клетник, осъден да лежи до края на съзнателния си живот тук. Че дори и след него. Сякаш част от тях ме разбираше и ми съчувстваше. Дори не искаха да ме удрят вече, чак ги усещах близки.

След адвокатчето ме тикнаха в по-странна килия. Беше чиста, нямаше следи от кръв и повръщано. Нямаше и съкилийник. Наместо него на съседното легло ме чакаше пистолет,зареден с три куршума. Проверих ги, не се чудете откъде знам колко бяха.

- Ей, Сърдитко! Що сте ми оставили този пищол? – провикнах се през прозорчето.

- Изби всички с доживотни, простак. Това е, ако ти е писнало да вършееш. Така и така сега не можеш да убиваш други, решихме,че може да полудееш, ако не си получиш дозата.

- Това е адски тъпо твърдение.

- И кое му е тъпото, бе, псе? – процеди през жълтясалите си зъби Сърдитко Едно и се опита да ме наплюе през решетката.

- Тъпо е, Сърдитко.. защото все още има какво да убивам.

- Да, себе си. Пускай си куршума и да свършваме, писна ми да те разнасям от килия в килия.

Не успя дори да ме усети как вдигам дулото. Докато успее да отскочи назад, вече му бях пръснал мозъка. Куршум по-малко, Сърдитко по-малко. Чиста работа.

Сърдитко Две дотича на мига. Затвори решетката отвън, та не можех да го гръмна през нея. Дори ми стана забавно да си играя на котка и мишка с всички тези клети нещастници.

Той откючи бавно вратата и я отвори без да се показва през нея. Чакаше ме. И аз го чаках.

- Ей, Сърдитко, влез де! – подвикнах му развеселен.

- Мри, псе! – не ми остана длъжен той. – Ще те убия и ще ти изрежа всичките татуировки, ясно ли ти е?! И без това са грозни..

И тогава прищраках. Превъртях. Полудях до мозъка на костите си.

Побягнах и изритах вратата. Докато падаше му се откри шанс и стреля в мен. Усетих студения метал, който хем ме убиваше, хем ме затопляше. Не се оставих на болката да ми попречи обаче. Прицелих се и преди втория му изстрел му пръснах главата, точно между очите. Мозъкът му се разпиля по стената, оформяйки интересно месесто полуслънце.

Нямах много време. Усещах струйката кръв да се стича по челото ми, но като по чудо все още бях прав. Фиксирах вратата в края на коридора и затичах криволичейки към нея. Не знаех какво има там, ала бях сигурен,че е по-добре от ада тук.

Отворих я рязко и направих крачка навън. Уви, земя нямаше. Намирах се в някакъв шибан затвор в небето, сигурно върху облаци го бяха построили и ето,че сега падах стремглаво към земята. Точно като тези сънища, в които усещаш,че падаш от високо и не можеш да спреш... И току преди да се разбиеш в земята се събуждаш. Е, аз не се събудих. Аз просто тупнах. И то на краката си. Глезените ми не се счупиха от сблъсъка, защото се чувствах лек като перце. Главата ми не кървеше вече. Погледнах ръцете си – татуировките ми си бяха там. Гледах ги и започвах да осъзнавам всичко малко по малко.

Казвам се Александър. Истина е ,че съм убивал, ала единствените ми убийства са над личностите, които съм можел да бъда, но съм избрал да очистя.

Затворът,в който бях пратен с доживотна присъда беше не другаде, а в собствената ми глава и всяка една просмукана от гнусотии килия е част от собствения ми ум. Избивайки всички алтернативни мои версии, аз успях да избягам от там, политайки към земята на моето истинско Аз.

Странното е,че пистолетът имаше три куршума. Аз изхабих едва два. А ето,че все още го държах в ръката си.

Вдигнах го внимателно и посочих небето с дулото. Натиснах спусъка и чух как куршумът лети някъде надалеч в облаците. Не беше предназначен за мен, а за известяването на старта. Старта на живота ми като осъзната единица, избила всичките токсични свои версии.

Единственото непонятно ми бе,че едва на пет имах татуировки. Не, че не ми отиваха, просто бях наистина нисък и прилежно сресан.