Съкровище

- Дядо, ще ми разкажеш ли отново за капитан Крейво?
- Докато сме в спокойни води мога. Наистина ли искаш да чуеш отново?
- Никога не стигаме до края на историята, интересно ми е.
- Добре, слушай внимателно тогава. Ако имаш късмет, този път ще я чуеш цялата.
Старият пират почеса брадата си и погледна към хоризонта. Небето беше кристално чисто, един-два облака се мяркаха само. Вятърът пореше платната, екипажът беше в добро настроение - нямаше причина,да не разкаже на малкия пират една от най-интересните истории в морето.
- Крейво, момчето ми, е най-уважаваният капитан сред нас. Превзел е повече пристанища от всички ни взети заедно. Плячкосал е десетки хиляди кораби, най-големите съкровища в света са били в ръцете му. Капитан е на кораба "Серпентина" , затова от всякъде виждаш да те гледат змийски глави. Цялото корито е обсипано с тях, като най-много са в покоите му. Никой не се е осмелил да го попита какво толкова намира в тях, а и честно да си кажа, не ни интересува. Докато ни води по пътя на богатството, нищо друго няма значение. Под флага му сме опозорили всички кралски флотилии, оръдията ни са покосили не един и два, смятани за неунищожими, кораба. Името му се знае от всяко хлапе, без значение дали родителите им са благородници или бандити като нас. От трийсет и една години съм част от екипажа му, но да ти кажа, за разлика от бръчките и посивялата ми коса, които виждаш, той не се е състарил и с ден. Стои зад руля неотлъчно, неуморим е в преследването на новата плячка -а тя винаги е някъде точно след хоризонта. Изгрев, залез - няма значение, винаги е време за съкровища.
  Момчето ахкаше без да прекъсва дядо си, слушайки за пореден път историята-легенда за най-великия пират, живял някога. В началото, когато старчето го беше взел заедно с него на кораба, той се страхуваше. Вече не - знаеше,че е под опеката на най-опитните. С всеки изминал ден любовта му към морето се увеличаваше. С всяка нова история, с всяко плячкосано корито, с всеки сандък злато, малкият се опияняваше от чара на това да бъдеш пират. Такъв щеше да стане и той като порасне - решено беше вече.
  - Ти, момчето ми, имаш честта да присъстваш на предполагаемия край на тази велика история. След като сме обиколили света по вода няколко пъти, ни остава съвсем малко. Едно от малкото неща, които е споделял с нас капитан Крейво е,че когато ограби всеки кораб, когато задигне всичко, което може да бъде задигнато, тогава ще започне истинското ни пътуване!
- Кое е това пътуване, дядо? - не се сдържа момчето и го прекъсна.
- Пътуването към най-ценното съкровище на света. - прошепна старецът, така че да не го чуе никой.
- И какво е то? - зашепна на свой ред детето с пламък в очите.

- Всички по местата! Опънете платната! По-живо! - викът на капитан Крейво разцепи спокойния въздух, витаещ около "Серпентина".
- Целта е право пред нас, гответе се за абордаж!
Нямаше жив човек, който да не се вдъхнови от осанката му. Гордо изправен на палубата, с перфектно сложена кожена шапка, целият окичен с парченца, напомнящи за различни съкровища, Крейво даваше заповеди сякаш живота на всички зависеше от това. Въпреки строгия си вид в моменти като този, той беше добър човек, склонен да чуе добра шега, а когато се стигнеше до разпределянето на плячката... Нямаше равен. Задържаше изключително малка част, някои биха казали сантиментална, за себе си, а всичко останало оставяше за подялба между членовете на екипажа. Всички го обичаха. Всичко, освен разбира се тези, които изкарваха парите си с "честен" труд в морето. Кралските семейства на всяка една империя бяха вдигнали ръце от него, но нямаха избор - никой не можеше да победи капитан Крейво в неговата игра. Не,само защото беше изключително опитен и изобретателен, но... защото беше безсмъртен.
Никой, дори екипажът му не знаеше този факт със сигурност, но имаше такива, които определено го подозираха. Никой не смееше да го попита. Колкото и добър по душа да беше, Крейво не обсъждаше с никой живота си, никога не се оставяше на носталгията или меланхолията да го превземат. Малко се знаеше за миналото му, ала бъдещето му бе ясно - крал на моретата и океаните. Докато го имаше Крейво, щеше да има и пиратство. Тази мисъл донасяше усмивка на стария пират, ухласнал се в историята, която внукът му така харесваше.
  Сега обаче нямаше време за пленителни разкази, капитанът бе наредил на всички какво да правят. Беше време за действие. Срещу тях плаваше нищо неподозиращ кораб, носещ кралските знамена на Испания. Малкият на брой екипаж на иначе голямото корито забеляза прекалено късно какво ги очаква. Докато успеят да сменят курса, оръдията на "Серпентина" вече ги бяха поразили, а капитан Крейво летеше към палубата им,хванал здраво едно въже. Когато пиратите тупнаха върху дъските на новото завоевание, настана хаос. Летяха изстрели, лъскаха саби, оръдията поне бяха спрели залповете си, никой не искаше да бъде отнесен от приятелско гюлле. Кръв и отрязани крайници летяха във всички посоки, а малкият Джико стоеше сам на борда на пиратския кораб и гледаше в захлас битката. Не отне много време на неговите покровители да завземат и този кораб. Всичко свърши за минути и отново беше време за подялба.
Докато всички ликуваха с викове и дори танци, Крейво слезе надолу по стълбите в трюма на испанците. Започна трескаво да рови из много книги със записки, които този кораб пренасяше. Явно не беше случайност,че капитанът бе избрал тъкмо него за абордаж. Прелистваше и изхвърляше ненужните му страници. Всички горе го чакаха покорно, за да могат да започнат плячкосването. Дори не им бе наредил, те просто знаеха какво да правят, до такава степен бяха свикнали с водача си. Крейво спря търсенето си за момент и се зачете в една дебело подвързана книга. След малко скъса късче от една от страниците ѝ и се качи отново горе при хората си. Гледа ги две-три дълги за всички секунди, след което се усмихна широко. Всички извикаха в израз на радостта.
- Грабете! - викна Крейво и грижливо прибра парченцето хартия в ризата си. Щеше да го препрочете по-късно, на спокойствие.

- Дядо, дядо! Беше невероятно, вие сте неотразими!
- О,детето ми. Ние сме просто хора, водени от добър командир. Това е. Когато пораснеш , единственото за което може да се молиш на боговете е, да приличаш на него. Аз вярвам в теб!
- Много съкровища ли заловихме? - попита наивно Джико.
- Достатъчно. Сега ще се отдадем на заслужена почивка в единственото безопасно за нас пристанище. Там, където ни приемат като свои. Пък после ни чака дълъг път.
- Къде ще ходим, дядо?
- Не зная още. Знам само,че капитанът най-после обяви това, което всички искахме да чуем. Отиваме на най-дългото пътешествие в славния ни пиратски живот. А именно, към най-ценното съкровище.
- Така и не ми каза какво е то... - наведе поглед момчето.
- Бих ти казал, ако знаех. - последва примера му дядката.
- Никой не знае. Но всички вярваме в капитана. Затова тръгваме с него - а ти идваш с мен, така ще можеш да разказваш на своите внуци сам най-интересната история за нашите морета.
Джико скочи от радост. Нямаше търпение да се впусне в това приключение. Капитан Крейво по следите на най-ценното нещо в света. Щеше да бъде вълнуващо.

Акостираха в едно от най-малко известните пристанища. За него знаеха единствено тези, прапатили в моретата повече от двайсет години. А когато си пират, това е доста дълго време,в което да успееш да оцелееш. Ето,че сега, след толкова години, отново бяха в.. Маргазия.
Мрачно, мръсно, закътано в бяло петно на географските карти, място. Дом за ветераните на морето. Парче земя, служещо като едно от малкото останали сигурни убежища за гордите пирати. Защото не всички бяха като капитан Крейво и екипажа му, не всички бяха неуловими.. дори недосегаеми, като тях. А с напредването на географските познания, оставаха все по-малко недокоснати от ръката на империите пристанища. За радост на Джико и неговите нови приятели, това тук бе най-сигурното.
Още с влизането в кръчмата, Крейво попадна в обятията на пълничката домакинка. Госпожа Маргарет Стрейтън беше най-усмихната жена, която детето беше виждало. Поклащаше се на малките си, заоблени крачка и така хубаво изпука гърба на капитана,че чак хората на кея го чуха. Явно ѝ беше скъп.
- Крейво, миличък! Не съм те виждала от години, къде се загуби? Забрави ни.. - гласът ѝ беше благ и спокоен, ала си личеше неудържимата емоция от това,че вижда безсмъртния капитан.
- Знаеш как е, Марджи. Всичките съкровища няма сами да дотопуркат в ръцете ми, трябва да си ги извоювам.
- О,не ти ли стигат вече? Колко години си в морето, няма ли да си починеш? - беше разтревожена, всеки го разбра. Притесняваше се за племенника си.
- Лельо, остави ме на мира. - отвърна ѝ Крейво с усмивка. - Познаваш ме. Знаеш,че ще спра, когато придобия най-ценното.
Очите на всички присъстващи светнаха. Дори споменаването на следващата цел беше причина разговорите им да стихнат. Всеки слухтеше, надяващ се да придобие дори най-малка представа какво ще добавят към колекцията от съкровища.
- Виж какво направихме сега! - засмя се капитанът. - Развалихме хубавата приказка на хората.
Крейво я хвана през рамо и я дръпна по-встрани от всички погледи.
- Знам къде е. - прошепна той.
Марджи подскочи стресната.
- Знаеш?!
- Да, лельо. Зная! - очите му се напълниха със сълзи от радост. Той успя бързо да скрие тази емоция от останалите, ала домакинката я видя.
- О,миличък... Но след това спираш, нали? Обещай ми.
- Обещавам, лельо. Това ще е последното.
- Добре, така съм съгласна. Поне има какво да очаквам,а не да се чудя дали си жив или умрял, сам знаеш колко опасни са водите.
- Ще ми дадеш ли бутилка ром, Марджи? - отклони темата Крейво.
- Разбира се, мили, това си заслужава празнуване! Най-после ще си тук, при мен, на сигурно. Минаха толкова години откакто сестра ми и баща ти ни напуснаха.. не искам да изгубя и теб, разбираш ли? След като чичо ти почина пред седем години, ти си единственото семейство, което имам. Не искам да го губя.
- Знам, лельо. Не се притеснявай, всичко ще е наред.. знаеш,че няма плячка, която да ми се е изплъзнала.
- Точно от това се страхувам. - сряза го тя.
Капитанът я погледна в зелените очи и не отвърна. Взе бутилката от ръцете ѝ и излезе от кръчмата. Имаше нужда да остане сам за известно време.
Покатери се на близкия до страноприемницата хълм и седна на камъните - трева нямаше,всичко беше каменисто.
Луната тъкмо се подаде иззад сивите облаци и го удостои с лъч на разбиране.
Крейво слушаше песните на гларусите и си мислеше колко път е извървял, докато стигне до тук. Тонове злато, безмерни количества накити от незнаен материал, ром, достатъчен да напие цяла Англия, книги, карти, оръжия... всичко това го бе довело до тук. До последното му завоевание. Най-важното пътуване в живота му. Това, което пазеше в съзнанието си от четири-годишен, ала само като далечен спомен. Като една мозайка от емоции, за които ключът беше отдавна изгубен. До този момент. Вече знаеше къде е, единствено оставаше да стигне до там. Крейво извади парчето хартия от ризата си и го разтвори на лунната светлина.

"... плавай на юг от Европа. Пътувай, докато подминеш най-южната точка на Незнайния континент, чиито север граничи с познатите ни земи. Продължи още два дни и две нощи, три, ако вятърът не е с теб. Подмини голямата статуя на Колоса и там ще го видиш. Това е пътят към Змийски остров. "

Истина бе,че указанията не бяха от най-ясните, но за мореплавател като Крейво нямаше да е проблем. Щеше да намери и последното парче от пъзела на неутолимата си жажда за съкровища и най-после щеше да е свободен. Щеше да престане да всява ужас в сърцата на безпомощните моряци и да заеме полагащото му се място в историята на морето - вече не като грабител, а просто като легенда, която дядовците да разказват на внуците си.
Крейво отпи голяма глътка от рома и погледна към хоризонта - утре го очакваше нов ден. Нова зора, която да даде начало на последното му пътешествие като най-велик капитан.
Луната се скри от поглед. Единствената останала светлинка на хълма беше в очите на ветерана, отразяваща мислите му по бленуваното съкровище.

На следващата сутрин нямаше много време за сбогувания. Крейво прегърна сърдечно леля си, докато тя му пожелаваше попътен вятър. Цялото пристанище изпрати пиратите към пътешествието им с радостни викове и подкани.
Джико правеше малки бързи крачки в опити да не изостава от дядо си и останалите. Той също усещаше,че предстои нещо важно, можеше да го види в погледа на всеки един член на екипажа. Струваше му се вълнуващо, за детския ум неизвестното имаше неопределен чар, а това бе напълно достатъчно - Джико се усмихна и хвана дядо си за ръка. Ето че потегляха!

Пътуването от Маргазия към Змийски остров нямаше да е кратко. Никой от гордите грабители на морето не знаеше накъде точно са се запътили, но всички усещаха,че няма да е кратко отскачане до някоя позната дестинация. Във въздуха на борда на "Серпентина" витаеше смесица от страх и гордост. Уплах от неизвестното, но удовлетворение,че въпреки всичко те са първите, които отиваха там. Щяха да видят с очите си най-ценното съкровище на света - какво повече му трябва на един пират! Освен това да го притежават, разбира се, но дори Джико се бе досетил,че това парче от колекцията им щеше да принадлежи само и единствено на капитан Крейво. Благодарение на него бяха стигнали до тук и той заслужаваше да запази плячката от последния им рейд само за себе си. Той беше първата жива легенда, плавала във водите на света, заслужаваше да се оттегли подобаващо.

Не беше минал и цял ден, когато съгледвача забеляза товарен кораб, плаващ под английски знамена.
- Плячкааа!
- Плячка!
- Плячка!
Разнесоха се викове из цялата палуба.
- Капитане, заповеди? - попита един от жадните за съкровища пират. До толкова бяха свикнали с начина си на живот, че превземането на чужди кораби им бе станало първа, не втора, природа.
- Продължаваме по курса си, господа. - отвърна спокойно капитан Крейво.
Всички посърнаха. Досега не бяха чували такива думи от устата на уважавания си предводител.
- Всеки кораб, който случайно пресече пътя ни, ще бъде пощаден. Сега сме по следите на нещо много по-ценно и важно. Не заслужават да ги ограбим, след като нямаме нужда. Не ни ли стигат всичките дрънкулки, които сме събрали през годините? Защо да продължаваме да сеем разруха и хаос, когато имаме за цел да постигнем душевен мир?
- Простете, капитане. Истината е,че никой от нас не знае след какво сме тръгнали. Нито какво ще придобием след постигнато на целта си. Ние сме просто пирати.
- Така е. Вината е моя, за това,че не ви споделям плановете си. Но така е по-сигурно за всички. Доверете ми се, след това съкровище, ще ви позлатя от глава до пети. Няма да ви се налага да прекарате дори ден на палубата на пиратски кораб. Ще живеете като царе!
Радостен вик на одобрение заехтя навсякъде. Никой не се тревожеше вече. Всичко беше наред. "Серпентина" плаваше по правилния курс, това беше единственото, което имаше значение.
- Дядо, нали сме пирати, какъв е смисълът да живеем като царе, ако не правим това, в което сме най-добри? - подшушна на дядо си Джико.
- Много добър въпрос, момчето ми. Но виж, всичко е до време. Да, аз ще съм пират до последния си дъх, но костите ми вече не са такива, каквито бяха преди трийсет години. Много от момчетата се оплакват от всевъзможни болежки. Не е както беше едно време. Затова ни е нужна почивка. Хем тези, които твърдят,че се занимават с честен труд ще си починат от нас, хем ние от морето. Да си пират не значи да си винаги във водата, то се усеща тук. - дядото хвана малката ръчичка на Джико и я доближи до гърдите му. - В сърцето. Пиратът остава пират до деня,в който падне в гроба. А тогава, ако е бил добър и е имал късмета да остави приятели след себе си, той продължава да живее като такъв - в легендите и историите.
- Разбирам. Аз ще разказвам приказки за вас, дядо! Чакай само да порасна!
Двамата се засмяха, докато старчето прегръщаше внука си. Не оставаше много. Скоро всичко щеше да достигне знатния си край и Джико щеше да поеме щафетата от своя дядо. Какво по-хубаво от спазената семейна традиция?
Измина още един ден в спокойно плаване. Капитан Крейво усещаше наближаването на целта си. Хоризонтът беше чист като неизрисувано платно, ала той знаеше,че скоро ще достигне бленуваното. Най-ценното съкровище в света. Най-пазеното, ала и затова - най-скъпо.
Отляво на себе си виждаше бреговете на Незнайния континент и това го обнадеждаваше. Легна си пълен със сили за следващия ден. Противно на очакванията, които се създаваха от всички пиратски истории, екипажът на "Серпентина" не срещна никакви затрудения в достигането на новите води. Нямаше бури, нито огромни морски чудовища. Нямаше корабокрушения или инвазии от имперски флотилии. Всичко вървеше по план, дори по-добре от очакваното.
С пукването на зората се събуди и Крейво. Качи се на палубата и застана на носа на своята любима "Серпентина". Сложи ръка над очите си и загледа. Никой друг не беше буден, затова и никой не чу викът му, когато зърна статуята на Колоса. Стигнали бяха. Най-после!
Колко години бе чакал неизвестното, колко кораби и пристанища бе опустошил,за да може най-накрая да достигне острова, на който бе започнало неговото пътешествие като Крал на пиратите. Тогава беше още дете, всичко почти бе изтрито от съзнанието му, ала усещането, което доби, плавайки в тези води върна много спомени обратно в главата му. Спомни си как тръгна от тук с нищо, освен стара лодка и гребла, дете на четири години, знаещо единствено как да плува, но без никаква идея как да се спаси от непознатите води. Вроденият му нюх към морето го бе отвел до бреговете на Маргазия. Леля му и чичо му, тогава още жив, не можеха да повярват,че има оцелели от корабокрушението, причинило смъртта на родителите му. При тях двамата Крейво бе израснал, заобичвайки морето с всеки изминал ден, досущ като Джико сега. В последствие станал най-великия капитан, живял някога, малкото момче, оцеляло по невероятни обстоятелства, се връщаше тук, за да вземе това, което му се полагаше. Това, което щеше да го превърне просто в легенда.
Крейво реши,че е по-добре,ако не буди екипажа. За него бе важно сам да се пребори за това последно парче от съкровищницата, затова пусна котва и скочи без лодка във водата. Уверен във възможностите си, той знаеше,че може да доплува безпроблемно до бреговете на Змийски остров, показали се иззад хоризонта. Разплиска водата, плашейки рибите, около "Серпентина". Започна да плува с една-едничка мисъл - да вземе,това което му се полага.

Джико усети лекия трус, който предизвика опъването на въжето на котвата. Малчуганът се събуди и разтресе дядо си.
- Дядо, ударихме се в нещо!
- Как така?! - разтъркваше още очите си старчето. - Не говори глупости, дете.
- Не си измислям,дядо!
- Добре, добре, качвам се да проверя.
След минути целият екипаж бе на крак. Претърсиха кораба, ала следа от капитана нямаше. Единствено знаеха,че е пуснал котвата, но така и не разбраха защо.
- Какво ще правим?! Без капитан, насред нищото сме! - викаха някои.
- Момчета, кажете ми, капитанът да ни е подвеждал някога? Някои от вас му служат повече от четвърт век. Кога за последно ни е предавал? - попита ги старецът.
- Никога. - чу се гузен глас някъде из задните редици.
- Никога. - пригласи му друг.
- Така е. - съгласиха се всички останали.
- Той ще се върне. Ще го чакаме! Ахой!
- Ахой!! - извикаха всички в един глас.

По това време Крейво вече бе достигнал брега. Свали мократа си риза и закрачи през гъстата растителност, обрасла целия остров. Нямаше да се спре пред нищо. Трябваше да достигне съкровището преди всеки друг. То му принадлежеше. Разликата от всички останали пъти бе, че тук... и той принадлежеше на плячката си. Мисълта за тази ценност не го бе напускала никога, откакто бе започнал да плячкосва седемте морета. Това я правеше по-важна от всяко едно ковчеже със злато. Имаше нужда от това съкровище,за да въдвори мир в душата си. Да усети,че е покорил всичко - тогава можеше да се оттегли. Само тогава.
Проправяше си път през големите листа на храстите, докато внимаваше да не стъпи в някоя дупка. Или пък змия, кой знае какви твари бродеха тук. Слаба светлина се процеждаше между короните на ниските дървета, но тя бе достатъчна,че да може Крейво да не се отклонява от тънката пътека, по която бе тръгнал. Раздра краката и ръцете си на десетки места, но кръвта не можеше да го спре. Дори и да кървеше,той си оставаше безсмъртен.
- Какво търсиш тук?
Детският глас заблуди всичките му сетива. Морският вълк се обърна по посоката му.
В ляво от него, на самотен, гол камък бе седнало момче с гръб към него. Главата му бе обърната на сто и осемдесет градуса, така че да може да го погледне. Чисто белите му очи пронизваха Крейво, сякаш набираха информация.
Малкият скокна и закрачи към капитанът все така, с главата обърната наопаки. Тялото му вървеше на заден ход, ала очите гледаха напред.
- Е? Какво правиш тук? - попита отново момчето и се спря пред Крейво.
- Дошъл съм за най-ценното. - отговори кратко мъжът.
- О, знам за какво си дошъл. - изсмя се детето. - Не ме помниш, нали?
- Та ти си дете, как бих могъл, не съм стъпвал тук от..
- Четирийсет и четири години. Помня. Но ти явно си забравил. Или може би ме помниш в друга форма, скучно ми е всеки ден да бъда побеляло старче.
Крейво гледаше с недоумение пигмея и се опитваше да нареди надигащия се пъзел от въпроси в главата си.
- Аз бях на онзи бряг, когато морето те изхвърли със забира дъска точно тук, в слънчевия сплит. Не виждах как би доживял дори до залеза на онзи ден, ако не бях аз. По-скоро,ако не бях помолен да те спася.
- Лечителю?!
- А, най-после. За безсмъртен загряваш бавно. Осъзнаваш,че ако Серпентина не ме беше помолила, отдавна щеше да си оглозган до кост, нали?
Крейво преглътна тежко и кимна без да продумва.
- Дори и да исках, не можех да ѝ откажа. Дъщеря ми не заслужава отказ. Беше такова добро дете, а сега е пораснала толкова красива. Неземна дори. Което ме навежда на мисълта... какво правиш тук? Имахме споразумение. Зная, че беше просто дете, но е явно,че не си го забравил. Аз ти давам вечен живот, а ти вършееш из моретата в търсене на безкрайни съкровища. Нямаш право да се връщаш тук. Тя те обикна в мига,в който те видя, усетих го. Но на теб не ти беше писано да си жив. Единствения начин да те спася, без да разруша баланса, бе да ви разделя завинаги. Ти получи власт над целия морски свят, а тя загуби голямата си любов. С огромна мъка ѝ го причиних, но тя настоя да те спася. Беше наясно с последствията. Балансът е най-важното, момче! Изгубим ли него, всички сме обречени.
- Писна ми от съкровища, лечителю! Наситих се. Пребродих всички морета, плячкосах всичко, което може да бъде откраднато. Искам да спра. Искам да се оттегля, да се превърна просто в легенда, само и само да бъда с нея.
- Колкото и велик да си станал, не е по силите ти да нарушиш законите на Смъртта! Не се самозабравяй, момче!
- Умолявам те, лечителю.. - Крейво падна на колене.
- Единственото, което мога да направя без да пратя всички ни в Бездната е следното. Мога да ви оставя да бъдете заедно, тук, далече от всички погледи. Далеч от Стария и Новия свят. Влюбени и забравени от Бог. При едно-едничко условие. Като моя дъщеря, Серпентина е родена безсмъртна. Ти получи този дар при по-различни обстоятелства. Но въпреки това и двамата надвихте смъртта, след като само на единия е писано да го постигне. Ако останеш тук, ще трябва да дадеш нещо на качулатата в замяна. Един път те изкопчих от ръцете ѝ, не искам да ми се налага да го правя пак. А и, от друга страна, не бих причинил на дъщеря си страданието да младее, докато любимият ѝ остарява с всеки изминал ден. Ако избереш да останеш при нея, ще отнема безсмъртието, което ѝ дарих с кръвта си. Ще трябва да живееш, знаейки,че може да я загубиш всяка секунда. Да я гледаш как се състарява, докато ти си стоиш все такъв. Останеш ли тук я обричаш на това да се превърне в смъртна. Може да съм вещер, ала дори аз не мога да надвия пипалата на Черната дама. Тя ще трябва да вземе своето. Е... какво избираш?
Крейво стоеше вцепенен след предложението на лечителя. Бе изминал всичкия този път, за да бъде вечно с любовта на живота си, но сега разбираше,че вечност няма да има. Поне не за нея, ако той остане тук. И по-лошото, той щеше да я обрече на това. Да ѝ отнеме полагаемото по рождение. Колкото и да се късаше сърцето му, не можеше да го направи. Не и с нея. Предпочиташе да е далече от тук, ала да знае, че я има, отколкото да приеме,че ще дойде ден,в който най-ценното му съкровище ще е на дъното на морето, изгубено за вековете.
- Може ли да я видя? - попита след размисъла той.
- Истинското безсмъртие не може да среща придобитото. Затова и те прокудих преди всичките тези години. Мога да те пусна да я видиш единствено като смъртен. Но помни, един път помолиш ли ме за това, връщане назад няма.
- Направи го. Готов съм.
- Твоя воля, Крейво.
Лечителят затвори за момент белите си очи и направи на капитанът жест с ръка да премине. Пиратът не усети промяна, освен че раните го наболяваха повече. Но това бе без значение, най-сетне щеше да зърне съкровището, за което мечтаеше цял живот.
Повървя още известно време по пътечката, когато пред очите му се откри ослепителна гледка. Пред него стоеше къща, цялата направена от злато и платина. С огромни прозорци, ала без врата. той пристъпи плахо през прага и я видя.
Седнала на сребърен стол, тя бе там. Милион пъти по-красива отколкото той помнеше. Отне ѝ секунда да усети присъствието му, но след като го видя, скочи.
- Крейво! - позна го веднага.
- Серпентина... Любов моя.
- Ти ме намери! Знаех си, винаги съм го знаела!
- Чуй ме,любов, чуй ме... не мога да остана.
Тя помръкна на мига. Гледаше го недоумяващо със кристално сините си очи и го хвана за ръката,стоейки на разстояние.
- Как така? Защо си дошъл тогава? Намери ме! Сега можем да прекараме живота си заедно! Цяла вечност е на наше разположение. Чаках те толкова години...
- Не мога да ти го причиня.
- Полудял си.
- Да, но не от това, което си мислиш. Полудях от мисълта за теб. От страха,че никога няма да те зърна пак!
- И затова сега, когато си тук, се отказваш от мен!
- Не е така..
- А как е?!
Жената изглеждаше сякаш ще избухне в пламъци. Ядът в очите ѝ можеше да прогори камък. Тя удари силно по златната маса и изохка от болка.
- Аз принадлежа на морето. - излъга Крейво. - Трябва да бъда там.. Прости ми.
- Отивай си. - с хладен поглед му каза Серпентина. - Отивай си и не се връщай! Никога!
- Не разбираш.
- Не искам да разбирам! Стига ми да знам, че няма да съм с теб.
- Смъртен съм, Серпентина. - не издържа Крейво.
Ядът премина в недоумение.
- Как така смъртен?
- Само така можех да те видя.
- Баща ми?
Крейво кимна.
- Тръгвай си преди да съм те целунала.
Погледите им се срещнаха в една безкрайна, безсмъртна секунда.
Крейво нямаше сила да го направи. Не искаше да живее с мисълта,че е държал щастието си в ръце , но го е изпуснал.
- Ще те търся във всяко съкровище.
- И въпреки това, ще ме намериш само тук. Точно където си сега.
Тя направи крачка към него.
- Ще се върна за теб. Ще намеря начин.
- Ще те чакам. До края на вечността.
Крейво отстъпи бавно назад, докато Серпентина направи още една крачка към него. Погледна я за последен път и побягна към брега.
Точно както бягаше малкото момче, усетило живота във вените си наново, така и сега... осъзнал,че животът му е останал зад гърба му, Крейво бягаше с все сила. Трябваше, налагаше се. На връщане лечителят го нямаше. Капитанът стигна брега и заплува. Беше му по-трудно отколкото на идване. Въпреки това, той достигна обратно до кораба. Покатери се по въжето на котвата и скочи на палубата.
Джико ахна.
Всички започнаха да се кръстят.
Пред тях стоеше побелял, брадясал, с лице в бръчки капитан Крейво. Единственият, отказал се от безсмъртие, за да види как смъртният му живот губи смисъла си. Легендата трябваше да почака. Имаше още нови съкровища, които да плячкоса.
- Господа! - извика капитанът. - Опънете платната! Видях няколко кораба на идване, които си просеха абордажа!
- Ахой!!! - отвърнаха всички в екстаз. Никой не питаше за плячката, всички се радваха,че приказката няма да свърши. Въпреки историите за почивка, дядото на Джико също беше щастлив. Пиратът ставаше безсмъртен,само когато умре в морето.

- Дядо, какво се е случило с капитан Крейво? - попита Джико.
- Усетил е проклятието на пиратите ,момчето ми.
- Какво е то, дядо?
- Да зърнеш най-ценното съкровище, ала да не можеш да го докоснеш дори с пръст.