Прераждане наопаки

- Спомних си нещо! – викна на иконома си Вразд.

- Ах, споделете, господин Хрилес. Какво е този път?

- Видях как бягам в дъжда. Мама ме беше пратила за мляко до магазина и, тъкмо когато излязох от вкъщи, се изля невиждан дъжд.

- Сър, тук вали най-много един път в годината. Сигурен ли сте,че не сте си измислили тази картина, само за да задоволите нуждата за прогрес на съзнанието ви?

- Ото, познаваме се вече колко, над двайсет години? Отгледал си ме както се казва. Да съм те лъгал някога?

- Само когато вашите не ви позволяваха нещо. Колко пъти съм отнасял караница за това,че съм ви пуснал навън без разрешение...

- Говоря за сериозни неща.

- Така може. За такива не сте. Но не проумявам как може да накарате мозъка си да си спомня моменти от отминал живот, просто умът ми не го побира.

- И аз бях така в началото. Наистина скептичен. Но след всичките тренировки мисля,че имам прогрес. Мисля,че е възможно. Наистина бягането ми в дъжда беше замъглено, на ръба на измислицата но.. смятам,че беше реално. По-скоро е било реално. Тогава, когато и да е това. И не само това... достигнах до нова теория, която бих искал да споделя, ако позволиш.

- Разбира се, господарю. Кажете.

- Смятам, Ото,че с правилната нагласа и концентрация, ако успея да си спомня достатъчно картини от отминалия си живот, ще успея да... да победя времето. Ако вкарам в съзнанието си като мои собствени спомени тези надвървания в миналото, бих могъл да се преродя в предишното си Аз. Бих могъл да прескоча време и пространство и да се върна в епохата, в която съм живял тогава.

- Дори и да приема,че е възможно. Как ще се върнете след това, сър?

- Това, още не съм измислил. Всичко с времето си. – засмя се в отговор Вразд.

Ото смени скептичния си поглед с такъв на умиление. Познаваше Вразд откакто тичаше по двора,да гони маймуните, дошли от съседната джунгла. Имението Хрилес беше разположено в тотална изолация от външния свят, по средата на гъста,едва проходима гора – една перфектна среда за израстването на дете, така запленено от собствената си същност. Вразд нямаше други приятели освен Ото. Родителите му, тръгнали на околсветско пътешествие, когато той беше на тринайсет, бяха изчезнали безследно от тогава. Ни вест, ни кост. Вразд, дори и примирен с мисълта,че вече ги няма, все още чакаше някой ден входната порта на имението да се отвори и да ги зърне как се връщат с подаръци. Липсваха му. Ото го бе отгледал от тогава, полагайки нужните усилия момчето да израсне добре образовано и информирано. Вразд четеше от малък, но откакто бе останал сирак, книгите заемаха голяма част от живота му. Огромната библиотека на семейството бе на негово разположение и той се възползваше напълно от големия запас литература. Преди да навърши осемнайсет беше открил четиво, свързано с темата, която го вълнуваше и до днес. Превъплъщение в свой отминал, отдавна умрял образ. Обратно прераждане, както го наричаха основателите на теорията. Постигаше се наистина бавно и трудно. Обектът трябваше постепенно,с неимоверни усилия в началото, да „извиква” в съзнанието си проблясъци от старата си личност, сглобявайки пъзела на избраното си друго Аз, до моментът,в който и последното парче падаше на мястото си. Тогава, предполагаше се, човек можеше да смени изцяло мислите и местоположението си, телепортирайки се във времето, когато е живяла личността-пъзел. Нямаше информация как да се върне в настоящето, но желанието да победиш времето беше така примамливо,че на Вразд не му пукаше – той просто искаше да постигне това, което други единствено се осмеляваха да описват на теория. Нямаше информация за постигнат успех, което е обяснимо от само себе си – дори и някой да беше постигнал невероятното явление как щеше да разкаже след като вече живее в друга епоха? Това поне свидетелстваше,че със сигурност не бе измислен начин за обръщане на процеса. Според авторите на книгата, ако овладееш този начин на пътуване, можеш да се връщаш назад и назад във времето, ала рискуваш да забравиш всичко, което сегашното ти Аз знае – респективно не можеш да извикаш наново спомените от най-новия си живот, което би те обрекло на едно еднопосочно пътуване в обратна посока. Освен ако разбира се, не избереш да изживееш живота, който си придобил наново, надявайки се да се преродиш отново в този, който си бил преди да започнеш пътуването.

- Отивам да чета, Ото. Ще се видим за обяд.

- Добре, сър. Ще приготвя яденето. Гладен ли сте?

- Ни най-малко, не бързай, върши си своите занимания.

- Хобито ми, единствено такова, е да се грижа за вас, Вразд. Нямах време да придобия други.

- Съжалявам за което, Ото.. наистина се извинявам,че е трябвало да посветиш живота си на едно дете като мен.

- О, не съжалявам ни най-малко, момчето ми. Заслужаваше си.

Двамата се усмихнаха в знак на взаимно разбиране и уважение, след което Вразд потъна в безграничните сякаш селения на семейната библиотека.

Покатери се на старата махагонова стълба и извади любимата си книга от рафта. Беше я чел стотици пъти, но всеки път намираше нови и нови детайли, които му спомагаха в преследването на целта му. Дори не беше цел вече, беше мечта. Дали ако победеше времето, нямаше да може да върне родителите си? Да изживее и минал, и този си живот различно, да не ги пуска на онази екскурзия преди толкова много години. Нищо не бе сигурно, ала всичко беше възможно.

Вразд отвори книгата на страница шейсет и осем и зачете.

„ Затворете очи и си мислете за любимия си цвят. Представете си как плувате в басейн, боядисан в него. Например червен – водата е червена, дъното е червено, плочките са червени. Оставете се на водата да ви носи. Затворете очи и в басейна. Отпуснете се. След точно дванайсет секунди (бройте наум) извикайте в ума си най-стария спомен, който имате от този си живот.  Разровете се добре, възможно най-назад във времето. Сега изплувайте! Рязко!”

Вразд прочете откъса и реши да опита за стотен път упражнението. Затвори очи и след секунда плуваше в тотална чернилка. Водата, стените и дъното на басейна бяха черни. Имаше усещането,че той самият е почернен, залят с катран все едно. Отпусна се и започна да брои до дванайсет. Стисна очи в представите си, освен,че и наживо бе със затворени такива. Когато стигна числото дванайсет, рязко отвори клепачи във въображението си. Оттласна се и изплува.

Отвори очи. Беше си в библиотеката, всичко си беше същото. Ядосан, тръгна да се катери обратно по стълбата,за да върне книгата на мястото ѝ, стигаше му толкова разочарование за днес. Стъпи на първото стъпало и главата го заболя неимоверно – насмалко да падне назад. Отърси се от това усещане и се заизкачва.

 Катереше се по стълбичките, които беше забил във високото дърво, гледайки нагоре към къщичката, която баща му му беше построил между клоните. С всяко изминало стъпало се задъхваше, ала все пак беше просто дете, а дървото се извисяваше на завидна височина. Бролф напъна малките си крайници и направи последните няколко крачки нагоре. Влезе в къщата на дървото и се огледа. Беше почти празна, с изключение на една подвързана книга, лежаща на подовите дъски. Пресегна се да я вземе. Тъкмо да я отвори и усети как пада.

Не, подът не беше поддал, той падаше от стълбата в имението си. Осъзна го прекалено късно, че да направи каквото и да било. Падна звучно на пода и си удари силно гърба. Изохка от болка и последва сдържана псувня. Трябваха му няколко секунди,за да забрави напълно колко го боли гърба в момента.

Беше успял обаче! Беше положил началото на това, което преследваше от години. Не беше сигурен дали не си въобразява, но знаеше какво е видял. Знаеше какво е усетил. Той беше Бролф. Преди секунди беше това дете, катерещо се по стълба на дърво, каквато Вразд никога не бе имал. Щеше да полудее от еуфория.

Стана и веднага изтича при Ото.

- Ото, започна се!

- Не вали, няма война, не дават нищо по телевизията. Какво е започнало, сър?

- Пътуването. – каза отсечено Вразд. – Бях там. Върнах се, Ото. Бях Бролф – така съм се казвал тогава, не го чух от никой, но просто знаех.

- Господин Вразд, за.... за онова пътуване имате предвид?

- Точно така, приятелю. Точно за него.

Ото щеше да припадне. Дори и сдържан по характер, той пазеше приключенска душа,а умът му бе отворен за идеи от такъв тип. Той вярваше в опитите на Вразд да победи времето и сега, когато осъзнаваше,че момчето, което бе израснало покрай него, не си измисля, наистина загуби ума и дума.

- Не мога... Не мога да повярвам. – просълзи се икономът.

- Повярвай, Ото! Повярвай! – викаше вече Вразд с огромна усмивка. – Това е само началото!

- Пресвети Боже, започна се. Ще се опитате да стигнете до края, нали?

- Ти как мислиш? – смигна му младият мъж и плесна с ръце.

- Ще сервирам обяда. Ако не хапна нещо, ще припадна.

Вразд се засмя. Обичаше този човек като роднина, като собствена кръв – все пак той го бе отгледал,за да може днес да е точно този, който е. Беше му благодарен безкрайно за това. Нямаше търпение да постигне прогрес и да го сподели с Ото. Но първо трябваше да хапнат – пътуването назад го беше изтощило много.

Докато икономът сервираше блюдата, Вразд се загледа в картината, окачена на стената, точно над камината, която никога не използваха. За какво му бе на някой каквото и да е отопление насред Африка, освен за декорация ,разбира се. Огромна къща без камина би изглеждала недовършена.

Ето я и другата страст на самоукия мъж – рисуването. Той самият не го умееше, но за сметка на това се възхищаваше с огромен ентусиазъм на всички красиви творби на изкуството. Родителите му попълваха колекцията от цветни платна с всяко пътуване по земното кълбо. В имението имаше картини от най-различни държави и автори. Имаше отделна стая, огромна, с висок таван и много прозорци, която служеше само за това – за дом на всичкия гений, събран от краищата на света.

От малък Вразд обичаше да прекарва повече време в това помещение и с годините бе заобичал картините като важна част от живота му. Наслаждаваше им се с часове, на някои определени – с дни.

В момента гледаше окачената на стената рисунка, изобразяваща майка и баща, хванали за ръката малкото си дете, разхождайки се по забравен от Бог плаж на безлюден остров. Навяваше му много спомени. Липсваха му. Дори и да бе приел мисълта, че няма да ги види отново, Вразд се надяваше,че може да ги срещне,ако успее да постигне реализирането на теорията, която беше развил. Да се докосне поне още един път до двама от тримата си най-близки хора в света. Не беше самотен, не беше и сам.. ала дупката, останала в душата му след загубата им не можеше да се запълни с книги или картини.

Унесът му бе прекъснат от най-необичайният звук, който се чуваше в къщата. Най-редкият, може да се каже. Звънецът на входната врата иззвъня. Това се случваше най-много един път в годината, понякога дори нито веднъж.

Ото, също толкова изненадан, погледна към Вразд въпросително.

- Не знам кой може да е. – отговори на мълчаливия въпрос мъжът.

- Нека проверим тогава.

Икономът харесваше тези редки моменти, в които трябваше да върши тази част от работата си. Понякога имаше усещането,че той и момчето са единствените останали хора на този свят и тези кратки моменти на зърване на различно лице го караха да се чувства хем полезен, хем една идея по-малко изолиран от света. Той отвори тежката, полирана врата и във всекидневната влезе без покана млада жена. Без да се представя дори , тя отиде веднага до Вразд и го погледна с интерес.

- Ти ли си Вразд Хрилес?

- Аз съм. А ти коя си? – сепна се той.

- Извинете ме за обноските. Просто не очаквах,че наистина ще те намеря. Аз съм Зефира. Приятно ми е. – каза тя с ентусиазъм, докато се здрависваше с недоумяващия господар на имението.

- И... какво точно търсиш тук, Зефира? – попита плахо Ото, все още стоящ на вратата.

- Молбата ми е странна. Разказът ми може да бъде болезнен в началото, но повярвайте – имам основателна причина да бъда тук.

Двамата мъже вдигнаха вежди в очакване.

- Препътувах целия път до тук от Европа, за да те намеря, Вразд. За да не ме отпратиш на момента, ще започна с най-важното за теб. Познавах родителите ти.

При тези думи Вразд скочи от стола.

- Познавала си ги ?!

- Да. Бях още малко момиченце, когато купиха една картина от леля ми, наистина ценна картина, семейна гордост. Леля обаче нямаше много пари и се наложи да я продаде, за да може да издържа мен и себе си. Платиха луди пари за нея. Благодарение на тях успях да израсна без да бъда лишавана от нищо, благодарение на тях съм тук сега. Говориха ми доста за теб, тъй като сме на сходна възраст. Знам доста повече за Вразд Хрилес, отколкото ти знаеш за Зефира Фон Трил. Но това може да се промени. Стига да искаш да ми помогнеш..

- Всичко се случва много бързо. Завъртя ми се свят. – Вразд разтърси главата си. – Знаеш ли какво стана с тях ? Кога се е случило всичко това?

- Затова и съм тук. Леля ми каза, кратко след като си тръгнаха от къщата ни,че са били нападнати от крадци. Наръгани десетки пъти...до смърт. Съжалявам, че трябва да го научиш след толкова много години, и то по този начин, Вразд.

Мъжът се хвана за главата. Стисна силно косата, попаднала между пръстите му и извика. Удари по масата и започна да се върти неумолимо в кръг. Разхвърчаха се ритнати столове, чинии, прибори, накрая и един от прозорците посрещна съдбата си, счупен от хвърчаща статуетка на Буда. Вразд искаше да изтръгне сърцето си, за да не го боли толкова, да разруши всичко пред очите си и да го върне на мястото му.. след което да потъне в забвение. Някъде далеч от хорските очи, далеч от всичко и всеки.

- Знам,че ти е трудно, но моля те... Изслушай ме. – гледаше го със страх тя.

Той я удостои с поглед, пълен с гняв, но тя усещаше,че не е насочен към нея.

- Слушам. – процеди ядосано той.

- Картината, която купиха от нас. Не е била открадната. Oчевидно са успели да я скрият, преди да се случи тази трагедия. Знам,че на фона на любовта ти към тях, моят копнеж по една загубена семейна ценност изглежда като грахово зърно, но не знаех към кой друг да се обърна. Претърсила съм всяко кътче в града, до което успях да добия достъп – с или без позволението на живущите там. Просто я няма. Изчезнала е, но съм сигурна,че е някъде там. Усещам го. Наречи го просто инстинкт, но според мен рисунката е ключ към нещо, което се опитвам да постигна от години. Смятам,че мога да намеря собствените си родители чрез нея. Само и само да успея да я разгадая. Родителите ти ми разказаха колко обичаш изкуството, а и освен това ти си ги познавал най-добре – може би ще успееш да ми помогнеш да я открия.. Ще опиташ ли?

Вразд понечи да избухне отново, но това не бе по силите му. По-рано, с първият реален и сигурен спомен от живота на Бролф, той беше дал старт на верига такива, които щяха да го залеят без дори да прави описаните в книгата указания. Само че още не осъзнаваше това. Прималя му, помисли, че гневът го е докарал до припадък. Свлече се на земята и затвори очи.

Четеше книга. Книга за времето. Седеше удобно и топло на дивана в дома си и разлистваше интересното четиво. Малкото дете беше озарено от всичките факти и теории за най-ценното, което човек може да притежава и не можеше да откъсне очи от страниците. Направо ги изяждаше, една по една. В камината гореше топъл огън , затова снегът отвън не му правеше впечатление. Бролф чу как майка му го вика за вечеря. Направи се,че не я чува, но не можеше така лесно да се измъкне от яденето.

- С книгите няма да си сит, когато си легнеш да спиш, момчето ми. Ела на масата, пък после ще почетеш пак. Утре си на училище, не искам да се успиваш.

- Оф, добре. – тросна глава малкият. – Идвам след минута.

- Веднага, млади момко. – майка му го гледаше със смесица от строгост и възторг. Бролф скочи от мекия диван и затича към кухнята.

- Господарю ! Вразд! Събудете се! – викаше Ото.

- Вразд... добре ли си? – допълни Зефира, надвесила се над припадналия мъж.

Той отвори очи и понечи да се изправи. С известна помощ от верния иконом, стъпи на краката си и разтърси глава.

- Случи се отново, Ото.

- Знам, господарю. Разбрах го, когато чух да говорите с онази си майка. Не мога да повярвам,че го казвам, но успяхте. На прав път сте!

По-старият от двамата го дръпна настрани и заговори наистина тихо.

- Мисля,че трябва да отидете, господарю. Имам предчувствие. Има причина това момиче да е тук. Така и така вече започнахте да си спомняте, книги не ви трябват. Пробвайте се, току-виж успехът дошъл по-бързо от очакваното.

Вразд го погледна за няколко секунди, в които не продума. Премисляше. Знаеше,че е готов да остави всички предмети тук без да се замисля, само и само да знае,че има шанс да види родителите си отново. Но Ото?

- Но така ще те оставя сам, Ото.. Как да те оставя сам?

- О, не ме мислете мен. – засмя се икономът. – Ще се оправя. Имам всичко, от което имам нужда. Може пък и аз да започна да чета тези ваши чудати книги, а?

Двамата се засмяха в един глас този път. Вразд се обърна към Зефира, която търпеливо чакаше да довършат разговора си.

- Добре. Ще опитам да ти помогна. Кажи ми, какво знаеш за тази картина?

Момичето ахна от радост и без да казва нищо прегърна силно Вразд.

- Благодаря ти !

- Не ми благодари още, нищо не сме намерили.

- Така е, но по-добре с теб, отколкото без. А за картината... единственото, което си спомням бе,че на нея имаше голям пясъчен часовник. Но беше някак неестествен, сякаш пясъкът се движеше отдолу-нагоре. Дори не съм сигурна,че беше точно пясък. Но бях наистина малка, това помня само.

Тя въздъхна тежко, докато чакаше отговорът на Вразд.

- И това е достатъчно. – каза той след кратък размисъл. – Накъде ще пътуваме?

- Хронзощадт. Познат ли ти е?

- Не. Но това е бил последният град, в който са се разхождали родителите ми. Смеели са се, прегръщали са се, мислели са си за мен. Дължа им го. Отиваме там!

Ото се усмихна, докато една самотна сълза капваше от лявото му око. Той също бе приел загубата на господарите тежко и имаше представа как се чувства възпитаникът му.

- Ото, приготвяме багажа. Мога ли да стигна с кораб до това място?

- Разбира се, сър. Имаме едно от най-големите пристанища в света. Ако не от тук, то не зная откъде бихте могли по-лесно да отидете там.

- Перфектно. Ще изчакам навън , докато всичко е готово, искам да се порадвам на пейзажа за малко – кой знае кога ще го видя пак.

- Ще го видите, сигурен съм. Отивам да приготвя куфарите.

След тези думи Вразд излезе през все още отворената врата и застана на верандата на имението. Беше забравил колко обича всичко наоколо. Дърветата, звуците на всевъзможни различни птици, ревът на тигрите, някъде далеч в джунглата. Щеше да му липсва всичко това. Не нещо в стомаха му му подсказваше,че е взел правилното решение. Не беше пътувал никъде досега, всичко, което знаеше за света се съдържаше в книгите, наредени грижливо по рафтовете на семейната библиотека.

- Благодаря ти още един път. – каза Зефира, излязла безшумно след него.

- Това пътуване е важно и за двама ни. Аз ти благодаря,че ми предостави шанса да го направя.

Тя се усмихна без да казва нищо.

След което залитна. Насмалко да падне, ала успя да се удържи. Приклекна със затворени очи, а Вразд притича до нея, за да я хване, ако случайно ѝ прилошее.

- Какво ти е?

- Имам проблеми с кръвното. – каза задъхано тя. – И жегата тук не ми помага, в Европа е по-студено. Наистина ми се зави свят. Ох.. Но сега съм по-добре, не се притеснявай. Имам хапчета в раницата, ще те помоля само за чаша вода.

- Разбира се. – мъжът изтича обратно в къщата, за да изпълни молбата ѝ.

Зефира се изправи напълно и погледна към него. В очите ѝ се четеше интерес, едно неопределено любопитство, което не беше свързано с картината с пясъчния часовник. Когато той ѝ донесе чашата, тя само му благодари и изпи хапчето против ниско кръвно.

- По-добре ли си?

- Да. Бързо ми минава.

- Сигурна ли си,че е само от климата?

- Не.

- Ами?

- Виж, така и така ще прекараме време заедно, просто ще съм честна. Разболях се преди време и от тогава имам проблеми с кръвното. Докторите не знаят какво ми е, но получавам такива леки припадъци от месец насам. Тези хапчета помагат обаче, затова няма причина да се притеснявам. Още по-малко ти. Ще се оправя.

- Малко думи, доста информация. Допада ми как говориш.

- За човек, който е разговарял с толкова малко хора през живота си, явно си свикнал на друг начин на общуване.

- Не ми пречи. Промяната е приятна. Можем да захвърлим реалността за момент.

- Обичам приказки.

- Така си и помислих.

- Господарю, багажът е готов. – провикна се Ото от вътре,след което стовари двата тежки куфара на верандата.

- Два? Хм, мисля,че ще ми е доста трудно да издирвам картина с тях. Ще взема само единия, извинявай, Ото.

- О, няма проблем, сър. Просто ще прибера в килера излишния. В този са всички принадлежности от ежедневна нужда и малко дрехи. Другият е пълен с книги и отново... дрехи. Доста бих казал дори.

- Значи взимам първия. – усмихна се Вразд.

- Така да бъде, сър. На добър час и на двама ви!

- Благодаря ти, Ото.

Зефира се усмихна в знак на благодарност към стария иконом.

- Ето,че колата, която поръчах да ви забере, идва. Тръгвайте, господарю.

- Довиждане, Ото.

- Довиждане, господарю. Вярвам във вас.

Вразд и Зефира се качиха в автомобила и потеглиха към пристанището. Чакаше ги предълъг път, десет или единайсет дни в зависимост от океанските течения.

Вразд никога не бе напускал дома си, камо ли континента. В рамките на час животът му бе придобил неочакван обрат на събитията. Наместо да си стои съсредоточен в имението, в опити да развие способността да си спомня предишния си живот, сега трябваше да комбинира това с преследването на една изчезнала картина. Търсенето на родителите му и издирването на последната картина, която са държали в ръце се бяха сплели по най-необичаен начин.

Зефира стоеше мълчаливо в колата, докато пътуваха. Беше замислена. Видимо беше по-добре, нямаше и следа от припадъците, ала нещо я мъчеше, Вразд можеше да го види ясно.

- Извини ме,че питам, но.. леля ти няма ли идея къде може да е картината?

- Ни най-малка. Трябва да ти кажа и нещо друго. Тя не ми е истинска леля.

Вразд погледна озадачено, докато си палеше цигара. Навик, който бе усвоил още на петнайсет. Лош навик, но когато нямаше с кой да разговаря, малките тютюневи войници бяха неговият събеседник.

- Когато загубих родителите си, леля Антония ме приюти. Беше най-добра приятелка на майка ми. Отгледа ме като нейна собствена плът и кръв и покрай нея израснах в тотално спокойствие. Благодарна съм и за всичко, ала колкото и пъти да съм я питала, тя си няма ни най-малка идея къде може да е картината. Когато събирахме нещата ми от малката ни семейна къща, я помолих да вземем и платното. От малка бях запленена от смисъла, който всъщност не успявах да разгадая и... и след това всичко се случи. Всичко, което ти разказах.

Вразд понечи да отговори, но бе прекъснат от нов припадък. Както си стоеше спокойна, жената се наклони на една страна и за малко да падне върху него. Успя да се хване за седалката и се задъха учестено. Пак ѝ се виеше свят.

- Имате ли вода в колата? – попита тя шофьора.

- Разбира се, госпожице. Заповядайте. – услужливо ѝ подаде бутилка той.

Зефира изпи хапчето и се успокои.

- Добре съм ,спокойно.

- Може и да си, но това не изглежда нормално. Сигурна ли си,че пътуването ще ти понесе.

- Сигурна съм. Това е най-важното нещо в живота ми. Няма да се спра пред нищо, докато не го постигна.

- Така да бъде. Но в момента, в който видя,че се влошаваш, отиваме в болница. Една картина, колкото и ценна да е, не струва колкото здравето ти.

Тя го погледна и се усмихна, сякаш той си няма никаква идея за какво иде реч.

- Много си грижовен.

Той се смути. Досега му бе пукало за толкова малко хора. И сега, когато се хвана да говори загрижено за тоталната непозната, нахлула в отцепения му от света дом, Вразд се замисли. На какво се дължеше това?

- Пристигнахме, господине. – наруши неловкото мълчание на замисления мъж щофьора. – Ще ви помогна с куфара.

- Нема нужда, благодаря ви. Ето, за превоза. – Вразд му подаде банкнотата и излезе от колата. Зефира го последва.

Пристанището беше огромно. Колосално по размери. Най- голямото в Северна Африка. От всякъде ги гледаха кораби, десет и повече пъти по-големи от семейното имение. Вразд бе поразен от красотата на всичко, което не бе виждал досега. Едно малко момче в тялото на зрял мъж виждаше неща, които някои пеленачета са зървали още с раждането си. Той осъзна колко много от света не е видял... сега разбираше копнежа на родителите му да пътуват. Колко ли красоти щеше да види в това пътуване? И по-важното – щеше ли да спре след като е започнал?

Прилоша му. Не беше от возенето в колата. Не беше и от глъчката по пристанището. Не беше и от жегата.

Затвори очи и видя ясно как стои на чин в гимназията. Гледаше вяло в дъската и не слушаше и дума от това, което учителката говореше. Играеше си с молив, драскайки всевъзможни небивалици по листовете пред себе си.

- Бролф, виждам те! Започвай да пишеш, момко, иначе ще извикам майка ти тук!

- Почвам, почвам, госпожо. Просто си почивах.

- Ще си почиваш вкъщи. Сега е време за учене!

- Слушам, госпожо.

Малчуганът написа няколко думи с цел да отклони забележката на учителката, след което продължи с драсканиците. Искаше да чете книгата за времето, а не да слуша глупости за това как някой си убил никой си през еди-коя-си година.

- Ей, добре ли си?! – Зефира го бе хванала за рамото и го тресеше леко.

- За малко да паднеш, целият гориш. Какво ти е?

- Мисля,че е време и аз да ти разкажа нещо за себе си. – решен да бъде искрен с нея отвърна Вразд.

- Но след като се качим на кораба. Не искам да рискувам да се откажеш.

- Няма начин да се откажа. – усмихна се тя и го хвана за ръка.

- Хайде, ще закъснеем!

Двамата се качиха на палубата на големия лайнер и намериха номера на каютата си. Влязоха вътре и Вразд мигновено тупна на едното легло. Тя последва примера му и легна на отсрещното. И двамата въздъхнаха облекчено.

- Е, слушам те? – погледна го въпросително тя без да се надига от удобния матрак.

- Виж... от години чета един определен тип литература. Книги за времето, как да боравим с него, как да се възползваме и... и как да го опитомим.

- Опитомим ли? – изсмя се тя. – И как става това?

- Още когато бях по-млад, намерих едно адски интересно четиво. В него открих указания как да си спомням неща, които съм преживял в свой минал живот. Преди да се преродя. Не зная дали вярваш в тези приказки, но мен са ме обладали напълно. Смятам,че ако успея да постигна това, което е описано единствено на теория в книгите, ще мога да се срещна отново с родителите си. Разбира се ще трябва да изживея целия си минал живот, от точката,в която се върна, до самия му край, само за да се родя наново в сегашното си Аз. И да ги видя отново. А тази сутрин, около час преди да се появиш , направих първия си реален пробив по темата. В миналото успявах да видя откъслечни спомени или изображения. Мислех,че са плод на ума ми. Но днес... днес бях там. Реално успях да се пренеса в детските години на дете на име Бролф. Катерех се по една стълба на дърво и влязох в къщичка, построена от баща ми. Бях там, разбираш ли? От тогава имах още два леки припадъка, както забеляза. Наистина, не са като твоите, не пия хапчета за тях, но така ще ги наричам, за да не се объркаш. Явно съм започнал верига, която вече самостоятелно може да възвръща моменти от отминал живот и по този начин малко по малко сглобявам пъзела на предишното си Аз. Но в тези телепортации назад във времето съм още дете, вече юноша. Предполагам,че ми остават още доста парчета от мозайката. Предпочетох да го знаеш, защото може би ще ми се случва често да губя съзнание, докато пътуваме. Ще те помоля само едно. Не ме буди, когато се отнеса. Искам да изживявам тези моменти напълно, докато сами не решат да ме оставят да се върна тук. Мисля,че съм на прав път. На правия път към родителите си.

- Много думи. Още повече информация.

На Вразд му отне секунда да се сети защо му казва точно това.

И двамата се усмихнаха.

- Наистина звучиш като някой побъркан, но... съм склонна да ти вярвам. Виждала съм какво ли не, докато израствах , така че не ме учудваш.

- Наистина ли?

- Е, може би малко. Наистина е по-странно от това, което съм преживявала или чела, но предполагам, всеки си има история, нали така?

- Съгласен.

Прекараха деня в разказване на истории. Все пак щяха да бъдат затворени тук доста време, по-добре да го запълнеха.

Говореха си за детски спомени, за книги, за картини. Деляха общи интереси, поне шо се отнасяше до тези теми. Часовете минаваха неусетно, докато корабът се клатушкаше под напора на вълните. Поне никой от тях не беше податлив към морска болест, та пътуването беше приятно.

- Наистина ли си говорил само с толкова малко хора през целия си живот? – попита невинно Зефира.

- Родителите ми, Ото, един-двама шофьори и момичетата. Толкоз.

- Кои момичета?

- Ами тези, които Ото ми водеше.

- Водел ти е?! – тя се надигна и седна на леглото. – Как така водел?

- Нали се сещаш, тези, които викаш по телефона. Но те не говореха много така или иначе. Идваха и си отиваха. Винаги бяха различни.

- Чакай. – засмя се не от смях тя. – Проститутки ли?!

- Не знам как им казвате в Европа, тук ги наричахме просто момичета на повикване. Никоя от тях не четеше, камо ли да харесва картини. Но бяха наистина красиви – всичките.

Зефира онемя. В образа на дете, израснало в пълно уединение никак не се вписваше тази история.

- Притесних ли те по някакъв начин ? – седна на своето легло Вразд.

- Да! В Европа това е наистина неприемливо.

- Никой не е казал,че тук е. Но Ото не ми позволяваше да излизам, това беше волята на родителите ми. Странен съм, казах ти.

- Да ти имам и странността. – тросна се тя.

- Сега какво, няма да ми говориш ли?

- Поне до утре.

- Е,хубаво. Лека нощ, тогава. – Вразд си легна, обърна се и затвори очи. Тъкмо щеше да си почине, не беше спал вече три дни. Разговорите със Зефира не го оставяха да мигне. Но не му пречеше. Не беше имал спомен от миналото през цялото това време, но не се притесняваше. Усещаше,че нещо голямо се задава.

Тя, от своя страна, беше припаднала два пъти за тези три дни, но хапчетата помагаха. Единственото му притеснение бе докога ще са ефикасни. Всеки знае,че предозирането с лекарства никога няма хубави последици.

- Лека ти нощ и на теб пък. – сърдито му каза тя, ала той вече сънуваше. Умората го повали за секунди. Хубаво поне,че не хъркаше.

Зефира се изправи, за да си вземе нещо за хапване,ала усети поредния пристъп. Краката ѝ омаляха и се наложи да се облегне на стената. Този път ѝ се стори по-силен от предишните. Стоя почти минута в това положение преди да се пресегне към раницата и бутилката с вода. Не усещаше притеснение, но всеки друг би го изпитал. Увереността ѝ в преследването на картината я държеше на ниво, но състоянието ѝ определено добиваше по-тежък характер. Тя обаче нямаше да се остави на това да я забави. Искаше да намери картината час по-скоро и нищо нямаше да я спре. Изпи хапчето и се отказа от вечерята. Умората потупа и нея по рамото. Беше време за сън.

Прекараха целия следващ ден в това унесено положение. И Вразд, и тя. Той се разбуди чак към седем вечерта, свеж и изпълнен с нови сили за разговори. Погледна към леглото ѝ и видя,че тя още спи. Реши да не я буди, все пак можеше още да му е сърдита.

Излезе на палубата и запали цигара. Загледа се в мрачния вече хоризонт и се размечта. Какво ли щеше да бъде усещането, ако успееше да пристигне благополучно в миналия си живот? Щеше ли да помни каквото и да е от сегашния? Щеше ли да знае какво да стори,че да стигне непокътнат до сегашното си положение.

И тогава го осени. Ако се върнеше назад, ако направеше всичко както трябва. Ако успееше да спре родителите си от онова злощастно пътуване, те никога нямаше да купят онази картина. Никога нямаше да разкажат на Зефира за него. Нямаше дори да я види в сегашното си, рестартирано съществуване. Ето,че имаше нов избор. Да види отново родителите си значеше да забрави за нея. За всичко си имаше цена и той току-що бе узнал тази на неговото пътуване във времето.

Не усети как се свлича на палубата и губи съзнание напълно.

Разхождаше се по коридорите на университета и целеше който види с топчета намачкана хартия. Явно беше преминал гимназията без осезаеми проблеми. Подсвиркваше си весело, докато стигне до кабинета, към който се бе запътил.

Спря пред вратата и започна да умува над извинение за закъснението си за лекцията. Случваше му се прекалено често, ала не успяваше да се промени. Може би не се и опитваше наистина.

- Бролф, пак закъсняваш, а? – чу строг глас зад гърба си.

- Ъм, такова.. Блъсна ме колело, госпожо Кикерсон. Извинете. Няма да се повтори.

- Да, разправяй ги на мен тези. Виж, не ме интересува дали влизаш навреме. Ако не си вземеш изпитите обаче, смятай ,че изхвърчаш от тук! Ясно ли ти е? Родителите ти хич няма да са доволни като научат какви си ги свършил.

- Ще изкарам шестици на всеки изпит, госпожо. Обещавам. – отвърна на заплахата с усмивка Бролф и отвори вратата на аудиторията.

- Господине! Господине, добре ли сте?

- Да.. да, нищо ми няма. Сигурно е от кораба, за първи път пътувам.

- А, ясно. Познато ми е, и аз бях така, когато започнах да скитосвам из света. Нека ви помогна да се изправите. – непознатият подаде ръка на Вразд и го дръпна,за да се изправи.

- Благодаря ви. Мисля,че ще свикна.

- Разбира се, драги. Имате ли една цигарка, моите свършиха?

- Разбира се. Заповядайте!

- Благодаря!

Двамата си кимнаха за довиждане, след което Вразд се прибра в каютата. Ето,че споменът го удари, ала не беше нищо съществено. Наистина, бе пораснал в него, ала пак.. нищо ключово за миналия му живот. Искаше му се да си сипе ром, ала не беше взел никакъв в багажа си. Сигурно бе останал в другия куфар. Изруга наум и затвори вратата.

Зефира тъкмо се събуждаше. Тя изтегна ръце в опит да се разбуди и го видя, докато извърташе главата си. Беше наистина пленителна, дори и с рошава коса и сънен вид.

- О, я кой е тук. Мъжът с много жени!

Поне едно бе ясно – още бе сърдита.

- Не разбирам какво те интересува. Дори не си ме познавала тогава.

- Не е там въпроса. Мислех те за друг.

- Да, въз основата на разказите на родителите ми, когато съм бил още дете?

Тя седна на леглото и му обърна гръб без да казва нищо.

Вразд отиде спокойно и седна до нея.

- Я се обърни.

- Няма пък.

- Добре, ще питам гърба ти тогава. Да не би да изпитваш симпатии към мен?

- Ха! – тя се извъртя на секундата. – Можеш само да си мечтаеш затова.

- Ясно. – усмихна се той и отиде на своето легло. – Щом е така, ще си лягам отново. Имам да наваксвам сън.

- Кръв.

- Моля?

- В часовника нямаше пясък. Имаше кръв. Сега си спомних. Стичаше се в горната му половина, капка по капка. Когато бях малка ме плашеше,затова сигурно съм опитала да го изтрия от съзнанието си.

- Звучи интересно. Не мислиш ли,че може да има важно значение за разгадаването на смисъла ѝ?

- Като например?

- Аз лично си го представям като измерването на живот. И точно, защото съм запален по темата за неговото опитомяване, бих казал,че художникът е бил наясно с това, което прави. Дали кръвта не е живот, който се е научил да борави с времето? Наместо да тече надолу, той се е подмладявал – вървял е само нагоре?

- Ако това наистина беше така, нямаше ли сега още да е жив?

- Може да е умрял в инцидент. А не от старост, кой знае?

- Не и аз.. Тази картина стоеше на стената над камината ни откакто се помня. Всъщност... излъгах те за още нещо.

Вразд сключи вежди и въздъхна.

- Извинявай.. просто трябваше да придам сила на разказа си. Родителите ми бяха много щастливи, когато я купиха. Не е рисувана от някой мой пра-прадядо например. Така и не запомних автора. Бях наистина малка, когато ги видях за последно.

- Какво се случи с тях? – попита разбиращо Вразд.

- Не ми се говори за това. Ще те помоля да не ме разпитваш повече. Става ли?

- Добре. Сърдиш ли ми се още?

Зефира хвана възглавницата си и я хвърли по него.

- Приемам това за Не. – засмя се той.

Тя се усмихна и си приготви кафе.

- Аз няма да спя днес. Наспах се. – заяви му уверено.

- Така да бъде. Интересно ми е да си говорим.

- На мен не, но пък няма с кой друг да разговарям ,така или иначе.

Той хвърли възглавницата обратно към нея и я удари леко в гърба. Чашата с топлото кафе се разля на пода.

- Видя ли какво направи сега? – Зефира го гледаше строго, ала едва сдържаше смеха си.

- Нее. – проточи в престорена гузност Вразд.

- Това беше последното кафе.

- Аз пък нямам ром.

- Е, нямаш и телефон, да си извикаш забавление.

- Не започвай отново.

- Добре, няма. Разкажи ми повече за себе си тогава.

- Гледай само да не се влюбиш.

- Няма, не се притеснявай. Ти си просто инструмент в намирането на картината.

- Щом си казала.

Прекараха цялата нощ в разкази и смях. И няколко подхвърляние на възглавницата. Стояха на леглата си, той на своето, тя на нейното и се гледаха от далече. Вразд реши да не повдига темата, която Зефира така убедено отричаше. Не беше имал спомен от доста часове, но след последния знаеше,че може да отнеме и дни. А те се изнизваха като минути. Следващата седмица премина в смях и закачки, стоене на палубата и търсене на кафе и, респективно, ром. Безуспешно, уви. Опознаха се до определена степен, която им позволяваше да си говорят вече на прякори.

- Ей, женкар! Слизаме. Пристигнахме!

- Добре, сръдло. Взимам куфара и идвам.

Ето,че Вразд най-после стъпваше на чужда земя. Европа бе по-студена и мрачна от Африка. Това беше сигурно. Мъжът усети странното чувство за сигурност, когато сложи крак на паветата, осеяли пътя от пристанището към града. Дали си внушаваше или не, ала нещо му подсказваше,че наистина е по-близо до намирането на път обратно към родителите си.

- Добре дошъл в Хронзощадт! – усмихна се широко Зефира.

- Ха, благодаря ти. – отвърна ѝ със същото изражение Вразд.

Усмивката му обаче, бе помрачена на секундата. Спътничката му се свлече на земята като застреляна. Удари се силно в пътя и сякаш заспа. Вразд изтича при нея и повдигна главата ѝ.

- Зефира!

Очите ѝ се отвориха премрежено. Не беше на себе си, определено.

- Х..х..хапче.

Мъжът отвори раницата и зарови трескаво в нея. Извади блистера с хаповече и ѝ даде един ,заедно с водата.

- Пийни бързо. – помогна ѝ да го изпие и зачака.

Очите и светнаха на мига , сякаш всичко ѝ бе минало. Изправи се, държейки се за него и изтупа дрехите си от праха на улицата.

- Този път си ме залюля стабилно. – възкликна тя.

- Да, хайде да го отпразнуваме още малко, ако искаш.. – ядоса се Вразд.

- Отиваме в болница. Къде е най-близката такава?

- Никакъв шанс. Няма да ти кажа, няма и да те оставя да питаш хората. Така или иначе малко от тях говорят английски, никой няма да те разбере. Добре съм, ще ми мине ти казах. Обещавам да отида отново на лекар след като намерим картината.

- А, ако се влошиш преди това?!

- Престани. Спираме да говорим за това.

Той видя притеснението в очите ѝ, ала.. сякаш то не бе главната емоция. Не можеше да различи каква е, може би увереността и амбицията да намери картината я тласкаха извън здравия разум. Но кой бе той,че да говори за здрав разум, та той се опитваше да пътува из времето. Буквално.

- Добре ли си сега?

- Да, напълно. – увери го Зефира.

- Имаш ли план как да я търсим?

- Плановете ми ме докараха чак до Африка. Нямам вече. Осланям се на теб.

- Хм, непознат, който никога не е стъпвал дори в този град. Добра идея, нека аз водя. – засмя се Вразд.

- Вярвам в теб. – каза му сериозно тя като се приближи до него. Погледна го в черните очи и за момент мъжът си помисли,че е бил прав. След няма и секунда обаче, тя се обърна и закрачи.

- Хайде, нямаме цял живот!

- Ха, аз имам, за теб не знам. – каза тихо на себе си той.

Споменът дойде изневиделица.

Лежеше на пода в къщата си и гледаше тавана. Опитваше се да свърже мисловно пукнатините по мазилката като паралелно обмисляше какво да прави през деня. Вече се бе дипломирал или най-малкото не беше в университет. Усещаше,че е сравнително по-стар от последното пътуване назад във времето. Риташе с пета по дъските под него и си тананикаше различна мелодия от тази в университета. Погледна ръчния си часовник – минаваше дванайсет на обяд. Не беше гладен обаче, може би бе закусил скоро. Имаше желанието да свърши нещо продуктивно днес, ала мързелът го притискаше към пода.

- Скъпи, забрави си книгата навън. Нося ти я, някой ще вземе да я открадне. – женският глас се чуваше през отворената врата, но Бролф, дори без да вижда образа позна чий е. Беше време да стане и да се захваща за работа.

- Идвам, Дерзида. – подвикна енергично той и се изправи. Закрачи към вратата и се запъти към кухнята.

Вразд се събуди от шамара на Зефира.

- Знам,че ми каза да не те будя, но доста време стоя в несвяст. Притесних се. – тя го гледаше загрижено.

- Я, кой бил грижовен. Май си сменихме ролите?

- На теб ти пука повече за мен, отколкото на мен за теб. – веднага смени тона тя и се изправи без да му подава ръка.

- Щом си казала. – той се усмихна и направи усилие да се изправи.

Вдигна се на краката си, само за да падне отново. Е,това не му се беше случвало досега.

Бролф тичаше по мократа улица,а дъждът се сипеше толкова силно,че му беше трудно да гледа напред. Добре,че знаеше пътя наизуст, та не му костваше усилия да навигира тялото си. Нямаше никой по улиците, единствено той, тичащ към познатата дървена врата на улица „Вюнш” 6. Знаеше,че гони краен срок за предаване, но си бе останал същия хлапак от университета, що се отнасяше до пресмятане на оставащото време. Зачетен в любимата си книга, отново бе забравил,че трябва да стигне преди пет в онази малка стаичка. Спря пред познатия адрес задъхан и извади стар, почти ръждясал ключ от джоба си. Вкара го в ключалката и завъртя наляво. Ключалката изхрупа леко и щракна. Бролф отвори вратата и влезе.

- Е, ти се оля! – вече викаше Зефира при повторното отваряне на очите му.

- Да не мислиш,че го правя нарочно. Не мога да ги контролирам.

- Мисля,че знам какво е да не можеш да регулираш собствените си припадъци. Разправяй ги на кръвното ми тези. Просто се шегувах.

Вразд се изправи отново, с усмивка, и разтърси глава. Спомените зачестяваха, а той, наместо да се притеснява от паданията, се чувстваше окрилен. С всеки един от тях се приближаваше по близо до бленуваната цел. Единствената нотка на страх идваше от там, че не беше сигурен как да процедира,ако наистина успееше в този налудничав план. Но щеше да го мисли след това, ако въпреки всички шансове постигнеше целта си.

- Имам идея!

- Добре,де, само не викай. – скастри го благо Зефира.

- Последният ми спомен.. в него тичах из улици, подобни на тези. Нямам представа къде бях, но може да се пробваме. Помня маршрута в главата си.

- Дори и да си сънувал точно този град и точно тези улици, съмнява ме,че си тръгнал от пристанището, нали?

- Права си.. Но нека вървим, може нещо да изскочи в главата ми.

- Е, какво друго ни остава. Казах ти, ти си водачът сега.

Двамата закрачиха на посоки из павираните улици на Хронзощадт. Вразд се оглеждаше на всички страни в опит да види нещо познато наоколо. Нищо обаче не сигнализираше на мозъка му,че е бил и преди тук. Пак си въобразяваше повече от нужното. Осъзна,че е изгубен насред собствените си мечти. И то на място, което не бе виждал никога преди.

Вървяха повече от час. Завиваха по непознати дори за Зефира улички, лутаха се сред различни магазинчета и изоставени жилищни сгради.

След поредния завой, Вразд се загледа в табелката,обозначаваща името на улицата, по която вървяха.

Улица „Вюнш”

Сърцето му прескочи удар. Цялото му тяло настръхна. Той подскокна от огромната инжекция обнадежденост, която се вля във вените му.

- Зефира! Следвай ме!

- Закъде се разбърза, бе? – викна след него тя. Той хвърли куфара си на земята и се впусна в неудържим бяг.

- Двайсет и четири, двайсет и две, двайсет. – мъжът гледаше табелите над вратите и броеше на глас.

- Осемнайсет, шестнайсет, четиринайсет.

- Вразд! Чакай ме, нека те настигна!

- Дванайсет, десет, осем! – чуваше я, ала не можеше да спре. Просто не успяваше да нареди на краката си да престанат да бягат. Образите в съзнанието му придобиваха живот и тук. Единствено се молеше да не получи удар от спомени точно преди да намери номера от последния такъв.

- Шест! – викна той победоносно и се спря на място, за да изчака Зефира.

Тя го настигна задъхана и го удари по рамото.

- Защо бързаш толкова за Бога?!

- Последното ми падане. Последният спомен. Видях тази улица там.. и точно този номер над вратата. Направо не мога да повярвам!

- Видял си точно тази, стара, изгнила врата? Тук не живее никой от години.

- Но тогава е било различно.

- А кога е това тогава?

- Не зная. Наистина нямам представа, но има само един начин да разберем дали наистина си е заслужавало да ме намериш.

- А как ще влезем, отворко? – попита трезво в разрез с неговата еуфория тя.

- Съмнява ме ,че носиш ключ с теб.

- Сама каза,че е изгнила. – усмихна се Вразд и с рязко движение след лека засилка удари рамо във вратата. Тя изскърца, но не поддаде. Той повтори движението и този път успя. Изби я от ръждясалите панти и влезе в малка стаичка, осветена единствено от светлината на малко северно прозорче с решетки.

Зефира го последва и се вцепени на място.

Срещу тях, облегнато на порутената стена, стоеше старо платно с нарисуван пясъчен часовник на него. В уреда течеше не пясък,а алено-червена кръв, стичаща се отдолу-нагоре. Капка по капка, точно както я бе описала тя.

Вразд се приближи до картината без да може да каже и дума. Искаше да я разгледа от близо, нямаше търпение да я свърже по някакъв начин с родителите си. Протегна ръка към боята, ала бе спрян от глух звук, наподобяващ удар в пода зад него. Зефира бе припаднала отново. Той се обърна, само за да види ,че зад гърба му няма никой. Дали еуфорията не замъгляваше сетивата му? Изтича до мястото, където стоеше тя и се завъртя. Излезе навън и се огледа. По цялата дължина на улицата нямаше никой.

Заваля дъжд. Вразд протегна ръка и усети капките. Главата му не можеше да побере какво се случваше в този момент. Върна се вътре в стаята и огледа навсякъде отново, дори повдигна вратата, за да провери и там. От Зефира нямаше и следа. Той прокара пръсти през косата си и удари по стената. Не го заболя особено. Погледна отново към картината и се приближи до нея. Боите изглеждаха толкова живи, десетки, а може би стотици години след като са били положени върху платното.

Вразд събра мислите си, доколкото му бе възможно и се захвана да разглежда картината. Никъде не намери нещо, което да го насочи към родителите му. Не бяха оставили никакво съобщение, явно не са подозирали,че най-лошото ще се случи. Как обаче бяха оставили произведението тук? Без вратата да бъде разбита, би следвало да имаха ключ. Или някой да им бе услужил с такъв. И къде се бе дянала Зефира, дявол го взел ?!

Мъжът обърна картината, за да разгледа гърба ѝ. Беше чисто бял, разбира се потъмнял от годините, прекарани по стените на къщите, с изключение на долния десен ъгъл. Там със ситни букви личеше името на художника. Дори и без да знае немски, Вразд успя да различи буквите.

Б.Магнусен

Името бе последвано от подпис и дата. Вразд сложи ръка на зяпналата си уста и онемя. Усети как припада отново. Този път обаче дори не тупна на пода. Не усети удар в гърба.

Когато отвори очи, седеше удобно на стола в ателието си. Тъкмо топеше четката в боята, когато в стаята влезе Дерзида.

- А ти си мислеше,че си единственият, който може да пътува във времето, а? – попита го с усмивка тя.

- Какво каза ?! – скочи от стола Бролф.

- Казах,че ти приготвих кафе скъпи. Ето, пийни си, още си сънен, а хвана веднага четката.

Той пое чашата с кафе и отпи замислено от нея. Явно му се бе причуло, така или иначе, не знаеше нищо за пътуване във времето.

А от платното го гледаше празен пясъчен часовник, чакащ своята доза червена кръв.