Докато отпивах последните глътки от бирата си, насреща ми застана ухилен до уши мъж.
С разрошена коса, облечен в болнична престилка и очи, скачащи от ляво на дясно през секунда.
- Ей, ей, ей... какво правиш тук, човече? - попита ме той с пресипнал глас.
- Пия бира. - отвърнах безразлично.
- Ясно. Може ли да си пийна?
- Нямам вече. Свърши.
- Разбирам. А ти щастлив ли си?
- Не. Щастието е затвор за свободната мисъл.
- Аз не мисля така, друже. Но аз живея в психиатрична клиника, надали разбирам много за живота.
- Клиника ли? Какво ти е?
- Шизофрения, друже. В началото отричах, но.. с времето осъзнах,че докторите са прави. И че искат да ми помогнат. Много е весело там - да, има си строги правила, но всички са като теб. И всеки се бори със собствените си демони, така не ни остава много време да се караме помежду си.
- И искаш да ми кажеш,че в това място, където си изолиран от външния свят, си щастлив?
- Разбира се. Там е най-веселото място, стига да свикнеш с постоянните лекарства. Като се замисля, може и от тях да ми е така весело. Знае ли човек... Но хайде,че бързам. Разходката ми свърши преди три минути, не искам да ям бой. Чао, тъжен страннико с празна бира.
- Чао. - вдигнах ръка, докато гледах как лудия ме подминава с бърза, неравна крачка. Все едно единият му крак беше по-къс от другия. Наистина странна гледка.
Изхвърлих шишето в кошчето до пейката ми и се замислих. Заваля. Очакваше се. Гледах отново този луд човек в мислите си и се запитах.. дали не мога и аз да си намеря такова място? Където да съм щастлив, без значение,че съм луд.
Защото бях луд. Всеки ми го казваше. Знаех го пределно ясно. Не по строго клиничния начин, който описва болестта на един шизофреник, но пак.. достатъчно чалнат в главата,че да получавам подобен тип коментари. Не знаех обаче къде бих могъл да отида без да изглеждам странно.
"Здравейте, търся си място, на което да бъда щастлив."
Повръща ми се само като го изричам наум. Сапунена опера.
След миг в главата ми се роди идея, разрасна се и доби завършен вид. Дори изглеждаше страшно примамлива.
Знаех къде се намира клиниката. С такъв външен вид и начин на мислене, лесно можех да убедя медицинските сестри,че не съм в ред напълно. Оставаше ми единствено да реша, дали бих поел риска да вляза на място пълно с щастливи изперкали индивиди.
С какво пък тази клиника щеше да е по-различна от света, в който живеех? Тук също е пълно с превъртяли клетници, само че няма кой да им каже, че мястото им е в болнично заведение.
Речено - сторено.
Като позвъних на кокетния звънец на портата ми отвърна една закръглена сестра с румени бузи.
- Добър ден, господине. Какво мога да направя за вас?
Бях добър актьор.. или поне така се определях. Реших,че с нея ще бъде лесно.
- Имам шизофрения. Мога ли да отседна тук?
- Хм, миличък, сигурен ли си? Принципно, хората, боледуващи от това състояния отричат наличието му? Ти изглеждаш доста убеден в това. А с мозъчните разтройства шега не бива. Не си играй с мен!
Рядко виждах дебелички, румени лелки да се ядосват. От малък ги приемах като ултиматното добро и да гледам тази как размахва заканително пръст пред лицето ми беше забавна гледка. Парадоксална дори бих казал.
- Сигурен съм, госпожо. Не бих си позволил да си измислям.
- Не ти вярвам, господинчо. По-добре си върви преди да съм извикала охраната!
И тогава си спомних всички филми, които съм гледал по темата шизофрения. Реших да се пробвам, какво губех? Дори мястото ми на пейката не беше заето, сигурен бях, защото половината дъски бяха покрити с храчките ми.
- Но какво да правя, ако Тими ме накара да върша лоши неща, госпожо? - казах ѝ с престорен, жалостив глас.
- Тими ли? - възвърна благия си вид тя.
- Да! Тими! Той иска да убиваме, да колим, да бием... Аз не искам. Аз не мога!
- Божичко, дали не избързах с тежките думи? - видимо се смути тя.
- Няма проблем, госпожо, само ме приберете, моля ви. Не мога да се боря с него още дълго време!
Виках, жестикулирах, молех се... Беше ми наистина забавно. Дори вече усещах как настроението ми се подобрява. Може би пък лудият от преди малко наистина бе прав.
Не ми отне много време да убедя леля Вилма, че наистина съм болен. Още няколко жални реплики ѝ бяха достатъчни, личеше си,че е добра душа. Дори беше загрижена за мен. Колко мило.
Записаха състоянието ми в пожълтял болничен картон и ме настаниха в остаряла, но свежо измазана стая. Вилма каза,че в началото ще бъда сам, докато свикна, пък след време ще ми доведат съквартирант.
Това ме устройваше. Доста ме устройваше дори. Казах им ,че нямам пукната пара, затова престоят ми се пишеше на сметката на държавата. Храна, подслон, легло и доста луди събеседници - всичко това безплатно. Как да не си щастлив на такова място ?!
Първите няколко дни прекарах в изучаване на обстановката. През времето, когато ни събираха всички в общата стая се опитвах да говоря с всеки възможен непознат, за да изуча състоянията им. Беше ми интересно - имаше какви ли не хаховци. Един дядка твърдеше,че притежава, точно така - притежава! , осемдесет и четири различни раздвоения на личността. За момента той ми беше идолът. Колосален образ - постоянно разговаряше с различните си раздвоения, смееше се с тях, плачеше понякога, псуваше ги и се караше. Но беше усмихнат през по-голямата част от времето. Беше щастлив, а аз не бях. Зареждах се от него, но не беше достатъчно.
Хранех се добре, по-добре отколкото навън. Не пиех, алкохолът беше забранен тук. По време на дневните прегледи си измислях истории за Тими и себе си, правех странни насилствени тикове с лицето и някак си заблуждавах лекарите. Така или иначе бях от пациентите в начален стадий. При мен, разбрах в последствие, по-важното бе да си приемам медикаментите по график и всичко беше наред. Докторите се занимаваха по-усилено само с напредналите случаи, останалите бяхме като пешки на шахматната дъска в лудницата. Местеха ни насам-натам, но рядко взимахме голямо участие в партиите срещу лудостта.
Изминаха две седмици и половина. Усещах подобрение в измисленото си състояние и затова ми се налагаше да полагам повече усилия, за да убедя лекарите,че не съм в ред. Те, като че ли ме бяха приели като лек, но сигурен случай на шизофрения и ме питаха все едно и също. И отговорите ми взеха,че станаха еднотипни. И пак си хапвах и спях без пари. Рай. Никакви отрепки, никакъв дъжд, никакви бири. Изпълнена с глъчка къща, насред облак от лудост. Започвах да се чувствам щастлив.
- Ей, буден ли си? - непознатото лице ме гледаше сякаш ме изучава, докато ме побутваше в опит да ме разбуди.
- Ох... ти как мислиш, друже? - вече не бях враждебен. Бях се научил да приемам всички като потенциални приятели.
- Да бе, знам,че не беше , но.... абе, накратко, аз съм новия съквартирант. Гастон, приятно ми е.
Здрависах се с него и се усмихнах.
- Аз съм Кори. Приятно ми е.
- От колко време си тук, Кори? - явно беше от приказливите.
- Почти три седмици. Ти за първи път ли влизаш?
- О, бога ми, не. - засмя се той. - Това ми е третият мисля. Родителите ми ме накараха да вляза отново. Знам,че е за мое добро, но трудно свиквам да стоя далеч от фермата.
- Фермата ли? Във ферма ли живееш?
- Роден и израсъл в Йоркшир, приятелю. - гордо издекламира Гастон. - Ти откъде си?
- От тук съм. Роден и сбил се с живота в Северен Лондон.А защо Гастон? Не е ли френско име?
- Родителите ми са дошли тук от Франция преди да се родя. Решили,че тук е по-благоприятно за мен.
- Французин в Англия.. да, наистина безопасно звучи. - засмях се аз.
- Знам, знам... малко са смахнати, но си ги обичам. Твоите какви са?
- Нямал съм късмета да узная. Израснах в дом за сираци. Знам единствено,че са били живи и здрави, когато са ме оставили. Друго не.
- Тъжно.
- Теб поне те чака някой да излезеш. - подхвърлих аз,за да избегна паузата в разговора. Беше ми интересно да се запозная с новия си съквартирант.
- А, чакат ме... И двамата са с Алцхаймер, сещат се,че съм зле, когато се прибера, иначе в момента дори не си спомнят,че имат син, камо ли,че лежи в психиатрична клиника.
- И все пак. Има къде да се прибереш.
- Така е. За какво си тук?
- Шизофрения. - отговорих спокойно.
- Глупости. Кажи честно.
- Честно ти казвам, човече.
- Мога да позная кой е като мен и кой не. На всички тук ни е заложено. И ти определено не си шизофреник, друже.
Гастон се усмихваше, но ме гледаше с тотално недоверие, което напълно разби опитите ми да го излъжа.
- Не трябва да казваш на никой обаче. - пророних накрая. - Влязох тук с лъжа. Измислих си цялото заболяване, за да намеря щастливото си място.
- Това е едно доста нескопосано обяснение, приятелю. - сряза ме благо Гастон.
- Зная. Просто видях един луд, докато си пиех бирата на една пейка. Той ми каза,че е щастлив и ... и реших да пробвам.
- Е, и как ти се отразява?
- Доста добре всъщност. Единственото скапано е,че започнах да се пристрастявам към лекарствата, но това е малка цена за това, което получавам в замяна.
- Получаваш едно голямо нищо. - стана по-сериозен той. - Една измислена представа за "щастливо" място, изфабрикувана от самия теб. Зов за помощ към общност от луди хора, които не могат да те чуят, камо ли, да ти помогнат. Щастието не е в мястото, а в компанията, друже. Разбери го.
- Може и да си прав. - въздъхнах аз замислен.
- Хайде, време е за аперитивка. Така наричам събиранията в тези места. После ще продължим разговора.
По време на дневното събиране видях, че Гастон е наистина луд. Не само клинично, а и напълно реално, точно както на мен ми казват, че съм.
Той се приближи до един от изкуфялите дядковци и му взе очилата от лицето. Сложи си ги и започна да се прави на старче.
- Хе-хе-хе, вижте ме, аз съм дядка, недовиждам, имам пратка за свиждане. - французинът танцуваше като пияна маймуна и подскачаше, докато дядото се опитваше да го докопа.
- Върни ми очилата, лигльо такъв! - викаше старчето.
- Добре,бе, добре.. ето ти ги. Извинявай, просто исках да си спомня старите времена.
- Какви стари времена, малко келеме такова?! Не ме дразни.
- Станали са по-нервни. - каза Гастон като седна до мен. - Преди бяха по-разговорливи, с подобен дори сме зарибявали жените. Беше добър в приказките.
И двамата се засмяхме. Аперитивката свърши. Върнахме се по стаите си.
- Ти колко алтернативни личности имаш? - попитах аз заинтригуван.
- Седем. Засега, никога не знаеш кога ще се пръкне някой нов.
- Знам,че си само от ден тук, но не те чух да говориш с тях нито един път.
- Какво да ти кажа. - Гастон ме погледна като дете, което няма приятели,а погледът му се размъти в размисли.
- Том и Кроул са наистина агресивни. Повече си падат по битките, отколкото по разговорите. - продължи той.
- Сарко е мълчалив, дори подозирам,че е аутист. Кримсо е голям сноб, рядко се принизява до това,да говори с който и да е от другите, включително и мен самия. Фил е добряк, но през по-голямата част от времето спи. Мързи го дори да поиска нещо, колкото и много да му трябва.
Мари и Присила пък още не са синхронизирали мисленето си напълно с мен. Говорят си предимно двете, мен ме изолират. Но ще свикнат, сигурен съм. Ха, потресен си, нали?
Гастон бе видял опуления ми поглед и разбра добре посланието. Седем шибани различни личности! Че и не само мъже, и жени имаше. Това беше новият идол в клиниката. Седем личности и нито един разговор с тях през деня, бе се научил да ги контролира добре. Може би прекалено добре дори.
- Дай да си говорим за нещо по-приятно. - предложих аз.
- Добре. Кажи тогава, какво за теб е пълно щастие? - попита ме той.
- Надали съм го изпитвал. Дай ми пример.
- За мен, докато израствах, радост беше да бягам по пясъчния път и да изпреварвам вятъра.
- Да го изпреварваш ли?
- Ами, да. Когато някоя хартийка биваше подухвана от него, аз се опитвах да вървя по-бързо от нея. Ако задухаше силно, почвах и аз да бягам и така. Определях си финиш и ако го пресечех преди нея, бях истински цар на скоростта. Това е пълна радост. Малките неща, за които понякога знаеш само ти самият.
- Тогава, предполагам, и аз имам такава случка. Като бях хлапак, обичах да целя дупките между плочките на тротоара с плюнка. Ако уцелех , получавах адски силно чувство за точност. Представях си ,че съм стрелец в Британската армия и пъчех доволно гърди.
- Ето, напредваш. Ще ти помогна да намериш щастливото си място, приятелю, само трябва да проумееш,че то не е тук, не и сред тези лунатици.
- А какво е за теб здравия разум? - смених темата към нещо малко по-сериозно.
- Какво друго, ако не крехка обвивка, държаща със зъби и нокти поривите на свободния ум? За да си крилат, трябва да умееш да захвърляш общоприетите норми на държание. Но,уви, това в наши дни го наричат лудост, а не нормално човешко поведение.
- Какво тогава е лудостта? Тази, истинската? - и двамата се вглъбихме в разговора. Аз слушах отговорите на Гастон и сам за себе си обмислях своите.
- Тя е катализаторът на всичко гениално. Когато си захвърлил здравия разум, извървял си дълъг път до покоряването му, смачкал си го и си полетял. А после си паднал,с крило, прекършено от мълния. Вярата ти в ценностите, които си открил за себе си е била потъпкана. И тогава си поел по пътя на любовницата на всички велики дела - нейно величество Лудостта!
- Интересна теория, Гастон.
- Там е сладкото, Кори. Не е просто теория, а самата истина.
- Как можеш да си сигурен?
- Защото вкусих от плътта ѝ. И повярвай, беше гениално.
Двамата отделихме минута в мълчание, за да помислим върху въпроса за вкусването. И лудата плът, естествено.
- А, какво би казал за смъртта, друже? - обичах да задавам въпроси.
- Тя е като любимата ти песен, която слушаш за последен път. Като счупеното огледало, в което искаш да различиш истинското си лице. Като зарчето, което чакаш,за да покаже шест, ала пада, обърнато на единица. Като гълъбът, на който говориш, ала той не може да различи гласа ти.
- Тоест е всичко обратно на това, което желаеш?
- Не точно. Тя е толкова възможна, колкото и всичко останало. Не се надяваш на нея, но идва момент,в който я срещаш. И това е напълно в реда на нещата, просто отказваме да го приемем.
- Добре си приказваме с теб, Гастон.
- Така е , Кори. Радвам се,че сме съкилийници в тази лудница.
И двамата се посмяхме добре на странните си съдби. Говорихме доста часове, минахме през много теми,а на мен накрая взе да ми се доспива.
- Мисля да лягам, друже.
- Хубаво. Знаеш ли какво обаче?
- Кажи, Гастон.
- Защо ти е да стоиш още тук, след като можем да сме навън, поне ще се напиваме?
- Явно не те свърта тук,а?
- И представа си нямаш. Волята ми трае първите няколко часа, които прекарвам в тези места. След това искам отново навън. Много по-весело ми е.
- Мисля, че започвам да те разбирам. Как да се измъкнем обаче?
- Е, за теб ще е лесно, ти се преструваш. А що се отнася до мен... бил съм в няколко различни лудници вече, мога да победя теста им за изписване.
- Добре, да пробваме тогава.
След постигнатото съгласие и двамата заспахме. Нощта мина неусетно, подтиквана от желанието да се завърна в света на "здравите" в компанията на новия ми познат.
Утрото дойде.
Гастон ми обясни как протича процедурата. Очаквах да се изнервя, но в крайна сметка нямаше за какво. Всичко щеше да мине добре, усещах го.
Извикаха ни заедно в лекарския кабинет, но мен разпитваха първи. Гастон стоеше мирно и чакаше реда си.
- Здравей, Кори.
- Здравейте, доктор Гобъртс. - поздравих бодро.
- Как е Тими, Кори? Може ли да говоря с него?
- Не знам за какво говорите, сър. Кой е Тими?
- Тими! - извика лекарят. Аз не реагирах. Стоях на стола и го гледах смирено.
- Защо ми викате така, докторе? Аз съм Кори, а не Тими.
- Хм... не съм сигурен. Но така и така нямаме много свободни места, а ти си лек случай. Изписвам те, но при най-малкия проблем искам да се върнеш тук, Кори, ясен ли съм?
- Разбира се, докторе. Благодаря ви и лек ден!
- Чао, Кори.
Всичко стана за секунди. Мина по-добре отколкото съм се надявал. Явно бях прихванал параноята на лудите около мен. Вече бях свободен, оставаше единствено Гастон да се справи с разпита. Докторът ме накара да изляза, затова не успях да чуя какво точно си говорят.
Забавиха се повече , отколкото очаквах. Може би двайсетина минути, явно битката на Гастон бе доста по-тежка от моята.
Когато накрая се показа от вратата избърса челото си с длан и въздъхна.
- Пффф, това беше по-трудно от предишните пъти. Добре,че всички са мълчаливи, та не се обаждаха. Излъгах го, Кори! Хайде да се натряскаме и да покоряваме света!
Двамата си събрахме багажите и излязохме от лудницата с весела стъпка. За щастие знаех кръчма наблизо, та веднага се запътихме към нея. Вече усещах вкуса на бирата по езика си.
Покрай мен профуча хартийка, яздеща вятъра. Забързах крачка и я настъпих. Посмачках я така,че да не може да се движи и се ухилих срещу Гастон.
- Ето, победих вятъра, друже!
- О, съвсем не си сторил това, Кори. - навъси се той. - Ти го пречупи. Удари го и го смачка, а това не е позволено в никое състезание. Ето виж! - хартийката отново се бе вдигнала във въздуха под напора на силния вятър и ни задмина високо, където не можех да я стигна.
- Връща ти го. Никой не може да победи вятъра в неговата игра, друже. Нито честно, нито нечестно. Аз съм го надбягвал , но никога не съм го побеждавал, в това се крие разликата.
- Ех, нека е така. Хайде да ударим по бира, пък после ще го мисля.
Двамата влязохме в кръчмата и седнахме на бара. Смеехме се на някакъв кратък виц, който чухме от масата току до вратата, разказан от мустакат чичка с карирано бомбе.
- По бира за мен и приятеля ми, барман! - викна Гастон и ме потупа по рамото.
- Ха, тоест две бири? Или една? Колко искаш, човече?
- Две, добър човеко. - леко се ядоса Гастон.
Барманът отвори две бутилки и ги сложи пред него.
- Едно ще ти кажа, приятел. Когато започнеш да пиеш бира с въображаемите си приятели, значи не е на добре работата.
Гастон се сепна. Изпи едната бира на екс, а другата остави пред празния стол до себе си.
Излезе навън и се огледа, но освен хартийката на вятъра, друг нямаше.
Нямаше и следа от мен.
Аз бях просто поредното раздвоение на личността на Гастон. И всеки път, когато някой му напомнеше,че не съм реален, той ме изгубваше като събеседник.
Интересното бе, че той не бе обикновен шизофреник. Не влизаше в клиника,за да се лекува както го правят всички останали,а напротив. Отиваше доброволно, за да открие най-разговорливата от измислените си личности, а когато го стореше, излизаше като прероден.
Съжали,че е смачкал хартийката преди малко. Не беше в негов стил. Беше по-скоро в мой.
Но мен сега ме нямаше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар