Апокалипсиси

- Дядо, днес къде ще ходим? - попита жизнерадостно Ноки.
- Ще те заведа в любимата ми гора, Ноки. Искам да я видиш. - отвърна Ветус.
- Хм, аз мислех,че вече няма гори, каквито е имало едно време, когато ти си бил млад. Или греша?
- Не, напълно си прав, дечко. Преди години имаше земи, големи колкото някои държави, покрити целите с дървета и храсти. Непроходими дебри, пълнещи атмосферата ни с блажен кислород. Можеше да ги видиш от космоса дори. Някой би ги определил като най-голямото богатство на планетата. Но това беше наистина отдавна. Вече няма такива лесове. Този, в който ще те заведа е мъничък, но все пак пази от пленителния чар на изчезналите си събратя. Ще ти хареса, ще видиш.
- Не се и съмнявам, дядо. А какво се случи с големите гори? Как изчезнаха?
Дядото и внучето тъкмо бяха излезли от семейната къща в центъра на града и вървяха по мръсния тротоар към по-крайните части на Урманзор. Около тях фучаха коли, камиони, тук-там някоя колесница минаваше. Противно на нивото на развитие на всеки мегаполис в света, в този каляските се бяха завърнали на мода в опит да се напомни на младите граждани за изяществото на Стария свят. През константно сивите облаци никога не минаваха слънчеви лъчи, но всички бяха свикнали. Децата, родени в близките десет години, дори не знаеха що е слънце, за него бяха чели единствено в учебниците по история. В Новия свят то не беше нужно, хората бяха открили техники, с които да си набавят това, което губят, когато не го виждат, а всички растения намаляваха прогресивно с всеки изминал ден. Звездата вече бе просто стар познат, загубил правото си да закусва в резиденцията на човечеството. Димящите комини, разположени във всеки край на градовете се грижеха пейзажът да сивее достатъчно, че никой да не посмее да си помисли дори,че някой ден ще види отново слънчева светлина. Хората живееха в помрачен скафандър, вакумирал в себе си целия живот, сплесквайки го до лесно управляема форма на съществуване.
- Искаш ли да ти разкажа какво се случи, Ноки? - попита старият Ветус.
- Разбира се. - усмихна се любопитния му внук.
- Добре тогава. Преди много време, не помня колко години станаха вече, живееше едно момиченце. Била е не по-голяма от теб, когато откри,че притежава едно уникално качество. Желанията ѝ, най-съкровените дерзания на ума и сърцето ѝ, можеха да се сбъдват. Ако си пожелаеше каквото и да е, наистина силно - то ставаше. Понякога отнемаше време, но никога дарбата ѝ не я предаваше. Когато поотрасна, тя си пожела природата да отвърне на хората за това, което ѝ причинявахме. За всичкото замърсяване и неуважение, които ѝ оказвахме. Не минаха и три дни,това го помня добре, преди резултатът да е налице. Природата беше създала своето оръжие срещу нас, но то съвсем не бе такова, каквото би искала Волунта.

Историята на Ветус бе прекъсната за момент от огромен, между пет и шест метра висок, човекоподобен гигант, който крачеше внимателно между колите по пътя. Чернокож, наистина слаб, изпилен бих казал, с всевъзможни гривни по ръцете и врата. Той стъпваше тежко, оставяйки леки вдлъбнатини по пътната настилка без да си дава вид,че е заинтересован от клаксоните и псувните на шофьорите. Гигантът се доближи до Ветус и Ноки и се пресегна към тях. Малкият изпищя, дори и преди да бе виждал такова същество, и подскочи назад. Исполинът се засмя с дрезгав глас и поклати глава. Показваше му,че не малчуганът е неговата цел. Дългата му, изкостяла ръка обхвана здраво едно от малкото дървета, насадени по тротоара и го изкорени сякаш е глухарче. Набута първо короната,а после и цялото стъбло в пастта си и звучно започна да дъвче. След няма и минута го преглътна и доволен и сит продължи по пътя си. Стъпките му отекваха няколко минути след като вече се бе скрил от погледите на дядото и детето, ала образът му оставаше запечатан в умовете им.

- Писнало ми е от тези, дядо. Няма ли как да ги избием? - попита наивно Ноки.
- Не можем, детето ми. Те са безсмъртни. Деца на природата. Дори глупак не би тръгнал срещу армията от дървоядци. Наричат ги също и Въдворители, сега се сетих.
- Защо пък така, дядо? - Ноки още бе намусен заради отминалата случка.
- Защото те са желанието на Волунта. Те са оръжието, което природата създаде, за да изпълни волята ѝ. Връща си го на хората, не като избива тях самите, виновните за разпадането на планетата ни, а напротив... унищожава единствения естествен пречиствател на въздуха, единственото, което ни държи живи тук. Без дървета няма въздух... всеки го знае, ала никой не си мърда пръста да възвърне старата слава на горите. За всяко отсечено дърво, природата ражда нов въдворител. Регулиран е така,че да яде по едно такова на ден - нито повече, нито по-малко. Бъдейки толкова високи, те могат да се придвижват почти навсякъде, добри плувци са, така че не им пречи да прекосяват дори океаните в търсене на храна. И така за всяко убито дръвче, въдворителите взимат ново всеки ден. До деня, в който няма да остане нито едно.. и въздухът ще се замърси до степен, която няма да ни позволява да го дишаме без да умрем. И така ще изчезнем. Завинаги.
Ноки гледаше ококорено към дядо си,с отворена уста, забил на мястото си. Беше наистина умно хлапе, но тази информация бе много, дори за него.
- Няма ли как да спрем процеса, дядо?
- Има,разбира се. Дори е много лесен. Просто трябва да спрем да изсичаме дърветата и въдворителите ще измрат, ако не ядат повече от седмица. И ако след това нито едно дърво не бъде отсечено, гигантите ще спрат да се раждат. И всичко ще се оправи. - Ветус въздъхна след края на това изречение. Знаеше,че казвайки го, все едно разказва небивалица. Невъзможна приказка, твърде смела дори да бъде написана в детска книжка с разкази.
- А не може ли Волунта да си пожелае въдворителите да изчезнат, дядо?
- Не става така, дете. Тя наистина съжаляваше,че го е сторила, ала един път да си пожелае нещо - обратен път няма. Тя се помоли за това, което искаше, ала получи нещо, което дори не бе очаквала.. и сега трябва да живее с това си решение.
- Разбирам. Изглежда балансирано.. колкото и да ми е трудно да го призная. - малкият ритна едно камъче, спряло да си почине на плочките и го запрати в катраненочерна локва, удобно разположила се до магазин за детски играчки.
- Не го мисли, момчето ми. Има време за всичко. Давай да вървим,че ще се стъмни.
Облаците над Урманзор винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще завали,ала това рядко се случваше. Без слънце имаше малко изпарения и затова редките валежи бяха по-често токсични повръщания на небето, отколкото освежителен дъжд. А нощта не беше много по-различна от деня. Като няма светлина, мракът изглежда наистина обикновен.
- Слушай, момчето ми. - поде нова история Ветус.
- Да,дядо?
- Трябва да ти разкажа нещо по-важно.
- По-важно от това, което ми каза преди малко?! - малкият се изуми искрено при тези думи на дядо си.
- Точно така, Ноки. Виж, трудно ми е , затова ще карам направо. Аз не съм само твой дядо.
Момчето закова лъснатите си маратонки на място и погледна с присвити очи към стареца.
- Ти имаш само едно дете - татко. А аз нямам братя и сестри. Как тогава не си само мой дядо?
- Аз съм дядо на всичките хора по света, детето ми.
- Дядо, говориш небивалици. Не разбирам..
- Знаеш ,че съм стар.. но не знаеш колко стар съм, Ноки. Аз съм последният човек.
- Е, как последния?! Виж колко сме много, ние какво сме, да не би да сме мулета? - малкият не издържа и се развика. Детският гняв едва не просълзи Ветус за това,че толкова време му е отнело, че да сподели на внука си.
- Последният от първите, Ноки. Преди двайсет и три хилядолетия тук, на Земята, се ширеше цивилизация , хиляди пъти по-развита от днешните най-модерни градове. Бъдещето на човечеството изглеждаше светло като слънцето, което ти никога не си виждал. Но тогава се случи бедствие,за което никой не бе подозирал. Сякаш парче от същото това Слънце падна на Земята, подпалвайки всеки един сантиметър земя, че дори и вода. Не успяхме да го спрем. Малцина от нас се скриха в една изоставена гробница под земята, като последното нещо, което видях, преди да затвора масивния ѝ капак беше как всички гори пред очите ми изчезват за секунди, обгорени от адския пламък. Късметът обаче не беше с всички, които бяхме долу... стените на мавзолея не се оказаха достатъчни,че да удържат топлината навън. Всички загинаха, попарени от жегата. Всички освен мен. И до ден днешен не зная как оцелях. Но дали за мой късмет, дали за проклятие - това се случи. От тогава бях предопределен като този, който да се грижи за Земята. За всичките дървета , необходими на новата цивилизация да се роди и разцъфти. Защото имаш ли тях, имаш всичко. Пчелите са щастливи, птиците са весели, лисиците са доволни. И най-важното - всички имат какво да дишат. Могат да живеят. А аз, самият, за да остана незабелязан през всичкото това време, трябваше да се смеся по някакъв начин с тълпата. Защото тълпа се появи, както виждаш, дете. След като засадих първото дръвче, го последваха много нови. Обикалях целия свят и посявах семената на спасението. И не минаха повече от хиляда години преди да видя първите Нови хора. Намирах ги къде ли не, още бебенца, невръстни би казал ти, ала можеха да говорят като възрастни. Движеха се ловко, ловуваха, печеха месо. Едни малки войни, готови на всичко да основат наново свят, който дори не знаеха,че е съществувал. Бях свидетел на цялото презаселване на Земята. На Новото начало. Видях всичко, почувствах всичко. Бях част от това всичко..
- Тоест, искаш да ми кажеш, че хем си ми истински дядо, хем не си, така ли....дядо? - Ноки беше объркан, ала полагаше големи усилия да разбере думите на дядо си.
- Истински съм, детето ми. Винаги съм бил и винаги ще бъда. И виж, в приказки стигнахме до горичката.
Ноки извърна поглед напред и я видя. На половин километър след последната фабрика в промишлената зона на града се криеше китна, малка гора. Дърветата в нея не наброяваха повече от петдесет, ала всички бяха величествени и непокътнати. Докато двамата приближаваха към пътеката, водеща го центъра на това почти свещено място, Ветус забеляза отново гиганта от града.
- Ей, гиганте, стига ти толкова днес! Знаеш си дозата! - викна му старецът.
- И какво ще направиш, Ветус? Не ме е страх от Волунта. Не ме е страх и от теб. - отвърна му сякаш с глас от отвъдното дървоядецът.
С рязко движение Ветус извади зелен пръстен от джоба на палтото си и го сложи на показалеца си.
- Кривеликос марзатус!! - извика той и насочи появилата се зелена светлина към лицето на непокорния служител на природата.
Устата на гиганта в миг се съши сама, сякаш с невидими конци, а той започна да я дращи с огромните си нокти в безуспешни опити да я отвори. Когато видя,че е невъзможно, че е победен, въдворителят отпусна тежко ръце и закрачи нанякъде. До седмица бе свършен. И той много добре знаеше това.
- Уау, как го направи , дядо ?! - заподскача от радост Ноки.
- Да си пазител на планетата има своите привилегии, дете. - усмихна се топло Ветус.

- Помниш ли онзи трактор, който карах, когато беше на пет?
- Помня го дядо. - двамата си говореха, докато спокойно крачеха по тясната пътечка.
- Виж онова дърво. Точно ееей там. Видя ли го?
Ноки изтича до привидно старото дърво и взе да го оглежда. Диаметърът му не беше голям, точно колкото на гума за трактор, ала видът му бе респектиращ.
- Дядо, можеш ли да ми обясниш защо около това вековно може би дърво е сложена гумата, която свали от трактора преди четири години? Как си успял да го натикаш в нея? И не ми казвай,че е друга, познавам я по надписите, сам ги дълбаех с ножчето, което ми подари.
Ветус се усмихна, доволен от наблюдателността на внука си. Знаеше,че взима правилното решение.
- Виж, момчето ми. - старчето извади една счупена клонка от другия си джоб и я пусна на полянката, където все още нямаше дървета и човек спокойно можеше да погледне нагоре към намръщените черни облаци.
След това, Ветус насочи пръстена си към клонката и изрече простото заклинание.
- Гроус Максимус!
Клонката започна да се мята като луда, разпука се и започна да нараства. За не повече от трийсет секунди от нея изникна ново дърво, досущ като всички останали и се присъедини към компанията им.
Ноки ахна. Вече наистина нямаше думи. На сутринта познаваше дядо си като доброто старче, което му беше дало толкова много житейски уроци. Сега вече знаеше,че е внук на най-стария човек на земята, знаещ повече тайни, отколкото някой би си представил.
От вътрешността на гората дотича голяма лисица. Беше по-различна от тези, които Ноки бе виждал в книгите. Имаше шест очи и по-остри уши. Опашката ѝ бе разделена на три,а краката ѝ завършваха с големи нокти.
Когато ги приближи, тя проговори спокойно с човешки глас.
- Ветус, приятелю, готов ли си?
- Само още малко, Дендрида. Трябва да кажа най-важното на малкия.
- Разбира се, пазителю.
Ветус клекна до нивото на Ноки и го хвана за рамената. Погледна го право в искрените, детски очи и му каза най-важното изречение в живота на малчугана.
- Дойде моето време да се оттегля, Ноки.. ти си новият пазител на планетата. От всяко отсечено дърво, което видиш, късай по една клонка. Пази в я джобчето си и идвай тук, за да я превръщаш в красиво, новородено дръвче. Пази баланса, детето ми, защото аз вече не мога - прекалено стар съм. Не се притеснявай за нищо. С пръстена си непобедим и недосегаем за който и да е. А той слуша вече само теб. Всички заклинания, които трябва да знаеш, съм ти предал чрез историите, които си чувал от мен. Те са запаметени в съзнанието ти, без дори да го усещаш. Просто ги извикай и те ще изплуват в мислите ти. И най-важното - вярвам в теб, момчето ми! Спаси Земята!
- Но,дядо... ще мога ли? - попита го изплашено детето.
- Ще можеш, Ноки. Бъди смел, защото нямам много време, трябва да тръгвам. Обещаваш ли ми?
- Обещавам,дядо. - безгрижното и любопитно пламъче в очите на малчугана за секунда се смени с огъня на задължението и смелостта. Той беше готов. И по-важното - беше решен да накара дядо си да се гордее с него.
Ветус видя това и усмихнат го потупа по рамената, след което направи няколко крачки и застана до Дендрида, вече с гръб към Ноки.
- Дядо, нека те питам нещо последно! - провикна се малкият.
- Да, момчето ми? - обърна се наполовина Ветус.
- Възможно ли е Волунта да си е пожелала да усети слънцето, сякаш е току до нея? И тогава то да е паднало?
- Не, Ноки. Волунта е родена малко след появата на първите Нови хора. Не би могла да предизвика това бедствие.
- А..ако е имала толкова силна воля, че го е постигнала, когато още е била просто душа, без физическа обвивка?
Ветус свали усмивката от лицето си за секунда и въздъхна.
- По-умен си отколкото някога съм си представял, момчето ми. И по-досетлив.
Ветус се обърна отново и зачака началото на пътуването си.
- А, дядо! Дядо, какво се е случило с нея?
- Никой не знае, дете. - Ветус говореше без да поглежда назад. - Единствено се надявам да си пожелава неща, които наистина иска. Иначе тежко ни.
След тези думи старчето не остави шанс на Ноки да отвърне. Заедно с Дендрида се телепортираха за стотна от секундата, оставяйки единствено леко сияние на мястото, на което стояха до преди малко.
А Ноки погледна към пръстена и прошепна.

- Пожелавам си да срещна Волунта.